№ 19
гр. Пловдив, 19.01.2023 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Станислав П. Георгиев
Членове:Стоян Ат. Германов
Христо В. Симитчиев
като разгледа докладваното от Стоян Ат. Германов Въззивно частно
гражданско дело № 20235000500025 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.
Постъпила е частна жалба вх.№ 3928/15.06.2022 г. от „Б.Д." ЕАД с ЕИК
.... чрез юрисконсулт Л. Д. М.-П. против Определение № 250 от 01.06.2022 г.
по гр.д. 788/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е възобновено и е
прекратено производството по делото, образувано по искова молба вх. №
4197/19.11.2021 г. предявена от „Б.Д." ЕАД против Ц. Т. В. с ЕГН –
**********, поради недопустимост на предявените искове и е върната
исковата молба на ищеца. Моли се определението да бъде отменено изцяло,
като неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи за наличие на
правен интерес, тъй като след издадени ИЛ и ЗНИ по чл. 417 от ГПК в
заповедно производство инициирано от банката по гр.д. 340/19 г. на РС –
Панагюрище и последвало възражение е било образувано исково
производство пред РС – Панагюрище по гр.д. 405/21 г. по чл. 422 от ГПК,
което е било прекратено с влязло в сила определение. По този начин
издадените ЗНИ и ИЛ само формално продължавали да съществуват в
правния мир и не пораждали правно действие. Затова предявеният осъдителен
иск с ИМ вх.№ 3928/15.06.2022 г. пред ПзОС е единствената възможност за
защита интересите на ищеца, от което произтича и правния му интерес.
Постъпил е отговор на тази въззивна частна жалба с вх.№ 272/11.01.2023
г. от Ц. Т. В. чрез адвокат И. Н. Л.-Г., вписана в Адвокатска колегия –
1
Пазарджик. Заема се позиция, че атакуваното определение е правилно и се
моли същото да бъде потвърдено. Излагат се съображение, че съдът е сезиран
с недопустими искове, защото издадените ЗНИ и ИЛ не са обезсилени и
докато съществуват е недопустима защита в друго производство, цитира се и
практика на ВКС. Претендира разноски.
Постъпила е втора частна жалба с вх.№ 5014/22.07.2022 г. от „Б.Д." ЕАД
с ЕИК .... чрез юрисконсулт Л. Д. М.-П. против Определение № 353 от
12.07.2022 г. по гр.д. 788/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е
допълнено Определение № 250/01.06.2022 г., постановено по гр.д. № 788/2021
г. по описа на ПзОС, като е осъдена „Б.Д.“ ЕАД да заплати на Ц. Т. В., сумата
от 1700-хиляда и седемстотин лева, представляващи сторени разноски за
адвокатско възнаграждение, дължими на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК.
Моли се определението да бъде отменено като неправилно и постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила. Излага доводи, свързани с
положената клетва от адвокатите и вписването им в съответна Адвокатска
колегия, която от своя страна продава на адвокатите кочани с индигирани
страници за издаване на договори за правна помощ и пълномощни, а от своя
страна всяка страница съдържала воден знак, сериен номер, а представения
договор за правна помощ по настоящето дело не бил такъв. Липсвал списък
по чл. 80 от ГПК, който бил абсолютна процесуална предпоставка за развитие
на производството по чл. 248 от ГПК. Евентуално се моли размерът на така
присъдените разноски да бъде съобразен с изискванията за разумен и
справедлив размер адвокатските възнаграждения и да бъде намален.
На тази втора частна жалба е постъпил с вх.№ 7633/07.11.2022 г. от от Ц.
В. чрез адвокат Л.-Г., в който се изразява становище за неоснователност на
жалбата, както и за правилност, законосъобразност на обжалваното
определение. Излагат се доводи по същество, цитира се ТР на ВКС.
Частните жалби са подадени в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от
легитимирано лице – ищец; засягат обжалваеми, съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 и
чл. 248, ал. 3 от ГПК определения и по съдържание и приложения са редовни,
поради което се явяват допустими, а разгледани по същество настоящият
състав намира за основателни по следните съображения:
Гражданско дело № 788/21 г. на ПзОС е образувано по ИМ на „Б.Д."
