Р Е Ш Е Н И Е
Номер Година 04.05.2018 Град ***
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд втори
граждански състав
На втори април две
хиляди и осемнадесета година
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЛАДИМИР ИВАНОВ
Секретар: Красимира Божакова
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 874 по описа за 2017 година
и за да се произнесе, взе предвид:
Съдът
е сезиран с обективно и субективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД предявени
от „Е.М.” ***, с ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление:***, ж. к. „М.Д.“, ул. „****, чрез пълномощника адвокат
Н.С.К., адрес ***, тел.042 65 18 78, против Х.Н.Т., ЕГН: ********** и
Д.Н.Т.,ЕГН: ********** ***.
В исковата
молба се твърди, че на *** г. в гр.
***бил сключен Договор за потребителски кредит между „***(с настоящо наименование
***), в качеството на Кредитор и Х.Н.Т., ЕГН: **********, в качеството му на
Кредитополучател и Д.Н.Т., ЕГН: **********, в качеството ѝ на
Съкредитополучател, по силата на който „***предоставя на кредитополучателите
кредит в размер на ** лв. (пет хиляди триста и седемдесет лева) за текущи
нужди. Кредитополучателите се задължавали да върнат ползвания кредит, заедно с
дължимите лихви, в сроковете и при условията, уговорени в договора.
Твърди, че съгласно Договор за потребителски кредит
от 26.08.2009 г., ответниците се задължавали да погасят задължението си общо на
111 месечни вноски -12 вноски в размер на ** и още 99 вноски по **. След
усвояване на Кредита, кредитополучателите не погасявали месечните си вноски,
като останало непогасено задължение по кредита в размер на *** лв.(***), от
които:**.(***) - главница и ** лв. (***) - договорни лихви. Поради неизпълнение
на договора, Кредитът бил станал предсрочно изискуем, което на основание чл.15
от Договора, пораждало правния интерес от съдебно претендиране на паричното
задължение.
Твърди, че на основание сключен Договор за продажба
и прехвърляне на вземания (цесия) от **. и приложенията към него между „Ю.Б.”
АД (с предишно наименование „Б.П.Б“ АД и „***" АД), с ЕИК ********* и
„Е.М.” ***, с ЕИК***, задължението на
Х.Н.Т. и съкредитополучателя Д.Н.Т., произтичащо от Договор за потребителски
кредит от *** г. било изкупено от „Е.М.” ***.
В изпълнение на императивните разпоредби на чл.99 от
Закона за задълженията и договорите, длъжниците били уведомени, че считано от
датата на получаване на Уведомленията за цесия и за предсрочна изискуемост,
Кредитор спрямо тях по отношение гореописаното парично вземане бил „Е.М.” ***.
Съгласно т.5.1.1 от Договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложени
изрични пълномощни, Цесионерът „Е.М.” *** и „***“ били упълномощени от Цедента
„Ю.Б.” АД, да извършват уведомяване от името и за сметка на Цедента.
Разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД била осъществена, доколкото реализирането
ѝ чрез пълномощник, бил той и цесионер, не опорочавало изпълнението. На
21.02.2017 г. Уведомленията били получени от Н. Т., на постоянните адреси на
длъжниците, които съвпадали с тези, посочени в Договора за кредит.
Ищецът моли, на основание чл.235 ал.3 ГПК съдът да
приеме, че длъжниците са надлежно уведомени и с връчването на Уведомление
изходящо от цедента, като приложение към исковата молба. С връчване на препис
от исковата молба и приложенията към нея по делото, Х.Т. и Д.Т. получавали
уведомлението изходящо от „Ю.Б.” АД (стар кредитор) за извършеното прехвърляне
на процесиите вземания, като ставали надлежно уведомени за извършената цесия,
доколкото имало възражения в тази насока.
„Е.М.” *** пристъпило към принудително събиране на
вземанията си по договора, чрез подаване на заявление до Районен съд ***за
издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 27.03.2017 г.. Образувано
било частно гражданско дело № 402/2017г. по описа на Районен съд К.. Срещу
издадената заповед ответниците подали възражение, за което ищецът бил уведомен
със съобщение, надлежно връчено ми на 23.05.2017г.
Към настоящия момент погасяване на задължението по
Договора за кредит не било осъществено, което пораждало правния интерес на
дружеството от предявяване на
иск за
установяване на вземането му.
