№ 6895
гр. София, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Любомир В.ев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана В.ева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Диана В.ева Въззивно гражданско дело №
20241100507746 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 23.10.2023г., постановено по гр.д. № 2110/2022г. на СРС, ГО, 60
състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ
СОФИЯ“ ЕАД срещу В. С. Р., обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването
на вземане срещу ответника за топлоснабден имот: апартамент № 37, находящ се в гр.
София, ж. к. „*******, с абонатен № 297517 за следните суми: 1881,46 лева – главница, от
която сумата 1822,96 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през
периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., и сумата 58,50 лева, представляваща стойността на
услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника
съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на 257,60 лева, представляваща
лихва за забава върху главницата за периода от 01.07.2018 г. до 11.06.2021 г., които вземания
са били предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
10.08.2021 г. по ч. гр. д. № 38239 по описа за 2021 г. на Софийски районен съд, Второ
гражданско отделение, 60-ти състав.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ищеца “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, в която са изложени
оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт, изразяващи се в погрешен извод
за липса на облигационно правоотношение между ищеца по делото и ответника – вещен
ползвател на топлоснабдения имот. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат
изцяло.
Въззиваемата страна В. Р., чрез адв. Р. Р. оспорва въззивната жалба като
1
неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателство и в правилно
приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа всички релевирани
възражения срещу основателността на предявените искове.
Третото лице – помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД не взема
становище по въззивната жалба.
В срока по чл. 275, ал. 1 ГПК е постъпила частна жалба срещу постановеното от
първоинстанционния съд определение по реда на чл. 248 ГПК от адв. Р. Р., оказала безплатна
правна помощ на ответника в исковото производство.
Софийски градски съд, като обсъди становищата и доводите на страните,
намира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от страна с правен интерес,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно императивната норма на чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по неговата допустимост - в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се
ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното
решение, а на неговата правилност - само по посочените в жалбата конкретни доводи
за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността
на решението само по отношение на приложението на императивните
материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в
личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този
случай диспозитивното начало и състезателността, като доминиращи принципи на
гражданско-процесуалното право, следва да отстъпят пред принципа на служебното
начало.
В конкретния случай, обжалваното първоинстанционно решение е валидно,
като постановено от съд в кръга на правораздавателната му компетентност,
обективирано е в писмена форма, носи подписа на постановилия го съдия, съдържа
ясно изразена правна воля.
Същото е и допустимо в атакуваната от ответниците-въззивници част, с оглед
обстоятелството, че компетентният съд се е произнесъл в рамките на спора, с който е
бил сезиран, по заявените от ищеца факти в обстоятелствената част на исковата молба.
От служебно извършената проверка не се установява и нарушение на
императивна материалноправна норма, като не е налице и основание за съда да следи
служебно за интереса на някоя от страните /т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
В процесния случай, изложените в жалбата възражения по правилността на
постановения съдебен акт касаят извода на СРС за липса на облигационна връзка
между ищеца по делото и ответника – вещен ползвател. Във връзка с довода във
въззивната жалба, че ответникът е материалноправно легитимиран да отговоря за
процесните задължения, съдът намира следното:
Договорът за търговска продажба на топлоенергия на клиенти на топлинна
енергия за битови нужди се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150,
ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително
публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
2
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна /купувач/ по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови нужди,
какъвто е и "битовият клиент", който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР
ЗЕ, публикувана в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., е клиент, който купува енергия за
собствени битови нужди. При действалите преди изм. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г.
редакции на чл. 149, чл. 150 и чл. 153, ал. 1 ЗИ, страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е потребителят на топлинна енергия за битови
нужди, който ползва енергия за домакинството си /т. 42 от § 1 ДР ЗЕ (отм.), в редакция
от ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г. и ДВ, бр. 74 от 08.09.2006 г. /. Съгласно нормата на чл.
153 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т.
д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни
сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ,
така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването;
писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или
титулярите на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите,
които поради това са посочените от законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ
клиенти на ТЕ за битови нужди, дължащи цената на доставената ТЕ по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на ТЕ за битови нужди при
публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на
сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на ТЕ за битови нужди, към които са адресирани одобрените
от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това
си качество на клиенти на ТЕ те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет доставка на ТЕ за битови нужди /чл. 153, ал.
1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената ТЕ. Това се отнася и за редакциите на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
ТЕ за битови нужди при публично известни ОУ потребителите на ТЕ за битови нужди.