ЕАД срещу Ц. Т. В., с която са били предявени осъдителни искове по реда на
2
чл. 430 от ТЗ, за присъждане на следните суми: 35841,37 лева - главница;
1575,96 лева представляващи договорна лихва за периода от 10.12.2018 г. до
22.04.2019 г.; 89,58 лева, представляваща общ размер на обезщетение за
забава за периода от 10.12.2018 г. до 22.04.2019 г.; 120,00 лева - разходи за
изискуемост; законната лихва върху главницата от 23.04.2019 г. до изплащане
на вземането.В отговор по чл. 131 от ГПК ответницата е твърдяла
недопустимост на претенцията с твърдения, че в производството по ч.гр.д. №
340/2019 г. по описа РС - Панагюрище, след подадено заявление по реда на
чл.417 ГПК, за исковите суми в полза на банката вече били издадени заповед
за незабавно изпълнение (ЗНИ) №222/02.05.2019 г. и изпълнителен лист (ИЛ)
№ 251/03.05.2019 г., които към настоящия момент не били обезсилени. Било
образувано и изпълнително дело № 20198880400624 по описа на ЧСИ - Г.З.,
което все още било висящо и по него се извършвали изпълнителни действия.
Затова и според ответницата кредиторът не разполагал с правен интерес от
предявяване на осъдителен иск за същите вземания, по отношение на които
вече се е снабдил със ЗНИ и ИЛ, като при депозирано възражение по чл. 414
от ГПК, следвало да осъществи защитата си посредством специалния иск по
чл. 422 от ГПК. По делото пред ПзОС е изискано и приложено копие от
развилото се заповедно производство по ч.гр.д. № 340/2019 г. на РС-
Панагюрище, от което е било видно, че действително за сумите, предмет на
настоящата осъдителна претенция в полза на ищцовата банка е била издадена
ЗНИ от 02.03.2019 г. по реда на чл. 417 от ГПК, както и ИЛ от 03.05.2019 г.
Видно е било също и че след получаване на ПДИ по изпълнително дело №
20198880400624 по описа на ЧСИ Г.З., от ответника - длъжник е подадено
възражение по чл.414 ГПК, а на заявителя е указано в едномесечен срок да
предяви претенцията си по реда на чл.422 ГПК. За удостоверяване на
последното обстоятелство пред заповедния съд е било представено
доказателство, а именно копие на ИМ с вх. № 328/27.05.2021 г., подадена от
депозирана също пред РС-Панагюрище. ПзОС е изискал крайния съдебен акт
в производството по предявения иск по чл. 422 от ГПК, а именно
Определение № 170/09.11.2021 г. по гр.д. № 405/2021 г. на РС-Панагюрище,
от който е било видно, че исковата молба на банката е била върната на
основание чл. 129, ал. 3 от ГПК, а производството - прекратено.
Определението е било влязло в сила, считано от 25.11.2021 г., след който
момент по същото дело не са били постановявани други съдебни актове. С
3
определение № 174/15.04.2022 г. окръжният съд е оставил без движение ИМ,
с указания до ищеца в едноседмичен срок да обоснове правния си интерес от
завеждане на предявената осъдителна претенция предвид обстоятелството, че
издадената ЗНИ в производството по ч.гр.д. № 340/2019 г. на РС-Панагюрище
по отношение на същите искови вземания, макар и нестабилизирана,
формално продължава да съществува в правния мир. С молба с вх. №
2680/27.04.2022 г. ищецът е поискал спиране на настоящото дело на
основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Като причина за това е посочено, че с
нарочна молба, приложена към искането, заявителят е поискал от заповедния
съд обезсилване на издадените ЗНИ и ИЛ относно въпросните искови суми.
Молбата е удовлетворена, като с Определение № 214/16.05.2022 г.
