Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр.
София, 29.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д
въззивен състав, в
публичното заседание на осми октомври две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ
ТАЧЕВА
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3557 по описа на СГС за 2021 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца В. М. И. срещу
решение от 06.07.2020 г., изменено в частта за разноските с определение от
26.11.2020 г., по гр.д. №22105/2015 г. на Софийски районен съд, 66 състав, в
частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Е.-А.“ АД
осъдителен иск с правно основание чл.200 КТ за разликата над сумата от 9000,00
лв. до пълния претендиран размер от 40 000,00 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, претърпени в резултат от настъпила на 20.11.2014 г.
трудова злополука, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е постановено
в нарушение на материалния закон и е необосновано. Сочи, че неправилно
първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се на ищеца
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, с оглед критериите за
справедливост, съдебната практика и полученото увреждане. Предвид изложеното,
жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло
предявения иск. Не претендира разноски.
Въззиваемата страна „Е.-А.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Образувано е и по въззивна жалба на ответника „Е.-А.“ АД
срещу решение от 06.07.2020 г., изменено в частта за разноските с определение
от 26.11.2020 г., по гр.д. №22105/2015 г. на Софийски районен съд, 66 състав, в
частта, в която е уважен предявеният от В. М. И. срещу жалбоподателя осъдителен
иск с правно основание чл.200 КТ за сумата от 9000,00 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от настъпила на 20.11.2014
г. трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2014 г. до
окончателното изплащане, като ответникът е осъден да заплати на ищеца и по
сметка на СРС разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно,
тъй като неправилно първоинстанционният съд е приел, че е налице трудово
правоотношение между него и ищеца и неправилно е определил размера на дължимото
се на ищеца обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, както и че
не е уважил възражението за съпричиняване. Предвид изложеното, жалбоподателят
моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна В. М. И. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани
по същество жалбата на ищеца е частично
основателна, а жалбата на ответника -
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по
наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по следните съображения:
СРС е сезиран с иск с правно
основание чл.200 КТ – за заплащане на обезщетение за претърпени от реализирана
на 20.11.2014 г. трудова злополука неимуществени вреди, свързани
с увреждане на здравето – фрактура на горния край на
лявата раменна става.
В
разпоредбата на чл.200 КТ е създадена специална уредба на отговорността на
работодателя за вреди, причинени на работника в резултат на трудова злополука
или професионално заболяване.
По
предявения иск с правно основание чл.200 ал.1 КТ в тежест на ищеца е да докаже:
1) настъпване на трудова злополука, 2) настъпване на временна
неработоспособност, 3) вреди в резултат на това състояние, 4) причинна връзка
между неработоспособността и претърпените от ищеца вреди.
В
чл.55 ал.1 КСО е дадена легална дефиниция на понятието “трудова злополука”. В
чл.57 – 60 КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и
отчитане на трудовите злополуки е регламентиран реда, по който се декларира,
разследва и признава една злополука за трудова. Съгласно чл.60 ал.3 КСО
разпореждането на длъжностното лице, определено от ръководителя на
териториалното поделение на Националния осигурителен институт за приемане или
за неприемане на злополуката за трудова подлежи на обжалване по реда на чл.117 КСО.
Неоснователен
е доводът на ответника за липсата на трудово правоотношение между него и ищеца.
Трудовото правоотношение между работника/служителя и работодателя възниква със
сключването на писмен трудов договор, с оглед разпоредбите на чл.61 и чл.62 КТ.
Наличието на трудово правоотношение между страните е установено при условията
на пълно и главно доказване от представения трудов договор №56/18.11.2014 г.,
по силата на което ищецът е заемал длъжността „Монтьор на двигатели на МПС” при
ответника, считано от 20.11.2014 г. В трудовия договор е удостоверено с подпис
за работодателя, че работникът е постъпил на работа на 20.11.2014 г.
По
делото са представени
декларация до НОИ за трудова злополука, вх. №1113 от 09.12.2014 г., както и протокол №19/04.03.2015 г. за резултатите от извършеното
разследване на злополуката, станала на 20.11.2014 г., от които
се установява, че на 20.11.2014 г. ищецът е претърпял злополука, при която е получил счупване на горния край на лявата раменна става, като
злополуката е станала в гр. София, кв. „Орландовци“.
Представено е и разпореждане №17553/11.03.2015 г. на НОИ, ТП – София-град, с
което декларираната злополука, вх. №1113 от 09.12.2014 г., станала на 20.11.2014
г., се приема за трудова по чл.55 ал.1 КСО. Разпореждането е обжалвано по
административен ред, но оспорването е отхвърлено с влязло в сила на 18.02.2019
г. решение, постановено по адм.д. №3929/2017 г. по описа на АССГ, т.е.
разпореждането на НОИ е влязло в сила.
Разпореждането
има характер на индивидуален административен акт относно наличието или не на
трудова злополука от една страна, а от друга представлява официален
удостоверителен документ по смисъла на чл.179 ал.1 ГПК за съдържащите се в него
факти с обвързваща съда материална доказателствена сила относно положителния
факт на трудовата злополука, като елемент от фактическия състав на чл.200 КТ
/Решение №109/2012 г. по гр.д. №622/2011 г. ІV ГО на ВКС, Решение №319/2010 г.,
ІІІ ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Горните писмени
доказателства установяват не само факта на настъпилата злополука, но и
провеждане на производство по посочения административен ред с влязъл в сила акт
по чл.60 ал.1 КСО.