Между страните по делото не е спорно, че процесният имот, представляващ
апартамент № 37, находящ се в гр. София, ж. к. „*******, с абонатен № 297517, е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била
присъединена към топлопреносната мрежа. От нотариален акт за дарение на недвижим
имот със запазено вещно право на ползване № 10, том ІІІ, рег. № 12689, нот. дело №
364 от 28.12.2016 г. по описа на нотариус М.Ш., рег. 042, с район на действие
Софийски районен съд, се установява, че на 28.12.2016 г. ответникът В. Р. – гражданин
на Република Чехия, дарил на С.К. Р. следния свой собствен недвижим имот, а
именно: апартамент № 37, находящ се в гр. София, ж. к. „*******. Съгласно т. 2 от
нотариалния акт дарителят В. Р. си запазил вещното право на ползване върху дарения
имот, пожизнено и безвъзмездно. Следователно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване, но не и реалното
ползване на имота.
Настоящият въззивен съдебен състав счита, че ответникът, в качеството си на
вещен ползвател, се явява потребител на ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от
ДР на ЗЕ, респ. същият има качеството на "битов клиент" съгласно § 1, т. 2а от ДР на
ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ. В тази насока следва да се отбележи, че дали ответникът
реално ползва имота не е възражение, което да е противопоставимо на ищцовото
3
дружество, доколкото не освобождава ответника от пораждащите се от правото му на
ползване задължения. Обстоятелството кой реално ползва имота, респ. и доставената в
него топлинна енергия е обстоятелство, релевантно в отношенията между
съсобствениците, не и в отношенията с доставчика на топлинна енергия.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи
условия възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по
силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на потребителя,
вкл. и относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното
правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между
главните страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с
предмет: доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот,
респ. доводите на въззивника във въззивната жалба са основателни.
От приложените по делото Договор № 4124 от 24.09.2002 г., сключен между
„Техем Сървисис“ ЕООД и етажната собственост, и протокол от 16.09.2002 г. от
общото събрание на етажните собственици се установява, че отношенията по
топлоснабдяване на сградата на бл. *******“ съществували още към 2002 г. С договор
№ Д-О-67/03.06.2020 г. ищецът възложил на третото лице – помагач извършването на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл. 1 от договора
възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост срещу възнаграждение, определено в Приложение № 2 към договора въз
основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Видно от представени по делото 2 броя индивидуални справки за отопление и топла
вода за периодите 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г. и 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. и два
формуляра за главен отчет съответно от 11.05.2019 г. и от 07.06.2020 г., за процесния
имот била начислявана топлинна енергия за отопление с 4 броя отоплителни тела с
монтирани на тях уреди за дялово разпределение, за сградна инсталация и за битово
горещо водоснабдяване по данни от един водомер. Посоченото обстоятелство се
потвърждава от заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза.
Формулярите за главен отчет съдържат подпис за потребител.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл.
139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за
отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2
ЗЕ/.
Според чл.145, ал.1 ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда
- етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери, се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти,
като в случая етажните собственици на процесната сграда са възложили извършването
на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно
разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице-помагач.
Съгласно нормативната уредба всички собственици на самостоятелни обекти в сграда
в режим на етажна собственост независимо дали техния имот се отоплява или не са
длъжни да заплащат пропорционално и такса сградна инсталация.
В конкретния случай, от приетата и неоспорена от страните Съдебно-
техническа експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена от лице,
притежаващо необходимите специални знания, се установява, че дяловете за
4
отопление на имот, БГВ и сградна инсталация са били изчислени в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба. Вещото лице сочи, че през процесния
период топлинната енергия за имота е била определяна по прогнозни данни,
предоставяни от ФДР “Техем Сървисис” ЕООД, като след всеки отоплителен сезон е
извършвано дялово разпределение и е определяна реалната стойност на потребеното
количество топлинна енергия - общо и по компоненти, както и остойностяването й в
лева.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и
приета в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което не
е оспорено от страните и следва да се кредитира изцяло като обективно и
компетентно, че жилищната сграда, в която се намира процесното жилище, е
топлофицирана. Експертът е посочил, че извършените измервания в АС, начисления по
фактури, дялово разпределение и остойностяване на потребена ТЕ за имота в
съответствие с правилата на действащите наредби и актуални цени на ТЕ за процесния
период. Технологичните разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били
отчислявани за сметка на топлопреносното предприятие. Количеството топлинна
енергия, постъпило в сградата – етажна собственост, се измервала чрез общ топломер,
който е преминавал през изискуемата метрологична проверка за исковия период и е
технически изправен. Потребеното количество топлинна енергия за битово горещо
водоснабдяване е определено въз основа на показанията на монтирания водомер за
топла вода, който е бил отчитан в края на всеки отоплителен сезон. Сумата за
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, е била изчислена от фирмата за
дялово разпределение въз основа на приложимата според Наредба № 16-334 от
06.04.2007г. методика. Направен е извод, че сумите за потребена топлинна енергия в
имота на ответника била начислявана на месечни вноски, определени по прогнозна
консумация за имота и една изравнителна сметка. Експертното заключение е изготвено
въз основа на приложените по делото документи, включително, ежемесечните
показания на общия топломер, изравнителни сметки. За исковия период от ищеца
ежемесечно били изготвяни фактури за дължимите суми за доставената топлинна
енергия по прогнозни данни за потребление, като общата сума по фактури в размер на
1850,07 лева не включвала просрочени суми от предходни периоди. Изравняването на
сумите от третото лице – помагач за абонатен № 297517 било извършено съгласно
действащите през съответния период цени на топлинната енергия и възлизало общо на
-53,43 лева (за получаване) за целия исков период. Вещото лице установило, че сумата
за топлинна енергия за процесния имот била определена съгласно изискванията на
действащата нормативна уредба и актуални цени на топлинната енергия за периода.
