Р Е Ш Е Н И Е № 260118
Гр.Пловдив,14.12.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско отделение,първи търговски състав,в
открито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№595 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №205 от
08.07.2020 г.,постановено по т.д.№54/2020 г. по описа на Окръжен съд-Стара
Загора,е осъден ответникът Т.Н.К. да заплати на ищеца Г.Ф.-гр.С.,на основание
чл.288,ал.8 от КЗ /отм./ сумата от 92 174,35 лв.,представляваща главница и
лихви по изплатена щата №******/02.11.2011 г.,ведно със законната лихва върху
сумата от 120 000 лв.,считано от датата на завеждане на исковата молба в
съда-21.02.2020 г. до окончателното й заплащане,а също да заплати и сумата от 7
652 лв. разноски по делото.
Със същото
решение предявеният от Г.Ф.-С. против Т.Н.К. иск с правно основание чл.288,ал.8
от КЗ /отм./ е отхвърлен „за сумите 35 572,31 лв.,представляващи разноски за
образуваните изп. дела и заплатените държавни такси по щета №******/02.11.2011
г.,ведно със законната лихва върху сумата,считано от датата на завеждане на исковата
молба в съда-21.02.2020 г. до окончателното заплащане,като неоснователен и
недоказан“.С решението още е осъден и Г.Ф.-С. да заплати на адв.П.К. сумата от
973 лв. адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА.
Горното решение е
обжалвано частично от ответника Т.Н.К.,като в подадената чрез пълномощника му
адв. П.К. въззивна жалба е заявено,че жалбоподателят не е съгласен с посоченото
решение в частта,в която е осъден за сумата от 26 796,06 лв. лихви по щета №******/02.11.2011
г. като част от общо 192 174,35 лв.-главница и лихви,изплатени по щетата с
посочения номер,или за горницата над 165 378,29 лв.В жалбата са изложени
оплаквания,че решението в обжалваната му част е постановено при неясни мотиви,в
противоречие с материалния закон и при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила.Жалбоподателят счита,че неправилно е осъден да
заплати в полза на Г.ф. 16 904,73 лв. лихв върху обезщетение в размер на 40 000
лв. за периода 28.12.2011 г.-17.02.2016 г.,защото плащането на тези суми е по
причини,стоящи в правната сфера на Г.ф.,т.е. в изпълнение на свой,а не на чужд
дълг.В тази връзка се поддържа аргумента,че неплащането на 40 000 лв.
обезщетение в периода 28.12.2011 г.-17.02.2016 г. /по 20 000 лв. за всеки от
двамата наследници на С. Б./,се дължи на неоправдано бездействие на Г.ф.,защото
задължението му за заплащане на тези суми е възникнало още на 08.12.2011
г.,когато е признал право на обезщетение за 40 000 лв. общо за двамата
наследници,но не го е изпълнявал в нарушение на чл.288,ал.7 от КЗ /отм./ и
чл.31,ал.8,т.1 от Правилника за устройството и дейността на Г.ф..Според
жалбоподателя,ГФ е следвало да изплати определеното от него обезщетение в срок
до 28.12.2011 г.,т.е. в срока за произнасяне по претенцията на увредените
лица,но не е сторил това и първото му плащане датира чак на 17.02.2016 г.,като
забавата между тези две дати се дължи на собственото неоправдано бездействие на
Ф. и същият именно поради това бездействие е понесъл натрупаните големи лихви
като разход.Според жалбоподателя,не следва Г.Ф. чрез предявения регресен иск да
му вменява последиците от собственото си неправомерно поведение,по инерция с
другите регресни права.Плащанията на суми за лихви в размер на 16 904,73 лв. в
случая,както поддържа жалбоподателят,са в изпълнение на отговорността на Ф. за
последиците от собствената му забава,поради което ответникът в противоречие с
материалния закон е бил осъден да заплати тази сума на Ф..
Във въззивната
жалба се твърди още,че жалбоподателят неправилно е осъден да заплати в полза на
ГФ и сумата от 9891,33 лв. като лихви за периода от 12.03.2011 г.-28.12.2011 г.