Ищцовото дружество моли съда да признае за
установено, че ответниците Х.Н.Т., ЕГН: ********** и Д.Н.Т.,ЕГН: **********
дължат на дружеството сумата от общо 5998,07 лв., (пет хиляди деветстотин
деветдесет и осем лева и седем стотинки), представляващи останало неизплатено
задължение по Договор за потребителски кредит от 26.08.2009 г., от които:
главница – 5370лв. и договорна лихва – 628,07 лв. за периода от 26.08.2009г. до
датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 27.03.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК в съда, до окончателното изплащане на сумата. Претендират се и
разноските по делото, включително и тези в заповедното производство.
Ответниците,
представлявани от пълномощника си адв. Е.К., оспорват иска като недопустим и
същевременно – неоснователен. Правят изрично възражение, че вземанията по
предявените искове били погасени по давност, като бил погасен по давност както
искът за главното вземане – главницата, така и искът за лихви, такси и разноски
/договорни лихви/. Своевременно били направили това възражение и с възраженията
си в заповедното производство.
Твърдят,
че не били сключили Договор за потребителски кредит на 26.08.2009г. с „***“ АД,
нито им бил предоставен кредит в размер на 5 370 лева за текущи нужди. Не били
усвоили кредита и не дължали претендираните суми. Това било така, тъй като били
въведени в заблуждение от банката да подпишат въпросния договор, като им било
обяснено, че това е разсрочване на стария кредит от 2006 г., който първият от
ответниците – Х.Н.Т., имал в тази банка и който почти бил изплатен, когато
първият ответник се разболял тежко.
Твърдят,
че на 26.05.2009 г. на първия ответник била направена сложна операция на
сърцето и го трудостроили с решение на ТЕЛК. След като уведомили Банката за
операцията и здравословното състояние на Х.Н.Т. и за невъзможността му да
работи вече, Банката предложила на ответниците да им намали вноските по кредита
му от 2006 г. и да разсрочи старото задължение на първия от тях на по-малки вноски,
но за по-дълъг срок. Условие за това било и втората ответница да се подпише
като поръчител, тъй като имала постоянен доход – пенсия.
Твърдят,
че на практика не им бил отпуснат кредит за текущи нужди, а им обяснили, че
намаляват размера на вноските по договора за кредит от 2006 г. Не получили
сумата по кредита от 5370 лева. Не били договаряли условия за потребителски
кредит. Видно от почерка в молбата за кредит, не били попълнили те сумата от
5370 лева. Тази сума от 5370 лева бил остатъкът от главница, ведно с всички
изтекли лихви до края на договора за кредит от 2006 г. Освен това не
притежавали недвижимо имущество, нито МПС. Първият от тях получавал пенсия по
болест, която едва му стигала за лекарствата. Точно поради тези причини, не
били кандидатствали за кредит през август 2009 г. Видно от съдържанието на
договора за кредит, в него пишело, че получили екземпляр от него едва на
25.09.2009 г.. Не притежавали обаче копие и от договора за кредит от 2006 г. с
***.
Твърдят,
че втората ответница била въведена в заблуждение и относно качеството, в което
подписвала договора, тъй като на практика, видно от договора била
кредитополучател, а това всъщност не било така. Подписала го със съзнанието, че
била поръчител. Затова и с оглед настъпилата предсрочна изискуемост по чл.15 от
Договора за кредит на ***. и съгласно чл.147 ал.1 от ЗЗД втората ответница
правела възражение за преклудиране отговорността й поради изтичане на 6-
месечния срок в който кредиторът не бил потърсил отговорност от длъжника.
След
като по-късно възроптали срещу съдържанието на договора, от банката им казали,
че не дължат и не ги търсили повече.
Ето
защо оспорват действителността на сключения договор и молят съда да го прогласи
за нищожен, тъй като това бил привиден договор с който се целяло да се прикрие
анатоцизъм, което бил и в противоречие със закона и забраната за сложна лихва –
чл.10 ал.3 от ЗЗД. Ставало дума за уговорка с която се целяло начисляване на
лихви върху вече изтекли лихви от банката, което правел договора нищожен на
осн. чл.26 от ЗЗД.
Освен
това договорът не съответствал и на изискванията за неговото съдържание,
регламентирани в ЗПК /отм/, което водело и до недействителност на договора по
смисъла на Глава 4-та от ЗПК от 2006г. /отм/.
