Р Е Ш
Е Н И Е
№ 269
гр.Пловдив, 08.10.2018г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесет и шести
септември…през…две хиляди и осемнадесета година,………………….в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ: Катя Пенчева
Цветелина Георгиева
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №327 по
описа за 2018 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №158/23.03.2018г.,
постановено по търг. д. №172/2017г. по описа на окръжен съд Пловдив, е отхвърлен
предявеният от „Е* Т* С*“ ООД, ЕИК, гр.П*, против „Г* Т*-П*“АД - в
несъстоятелност, ЕИК **, гр.П*, със синдик Н.Г.М., за установяване
съществуването на вземане в размер 497 023,84лв., включено в обявен на
05.01.2017г. списък на предявените и приети от синдика вземания в
производството по несъстоятелност на „Г* Т*-П*“ АД - в несъстоятелност, за
което е образувано т.д.№912/2008г. по описа на ПОС, което вземане да е
възникнало в резултат от обявяване за недействителен спрямо кредиторите на
несъстоятелността с решение по т.д.№257/2014г. на ПОС на договор за продажба от
03.01.2012г. на контактен проводник от въздушната контактна мрежа на
тролейбусния транспорт в гр.П* с дължина 190 900 кв.м., и от разваляне на
споразумение за прихващане от 03.01.2013г., сключени между „Е.Т.С.“ ЕООД ***АД.
Решението е постановено при участие на Адвокатско дружество „Б., С. и Т.“,
БУЛСТАТ **, представлявано от адв.Б.С., като трето лице - помагач на „Г* Т*-П*“
АД - в несъстоятелност. „Е* Т* С*“ ООД е осъдено да заплати по сметка на ОС
Пловдив, в полза бюджета на съдебната власт, сумата 4 970,24лв. – държавна
такса в производството по т.д.№172/2017г. по описа на ПОС.
Така постановеното решение е обжалвано от ищеца „Е *Т
*С“ ООД. Счита, че решението е неправилно, необосновано, постановено при
неправилно прилагане на материалния закон и погрешно интерпретиране на
събраните по делото доказателства. Изложени са подробни съображения по
съществото на спора. Жалбоподателят моли решението на Пловдивския окръжен съд
да бъде отменено и да се постанови друго, с което предявеният положителен
установителен иск да бъде уважен. С
въззивната жалба не се предявяват доказателствени искания. Претендират се
сторените по делото разноски.
Ответник - жалбата „Г*
Т*-П*“АД - в несъстоятелност и синдикът Н.Г.М. не са представили отговор в
срока по чл.263 ал.1 от ГПК.
В постъпилия отговор по чл.263 ал.1 от ГПК от трето лице – помагач –
Адвокатско дружество „Б., С. и Т.“ се оспорва изцяло предявената жалба. Не се
предявяват доказателствени искания.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.269 и чл.271
от ГПК и след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност, прие за установено следното:
Предмет на обжалване в настоящия процес е валидно и
допустимо решение.
Същото е постановено по предявен от „Е* Т* С*“ ООД, ЕИК** срещу „Г* Т*-П*“АД - в
несъстоятелност, ЕИК** положителен установителен иск по чл.694 ал.2, т.2 от ТЗ
за съществуване на вземане за сумата от 497 023,84лв., включено от синдика в
списъка на приетите предявени вземания и изключено от съда по несъстоятелността
с определение №384/07.03.2017г., постановено по ч.т.д. №17/2017г. по описа на
ПОС по постъпило възражение от друг кредитор. Вземането се обосновава със
следните твърдения: Между страните е сключен договор за продажба от
03.01.2012г., с който ответникът е прехвърлил на ищеца контактен проводник от
въздушната контактна мрежа на тролейбусния транспорт в гр.П*с дължина 190 900
кв.м. срещу цена 1 240 000лв., която ищецът следвало да заплати в срок до
31.12.2015г. Същевременно ответникът имал задължения към ищеца в общ размер 497
023,84лв. Една част от сумата, а именно – 341 123,67лв. е дължима по договор за
заем от 14.01.2009г., с който ищецът предоставил на ответника заем в размер 377
000лв., от който били върнати 67 818лв. в периода от 02.07.2010г. до
25.03.2011г. Дължимият от ответника остатък от заема по този договор се
равнявал на 309 182лв. С договора е уговорена годишна възнаградителна лихва в
размер 10 % от заемната сума. За периода от сключването на договора до
31.12.2011г. ответникът дължал лихва в общ размер 131 112,58лв. От нея той
изплатил общо 99 170лв., остатъкът от 31 941,67лв. не бил платен. Освен това по
договор за физическа охрана от 01.01.2012г., ответникът дължал на ищеца
възнаграждение за извършени услуги в периода от 01.01.2012г. до 31.07.2013г. по
охрана на обекти на възложителя в база „Ф*“ и база „Т*“ и охрана с подвижен
патрул, за което били издадени общо 17 на брой фактури, в общ размер 155
941,84лв. Със споразумение от 03.01.2013г. насрещните задължения по договора за
продажба, от една страна, и договорите за охрана и за заем от друга били
прихванати до размера на по-малкото от тях. След откриване на производството по
несъстоятелност по отношение на „Г* Т*-П*“АД е уважен предявен от синдика иск
за обявяване за недействителен на договора за продажба от 03.01.2012г. по
отношение кредиторите на несъстоятелността - с влязло в сила решение по
т.д.№257/2014 г. на ПОС. Предвид обявяването за недействителен на договора за
продажба, ищецът отправил изявление до ответника, че разваля споразумението за
прихващане от 03.01.2013г. Позовава се на хипотезата по чл.648 от ТЗ и счита,
че, от момента на влизане в сила на решението по т.д.№257/2014г. на ПОС, в
негова полза се е породило вземане в размер 497 023,84лв. Искането, с което е
сезиран съдът е да бъде признато за установено спрямо ответника, че същият
дължи на ищеца сумата 497 023,84лв.