върху целия размер на платена главница от 120 000 лв.В тази насока
жалбоподателят заявява,че липсва основание за плащането,тъй като нито са
съдебно признати права на Б. и Г. Б. за лихви /обезщетение за забава/,нито те
са искали лихви за този период.Съдебно присъдено е било в тяхна полза обезщетение
по чл.288,ал.1,т.2,б.“а“ от КЗ-отм.,платимо от ГФ заедно със законната лихва за
периода от 28.12.2011 г.Погрешно била посочена началната дата на дължимост на
законната лихва от 12.03.2011 г. вместо от 28.12.2011 г. в изпълнителен лист от
19.01.2016 г.,издаден от СГС,защото в диспозитива на решението на СГС по
гр.д.№14812/2012 г.,въз основа на което е бил издаден,датата е 28.12.2011
г.Този изпълнителен лист,както твърди жалбоподателят,послужил на Б. като
основание за образуване на изпълнително дело,по което ГФ е направил
плащания,включително за лихви,на 17.02.2016 г.,съответно това е и причина за
определянето и плащането на лихви за период,по-голям от този,за който съдът е
признал права на Б..Същото,според твърденията на жалбоподателя,е относимо и за
изпълнителния лист от 09.01.2018 г.,издаден въз основа на влязлото в сила
решение №150/15.12.2017 г. на ВКС,което също погрешно съдържало,че началния
момент на лихвата за забава е 12.03.2011 г.,вместо 28.12.2011 г.Твърди,че в
решение №150/15.12.2017 г. на ВКС е налице несъответствие между мотиви и
диспозитив относно началната дата,от която се следва лихва,като в мотивите
изрично било посочено,че това е 28.12.2011 г.В тази връзка се твърди още,че
поради собствен пропуск ГФ не е възразил,не е поискал поправка на очевидна
фактическа грешка,допусната в диспозитива на решението на ВКС,нито е възразил
срещу поканата да плати лихви върху присъдените суми за период от 12.03.2011
г.,вместо от 28.12.2011 г. и така платил в повече от дължимото.И още се
поддържа в жалбата аргумента,че има нормативна пречка за изплащане на лихви
върху дължими суми за периода преди завеждане на щетата пред ГФ,тъй като според
чл.288,ал.7 от КЗ Ф. дължи лихва за забава от датата,на която изтича срокът за
произнасяне по претенция,предявена от увреденото лице,а според чл.29,ал.1,т.10
от Правилника,уреждащ устройството и дейността на Г.ф.,Ф.ът не извършва плащане
във връзка със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за лихви за
забава,начислeни в тежест на виновния водач преди датата на завеждане на
претенцията за обезщетение по реда на чл.31,ал.1.По тези аргументи,жалбоподателят
счита,че ГФ е платил 9891,33 лв. за периода 12.03.2011 г.-28.12.2011 г.
/изчислени спрямо главница 120 000 лв./ без да съществува в полза на Б. такова
вземане,без дори да са претендирали за лихви за този период,и при нормативна
пречка за това.Затова счита,че ГФ е платил неоснователно тази сума и за нея не
е възникнало право на регрес срещу ответника.
На база горните
съображения е поискано да бъде отменено решение №205/08.07.2020 г.,постановено
по т.д.№54/2020 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в частта за осъждане на
Т.Н.К. да заплати на Г.Ф.-гр.С. на основание чл.288,ал.8 от КЗ /отм./ сумата от
26 796,06 лв. лихви като част от общо присъдените 192 174,35 лв.-главница и
лихви по изплатена щета №******/02.11.2011 г.,или за горницата над 165 378,29
лв. до 192 174,35 лв. и да бъде отхвърлен иска в тази част.Претендира разноски.
В законния срок въззиваемият
Г.Ф.-С.,с БУЛСТАТ ********* е подал чрез пълномощника си адв. С.М. отговор на
въззивната жалба,с който същата е оспорена изцяло като неоснователна.Поддържа
се становището,че първоинстанционното решение е правилно в обжалваната му част
и че не са налице наведените от жалбоподателя пороци на решението.Сочи се,че
съдебният акт е мотивиран,като съдът е обсъдил всички доказателства по делото и
аргументирано е стигнал до законосъобразни изводи.Конкретни и подробни доводи в
тази насока са развити в отговора.Поискано е въззивната жалба да бъде оставена
без уважение като неоснователна,а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в обжалваната му част.Въззиваемият претендира направените пред двете
инстанции разноски.
От страните не са
представени писмени доказателства във въззивното производство,не са заявени и
доказателствени искания във въззивната жалба и в подадения отговор на същата.
Пловдивският
апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с наведените
от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба
е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо правен интерес да
обжалва първоинстанционното решение и при подаването й е спазен двуседмичния
срок по чл.259,ал.1 от ГПК.Ето защо въззивната жалба подлежи на разглеждане и
преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за
валидността на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен
съд намира,че същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на
правораздавателната власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е
подписано,волята на съда е ясно и недвусмислено изразена,като диспозитива на
решението кореспондира изцяло с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на
чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на обжалваното решение,Пловдивският
апелативен съд намира,че решението се явява процесуално допустимо в обжалваната
му част.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в жалбата.В тази
връзка,преценявайки оплакванията в жалбата и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
По т.д.№ 54/2020 г. по описа на
Окръжен съд-Стара Загора е предявен от Г.Ф. против Т.Н.К. /настоящ
жалбоподател/ регресен иск по чл.288,ал.12 във вр. с ал.2,т.1,б.“а“ от КЗ
/отм./ за заплащане на сумата от 227 746,65 лв.,представляваща изплатеното от Г.Ф.