Действалата
редакция на чл.7 от ЗПК /отм./ предвиждала, че договорът за потребителски
кредит се изготвял на ясен и разбираем език и регламентирала задължителното
съдържание, което следвало да притежава в т.1-т.14. Договорът от ** г. не
отговарял и на изискванията на чл.7 т.3 от ЗПК /отм./, тъй като не съдържал
освен постоянен и настоящ адрес на потребителя. Освен това, видно от молбата за
кредит от ** г. /неразделна част от договора за кредит/, изрично бил посочен,
както постоянният, така и настоящият ни адрес, но последният не бил отразен в
договора за кредит. В нарушение на чл.6 ал.1 от ЗПК /отм./ ответниците не били
уведомени за всички условия на договора преди сключването му, което водело до
неговата недействителност съгласно чл.14, ал.1 от ЗПК /отм./.
Нито
една от клаузите в Договора за кредит от 26.08.2009 г. не били уговорени
индивидуално от тях с Банката. За всички било житейски ясно и познато, че на
практика тези Договори били еднотипни, стандартни, по образец и били изготвени
предварително от Банката, като потребителите /кредитополучатели/ нямали
възможност да влияят върху съдържанието им /чл.146, ал.2 от ЗЗП/. Поради това
те били нищожни /чл.146, ал.1 от ЗЗП/ и попадали в приложното поле на чл.143 от
ЗЗП.
Освен
това в нарушение на чл.143 т.9 от ЗЗП им било наложено да приемат клаузите, без
да се запознаят предварително с тях. Не прочели договора преди да го подпишат,
защото не им дали тази възможност. Понастоящем подобни договори с толкова малък
шрифт, се обявявали за нищожни само на това основание. Видно от съдържанието му
били получили екземпляр едва на ** г.. Нямали, обаче и екземпляр от договора за
кредит от 2006 г.. Нямало и предвидена възможност за прекратяване на договора.
В
чл.5, ал.2 и чл.7, ал.2, както и чл.3, ал.5 от Договора за кредит се съдържали
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 т.3, т.10, т.11 и т.12 от ЗЗП.
Самият факт, че ставало въпрос за привиден договор, целящ да прикрие забранена
от закона императивна норма за сложна лихва, го правело нищожен изцяло. Ето
защо молят съда да прогласи нищожността на целия договор за кредит и/или на
отделните клаузи, които оспорвали.
Твърдят,
че не били получили писма с уведомления за цесия и за предсрочна изискуемост,
както се твърдяло в исковата молба и това било видно и от приложените от ищеца
обратни разписки. Не били променили постоянния си адрес в гр.***и на този адрес
/ул. „В. К.“ №****/ не живеело и никога не било живяло лице с името Н. Т.. На
посоченият адрес в обратната разписка, както към 21.02.2017 г., така и към
настоящия момент не живеело лице с името Н. Т..
Освен
това не били вписани трите имена на този човек, за да бъдел индивидуализиран,
нито била посочена връзката му с ответниците и дали бил упълномощен да получи
пратките вместо получателите им. Всички тези реквизити били задължителни за
попълване при получаване на една пощенска пратка с известие за доставяне.
Твърдят,
че не познавали лицето Н. Т., което било получило и подписало пратките вместо
тях. Тъй като такова лице нямало на адреса, считат, че пратките не били стигали
до адреса. Не били получили пратките и не можело да се установи и какво въобще
било съдържанието им. Н. Т. се казвал бащата на първия ответник, който обаче
никога не бил живял на адреса и който починал преди 4 години и нямало как да
получи на *** г. писмо адресирано до нас.
Затова
оспорват автентичността и верността на съдържанието на представените обратни
разписки и считат, че писма не били стигали изобщо до посочения в тях адрес,
нито пък до получателите вписани в обратните разписки, а лицето Н. Т. не било
реално, тъй като такова не съществувало. Недоумение и съмнение будел и фактът,
че били пуснати на ** г., получени – на ****г., а едва на *** г. било поставено
клеймото за доставяне в К..
Твърдят,
че не били получили и уведомления за предсрочна изискуемост поради
горепосочените причини, а и съгласно чл. 60 ал.2 от ЗКИ уведомлението трябва да
стигне до получателя лично и да съдържа определени реквизити, които
представените по делото уведомления нямали. Не се посочвало и от кога е
предсрочно изискуем кредита, нито сумата, която се дължи. Подписалият уведомленията
бил и без представителна власт да обяви предсрочна изискуемост. Освен това,
видно от съдържанието на уведомленията, те изхождали от цесионера и посочвали,
че задължението по договора е обявено за предсрочно изискуемо без повече
подробности. Като се има предвид, че извършеното прехвърляне на цесията не им
било съобщено надлежно, не им било връчено надлежно и уведомлението за
предсрочна изискуемост.