Ответникът „Г* Т* - П*“ АД - в несъстоятелност, не е
подал отговор на исковата молба в срока по чл.367 ал.1 от ГПК и не е изразил
становище по иска.
Синдикът Н.Г.М. – задължителен участник в
производството – съгласно чл.694 ал.4, изречение първо от ТЗ, не е изразил
становище по иска.
На основание чл.694 ал.4, изречение второ от ТЗ е
конституирано като трето лице – помагач на ответника Адвокатско дружество „Б.,
С. и Т.“, БУЛСТАТ *. Третото лице - помагач оспорва исковете. Позовава се на
нищожност на договора за продажба и споразумението за прихващане при хипотезата
на чл.26, ал.2, пр.5-то от ЗЗД - като симулативни, привидни и непородили правно
действие. В тази насока се позовава на признание на главните страни в писмен
отговор на исковата молба по т.д.№257/2014г. на ПОС. Изложени са твърдения, че
при подписване на споразумението „Г* т* – П*“ АД не е притежавал вземане по
договора за продажба и не са съществували две насрещни вземания, които да
подлежат на прихващане, поради което поддържа, че споразумението за прихващане
е нищожно и на основанието по чл.26, ал.2, пр.4-то - поради липса на основание.
Счита, че вземанията на ищеца не са породени от прогласената със съдебното
решение недействителност на договора за продажба, нито от разваляне на договора
за прихващане, тъй като последният е изначално недействителен. Възразява, че
споразумението за прихващане е антидатирано, тъй като с него са прихванати вземания
по фактури, издадени след посочената формална дата на сключването му.
Евентуално твърди несъществуване на реални заемни правоотношения и такива,
произтичащи от договор за охрана. Позовава се и на погасителна давност на
вземанията към датата на предявяването им в производството по несъстоятелност,
като относно вземанията по договора за охрана поддържа, че давността е
3-годишна, тъй като същите са за периодични плащания. В тази връзка са наведени
доводи, че дори да са възникнали на основание договорите за заем и охрана, то
същите вземания не са своевременно предявени в производството по
несъстоятелност, тъй като е следвало да се предявят в сроковете по чл.685 ал.1,
чл.688 ал.1 от ТЗ.
При така посочените
твърдения и възражения на участниците в първоинстанционното производство,
въззивната инстанция намира за установено следното:
Налице са
предпоставките за съществуването и надлежното упражняване правото на иск по
чл.694 от ТЗ, тъй като видно от данните
по делото, както и вписванията в ТР по партидата на ответното дружество - „Г*т* – П*“ АД, ЕИК * – по
отношение на същото е обявена неплатежоспособност и е открито производство по
несъстоятелност с решение №222/20.05.2013г., постановено по т.д. №919/2008г. по
описа на ОС Пловдив, обявено в ТР при АВ на 22.05.2013г. Вземането е предявено
по реда на чл.688 ал.3 от ТЗ – като възникнало след датата на откриване
на производството по несъстоятелност – с молба вх. №20600/05.07.2016г.,
включено от синдика в списък на приетите предявени по чл.688 ал.3 от ТЗ
вземания, обявен в ТР на 05.01.2017г. По реда на чл.692 ал.3 и ал.4 от ТЗ вземането е изключено
от съда по несъстоятелността с определение №384/07.03.2017г., постановено по
ч.т.д. №17/2017г. по описа на ПОС по постъпило възражение от кредитора
Адвокатско дружество „Б., С. и Т.“. Това определение
е обявено в ТР на 09.03.2017г., при което предявеният установителен иск на
16.03.2017г. е допустим.