производството по настоящото делото е спряно до приключване на
произнасянето на сезирания РС-Панагюрище. Служебно са били изискани
данни както от заповедния, така и от исковия съд (по гр.д. № 340/2019 г. и
гр.д. 405/2019 г.на РС-Панагюрище), за това дали има постъпили входящи
документи от „Б.Д.“ АД, в т.ч. съдържащи искания за обезсилване на
издадената ЗНИ. В отговор е постъпило писмо вх.№ 3458/27.05.2022 г. от РС-
Панагюрище, с което се уведомява съда, че след издаването на ЗНИ и ИЛ в
производството по ч.гр.д. № 340/2019 г., по същото делото не е постъпвало
искане от заявителя „Б.Д.“ за обезсилването им. С писмото още се уведомява
окръжния съд, че входящи документи с подател „Б.Д.“ АД не са постъпвали
също и по исковото гр.д. № 405/2019 г. на РС-Панагюрище. Затова ПзОС е
преценил, че производството следва да бъде прекратено, поради
недопустимост на претенциите, защото съобразно разрешенията, дадени с т.
13 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 4/2013 г.,
доколкото в разглеждания случай РС- Панагюрище е прекратил
производството по специалния установителен иск по чл. 422 от ГПК, то
същият съд е следвало едновременно с това да обезсили издадените ЗНИ от
02.03.2019 г. по реда на чл. 417 от ГПК, както и ИЛ от 03.05.2019 г. по ч.гр.д.
№ 340/2019 г. Както се сочи в т. 13 от ТР, компетентен да обезсили заповедта
за изпълнение, издадена по чл. 410 или по чл. 417 от ГПК, както и ИЛ по чл.
418 от ГПК при прекратяване на производството по чл. 415 от ГПК,
съответно по чл. 422 от ГПК, е съдът в исковото производство, постановил
определението за прекратяване. Видно е, че това не е било сторено нито
заповедния, нито от исковия съд, прекратил производството по чл. 422 от
4
ГПК, поради което издадената ЗНИ по отношение на процесните вземания,
макар и нестабилизирана, формално е продължила да съществува в правния
мир. Затова окръжният съд е съобразил в този смисъл, че осъдителният иск за
вземане, предмет на издадена заповед по чл. 417 от ГПК, е допустим само
след обезсилване на същата по предвидения процесуален ред, тъй като при
наличие на издадена ЗНИ, защитата на вземането е възможна единствено чрез
иска по чл. 422 от ГПК. До момента, в който ЗНИ не бъде обезсилена,
осъдителният иск относно същото вземане се явявал недопустим и само в
случай на обезсилване на ЗНИ, за кредитора би съществувал правен интерес
да предприеме защитата на вземането си чрез предявяване на осъдителна
претенция. Според ПзОС, въпреки изрично предоставената възможност,
ищецът не е предприел необходимите процесуални действия, за да обоснове и
аргументира правния си интерес от водене на предявения осъдителен иск.
Затова и според съда, на този етап предявяването на такава претенция за
процесните задължения се явява недопустимо и е прекратил производството
по делото с обжалваното Определение № 250 от 01.06.2022 г.
След постановяване на Определение № 250 от 01.06.2022 г. от
ответницата е била постъпила молба с вх. № 3854/10.06.2022 г., в която се
съдържало искане по чл. 248 от ГПК - за допълване на крайният съдебен акт в
частта за разноските, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 1700 лева. Към молбата като доказателство е бил представен и
договор за правна защита и съдействие от 30.05.2022 г. В срока по чл. 248, ал.
2 от ГПК е бил постъпил отговор от ищеца, в който се оспорва искането.
Поддържали се съображения за процесуална недопустимост на молбата,
аргументирани с доводи за нейното просрочие, поради неподаването в
срока за обжалване на крайния съдебен акт. Евентуално, се иска отхвърлянето
като неоснователна и необоснована. Твърдяло се е, че размерът на
претендираното възнаграждение не бил съобразен с размерите по Наредба №
1 за МРАВ във вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК. Липсвали данни, че претендирания
хонорар е действително заплатен. Наред с това се сочило и че производството
не се отличавало с фактическа и правна сложност, която да обоснове така
претендирания размер на разноските. ПзОС е намерил, че молбата е
процесуално допустима, като е постановил Определение № 353 от 12.07.2022
г. Видно от данните по делото е било, че постановеното прекратително
определение № 250/01.06.2022 г. е съобщено на ответника на 07.06.2022 г., а
5
молбата по чл. 248 от ГПК е била депозирана на 10.06.2022 г., т.е. в
законоустановения срок за обжалване, поради което възражението за
недопустимост на искането се явява несъстоятелно. В хода на разглежданото
дело е било направено надлежно искане за присъждане на разноски,
съдържащо се още в подадения отговор на ИМ, по което съдът действително
не се е произнесъл с крайния си съдебен акт. Делото е било прекратено преди
провеждането на открито съдебно заседание, т.е. без страната която е
направила искането за присъждане на разноските да е имала възможността да
представи списъка по чл. 80 от ГПК и доказателства за извършените разходи.