Съгласно
чл.15 от Договора за кредит предсрочната изискуемост настъпвала с
неизпълнението на което и да е от задължението по договора и била настъпила на
** г.,, много преди цесията от ** г.. Уведомлението за настъпила предсрочна
изискуемост не пораждал правен ефект спрямо ответниците, доколкото последното
не изхождало от банката, а от своя страна цесионерът не разполагал с правомощия
да съобщава предсрочна изискуемост настъпила преди датата на цесията.
Всъщност
съгласно чл.15 от Договора за кредит предсрочната изискуемост настъпвала
автоматично, а не била предоставена на субективната преценка на банката да обяви
или не кредита за предсрочно изискуем. Ако съдът, обаче приемел, че е следвало
да има изрично уведомление за предсрочна изискуемост, тъй като такова не били
получили преди завеждане на заповедното производство, то следвало да се приеме,
че вземането, предмет на установителния иск, не било изискуемо в претендирания
размер и не било възникнало на предявеното основание. Ето защо ответниците
молят съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани по
основание и размер.
Договорът
за цесия от *** г. не бил валиден и не можел да произведе действие спрямо
ответниците. Оспорват и твърдението на ищцовото дружество, че „…разпоредбата на
чл. 99 ал.3 от ЗЗД е осъществена, доколкото реализирането й чрез пълномощник,
било той и цесионер, не опорочава изпълнението...“.
Нормата
на чл.99 ал.3 от ЗЗД, задължаваща предишния кредитор да съобщи на длъжника
прехвърлянето, била императивна. В Тълкувателно решение № * от * г. на
Върховния съд се приемало изрично, че „прехвърлянето на вземане (цесия) има
действие спрямо длъжника от деня, когато предишният кредитор му съобщи за
станалото прехвърляне. Съобщението, направено от приемателя (цесионера) на
длъжника, не оказва такова действие.“. Изискването длъжникът да бъде уведомен
от стария кредитор за прехвърляне на вземането било създадено с оглед
сигурността на длъжника, който трябвало да знае кому да престира.Само това
уведомяване щяло да създаде за него достатъчната сигурност за извършената
замяна и щяло да обезпечи точното изпълнение на задължението, т. е. изпълнение
което щяло да е действително, тъй като щяло да е извършено спрямо надлежно лице
(кредитор) съгласно чл.75,ал.1 от ЗЗД.
Освен
това към исковата молба нямало приложено уведомление за цесия, изхождащо от
цедента. Нито пък уведомлението било получено от ответниците. Нямало лице Н. Т.
на постоянния им адрес. Нещо повече, считат, че посредством извършеното
упълномощаване от страна на банката на цесионера с правата по чл.99, ал.3 от ЗЗД, се целяло заобикаляне на императивната норма на чл.99 ал.3 от ЗЗД, а и
това била некоректност спрямо длъжника, тъй като неговото очакване било да бъде
уведомен за извършеното прехвърляне от предишния кредитор, а в случая „Е.М.“
*** се явявало цесионер и същевременно и пълномощник на цедента. Адвокатското
дружество пък представлявало и цедента и цесионера в изпълнение на т.4.3 от
цесията. Всички тези уговорки между цедента и цесионера освен, че целяли
заобикаляне на императивната норма на чл. 99 ал.3 от ЗЗД били и в противоречие
с чл.18. 1 от Договор за потребителски кредит от *** г.. Там изрично било
уговорено, че Банката се задължавала да уведоми кредитополучателя за новия
кредитор, като прехвърлянето щяло да има действие спрямо кредитополучателя/ите
при уведомяването му/им от страна на Банката. Нямало предвидена възможност за
упълномощаване на цесионера.
Недоумение
будел и фактът, че минала повече от една година от цесията без да бъдел
направен опит да бъдат уведомени нито от банката, нито от цесионера в нарушение
на т.5.1.1 от представения договор за цесия.
Следователно
считат, че не са уведомени по надлежния ред за извършеното прехвърляне на
вземане и това прехвърляне не можело да произведе действие спрямо тях, съгласно
изискването на чл.99 ал.4 от ЗЗД. Освен факта, че не получили лично
уведомленията за цесия, не следвало да се считат и за уведомени с връчването на
исковата молба, тъй като съгласно чл.20а, ал.1, от ЗЗД в чл.18.1 от договора за
кредит изрично било уговорено уведомлението за прехвърляне да се извърши от
банката – цедент. Освен това нямало как да знаят за упълномощаването и дали то
е валидно, така както било описано в уведомлението.