обезщетение по щета №******/02.11.2011 г.,ведно със законната лихва до
окончателното изплащане на сумата.
По предявения иск ищецът е изложил
твърдения,че на основание чл.288,ал.1,т.2,б.“а“ от Кодекса за застраховането
/отм./ е изплатил по щета №****** от
02.11.2011 г. обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 227 746,65 лв.
на лицата Б. П. Б. и Г. П. Б. като законни наследници на С. Г. Б.,пострадала
като пешеходец при ПТП,настъпило на 12.03.2011 г. в гр.С. З..Изложил е също и
твърдения,че ответникът Т.Н.К. при управление на мотоциклет А. ** *** * ** ** **** * е причинил посоченото ПТП и е бил
признат виновен за това съгласно
споразумение,одобрено с протоколно определение по НОХД №675/2011 г. по
описа на ОС-Стара Загора.Твърди се също така,че в нарушение на чл.260 от КЗ
/отм./ ответникът управлявал увреждащото МПС без действаща задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ към датата на ПТП и че ищецът е поканил
ответника да му възстанови платеното по горното щета,но ответникът не извършил
такова плащане.
Ответникът е подал в законния срок
отговор на исковата молба,с който е оспорил иска като неоснователен и недоказан
по съображения,изложени в същия отговор.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел за доказано,а и за безспорно между страните,че
с протоколно определение по НОХД №675/2011 г. по описа на ОС-Стара Загора,е
било одобрено споразумение,с което Т.Н.К. се е признал за виновен в това,че на
12.03.2011 г. в ******при управление на МПС-м. „Я. ******“ с рег.№** **** *,собственост
на Н. М. К.,в посока запад-изток е нарушил правилата за движение и по
непредпазливост е причинил смъртта на С. Г. Б..Приел е за установено,че лицата Б.
П. Б. и Г. П. Б. като законни наследници на С. Г. Б. са подали до Г.Ф. искане
за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди и по образуваната щета №******/02.11.2011
г. УС на Ф. е взел решение да бъде изплатено обезщетение в общ размер на 40 000
лв.,след отчитане на 50 % съпричиняване от страна на наследодателката
им.Установил е още,че поради несъгласие с решението на УС на ГФ,наследниците на
починалата при ПТП С. Б. завели срещу ГФ съдебен иск за заплащане на
претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с процесното ПТП,вследствие
на което било образувано гр.д.№14812/2012 г. по описа на СГС,а след това и
възз.гр.д.№3396/2013 г. по описа на САС,както и гр.д.№1834/2016 г. по описа на
ВКС,като по тези дела настоящият ответник участвал като трето лице-помагач на
страната на Ф..
Първоинстанционният съд е приел
още,че на основание влезли в сила решения по горните дела,Г.Ф. на датите
17.02.2016 г.,18.03.2016 г. и на 22.01.2018 г. е изплатил на Б. и Г. Б.
конкретно изброени суми,измежду които-120 000 лв. главница и мораторна лихва от
72 174,35 лв. и като краен резултат е счел,че иска е основателен до размера от
192 174,35 лв. /сбора от посочената главница и мораторни лихви/ и именно тази
сума е осъдил ответника да заплати на ищеца,а за разликата до пълния предявен
размер от 227 743,65 лв. е приел иска за неоснователен и като такъв го е отхвърлил
за същата разлика.
Чрез подадената въззивна
жалба,предмет на разглеждане по настоящото въззивно дело,постановеното
първоинстанционно решение от 08.07.2020 г. е обжалвано само в осъдителната му
част за присъдени в полза на ГФ мораторни лихви в размер на 26 796,06
лв.,включени в общата присъдена сума от 192 174,35 лв.Като се има предвид
обхвата на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания срещу
атакуваната част на първоинстанционното решение,в настоящото производство
следва да се извърши преценка по въпросите дали ответникът следва да възстанови
на ищеца платените от последния лихви за забава върху обезщетенията от 120 000
лв. за периода 12.03.2011 г.-28.12.2011 г. и дали ответникът следва да носи
отговорност за лихвите за забава,които са били начислени /и съответно платени
от Ф. на увредените лица/ върху определеното от самия Ф. обезщетение от 40 000
лв. за периода от 28.12.2011 г. до 17.02.2016 г.