От приетите по делото писмено
доказателства /карта за преглед, лист за преглед на пациент в приемен кабинет,
резултат от извършена рентгенография на граден кош, амбулаторна книга, болничен
лист за временна неработоспособност №№277152/02.12.2014 г. и 277153/19.12.2014
г/, както и от заключението на СМЕ, което и настоящият въззивен състав
кредитира напълно, се установява, че при процесната злополука ищецът е получил
следното увреждане: счупване на горния край на раменната кост вляво. Вещото
лице сочи още, че счупването и причинило трайно затруднение на движенията на
левия горен крайник за срок, по-дълъг от 30 дни, като на пострадалият е направен ТАП, шев на рана,
поставена му е мека имобилизация – превръзка по Дезо, предложено му е болнично и
оперативно лечение, но е отказал. От заключението се установява още, че болките
и страданията които е търпял ищеца са били най-интензивни непосредствено след
травмата, първите 10-12 дни след имобилизацията и в началото на раздвижването,
за в бъдеще при натоварване и промени във времето може да се оплаква от болки и
дискомфорт в мястото на увредата, както и че към настоящия момент пострадалият
се оплаква от болки при натоварване на левия горен крайник и ограничено вдигане
на лявата ръка в раменната става до 90-1000 градуса при норма от 180 градуса.
С
оглед изложеното, съдът намира, че се доказа, че процесната злополука е трудова
по смисъл на КСО, поради което следва да бъде ангажирана отговорността на
работодателя-ответник по настоящето дело.
Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя
по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и
доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болките и
страданията, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне
на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката
обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Съдът,
при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмата на
ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е
била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, периодът
на възстановяване е със средна продължителност, но се е налагал ограничен
двигателен режим на пострадалия, както и че към настоящия момент все още
пострадалият крайник не е напълно възстановен. Съдът отчита и обстоятелството,
че към датата на процесната злополука ищецът все още е бил на 45 години, т.е. в
сравнително млада и трудоспособна възраст. С оглед на изложеното по-горе съдът
счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в
размер на 15 000,00 лв.
Съдът счита, че не
следва да обсъжда доводите на ответника във въззивната жалба за намаляване на обезщетението поради факта,
че съществена
част от понесените болки и страдания са причинени от последващото поведение на
ищеца, тъй като те не са въведени в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, поради което
са преклудирани. С изтичането на срока за
отговор по чл.131 ГПК се преклудират всички възражения, които не са свързани
със служебно приложения на материалния и процесуалния закон от съда, т.е. при
които е нужно заинтересуваното лице да направи съответно волеизявление.
Поради изложеното,
решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск е
отхвърлен за сумата над 9000,00 лв. до 15 000,00 лв., като на ищеца бъде
присъдена допълнително сумата от 6000,00 лв., а в останалата част, в която
искът е уважен до посочения по-горе размер и е отхвърлен до пълния предявен
размер от 40 000,00 лв., решението следва да бъде потвърдено. Решението следва
да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника
разноски за СМЕ за разликата над сумата от 93,75 лв. и за адвокатско
възнаграждение за разликата над сумата от 1022,66 лв.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца
на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят допълнително разноски в
първоинстанционното производство в размер на сумата от 259,50 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА, а на
основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати допълнително по сметка на
СРС сумата от 240,00 лв., представляваща държавна такса и сумата от 15,00 лв.,
представляваща депозит за вещо лице.
С оглед изхода на делото
и на основание чл.78 ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СГС
сумата от 120,00 лв., представляваща държавна такса.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение №140762 от 06.07.2020 г., изменено в частта за
разноските с определение №20261367 от 26.11.2020 г., постановено по гр.д. №22105/2015
г. по описа на СРС, ГО, 66 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от В.М.И., ЕГН **********, адрес: ***, срещу „Е.-А.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, иск с правно
основание чл.200 КТ за разликата над сумата от 9000,00 лв. до сумата от 15 000,00 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени
вреди, претърпени в резултат от настъпила на 20.11.2014 г. трудова злополука, и в частта,
в която В.М.И., ЕГН **********, адрес: ***, е осъден да заплати на „Е.-А.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на
управление:***, на основание чл.78 ал.3 ГПК разноски за СМЕ
за разликата над сумата от 93,75 лв. и за адвокатско възнаграждение за
разликата над сумата от 1022,66 лв., и вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Е.-А.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.М.И., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.200 КТ допълнително сумата от 6000,00
лв. /или разликата над присъдените 9000,00 лв. до 15 000,00 лв./, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2014 г. до окончателното
изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от настъпила на 20.11.2014 г.
трудова злополука.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата част.
ОСЪЖДА „Е.-А.“ АД, ЕИК********, седалище и адрес на управление:***,
да заплати на адв. В.Т.А., адрес: ***,
на основание чл.78 ал.1 ГПК вр. чл.38 ЗА допълнително сумата от 259,50 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение в първоинстанцонното производство, а на основание чл.78 ал.6 ГПК
да заплати по сметка на СРС допълнително сумата от 240,00
лв., представляваща държавна такса и сумата от 15,00 лв., представляваща депозит за вещо лице, и по сметка на СГС сумата от 120,00
лв., представляваща държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС
с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.