Също
така оспорвали и размера на прехвърленото вземане с цесията, тъй като в
приложението към цесията, към *** г. била посочена главница от 5 120.70 лева.
При предсрочна изискуемост, видно от договора нямало договорна лихва, а само
законна от момента на подаване на молбата в съда, поради което считат, че искът
за договорна лихва бил неоснователен.
Правят
изрично възражение и за настъпила погасителна давност на претендираната главница
и на договорната лихва към нея в размер на 628,07 лв. за периода от *** г. до
*** г. съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД и чл.111 от ЗЗД, тъй като съгласно чл.15 от
Договора за потребителски кредит от *** г. било уговорено, че предсрочната
изискуемост настъпва автоматично, без да е необходимо каквото и да е
волеизявление от страна на страните. Единственото условие за настъпването на
предсрочната изискуемост било непогасяване изцяло или отчасти на която и да е
вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при неизпълнение на което
и да е друго задължение по договора. Тъй като ищецът не посочвал никакво
плащане от тяхна страна по договора, следвало, че вземането на банката станало
предсрочно изискуемо още на *** г. и от тогава течала и погасителната давност,
като на *** г., когато било подадено заявлението по чл.410 от ГПК, давността
отдавна била изтекла.
Освен
това, тъй като били уговорени падежи за отделните вноски, давностният срок за
всяка една от тях настъпвал отделно и течал самостоятелно от датата на нейния
падеж, съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД. Ето защо правият възражение и за настъпила
погасителна давност и на всички вноски от *** г. до *** г., включително. С
погасяване на главниците по посочените вноски, съгласно чл. 119 от ЗЗД се били
погасили и акцесорните задължения за лихва по тях.
В
случай, че съдът приемел, че не е настъпила предсрочната изискуемост, тъй като
трябвало да получат изрично уведомление за обявяването й, а такова не били
получили преди завеждане на иска в съда, то следвало да се приеме, че вземането
предмет на установителния иск не било изискуемо в претендиралия размер и не
било възникнало на предявеното основание.
С
оглед всичко изложено ответниците молят съда да постанови решение, с което да
остави без уважение исковата молба и да отхвърли предявените искове като
недопустими, неоснователни и недоказани по основание и размер и/или погасени по
давност. Молят да прогласи и нищожността на Договора за кредит от ** г..
Претендират и присъждане на направените по делото разноски.
От събраните по делото доказателства, отделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. №402/2017 г. по описа на РС
***е видно, че по заявление на „Е.М.” *** е била издадена заповед
№226/30.03.2017 г., с която е било разпоредено на длъжниците Х.Н.Т. и Д.Н.Т. да
заплатят солидарно на кредитора (ищцовото дружество) следните суми: сумата от
5370,00 лева – главница, дължима по Договор за потребителски кредит от ***.;
сумата от 628,07 лева, представляваща договорна лихва, считано от **. – датата
на сключване на договора до *** г. –
датата на подаване на заявлението, законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по пощата – *** г. до окончателното изплащане на
вземането и сумата от 119,96 лева представляващи разноски по делото за платена
държавна такса.
В срока по чл.414 от ГПК Х.Н.Т. и Д.Н.Т. са възразили
срещу Заповедта, а „Е.М.” *** е предявило настоящия иск за установяване на
вземането си в законовия едномесечен срок.
Представен е в заверен препис за Договор за
потребителски кредит от ** г. с приложен погасителен план, сключен между „***(с
настоящо наименование ***), в качеството на кредитор и двамата ответници, в
качеството им на кредитополучатели – именно като такива същите са положили подписите
си в заключителната част на Договора. Съгласно уговореното „***предоставя на
кредитополучателите кредит в размер на 5370 лв. за текущи нужди, а те от своя
страна се задължават да погасят задължението си на общо 111 месечни вноски –12
вноски в размер на 80,31лв. и още 99 вноски по 94,86лв.
От представения договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 18.01.2016г. и приложенията към него е видно, че „Ю.Б.” АД
е прехвърлило на „Е.М.” *** задължението Х.Н.Т. и съкредитополучателя
Д.Н.Т., произтичащо от Договор за потребителски кредит от *** г..
По делото е представено в препис пълномощно от ** г. с
нотариална заверка на подписите, с което законните представители на ***
упълномощават Адвокатско дружество „**“ да представляват Банката по отношение
на вземанията, предмет на Договора за цесия от ** г., включително и да
уведомяват длъжниците по реда на чл.99, ал. 3 от ЗЗД.