От приложените към
първоинстанционното дело справка по щета №******/02.11.2011 г. и банкови
преводни нареждания е видно,че Г.ф. е изплатил на Б. П. Б. и Г. П. Б.
обезщетения в общ размер на 120 000 лв.,както и лихви в общ размер на 72 174,35
лв.,като на датата 17.02.2016 г. са платени лихви в размер на 30169,32 лв.,а на
датата 22.01.2018 г. са изплатени лихви в размер на 42005,03 лв.Няма спор,че
плащанията както на главницата,така и на лихвите е извършено в изпълнение на
съдебни решения,постановени по гр.д.№14812/2012 г. по описа на
СГС,възз.гр.д.№3396/2013 г. по описа на САС и гр.д.№1834/2016 г. по описа на
ВКС,като копия от същите решения са приложени по процесното първоинстанционно
дело.Приложени са копия и от два изпълнителни листа,единият от които е издаден
на 19.01.2016 г. по гр.д.№3369/2013 г. по описа на Апелативен съд-С.,а другият
е издаден на 09.01.2018 г. по гр.д.№14812/2012 г. по описа на СГС,със всеки от
които е осъден Г.ф. да заплати на Б. Б.
и на Г. Б. по 30 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на
тяхната майка С. Г. Б.,ведно със законната лихва,считано от 12.03.2011 г. до
окончателното плащане.Или,както е видно,лихвата за забава върху обезщетенията и
по двата изпълнителни листа е присъдена от датата 12.03.2011 г. до
окончателното плащане.Поради това и в изпълнителното производство за
принудително събиране на присъдените суми,лихвата е начислявана,считано от тази
именно дата,както е и видно от приложената покана за доброволно изпълнение от
19.01.2018 г.,адресирана до Г.Ф.-С..Съответно на това следва да се приеме,че и
платената от Ф. на увредените лица лихва за забава в посочения по-горе общ
размер,е начислявана от датата 12.03.2011 г.Жалбоподателят заявява,че Ф. е
платил без основание лихва за забава за периода от 12.03.2011 г. до датата
28.12.2011 г.,тъй като в производството по горните дела не е имало искане за
присъждане на лихва за същия период,а и формираната действителна воля на съда е
била лихвата да се присъди от датата 28.12.2011 г.,а не от 12.03.2011 г.При
прочита на мотивите на постановените по горните дела решения е видно,че волята
на съда действително е била лихвата за забава да се присъди от датата
28.12.2011 г.,но в диспозитива на решение №150/18.12.2017 г.,постановено по
т.д.№1834/2016 г. на ВКС,както и в горните два изпълнителни листа,лихвата е
присъдена,считано от 12.03.2011 г.При такова фактическо положение не може да се
приеме,че е липсвало основание лихвата за забава върху присъдените обезщетения
да бъде начислявана от датата 12.03.2011 г.В тази връзка,дори и в посоченото
съдебно решение,както и в изпълнителните листове,да е допусната очевидна
фактическа грешка относно началната дата,от която се дължи и начислява лихвата
за забава,то такава една грешка подлежи на отстраняване по предвидения в закона
ред и само в производството по делото,по което е постановен акта,съдържащ
грешката.При положение,че в случая няма данни такова производство по
отстраняване на очевидна фактическа грешка да е проведено /без да има значение
по каква причина/,то съдът в настоящото производство е длъжен да се съобрази с
датата,посочена в диспозитива на решението на ВКС,съответно и в издадените два
изпълнителни листа,защото няма правомощието да извършва преценка за наличие на
очевидна фактическа грешка в съдебен акт или изпълнителен лист,постановени и
издадени в производството по друго дело.По тези съображения въззивният съд
счита за неоснователно поддържаното от жалбоподателя оплакване,че е бил
неправилно осъден с обжалваното решение да заплати в полза на ГФ лихви за
периода 12.03.2011 г.-28.12.2011 г.Самият Ф. е платил на увредените лица лихва
за забава,начислявана от датата 12.03.2011 г. и
начисляването й от тази дата е оправдано,щом като именно тя е посочена в
диспозитива на решението,съответно в издадените два изпълнителни листа като
начална дата на периода на начисляване на лихвата.
