№ 1184
гр. Варна, 05.03.2025 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на
четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивелина Владова
Членове:Антония Якимова
мл.с. Елица Н. Желязкова
като разгледа докладваното от Антония Якимова Въззивно гражданско дело
№ 20253100500338 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две въззивни жалби, както следва:
1.) въззивна жалба вх. № 95426/26.11.2024 г., подадена от З. К. В., ЕГН
**********, с адрес: гр. Варна, ул. „.... Ц...“ ... (ответник в
първоинстанционния процес), действаща чрез адв. Й. Й. (надлежно
упълномощен), срещу решение № 3988/11.11.2024 г., постановено по гр.д.
№ 9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, в частта, с
която е осъдена да преустанови паркиране на автомобила си в незастроената
част от задния вътрешен двор на ПИ с идентификатор ..., целият с площ 227
кв. м и граници на целия ПИ съгл. КК: ..., ..., ..., ..., ..., с административен
адрес: гр. Варна, ул. „.... Ц...“ №10, като осигури безпрепятствен достъп на И.
П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „.... С...“ №5, за преминаване на
автомобила му от ул. „.... Ц...“ през прохода /тунел/ на сградата и от него през
задния вътрешен двор на описания ПИ до собствения му гараж 1 в сградата,
намираща се в същия двор, както и от Гараж 1 през дворното място, през
прохода /тунел/ към ул. „.... Ц...“, като действията бъдат извършени от З. К. В.,
считано от влизане в сила на решението, на основание чл. 109 ЗС;
2.) въззивна жалба вх. № 103977/20.12.2024 г., подадена от Е. Р. С.,
ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „.... Ц...“ №10, ет. 4, ап. 7, (ответник в
първоинстанционния процес), действаща чрез адв. Г. А. (надлежно
упълномощен), срещу решение № 3988/11.11.2024 г., постановено по гр.д.
№ 9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, в частта, с
която е осъдена за същите действия.
Със същото съдебно решение всяка от ответниците (сега въззивници) е
осъдена да заплати на ищеца И. П. Г. (въззиваем) разноски по делото в размер
на 681,28 лв. (половината от всички разноски, сторени от ищеца), на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
С въззивната жалба на З. К. В. последната, чрез адв. Й. Й., оспорва
първоинстанционното решение като неправилно. Счита, че с решението
незаконосъобразно е отнета възможността й да ползва тунела, в който се
1
намира и входът на сградата, където притежава апартамент, както и празното
дворно място съобразно правата й по чл. 64 ЗС. Оспорва като недоказан
извода на съда, че тя паркира автомобила си в незастроената част от дворното
място. Поддържа, че е установено само спирането й за кратко в прохода до
входа на сградата и извършването на маневри в празното дворно място с цел
неговото напускане. Счита, че с тези си действия по никакъв начин не пречи
на ищеца, а упражнява собствените си права на нормален достъп до входа на
сградата и ползване на дворното място за задоволяване на обикновените й
домакински нужди. Намира, че при определяне на площта, необходима за
паркиране в дворното място, съдът неправилно се е позовал на разпоредбите
на Наредба № РД-02-20-2 от 20.12.2017 г. за планиране и проектиране на
комуникационно-транспортната система на урбанизираните територии, която
наредба не е била действаща към момента на проектиране и построяване на
сградата и на разположения в нея гараж, собственост на ищеца. Намира за
доказана от СТЕ обективната възможност на последния да ползва гаража си,
макар и с извършване на повече маневри. Счита, че съдът е следвало да
определи прилежаща площ към сградата за ползване от съсобствениците при
условията на чл. 64 ЗС и този пропуск представлява съществено процесуално
нарушение. Поддържа също, че в нарушение на чл. 10 от ГПК съдът не е
установил кои са съсобствениците на празното дворно място и има ли взето от
тях решение по чл. 32 ЗС за ползването му. Намира за погрешна и извърШ.та
от ВРС интерпретация относно събраните доказателства и в частност
свидетелските показания и експертното заключение.