С исковата молба ищецът е представил преписи от
уведомления за цесия и за предсрочна изискуемост с изх. № № 1195/20.02.2017 г.
и 1196/20.02.2017 г., адресирани съответно до Х.Н.Т. и Д.Н.Т.. Представени са
копия от обратни разписки, удостоверяващи, че уведомленията са получени от
двамата ответници на 21.02.2017 г., чрез бащата на Х.Н.Т. – Н. Х.Т.. В хода на
делото се установи – от представения акт за смърт и удостоверение за родствени
връзки, че Н. Х.Т. е починал на *** г., а двете обратни разписки са изключени
от доказателствата по делото, поради направено изявление от пълномощника на
ищцовото дружество, че няма да се ползва от тях.
От заключението на приетата по делото ССчЕ, която
съдът кредитира като компетентно и обективно изготвена, се установява, че:
- към датата на извършване на цесията – ** г.,
неиздължените суми, дължими от кредитополучателя са в общ размер на в общ
размер на 6882.17 лева, от които: главница – 2517.43 лева, договорна лихва –
3747.88 лева и законова лихва – 616.86 лева;
- към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК
дължимата главница е 5120.70 лева, дължимата договорна лихва е 4159.79 лева, а
дължимата законова лихва е 944.65 лева към 21.02.2017 г. (дата на предсрочната
изискуемост) лева. За периода от ** г. до ** г (дата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК) законовата лихва върху
неизплатената главница от 5120.70 лева е в размер на 49.88 лева.
В хипотезата на ненастъпила предсрочна изискуемост
вещото лице установява, че:
- към датата на подаване на исковата молба –
23.06.2017 г. задължението
е в общ размер на 8940.65 лева, от които: 3623.13 лева – главница; 4254.80 лева – договорна лихва и 1062.72 лева
– законова лихва.
- към датата на изготвяне на експертизата – 04.12.2017
г., задължението е в общ размер на
9687.30 лева, от които: 4080.95 лева – главница; 4366.14 лева – договорна лихва и 1240.21 лева
– законова лихва.
Останалите представени
писмени доказателства не променят направените изводи.
Въз основа на така
установената и възприета фактическа обстановка, съдът изграждайки вътрешното си
убеждение, прави следните изводи от правна страна:
По допустимостта:
Предявеният иск е допустим,
тъй като е заведен в едномесечния срок от получаване на съобщението, изпратено
до заявителя „Е.М.” ***, че е постъпило възражение от длъжниците Х.Н.Т. и
Д.Н.Т..
По основателността на
исковете по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86,
ал.1 от ЗЗД:
За да бъде уважен предявения
положителен установителен иск по чл. 422 ГПК е необходимо ищецът да е докаже
съществуването на валидно и изискуемо вземане в негова полза срещу ответника.
От представените писмени
доказателства се установи по несъмнен начин, че ответникът Х.Н.Т. е
кредитополучатели по Договор за потребителски кредит от 26.08.2009 г.
предоставен му от „Ю.Б.” АД в размер на 5370 лева. Съдкредитополучател е
съпругата му – ответницата Д.Н.Т.. Кредитът е бил изцяло усвоен от Х.Н.Т. на
26.09.2008 г., видно от заключението на ССчЕ.
Възраженията на ответниците
се свеждат до настъпила погасителна давност на вземането, валидността на
договора за цесия от 08.01.2016 г. с който цедентът „Ю.Б.” АД е прехвърлил
вземането на цесионера „*** ООД, уведомяването им за настъпилата предсрочна
изискуемост на кредита, наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит
и нищожност на целия договор, тъй като
бил привиден договор, с който се целяло да се прикрие анатоцизъм.
Цесията има действие спрямо
длъжника от момента, в който е уведомен за нея от цедента – чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
чл. 99, ал. 4 ЗЗД. От тогава спрямо длъжника титуляр на вземането е цесионерът,
поради което старият кредитор след съобщаването на цесията по чл. 99, ал. 3 ЗЗД
не може да иска от длъжника изпълнение. Последното е предпоставено от
настъпване на изискуемостта на вземането. Срокът за изпълнение по правило е
установен в полза на длъжника, като при настъпване на определени в закона или
договора (от който възниква прехвърлянето вземане) факти, приобретателят на
вземането, в качеството си на кредитор, има правото да иска предсрочно
изпълнение, включително да обяви на длъжника предсрочната изискуемост.
Цесионерът придобива вземането с всичките му принадлежности по чл.99, ал.2 от ЗЗД т. е. с всички произтичащи от или във връзка с прехвърленото вземане права,
включително правото да обяви неговата предсрочна изискуемост.
Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в настоящия казус е подадено от частния
правоприемник по Договора за цесия – „Е.М.“ ***. Съгласно т.4г от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, са
налице основания за издаване на заповед за незабавно изпълнение по заявление от
и в полза на частния правоприемник на посочения в документа по чл.417 от ГПК
кредитор. В случая, заявлението за издаване на заповед за изпълнение е по
чл.410 от ГПК, като съдът намира, че и в разглеждания казус, при наличие на
частно правоприемство, основано на договор за цесия, прехвърлянето на вземането
следва да е съобщено на длъжника, преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение. Частното правоприемство се основава на договор за цесия
от 18.01.2016 г. между ‚Ю.Б.“ АД и
„Е.М.“ ***. Ето защо ищецът в настоящия правен спор „Е.М.“ ***, на общо
основание следва да представи доказателства, че длъжникът е уведомен на осн.
чл.99, ал.3 ЗЗД за извършената цесия и то преди подаване на заявлението по
чл.410 ГПК, тъй като в противен случай, прехвърлянето на вземането няма
действие по отношение на него – чл.99, ал.4 от ЗЗД. Действително,
ако се касае за осъдителни искове, няма пречка да се приеме, че връчването на
самата искова молба, ведно с приложенията към нея до ответниците /длъжника/
играе ролята на уведомление за извършеното прехвърляне на вземането по реда на
чл.99 ал.3 от ЗЗД, но с оглед настоящата хипотеза на предявен установителен иск
с правно основание чл.422 от ГПК при развило се заповедно производство, както и
връзката на този иск с издадената заповед за изпълнение на парично задължение
от РС К., настоящият съдебен състав счита, че длъжникът следва да е уведомен за
извършеното прехвърляне, преди подаването на заявлението за издаване на самата
заповед за изпълнение на парично задължение. Тъй като заявлението е подадено от
дружеството – правоприемник, въз основа на сключения Договор за цесия, а не от
първоначалния кредитор, то за да има действие по отношение на длъжника това
прехвърляне, както и същото да е станало изискуемо по смисъла на чл.99 ал.4 от ЗЗД спрямо новия кредитор, то следва да е изпълнена процедурата по чл.99, ал.3
от ЗЗД.
С оглед изложеното съдът
намира, че цесията не е породила правно действие и вземането на банката срещу
кредитополучателите не е било прехвърлено на цесионера - ищец по делото и
същият не е станал титуляр по него. Дори само на това основание искът следва да
бъде отхвърлен.
На следващо място, съдът счита, че
предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила. В хипотезата на предявен иск
по чл.422, ал.1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит,
става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем. Когато тя е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за
кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита. Въз основа на изложеното се приема, че предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването
ѝ. Кредиторът може да иска издаване на заповед за изпълнение, след като
кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане на една или повече
вноски, което действие следва да предхожда по време сезирането на заповедния
съд. По делото е безспорно установено, че преди подаване на заявлението ищецът
не е обявил на длъжника предсрочната изискуемост – доколкото двете уведомления
са връчени с обратни разписки, удостоверяващи „получаването им“ на 21.02.2017
г. от лицето Н. Х.Т., починал четири години по - рано – на 18.01.2013 г.
При така установената
неоснователност на главния иск, като неоснователен следва да бъде отхвърлен и
акцесорния по чл.86.
По искането на ответниците за прогласяване
на нищожност на Договор за потребителски кредит от 26.08.2009 г.
Съдът намира за неоснователни възраженията на
ответниците досежно наличието на неравноправни клаузи в Договора за
потребителски кредит Неравноправните клаузи в потребителски договори са уредени
в гл.VІ от Закона за защита на потребителите. В чл.143 е дадена дефиниция на
неравноправна клауза и са изброени хипотези, при които една клауза в договор
следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза
в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Изброяването на хипотезите, при които една уговорка в договора се явява
неравноправна, не е изчерпателно, поради което във всеки един случай следва да
се прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.143 ЗЗП, дори и
клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи на т.1 до т.17
от цитираната норма. Преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 ЗЗП, обаче, следва
да бъде извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени,
тъй като съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, или индивидуално уговорените
клаузи не са нищожни, макар и да попадат в хипотезите по чл.143 ЗЗП. В ал.2 е
дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването,
според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В конкретния
случай съдът приема, че клаузите на договора, сключен между банката и
кредитополучателите са индивидуално уговорени. Договорът не е сключен при общи условия,
кредитополучателите са разполагали с необходимата предварителна информация и са
взели информирано съгласие за сключване на договора. Фактът, че договорът не е
сключен при общи условия и това, че е сключен в същото населеното място където
се намира постоянния и настоящ адрес на потребителите, и че са имали достатъчно
време както предварително да се запознаят с клаузите така и да въздействат,
респ. да искат тяхната промяна, означава, че потребителите са имали реалната
възможност да упражнят правото си да въздействат върху всички клаузи, вписани в
договора. Твърдения за обратното не са изложени. Фактът, че договорът е сключен
при тези условия, означава, че кредитополучателите след обсъждане са ги
одобрили, съгласили са се с тях, в резултат на което са и подписали договора.