На следващо място,неоснователно е и
поддържаното във въззивната жалба оплакване,че жалбоподателят-ответник по
процесния иск,не следва да възстановява на Г.ф. платената от него лихва за
забава за периода 28.12.2011 г.-17.02.2016 г.,начислена върху обезщетението в
размер на 40 000 лв.,което самият Ф. е определил като дължимо на двамата
наследници на С. Б. /по 20 000 лв. на всеки от тях/.Както е видно от мотивите
на решение №150/18.12.2017 г.,постановено по т.д.№1834/2016 г. по описа на
ВКС,ТК,Второ отделение,определеното от Ф.
обезщетение от по 20 000 лв. /общо 40 000 лв./ не е приспаднато от
размера на обезщетението,което съдът е определил като дължим на всеки от
двамата наследници,а напротив-поради липсата на ангажирани от Ф. доказателства
за изплащане на определеното от него обезщетение,е прието,че то се „поглъща“
от съдебно определения размер на
обезщетението и същия размер не се променя,като този размер /от по 60 000 лв. за
всеки от двамата правоимащи/ следва да се присъди ведно със законната лихва за
забава,считано от 28.12.2011 г.При това положение настоящият съд счита,че
дължимостта на лихвите за забава върху признатия от ГФ размер на обезщетението
е установена и с влязло в сила съдебно решение,мотивите на което обвързват
настоящия ответник /респ. жалбоподател/,тъй като той е участвал като трето
лице-помагач на страната на ответника /Г.Ф./
в производството по гр.д.№14812/2012 г. по описа на СГС,съответно-в
производството по възз.гр.д.№3396/2013 г. по описа на САС и гр.д.№1834/2016 г.
по описа на ВКС.На основание чл.223,ал.1 от ГПК,постановените решения имат
установително действие в отношенията на третото лице и насрещната страна,а
съгласно чл.223,ал.2 от ГПК това,което съдът е установил в мотивите на решението
си,е задължително за третото лице в отношенията му със страната,на която помага
или която го е привлякла.В случая,при съобразяване на последното,се налага
извода,че настоящият ответник /и жалбоподател/ Т.К. е обвързан с мотивите на
постановените от СГС,САС и ВКС решения,като това,което съдът е установил в
тях,е задължително в отношенията му с Г.ф.,на чиято страна К. е бил
конституиран като трето лице-помагач.И щом като с решението на ВКС,което е
окончателно,е постановено дължимите обезщетения,включващи и определения от Ф.
размер,да се изплатят от Г.ф. на увредените лица ведно със законната лихва от
28.12.2011 г. до окончателното изплащане на сумите,и след като така присъдените
лихви са реално платени от Ф. на увредените лица /макар и считано от по-ранната
дата-12.03.2011 г.,коментирана по-горе в настоящото решение/,то същият се е
суброгирал в правата,които увредените лица имат срещу прекия причинител за тези
лихви.Прекият причинител на вредата носи отговорност по регресната претенция на
ГФ за пълния обем на заплатеното обезщетение,включително и за платените лихви
за забава.Ето защо,първоинстанционното решение в частта,с която регресния иск е
уважен и за платените от ГФ лихви за забава върху обезщетенията за неимуществени
вреди,начислени за периода 28.12.2011 г.-17.02.2016 г.,е правилно и
законосъобразно.
Предвид всички изложени по-горе
съображения въззивният съд счита разгледаната въззивна жалба за изцяло
неоснователна,а първоинстанционното решение-за правилно в обжалваната му
част,поради което същото следва да бъде потвърдено в тази му част.
В отговора на въззивната жалба
въззиваемият Г.Ф. е поискал да му се присъдят направените пред двете инстанции
съдебни разноски.Това искане е неоснователно и няма да бъде уважено,тъй като
направените от Ф. съдебни разноски за производството пред първата инстанция са
му вече присъдени с първоинстанционното
решение /съобразно на уважената част от иска/,а за направени пред въззивната
инстанция разноски от Г.ф. не са представени доказателства по настоящото дело.
С оглед неоснователността на
въззивната жалба,на жалбоподателя също не следва да бъдат присъждани разноски
за въззивната инстанция,а липсват и доказателства такива да са извършени.Поради
неоснователността на въззивната жалба,не следва да се присъжда и на
пълномощника на жалбоподателя-адв.П.К. адвокатско възнаграждение по чл.38 от
ЗА.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №205 от 08.07.2020 г.,постановено по
т.д.№54/2020 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора,в обжалваната му част,с
която е осъден ответника Т.Н.К. да заплати на Г.Ф.-гр.С. на основание
чл.288,ал.8 от КЗ /отм./ сумата от 26 796,06 лв. лихви като част от общо присъдените
192 174,35 лв.-главница и лихви по изплатена щета №******/02.11.2011 г.,или за
горницата над 165 378,29 лв. до 192 174,35 лв.
Решението подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.