Съгласно разрешенията, дадени с т. 8 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС,
липсата на представен списък по чл. 80 от ГПК в хипотезата, при която съдът
не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже
допълване на крайният акт. Затова и ПзОС е приел, че представянето на
въпросните доказателства към искането по чл. 248 от ГПК от страна на
ответника се явявало допустимо. Според ПзОС съгласно представения
договор за правна защита и съдействие от 30.05.2022 г., в полза на
Адвокатско дружество „Л. и Стоянова“ е било договорено и внесено от
ответницата възнаграждение за процесуално представителство по гр.д. №
788/2021 г. на ПзОС в размер на 1700 лева. Посочено е било, че договорения
хонорар в размер на 1700 лева е внесен изцяло. При тези данни съдът приема,
че са налице достатъчно доказателства по смисъла на т. 1 от ТР № 6/2012 г.,
ОСГТК на ВКС за заплащането на договорения хонорар, при което
вписването за направеното плащане е достатъчно и има характера на
разписка. Т.е., налице са били достатъчно доказателства за реалното
извършване на разхода от страна на ответника. ПзОС е приел, че
възраженията на ищеца са неоснователни, като макар и леко завишен,
хонорарът кореспондирал със стойностите на нормативно определения в чл.
7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. минимум, и размерът от на 1700
лева бил адекватен за обема на предоставеното процесуално
представителство, защита и съдействие по конкретното дело, като липсвали
основания за неговата редукция по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Същият се
дължал по силата на чл. 78 ал .4 от ГПК.
Настоящата инстанция констатира, че с молба Вх.№ 4300/28.06.2022 г.
пред ПзОС (л. 10) е било представено Определение № 260052/17.06.2022 г. по
гр.д. 340/2019 г., постановено от Районен съд – Панагюрище (л. 15), с което е
6
обезсилена издадената по същото дело Заповед № 222/02.05.2019 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, т. 2 от
ГПК, с която е било разпоредено на длъжника Ц. Т. В. да заплати на „Б.Д.“
ЕАД сумите от 35841,37 лева - главница със законна лихва, считано от
25.04.2019 г. до окончателното заплащане; 1575,96 лева - договорна лихва
за периода от 10.12.2018 г. до 22.04.2019 г.; 89,58 лева - обезщетение за забава
за периода от 10.12.2018 г. да 22.04.2019 г.; 120 лева – разходи за
изискуемост, както и 802,54 лева разноски по делото. Със същото
Определение е обезсилен издадения въз основа на Заповед за изпълнение №
222/02.05.2019 г. по ч.гр.д. 340/2019 г. по описа на РС – Панагюрище
изпълнителен лист 251/03.05.2019 г. При извършена служебна справка на
19.01.2023 г. с деловодството на РС – Панагюрище (тел. 0357-888-42) се
установи, че посоченото Определение е влязло в законна сила на 07.07.2022 г.
Налице е хипотезата на чл. 278, ал. 4 във вр. с чл. 273 във вр. с чл. 235,
ал. 3 от ГПК – настоящият състав следва да съобрази посочения настъпил
факт след подаване на въззивните частни жалби.
Правилно окръжният съд е приел, че в хипотезата на съществуващи и
необезсилени по реда на чл. 415, ал. 5 от ГПК ЗНИ, респ. ИЛ е недопустим
осъдителен иск (Опр-369/11.02.2009 г. по ч.т.д. 384/2009 г. на II т.о. на ВКС).