Не се установява твърдението на кредитополучателите, че са налице неравноправни
клаузи. От клаузите на договора не се установява да са налице неравноправни
такива, нито пък едностранно наложени от банката кредитор. Това твърдение на
ответниците по никакъв начин не е подкрепено с посочване на осъществили се
конкретни факти и обстоятелства, които като резултат да са довели сключване на
договора със съдържащи се в него едностранно наложени неравноправни клаузи.
Досежно възраженията, че
ответницата не е била запозната със съдържанието на договора и приложенията към
него, съдът, счита, че са изцяло необосновани, доколкото задължение на всеки
договарящ, произтичащо от принципа за добросъвестност по чл.12 от ЗЗД, е да се
запознае в цялост с предложената му от контрагента оферта и да изрази съгласие
или несъгласие с всички или някой от
клаузите й преди да я приеме и положи подпис върху съответния договор,
като обстоятелството, че оферираният не е проявил дължимата грижа да прочете договора преди да го подпише и да
вникне в съдържанието му, съответно – в целените с него правни последици, не
опорочава действителността на сделката, не го освобождава от поетите по нея
задължения и не може да се вмени в тежест
на другата страна. Законодателят допуска възможност при сключване на сделка да
се стигне до опорочаване волята на някоя или на всички страни по нея, като
санкционира съществените пороци, обявявайки съглашението за нищожно или
унищожаемо. В случая, по делото не се доказва и не се твърди от ответницата, че
е подписала договора за банков кредит без да е могла да разбира или ръководи
действията си, поради грешка,
въвеждането ѝ в заблуждение, заплашване или при крайна нужда. Остават
недоказани и възраженията, че е била заблудена да подпише договор за
потребителски кредит, мислейки, че става въпрос за разсрочване на вноски по
предишен такъв. Ето защо искането за прогласяване на нищожност на процесния
договор следва да се остави без уважение.
По разноските:
Видно от приложения по делото договор за правна защита
и съдействие адвокат Е.К. се е ангажирала да представлява по делото ответниците
безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. На основание чл. 38, ал. 2
от ЗА при предоставена безплатна помощ в полза на страна адвокатът, предоставил
правна помощ има право на възнаграждение от насрещната страна, чийто размер се
определя по реда на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското
възнаграждение /Наредбата/. При отхвърляне изцяло на заявената претенция,
какъвто е настоящият случай, адвокатът, извършил процесуално представителство
на ответниците по делото, има право на възнаграждание в размер на 879.90 лева
според материалния интерес /чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата/.
Мотивиран от горното и на основание чл. 422, вр. чл.
415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Е.М.” ***, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление:***, ж. к.
„М.Д.“, ул. „/*** чрез пълномощника адвокат Н.С.К., адрес ***, тел.***,
за признаване на установено, че Х.Н.Т., ЕГН: ********** и Д.Н.Т.,ЕГН: ********** ***
дължат на „***“ *** сумата
от общо 5998,07 лв. (пет хиляди деветстотин деветдесет и осем лева и седем
стотинки), представляващи останало неизплатено задължение по Договор за
потребителски кредит от 26.08.2009 г., от които: главница – 5370 лв. и
договорна лихва – 628,07 лв. за периода от 26.08.2009 г. до датата на подаване
на заявлението по чл.410 ГПК – 27.03.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в
съда, до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Е.М.”
***, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление:***, ж. к. „М.Д.“, ул. „***
на основание чл.38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 от ЗА да заплати на адвокат Е.Ф.К. ***, офис * сумата от 879.90 лв. (осемстотин седемдесет и девет лева и деветдесет стотинки),
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на
ответниците по гр. д. №874/2017 г. по описа на РС ***Х.Н.Т. и Д.Н.Т.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Д.М.