РЕШЕНИЕ
№ 112
гр. Първомай, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100680 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Т. Т. Т. срещу
„Кредит Тайм“ ЕООД за заплащане на сумата от 324 лв., представляваща платена без
правно основание неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за паричен
заем № ******* от 15.01.2019 г.
Ищецът Т. Т. Т. твърди, че на 15.01.2019 г. сключил с ответното дружество
„Кредит Тайм“ ЕООД Договор за паричен заем № *******, по силата на който му били
предоставени в заем средства в размер на 800 лв., при фиксиран лихвен процент от
37,04 %, и годишен процент на разходите – 44,47 %. Съгласно договора заемът
следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: запис на заповед,
издаден от заемополучателя, или трето лице-поръчител, отговарящо на определени от
заемателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в
тридневен срок на горепосочените условия, той дължал неустойка на кредитора в
размер на 324 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните
вноски. Твърди се, че ищецът бил усвоил изцяло заемния ресурс, изплатил бил сумата
по процесният договор, вкл. и неустойката, но не дължал заплащане на същата. В тази
връзка счита клаузата за заплащане на неустойка за нищожна. Изразява становище, че
неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била
загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети
за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния
длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително
от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 324 лв. била
близо 50 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на
договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към
1
погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя,
което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за
спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на
потребителя заемателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да
получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му да бъдат
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в
конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По тези
съображения моли да бъде уважен предявения иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Кредит Тайм“ ЕООД.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените писмени доказателства се установява, че между ищеца и
ответника „Кредит Тайм“ ЕООД е сключен Договор за паричен заем № ******* от
15.01.2019 г., по силата на който последният предоставил на ищеца паричен заем в
размер на 800 лв., като е уговорено сумата да бъде върната разсрочено, на 12
двуседмични вноски от по 100 лв. всяка, в срок до 02.07.2019 г., или общо 1200 лв.
Посочен е фиксиран годишен лихвен процент от 37,04 % и годишен процент на
разходите от 44,47 %. Съгласно чл. 4 от договора кредитът следвало да бъде обезпечен
със запис на заповед, издаден от заемополучателя, поръчител/и, отговарящи на
определени от кредитора изисквания, и/или други подходящи обезпечения. При
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемополучателят
дължал на заемодателя неустойка в размер на 324 лв., която се заплащала разсрочено
заедно с всяка една от погасителните вноски.
От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
възприема като обективно и компетентно изготвено, се изяснява, че по договора за
кредит ищецът е извършил плащания, както следва: на 23.01.2019 г. – 100 лв., на
21.02.2019 г. – 200 лв., на 21.03.2019 г. – 200 лв., на 09.04.2019 г. – 100 лв., на
09.04.2019 г. – 452,97 лв. или общо сумата от 1052,97 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В разглежданата хипотеза безспорно заемателят притежава качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава
легално определение на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с
потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази връзка съдът
съобрази, че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за
заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин.
Същевременно е необходимо да се изясни, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечение няма за последица претърпяването на вреди от страна
2
на кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че
уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем,
тъй като позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в
размер, представляващ около 40 % от стойността на кредита. Същата съставлява
сигурна печалба за заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е
налице насрещна престация от последния. По тези съображения съдът счита, че
клаузата за заплащане на неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно
потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора,
съставляващо още едно основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т.
19 ЗЗП. Предвидената клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
защото е необосновано висока. Ето защо, доколкото така уговорената сума не
изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечаване изпълнението на
задължението и обезщетяване на вредите от неизпълнение на последното, тя се явява
скрита печалба за кредитора, с оглед въведените изисквания и срок за изпълнението й.
От това следва, че по своето естество неустойката представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Следователно основната цел на тази уговорка е да
доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя.
Поради това съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. По тези съображения съдът приема, че
клаузата на чл. 4 се явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е
нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Същевременно не само клаузата на чл. 4 от договора е нищожна, но и самият
договор за паричен заем не е породил правни последици поради противоречието му с
изискванията на Закон за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Константна е съдебната практика, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и
не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в
договора размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите. Така посоченият негов размер обаче не
съответства на действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е
така, доколкото уговореното задължение за потребителя да заплаща неустойка при
непредоставяне на обезпечение, дължима на падежа на плащане на погасителните
3
вноски по договора за кредит, при което като краен резултат следва да заплати на
кредитора сума в общ размер от 1200 лв., неправилно не е калкулирано в годишния
процент на разходите, предвиден в договора. Тази неустойка представлява
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заетата сума (т. нар.