Заключението на вещото лице следва да бъде кредитирано като пълно,
обективно и обосновано. В същото е направен категоричен извод, че начислените суми
за процесния период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16 334/06.04.2007г., Наредба № 16-334 от 06.04.2007г., ЗЕ, Общите условия за
продажба на топлинна енергия.
Изготвена е и ССЧЕ, от която се установява, че от изравнителните сметки за
връщане имало погасени задължения извън процесния период, а именно задължение
по фактура за м. 06.2020 г. в размер на 14,89 лева. Стойността на потребената
топлинна енергия с включени изравнителни сметки за исковия период и възстановена
сума от корекция възлизала на 1808,07 лева. Дължимите такси за дялово
разпределение за процесния период били в общ размер на 58,50 лева. Вещото лице
изчислило, че законната лихва върху претендираната главница, считано от първия ден
след срока за плащане на всяко задължение до 11.06.2021 г., била в размер на 246,08
лева – върху сумата за топлинна енергия и 11,52 лева върху стойността на услугата за
дялово разпределение. Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно,
5
обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го
възприема изцяло.
По отношение на претенцията за обезщетение за забава върху цената за
услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за плащане от страна на
потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в забава след
покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за отправена
покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща подаването
на исковата молба, поради което акцесорната претенция в тази част се явява
неоснователна и правилно е била отхвърлена.
Предвид изложеното, с оглед достигането до противоположен правен извод
за основателност на претендираните от ищеца суми за главница за топлинна енергия и
мораторна лихва върху нея и главница за дялово разпределение, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено като неправилно в тази част, както и в частта, с
която са присъдени разноски в полза на адв. Р. Р. за сумата над 377,68 лева до сумата
от 379, 73.
Предвид изложеното, съдът намира, че изложените във въззивната жалба
оплаквания са основателни.
С оглед на това, както и предвид липсата на други конкретно въведени от
въззивника основания за неправилност, относими към постановеното от Софийски
районен съд първоинстнационното решението, същото следва да бъде частично
отменено.
По отношение на разноските:
При този изход на спора в полза на Топлофикация София ЕАД следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 99.46 лева за пред
въззивната инстанция, а в полза на адв. Р. за оказана безплатна правна помощ пред
въззивната инстанция следва да се присъди сумата от 2.15 лева.
По отношение на частната жалба, касаеща размера на определеното от СРС
адвокатско възнаграждение, въззивният съд, произнасяйки се по въпроса за
дължимостта и размера на адвокатското възнаграждение пред Софийски районен съд,
следва да обсъди и доводите в подадените частни жалби срещу постановеното по
реда на чл. 248 ГПК определение от 15.04.2024 г. по гр. д. № 2110/2022 г. по описа на
СРС, 60 състав:
Относно размера на адвокатското възнаграждение в първоинстанционното
производство:
С решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС /както и в предходна
практика на СЕС по сходни въпроси/, е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна
уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната,
осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
6
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази
разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на
легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба
преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101,
параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики
и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери
на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Очевидно е, че при съпоставяне на фактическата и правна сложност на
делото, ниският материален интерес и еднаквостта в защитните средства на ответника
по отношение и на четирите иска, доколкото по акцесорната претенция не е
предприето отделно оспорване, извън това за недължимост на сумите по главницата,
присъждането на минимално адвокатско възнаграждение върху всеки един от исковете
чрез института на безплатно оказана правна защита по чл. 38 от ЗА, несъмнено би
довела до нарушаване на принципа за свобода на конкуренцията.