Искът по чл. 694 от ТЗ е специален установителен иск,
предоставен в полза на кредиторите и на длъжника, за защита на правото им да
искат включване или изключване на вземане от списъка, одобрен от съда по
несъстоятелността. Целта да е да бъдат установени по съдебен ред съществуването
или липсата на конкретно задължение на длъжника към конкретен кредитор. Исковото производство по чл.694 от ТЗ, макар и да
подлежи на разглеждане от съда по несъстоятелността /разглеждан от друг състав
на съда/, представлява допълнително производство, което има обслужващо
предназначение по отношение на основното, същинско производство по
несъстоятелност. Касае се за установителен иск относно съществуването или
несъществуването на релевантно за несъстоятелността вземане. Този иск е под
режима на общия исков процес и по отношение на него важат правилата на
състезателното исково производство. В производството по иска по чл.694 от ТЗ
/при всички визирани хипотези/ съдът трябва да провери, както допустимостта –
която в случая е налице, така и съществуването или несъществуването на
материалното право, тъй като от това
зависи възможността на кредитор да се ползва от механизма на универсалното
принудително изпълнение. При това положение и тъй като изпълняемото право не е
установено със сила на пресъдено нещо, в производството по установителния иск
ищецът носи доказателствената тежест за установяване на съществуването или
несъществуването на материалното право.
На основание чл.272 от ГПК
въззивният съд препраща към подробните мотиви на обжалваното решение относно юридическите
факти, на които ищецът основава вземането си и тяхната хронология, а именно:
сключен между страните договор за
продажба от 03.01.2012г., с който ответникът продава на ищеца проводник от ВКМ
/въздушна контактна мрежа/ на тролейбусния транспорт срещу цена в размер
1 240 000лв., която купувачът се задължава да плати в срок до
31.12.2015г.; подписано споразумение между страните на 03.01.2013г., с което
същите са се съгласили, че ответникът дължи на ищеца сумата 497 065,51лв.,
в това число 155 941,84 лв. по 17 на брой фактури съгласно приложение към
споразумението и 341 123,67лв. – по договор за паричен заем от
14.01.2009г., а ищецът дължи на ответника сумата 1 240 000лв. по
договора за продажба, при което задължението на ответника е прихванато срещу
вземането на ищеца до размер 497 023,84лв. По силата на договора за
паричен заем от 14.01.2009г. ищецът е предоставил на ответника заем в размер
377 000лв., със срок за връщане до 14.01.2010г. и уговорена възнаградителна лихва в размер 10 % годишно.
С договора за физическа охрана от 01.01.2012г. е уговорена цена за услугата
4 037,15лв. без ДДС на месец.
С решение №620/19.12.2014г.,
постановено по т.д. №257/2014г. по описа на ПОС /влязло в сила на
06.01.2015г./, е уважен предявен от синдика на „Г* т* – П*“ АД иск по чл.647
ал.1, т.3, във вр. с ал.2 от ТЗ, като е обявен за недействителен по отношение
на кредиторите на несъстоятелността договор за продажба от 03.01.2012г., с
който „Г* т* – П*“ АД е продал на „Е* Т* С*“ ООД проводник от въздушна
контактна мрежа на тролейбусния транспорт. Делото е разгледано и решено по реда
на чл.376 ал.2 от ГПК – в закрито заседание, а решението е постановено по реда
на чл.237 от ГПК – при признание на иска от страна на ответниците. Признанието
на иска по чл.647 ал.1, т.3, във вр. с ал.2 от ТЗ – за обявяване относителната
недействителност на сделката, се съдържа в отговорите на ответниците, идентични
по съдържание и е обективирано по следния начин: „Никога не сме оспорвали факта
на недействителност на процесната сделка, а напротив. Също така и изрично
следва да отбележим, че както предметът на договора за покупко-продажба от
03.01.2012г. – проводников кабел с дължина 190 900 м. – част от въздушната
контактна мрежа на тролейбусния транспорт /ВКМ/, така и всички останали компоненти
на ВКМ, винаги са били в патримониума и във владението на „Г* т* – П*“ АД,
както е и в момента.“.