скрита възнаградителна лихва), което е уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения. Дори и без да се ползват
специални знания е видно, че доколкото предоставената главница по договора е в
размер на 800 лв., при лихва в размер на 76 лв. за целия срок на договора и ГПР,
изчислен при включване като разход единствено на уговорената възнаградителна
лихва, то общата дължима от потребителя сума по договора в случай на
непредоставяне на обезпечение не съответства на годишния процент на разходите от
44,47 %. Предвид горното съдът намира, че при сключването на процесния договор за
потребителски кредит е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посоченият в договора размер на годишния процент на
разходите е различен от действително уговорения такъв. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни
стандарти за защита. С посочването в договора за кредит на ГПР, който не е формиран
при спазването на чл. 19, ал. 1 ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. От изложеното дотук се налага изводът, че договорът
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящо се до посочване на
годишния процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключване на
договора за кредит, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК същият
следва да се приеме за недействителен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество въз основа на договорна клауза, която
е нищожна. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т. е., че съответната клауза от договора за заем е действителна.
Предвид установената по делото нищожност на клаузата за заплащане на
неустойка, както и недействителност на договора за кредит следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
При това положение за ищеца като кредитополучател е възникнало задължението да
върне на ответника само действително получената сума по договора в размер на 800
лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено от ищеца на ответника при
начална липса на основание. В тази връзка следва да се отбележи, че без значение е за
погасяване на кои вземания по договора ответникът е разпределил извършеното от
ищеца плащане в общ размер на 1052,97 лв., като не би могло да се възложи в тежест
на ищеца да установява, че плащането е извършено конкретно по оспорената клауза.
Поради това и тъй разликата от 252,97 лв. не надвишава уговорената неустойка от 324
лв., а ответникът не доказа наличието на основание, оправдаващо настъпилото
разместване на имуществени блага, съдът счита, че същата подлежи на връщане.
По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
4
връщане на недължимо платеното следва да се уважи до сумата от 252,97 лв., като за
разликата до пълния предявен размер от 324 лв. подлежи на отхвърляне като
неоснователен и недоказан.
По разноските:
В настоящото производство ищецът е извършил разноски за държавна такса в
размер на 50 лв., като му е оказана безплатна правна помощ. Според разпоредбата на
чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ
съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче
следва да бъде съобразено Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22,
според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба. В тази хипотеза
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед даденото
тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да
определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на
делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес на иска, факта, че делото не
се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по
който вече има установена съдебна практика, както и че адв. Н. не е присъствал на
проведените открити съдебни заседания, съдът намира, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лв. Ето
защо, съдът счита, че съобразно уважената част от иска на ищеца следва да се присъди
сумата от 39,04 лв. за държавна такса, а на процесуалния му представител адв. Н. –
сумата от 234,23 лв. за адвокатско възнаграждение. Също така, предвид разпоредбата
на чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на РС Първомай, сумата от 195,19 лв., представляваща
възнаграждение за вещо лице, съобразно уважената част от иска.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД на Т. Т. Т., ЕГН: **********, адрес: ************, сумата от 252,97 лв.,
представляваща платена без правно основание неустойка за неосигуряване на
обезпечение по Договор за паричен заем № ******* от 15.01.2019 г., като за разликата
5
над сумата от 252,97 лв. до пълния предявен размер от 324 лв. ОТХВЪРЛЯ иска, както
и да заплати сумата от 39,04 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати на адв. С. К. Н. от АК Пловдив на основание чл.
38, ал. 1, т. 3 ЗАдв сумата от 234,23 лв. за адвокатско възнаграждение.
Присъдените по-горе суми могат да бъдат заплатени по следната банкова
сметка: IBAN: *******************************, с титуляр адв. С. К. Н..
ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по
сметка на РС Първомай, сумата от 195,19 лв., представляваща възнаграждение за вещо
лице.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: ___________п____________
6