При тези данни приемането на подобна уредба и нейното прилагане би
ограничило в достатъчна степен достъпа до съд на самия ищец под страх от поемане
на тежестта на разноски равна или по-голяма от защитавания интерес. Това би
обезкуражило ищеца в подобна хипотеза да упражни достъпа до съд при реална
преценка на ползите и тежестите, които ще настъпят в неговия патримониум при
упражняване правото на иск. И в светлината на обществения интерес, който следва да
бъде отчитан при приемането на НМАВ, в частност при определяне на
възнагражденията, в конкретния случай, тази уредба е в ущърб на всички участници в
съдебното производство.
Така мотивиран, съдът намира, че съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, реално извършената от адвоката работа,
възнаграждението за оказана безплатна правна помощ на ответника в конкретното
първоинстанционното исково производство следва да се определи на сумата от 379.73
лева /до какъвто извод е достигнал и съставът на СРС/. С обжалвания съдебен акт е
оставена без уважение молбата на процесуалния представител на ответника за
изменение на решението в частта за разноските чрез увеличаване на присъдените
разноски за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА суми за разноски.
Видно от изложените по-горе мотиви, размерът на адвокатското
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на В. Р. е бил правилно съобразен
от първоинстанционния съд, поради което частната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
С оглед частичното уважаване на въззивната жалба съдът дължи
преразпределяне отговорността за разноски и пред първоинстанционния съд, като в
полза на Топлофоикация София ЕАД следва да бъде присъдено юрисконсултско
възнаграждение в размер на 198.92 лева, а обжалваното определение по реда на чл. 248
ГПК - следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №17193 от 23.10.2023г., постановено по гр.д. № 2110/2022г.
на СРС, ГО, 60 състав, в частта, с която са отхвърлени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу В. С. Р., за признаване за установено
съществуването на вземане срещу ответника за топлоснабден имот: апартамент № 37,
находящ се в гр. София, ж. к. „*******, с абонатен № 297517 за следните суми:
1822,96 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода
от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане
на вземането, сумата 246, 08 лева, представляваща мораторна лихва върху дължимата
топлинна енергия за периода 15.09.2019г. до 11.06.2021г., сумата 58,50 лева,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018
г. до 30.04.2020 г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.08.2021 г. по ч. гр. д. № 38239 по описа за
2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав, КАКТО
И В ЧАСТТА, с която “Топлофикация София” ЕАД е осъдена да заплати на адв. Р. К.
Р., ЕГН ********** разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата над
2,04 лева до сумата от 379,73 лева, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че В. С. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес гр. София, ж. к. „******* дължи на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, с ЕИК *******, представлявано от
изпълнителните директори А.С.А. и И.И.Е., със седалище и адрес на управление гр.
София, район „Красно село“, ул. „Ястребец” № 23Б, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за топлоснабден имот: апартамент № 37,
находящ се в гр. София, ж. к. „*******, с абонатен № 297517 следните суми: 1822,96
лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от
01.05.2018 г. до 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане
на вземането, сумата 246, 08 лева, представляваща мораторна лихва върху дължимата
топлинна енергия за периода 15.09.2019г. до 11.06.2021г., сумата 58,50 лева,
представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.05.2018
г. до 30.04.2020 г., които вземания са били предмет на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.08.2021 г. по ч. гр. д. № 38239 по описа за
2021 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение №17193 от 23.10.2023г., постановено по гр.д. №
2110/2022г. на СРС, ГО, 60 състав, в частта, с която е отхвърлен искът на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *******, с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на В. С. Р., ЕГН **********
дължимост на лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 11, 52 лева
за периода 01.07.2018г. до 11.06.2021г. и в частта, с която на адв. Р. К. Р., ЕГН
********** са присъдени разноски в размер на 2.04 лева – адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна защита на В. С. Р. пред първата инстанция.
ОСЪЖДА “Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. “Ястребец” № 23Б, да заплати на адв. Р. К. Р., ЕГН
********** разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2.15 лева –
8
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА В. С. Р., ЕГН ********** да заплати на „Топлофикация София“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ястребец“
23Б, сумата от 824.182 лева – разноски в производството пред СРС, както и сумата от
99.46 лева - разноски в производството пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА определение от 15.04.2024 г. по гр. д. № 2110/2022 г. по
описа на СРС, 60 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Решението е постановено при участието на "Техем Сървисис” ЕООД, в
качеството му на трето лице – помагач на страната на "Топлофикация София " ЕАД,
ЕИК *******.
Решението, включително в частта му, с характер на определение, не подлежи на
обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 248, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9