От така обективираното
изявление, съдържащо се в отговорите на искова молба по чл.647 ал.1 т.3 от ТЗ,
първоинстанционният съд е извел изводите си за недействителност на сделката
покупко-продажба, като привидна, абсолютно симулативна, поради извънсъдебно
признание на страните, установяващо неизгодни за тях факти, а оттам –
недействителност на споразумението от 03.01.2013г. Вярно е, че първата част от
горепосоченото писмено изявление /първото изречение/ следва да се възприеме
като признание конкретно на факти и обстоятелства, относими към иска по чл.647
ал.1, т.3 от ТЗ – че сделката е сключена в посочения от закона подозрителен
период и че даденото значително надхвърля по стойност полученото – т.е. –
относителната недействителност, проявяваща действие по отношение кредиторите на
несъстоятелността. Както е посочено във въззивната жалба, така и в отговорите
на иска по чл.647 ал.1, т.3 от ТЗ, може да се тълкува, че това признание е
направено за целите на благоприятните последици на чл.78 ал.2 от ГПК.
Следващата част от писменото изявление обаче /второто изречение/, както на
самостоятелно основание, така и тълкувано във връзка с първото изречение, сочи
на признание за привидност на волята на двете страни за настъпване
транслативния ефект на сделката, с оглед характера на договора за продажба и
предвид конкретни клаузи от договора от 03.01.2012г. В чл.2.2 от договора е
регламентиран един задължително дълъг срок за изпълнение на задължението на
купувача да заплати продажната цена – „до 31.12.2015г.“. В чл.3 и чл.4 от
договора изрично е отразено, че владението на контактния проводник е предадено
от продавача на купувача и последният е приел това владение към момента на подписване
на договора – противно на изявленията, съдържащи се в отговора на исковата
молба по т.д. №257/2014г. по описа на ПОС. Това несъответствие на клаузите от
договора с действителното фактическо положение, ведно с признанието за
нееквивалентност на престациите /по иска по чл.647, ал.1, т.3 от ТЗ/, ведно с
явния факт, че договарящите страни по договора за покупко-продажба са свързани
лица /законният представител на двете дружества е едно и също физическо лице/,
включително и фактът, че сделката е извършена в периода между подаване на
молбата по чл.625 от ТЗ /която е подадена още през 2005г. – справка решение №222/20.05.2013г., по т.д. №919/2008г. на ПОС,
обявено в ТР/ и датата на решението за откриване на производство по
несъстоятелност – сочи, че страните по договора за покупко-продажба от
03.01.2012г. не са желали настъпването на неговото правно действие. Косвен
аргумент е и значително дългият период за изпълнение задължението на купувача
за заплащане продажната цена. Всичко това сочи на съзнателно несъответствие
между желаното и изразеното и сделката е сключена само „за да се даде вид“, без
страните да са се обвързали от нейните реални правни последици – продавачът за
прехвърли правото на собственост, а купувачът за плати уговорената продажна
цена – което е абсолютната симулация по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД и
общото основание за нищожност, отнасящо се както за трети лица, така и за
страните по сделката.
Това води и до
симулативност на изявленията на страните, обективирани в споразумението за прихващане
от 03.01.2013г. Прихващането по смисъла на чл.103 ал.1 от ЗЗД е способ за
прекратяване на две насрещни задължения до размера на по-малкото. Прихващането
е действие на упражняване на субективно право, с което всяка от страните
разполага. Но правото да се извърши прихващане има вторичен характер. То
възниква само при наличието на други правоотношения и има относителен характер.
След като е извършено прихващане със задължение, което не е възникнало, предвид
абсолютната симулативност на сделката покупко-продажба, то това на
самостоятелно основание води и до привидност на споразумението за прихващане.