Правният интерес от предявен по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск
отпада само ако заповедта за изпълнение е обезсилена в хипотезата на чл. 415
от ГПК с акт на съда в заповедното производство (Р-141/06.11.20214 г. по т.д.
2706/2013 г., I т.о. на ВКС). Процесуалният закон не отрича принципно
правото на кредитора, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на
парично вземане, да предяви осъдителен иск срещу длъжника за същото
вземане. Допустимостта на подобен иск обаче е обусловена от наличието на
правен интерес от търсената защита, а такъв би съществувал за ищеца –
кредитор само при условие, че скрепеното със заповед за изпълнение парично
вземане не е реализирано чрез успешно провеждане на предприетото по
инициатива на последния заповедно производство. В случаите, когато е
издадена заповед за изпълнение и тя е оспорена от длъжника, кредиторът
може и следва да осъществи защита на вземането си чрез предявяване на
специалния установителен иск по чл. 422 от ГПК, за да се установи със сила
на пресъдено нещо неговото съществуване. Поради това наличието на
7
издадена заповед за изпълнение лишава кредитора от правен интерес да търси
защита на вземането чрез осъдителен иск, респ. обуславя интерес от
предявяване на установителен иск по чл. 422 от ГПК. Правното значение и
последиците на заповедта за изпълнение дават основание да се приеме, че до
момента, в който тя не бъде обезсилена – на основание чл. 415 от ГПК или по
друга причина, осъдителният иск относно вземането е недопустим заради
наличието на специален ред за защита – този по чл. 422 от ГПК. Само в
случай на обезсилване на заповедта за кредитора би съществувал правен
интерес да предприеме защита на вземането си чрез предявяване на
осъдителен иск по общия ред, нещо повече – този иск би бил единственият
способ за реализиране на вземането след неуспешно проведеното и
нереализирано до край заповедно производство (Опр-230/23.03.2010 г. по
ч.т.д. 83/2010 г. на II т.о. на ВКС).
В настоящия случай издадената заповед и изпълнителен лист са били
обезсилени с влязло в сила определение на 7 юли 2022 г., т.е. след
постановяване на обжалваното Определение № 250 от 01.06.2022 г. С оглед
възникналия и наличен към настоящия момент правен интерес на
жалбоподателя „Б.Д.“ ЕАД от разглеждане на предявения осъдителен иск по
гр.д. 788/2021 г. по описа на ПзОС това определение следва да бъде отменено
в частта за прекратяване на производството и връщане на исковата молба.
Следва да бъде отменено и обусловеното последващо определение №
353/12.07.2022 г. за допълването в частта за разноските, поради неговата
преждевременност (отпаднало основание), като произнасянето за разноски
следва да бъде извършено с крайния съдебен акт на съответната инстанция.
Ето защо независимо от правилността им към момента на
постановяването им, обжалваните определения следва да бъдат отменени в
атакуваните части, а делото – да се върне на окръжния съд за продължаване
на съдопроизводствените действия.
С оглед изложеното, Апелативен съд - Пловдив
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Определение № 250 от 01.06.2022 г. по гр.д. 788/2021 г. на
Окръжен съд – Пазарджик, В ЧАСТТА, с която е прекратено производството
по делото, образувано по искова молба вх. № 4197/19.11.2021 г. предявена от
8
„Б.Д." ЕАД против Ц. Т. В. с ЕГН – **********, поради недопустимост на
предявените искове и е върната исковата молба на ищеца.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 250 от 01.06.2022 г. по гр.д. 788/2021
г. на Окръжен съд – Пазарджик, В ЧАСТТА, с която е възобновено
производството по гр.д. 788/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик.
ОТМЕНЯ Определение № 353 от 12.07.2022 г. по гр.д. 788/2021 г. на
Окръжен съд – Пазарджик, с което е допълнено Определение №
250/01.06.2022 г., постановено по гр.д. № 788/2021 г. по описа на Окръжен
съд - Пазарджик, като е осъдена „Б.Д.“ ЕАД да заплати на Ц. Т. В., сумата от
1700-хиляда и седемстотин лева, представляващи сторени разноски за
адвокатско възнаграждение, дължими на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК.
ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Пазарджик за продължаване на
съдопроизводствените действия по гр.д. 788/2021 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9