С тези аргументи по същество моли за отмяна на решението по
отношение на нея, вкл. в частта за разноските, и отхвърляне на предявения
срещу нея негаторен иск. Претендира и разноски за въззивното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият И. П. Г., действащ чрез
адв. Т. П. (надлежно упълномощена), е депозирал отговор на жалбата, с
който оспорва същата като неоснователна. Поддържа, че от СТЕ и
свидетелските показания по делото е доказано по категоричен начин, че
ответницата З. В. паркира автомобила си в дворното място от години, както и
че с това нейно поведение му пречи да ползва гаража си. Поддържа, че
съгласно одобрените архитектурни проекти на сградата не са предвидени
паркоместа в двора, поради което счита, че при изследване на възможността за
извършване на маневри в дворното място с цел достъп до гаража
първоинстанционният съд правилно е приложил посочената Наредба № РД-
02-20-2 от 20.12.2017 г., независимо че сградата е въведена в експлоатация
преди приемането й. Изтъква, че по отношението на възможността за
паркиране и необходимата маневрена площ съдът е съобразил времето на
изграждане на сградата (1996 г.) и действащите тогава норми. При извършени
замервания на място вещото лице е установило, че няма достатъчно
пространство в двора, дори при липса на паркирани там други автомобили,
съответно счита, че всяко паркиране на това ограничено дворно пространство
представлява неправомерно действие, което му пречи да ползва гаража си по
предназначение. Затова и намира, че нито ОСЕС, нито мнозинство по чл. 32
от ЗС може да взема решение за паркиране, което би нарушило правата на
собствениците на гаражите за безпрепятствен достъп. Счита, че ответницата
В. е превишила правата си по чл. 64 ЗС, тъй като не ползва дворното място
само доколкото е необходимо за ползване на жилището й в сградата, а паркира
2
там при липса на обособено паркомясто и на достатъчно маневрена площ.
Поддържа, че това нейно поведение му пречи да упражнява правото си на
собственост върху гаража и искът му по чл. 109 ЗС правилно е уважен като
основателен.
По изложените съображения по същество моли да бъде потвърдено
първоинстанционното решение и да му бъдат присъдени разноски за
въззивното производство.
С втората въззивна жалба въззивницата Е. С., чрез адв. Г. А., оспорва
първоинстанционното решение като неправилно поради допуснати
съществени процесуални нарушения, изразяващи се в неправилно
разпределяне на доказателствената тежест в процеса. В тази връзка поддържа,
че в тежест на ответната страна изобщо не е указвано да установи лицата,
притежаващи идеални части от правото на собственост върху дворното място,
недоказването на което обстоятелство впоследствие е било от съществено
значение за уважаване на иска. Твърди, че въпреки това по делото са налице
доказателства за лицата, притежаващи повече от 51 % от правото на
собственост върху дворното място, което ВРС е възприел неправилно. Сочи,
че това са данните от кадастралния регистър, като в представената от ищеца
скица на ПИ са посочени съсобственици с 51,9759 % ид.ч., а като се добавят и
собствените й 9 кв.м.ид.ч., равняващи се на 3,9579 % ид.ч., се сформира
мнозинство от 55,9338 % ид.ч., което има право да решава въпроса за
ползването на съсобствената вещ. Поддържа, че събраните по делото
доказателства са обсъдени от първоинстанционния съд тенденциозно и без
връзка едно с друго, вкл. не е обсъден даденият вариант на експертното
заключение, според който паркирането й не пречи при влизане и излизане от
гаража на ищеца. Изтъква и липса на разграничение между двете ответници
по иска, които разполагат с различни права и ползват дворното място по
различен начин: тя притежава ид.ч. от дворното място, а другата ответница -
не. Намира, че изводите на ВРС се основават на параметри и размери, които
никой не е доказвал, нито му е било възложено в тежест да докаже.
Установени от вещото лице са размерите на дворното място, но не и на леките
автомобили – собственост на ответниците, които са от съществено значение за
разрешаване на спора. Поддържа още, че изводите на съда са базирани на
хипотеза, при която ответниците паркират винаги заедно и едновременно в
двора, тоест на някакво „общо“ тяхно поведение, което е недопустимо. Счита,
че съдът е следвало да обсъди поотделно поведението на всяка от тях и този
пропуск е основание да се иска допълване на доклада и ангажиране на
съответни доказателства.
Оспорва правилността на решението и поради нарушение на
материалния закон. По този повод излага, че в случая е доказано (а ако се
приеме, че не е, то е поради съществено процесуално нарушение), че е взето
решение на ОС за начина на ползване на дворното място с мнозинство повече
от 50 % от ид.ч. на съсобствениците му, като нейното ползване на имота
кореспондира с това решение и не пречи на ищеца да ползва гаража си. Счита,
че изводът на ВРС в обратна насока противоречи на нормите на чл. 31 и чл. 32
от ЗС. Намира за неправилно и приложението на ЗУТ, който закон е приет
много след въвеждането на сградата в експлоатация. По същите съображения
намира за неприложима и Наредба № РД-02-20-2/20.12.2017 г. Счита за
неправилни и изводите на съда, че преценката за наличие на необходимата
3
маневрена площ има значение само за изследването на въпроса дали
паркирането накърнява правото на собственост на ищеца, както и че
въпросът за възможността за обособяване на паркоместа в двора е
ирелевантен.
Обжалва решението и като необосновано, понеже не е посочено
значението на обсъжданите нормативни актове и не е ясно коя от ответниците
по какъв начин пречи на ищеца да упражнява правата си.
По изложените съображения по същество моли за отмяна на решението
по отношение на нея и отхвърляне на иска и претендира разноски за двете
инстанции. Формулира и доказателствено искане за приемане на представени
към въззивната жалба документи – два броя нотариални актове и
удостоверение за наследници, с които цели да установи правата й върху
дворното място.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият И. П. Г., действащ чрез
адв. Т. П., е депозирал отговор със становище за неоснователност на жалбата.
Счита, че доказателствената тежест е разпредЕ. коректно и съдът е достигнал
до правилен извод, според който дворното място не представлява обща част
по смисъла на чл. 38 от ЗС, дори само защото ответницата З. В. няма ид.ч. от
него, съответно без значение е какви са квотите на останалите етажни
собственици. Счита, че решението на ОС не може да лиши съсобственик от
достъп до собствения му обект в сградата, до който правилен извод е
достигнал и ВРС. Намира, че няма значение какви са конкретните параметри
на притежаваните от ответниците автомобили, тъй като след време те биха
могли да паркират в двора МПС с други размери. Поддържа, че по делото е
доказано, че и двете ответници паркират неправомерно в двора и така пречат
на ищеца да ползва гаража си, поради което правилно са уважени исковете
срещу двете. Счита, че изводите на съда за основателност на исковете са
базирани на задълбочена преценка на доказателствения материал и правилно
приложение на материалния закон. Твърди, че представените към въззивната
жалба документи са приобщени в първоинстанционния процес и обсъдени в
решението, съответно липсва необходимост от повторното им приемане.
Моли жалбата да бъде оставена без уважение и решението да бъде
потвърдено. Претендира и разноски за въззивната инстанция.
Съдът, след извърШ. по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК служебна
проверка за редовност и допустимост на подадените жалби, намира
следното:
Всяка от въззивните жалби е подадена в законоустановения двуседмичен
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирана страна – ответник в
първоинстанционния процес и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
при наличие на правен интерес от обжалване, като отговаря на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което се явява редовна и допустима и
следва да бъде приета за разглеждане.
На основание чл. 267, ал. 1 от ГПК производството по делото следва да
бъде насрочено за разглеждане в открито заседание.
Във въззивната жалба на З. К. В. е посочено, че се обжалва
първоинстанционното решение и в частта за разноските (681,28 лв.,
възложени в нейна тежест) и е формулирано съответно искане за отмяна,
поради което на страната следва да бъдат дадени указания да уточни дали
4
претендира отмяна на решението в тази му част като законна последица от
евентуалното уважаване на подадената въззивна жалба или депозира молба по
чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, като в
последния случай представи нарочна молба с препис за насрещната страна, в
която да изложи съответните аргументи и във връзка с тях да формулира
конкретно искане към първоинстанционния съд.
По оплакванията за допуснато от първоинстанционния съд
съществено процесуално нарушение, свързано с неправилно разпределение на
доказателствената тежест:
Според задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно
решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за
допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на
делото. В случай че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените
правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до
страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия
по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да
извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на
доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от
първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на
страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване
факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи
правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде
указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за
ангажиране на съответни доказателства.
В настоящия случай дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация съответства на наведените в исковата молба твърдения и
доказателствената тежест е разпредЕ. в съответствие с тях. Не са налице
твърдените непълноти в доклада и не се налага даването на повторни указания
от въззивния съд.
По доказателственото искане:
Доказателственото искане на въззивницата Е. С. за приобщаване на
приложените към въззивната жалба документи, а именно: нотариален акт за
покупко-продажба на право на строеж № 67 от 30.07.1998 г., том XVIII, дело
№ 669/98 г. на нотариус И.на М..., нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 21, том II, рег. № 3931, дело № 73/2001 г. на нотариус Ж... К... с рег. №
149 на НК и удостоверение за наследници с изх. № 31006/04.01.2021 г. на И...
Г.а Я..., следва да бъде отхвърлено поради липсата на необходимост,
доколкото същите документи са представени от страната пред
първоинстанционния съд (л. 152-154 от делото пред ВРС) и приети по делото
в проведеното на 11.10.2024 г. второ открито съдебно заседание с протоколно
определение от същата дата (л. 161-гръб от делото пред ВРС).
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
5
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба вх. №
95426/26.11.2024 г., подадена от З. К. В., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна,
ул. „.... Ц...“ ... (ответник в първоинстанционния процес), действаща чрез адв.
Й. Й., срещу решение № 3988/11.11.2024 г., постановено по гр.д. №
9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, в частта, с
която въззивницата е осъдена да преустанови паркиране на автомобила си в
незастроената част от задния вътрешен двор на ПИ с идентификатор ...,
целият с площ 227 кв. м и граници на целия ПИ съгл. КК: ..., ..., ..., ..., ..., с
административен адрес: гр. Варна, ул. „.... Ц...“ №10, като осигури
безпрепятствен достъп на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, ул. „....
С...“ №5, за преминаване на автомобила му от ул. „.... Ц...“ през прохода
/тунел/ на сградата и от него през задния вътрешен двор на описания ПИ до
собствения му гараж 1 в сградата, намираща се в същия двор, както и от Гараж
1 през дворното място, през прохода /тунел/ към ул. „.... Ц...“, като действията
бъдат извършени от З. К. В., считано от влизане в сила на решението, на
основание чл. 109 ЗС.
ПРИЕМА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивна жалба вх. №
103977/20.12.2024 г., подадена от Е. Р. С., ЕГН **********, с адрес: гр.
Варна, ул. „.... Ц...“ №10, ет. 4, ап. 7, (ответник в първоинстанционния процес),
действаща чрез адв. Г. А., срещу решение № 3988/11.11.2024 г., постановено
по гр.д. № 9433/2023 г. по описа на Районен съд – Варна, 25-ти състав, в
частта, с която въззивницата е осъдена да преустанови паркиране на
автомобила си в незастроената част от задния вътрешен двор на ПИ с
идентификатор ..., целият с площ 227 кв. м и граници на целия ПИ съгл. КК:
..., ..., ..., ..., ..., с административен адрес: гр. Варна, ул. „.... Ц...“ №10, като
осигури безпрепятствен достъп на И. П. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.
Варна, ул. „.... С...“ №5, за преминаване на автомобила му от ул. „.... Ц...“ през
прохода /тунел/ на сградата и от него през задния вътрешен двор на описания
ПИ до собствения му гараж 1 в сградата, намираща се в същия двор, както и от
Гараж 1 през дворното място, през прохода /тунел/ към ул. „.... Ц...“, като
действията бъдат извършени от Е. Р. С., считано от влизане в сила на
решението, на основание чл. 109 ЗС.
УКАЗВА на въззивницата З. К. В. в срок до откритото съдебно
заседание да уточни дали претендира отмяна на първоинстанционното
решение в частта за разноските (681,28 лв., възложени в нейна тежест) като
законна последица от евентуалното уважаване на подадената от нея въззивна
жалба или депозира молба по чл. 248 ГПК за изменение на решението в
частта за разноските, като в последния случай представи нарочна молба с
препис за насрещната страна, в която да изложи съответните аргументи и във
връзка с тях да формулира конкретно искане към първоинстанционния съд.
ОТХВЪРЛЯ доказателственото искане на въззивницата Е. Р. С. за
приемане като писмени доказателствени средства по делото на приложените
към въззивната й жалба документи, а именно: нотариален акт за покупко-
продажба на право на строеж № 67 от 30.07.1998 г., том XVIII, дело № 669/98
г. на нотариус И.на М..., нотариален акт за дарение на недвижим имот № 21,
том II, рег. № 3931, дело № 73/2001 г. на нотариус Ж... К... с рег. № 149 на НК
6
и удостоверение за наследници с изх. № 31006/04.01.2021 г. на И... Г.а Я...,
поради липсата на необходимост.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на
19.03.2025 г. от 09:30 часа, за която дата и час да се призоват страните.
ДА СЕ ВРЪЧИ на страните препис от настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7