Допълнителен аргумент за абсолютната симулативност на споразумението за
прихващане са и данните, съдържащи се в заключението от съдебноикономическата
експертиза относно счетоводното отразяване на споразумението за прихващане от
03.01.2013г. в счетоводните регистри на „Е.Т.С.“ ЕООД. Във връзка с подписаното
споразумение за прихващане, с два мемориални ордера от 31.03.2013г. са взети
описани в п.2.1.4 от заключението счетоводни операции, с обяснителен текст към
двата мемориални ордера – прихващане вземания. На същата дата обаче е взето
автоматично сторно на операциите изцяло. Съгласно заключението от
съдебноикономическата експертиза и част от задълженията по издадените фактури
от „Е.Т.С.“ ЕООД по договора за физическа охрана /Приложение №1 към
споразумението за прихващане/ в счетоводните регистри на „Г* т* – П*“ АД са осчетоводени като заплатени /общо в
размер на 45 809,16лв., като размерът на задължението по този договор
остава 90 069,54лв./. Не на последно място – споразумението за прихващане
носи дата 03.01.2013г., но включва/прихваща задължения по фактури за бъдещи
периоди /№№439/31.01.2013г.; 447/28.02.2013г.; 453/31.03.2013г.;
459/30.04.2013г.; 464/31.05.2013г.; 470/31.07.2013г./. Фактурата обаче, като
първичен счетоводен документ, се издава след настъпване на данъчното събитие –
чл.113 ал.4 от ЗДДС - фактурата се издава задължително не по-късно от 5 дни
от датата на възникване на данъчното събитие за доставката, а в случаите на
авансово плащане - не по-късно от 5 дни от датата на получаване на плащането. А
съгласно чл.25 ал.2 от ЗДДС - данъчното
събитие възниква на датата, на която собствеността върху стоката е прехвърлена
или услугата е извършена. Този факт, освен че опровергава достоверността на
датата върху частния диспозитивен документ – споразумение за прихващане,
придава на същото характер на външно изявление, зад което изявление липсва
адекватно вътрешно волево решение и което е предназначено само за трети лица,
без вътрешната воля на участниците да е насочена към пораждане на реалните му
правни последици. Или това е друго, самостоятелно основание, обуславящо
привидността на споразумението за прихващане.
Прихващането замества изпълнението и е способ
за погасяване на две насрещни задължения. Или желаният правен резултат –
каузата при прихващане е прекратяване на едното /по-малкото/ от две насрещни
задължения/вземания. Освен насрещните задължения да са ликвидни и изискуеми,
същите следва да са преди всичко действителни. След като за купувача по
нищожния договор за покупко-продажба от 03.01.2012г. не е възникнало задължение
за плащане, респективно – липсва насрещно вземане на продавача, то не може да
се постигне желаният правен резултат от института на прихващането. Или
споразумението за прихващане от 03.01.2013г., като договорно съглашение, е
сключено без основание – т.е. – нищожно и на основанието по чл.26 ал.2, пр.4 от ЗЗД.
Въззивникът черпи права от
транслативното действие и двустранната реституция, предвидена в чл.648 от ТЗ,
предвиждаща връщането на даденото от третото лице. Предявил е вземането си по
реда на чл.688 ал.3 от ТЗ, като вземане, възникнало след датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност, като последица от уважаването на
иска по чл.647 от ТЗ - възстановяване на даденото по недействителната сделка в
масата на несъстоятелността и връщане на даденото от третото лице, ако се
намира в масата на несъстоятелността или признаване на качеството му на
кредитор в производството по несъстоятелност. С оглед недействителността на
сделката покупко-продажба от 03.01.2012г. и споразумението за прихващане от
03.01.2013г., то липсва „дадено“ – плащане чрез прихващане от третото лице по
обявената и за относително недействителна по реда на чл.647 ал.1, т.3 от ТЗ
сделка, съответно отречено е и качеството на ищеца на кредитор в производството
по несъстоятелност с вземане от 497 023,84лв., което вземане да е възникнало по
реда на чл.648 от ТЗ в резултат от обявяване за недействителен спрямо кредиторите
на несъстоятелността с решение по т.д.№257/2014г. на ПОС на договор за продажба
от 03.01.2012г. на контактен проводник от въздушната контактна мрежа на
тролейбусния транспорт в гр.П* с дължина 190 900кв.м. Съответно няма как да
произведе действие и твърдяното в исковата молба и поддържано във въззивната
жалба изявление за разваляне на споразумението от 03.01.2013г., доколкото на
разваляне подлежи само действително договорно съглашение.
С оглед на
изложеното и както е приел и първоинстанционният съд, не се касае за
нововъзникнало вземане, а за вземане, възникнало до датата на решението за
откриване на производство по несъстоятелност, подлежащо на предявяване по реда
и в сроковете, визирани в чл.685 и чл.688 ал.1 от ТЗ. В тази връзка и с оглед
спецификата на производството по несъстоятелност – на универсално принудително
изпълнение и предвидения ред за предявяване на вземанията, не следва да се
обсъждат възраженията за погасяване на процесното вземане по давност по реда на
общата погасителна давност.
По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна, а
решението, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото на
основание чл.694
ал.7 от ТЗ в тежест на жалбоподателя следва да се присъди и дължимата се ДТ за
въззивно обжалване – в размер на 2 485,12лв.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА
ИЗЦЯЛО решение№158/23.03.2018г., постановено
по търг. д. №172/2017г. по описа на окръжен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Е* Т* С*“ ООД, ЕИК** да заплати в полза
бюджета на съдебната власт сумата 2 485,12лв. –
държавна такса за производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: