Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 04.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен
състав, в публичното заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при
секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 12519 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258-273 от ГПК.
С решение № 20218359 от 07.10.2020 г. по гр. дело №
57627/2019 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав, съдът е отхвърлил искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415, ал.
1 от ГПК вр. чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от „Т.С.” ЕАД, със седалище и адрес на управление:***,
против И.Д.С., ЕГН **********, със съд. адрес ***,
чрез адв. С., за признаване за установено, че И.Д.С. дължи на „Т.С.” ЕАД
следните суми - сумата 519,63 лв., представляваща цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. до 31.01.2018 г., с
която се е обогатил без основание за сметка на „Т.С.” ЕАД, ведно със законна
лихва от 09.07.2019 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на
66,02 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 18.06.2019 г., сумата от 18 лв.,
представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от
01.05.2017 г. до 31.01.2018 г. ведно със законна лихва от 09.07.2019 г. до
изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 3,21 лв. за периода от
30.06.2017 г. до 18.06.2019 г., за недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. *****,
мезонет № 2, аб.№ 367456, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от 17.07.2019 г. постановена по ч.гр.д. № 39160/2019 г. по описа на
СРС, 33 състав.
С решението „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на И.Д.С.,
ЕГН ********** сума в размер на 600 лв., представляващи разноски по делото, с
включени разноски по заповедно производство по ч.гр.д. № 39160/2019 г. по описа
на СРС, 33 състав.
Недоволен от постановеното решение, с което са
отхвърлени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, е останал ищецът в първоинстанционното
производството – „Т.С.” ЕАД, което чрез процесуалният си представител юрк. М.К.,
в срока по чл. 259 от ГПК го обжалва при твърдения за неправилност и
постановяването му в нарушение на материалния закон, с подробно изложени във
въззивната жалба съображения. По-конкретно поддържа, че според ТР № 2/2017 г.
на ОСГК на ВКС именно собственикът на процесния имот е задължен да заплати
сумите за доставена ТЕ, освен в хипотезата, когато трето лице има сключен
договор за продажба на ТЕ за стопански нужди, сключен с дружеството. По-нататък
заявява, че ответникът не е подписал договор с ищеца за доставка на ТЕ за
стопански нужди, поради което счита, че искът за неоснователно обогатяване е
доказан, тъй като това е единствения способ на защита за ищеца при липса на
сключен писмен договор. Искането към въззивната инстанция е да отмени
обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна И.Д.С., чрез адв. Д.С. депозира
писмен отговор в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, с който оспорва въззивната жалба
на ищеца, като намира постановеното решение за правилно и законосъобразно, с
подробно изложени съображения по същество. Искането към съда е да се потвърди
обжалваното решение. Претендира разноски.
Третото лице помагач на ищеца „Б.“ ООД не взема
становище по въззивната жалба и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр.
д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр.
д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр.
д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията
по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен
съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от
закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното
решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е
установителен, при правна квалификация чл. 124, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК
вр. чл. 59 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, за дължимост на суми начислени на ответника
като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния
адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
По доводите във въззивната жалба следва да бъде
отбелязано следното:
Ищецът освен производител на ТЕ,
извършва и пренос на същата, съгласно легалната дефиниция на § 1 т. 44 ДР към
ЗЕ, поради което се явява и топлопреносно предприятие по смисъла на чл. 129,
ал. 1 ЗЕ, чиято дейност е рамкирана от задълженията, предвидени в разпоредбата
на чл. 130 от същия закон.
При осъществяването на дейността си по
централизирано подаване и продажба на топлинна енергия, дружеството се
съобразява с разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ, която предвижда, че
продажбата на ТЕ на клиенти за небитови нужди се осъществява въз основа на
писмени договори при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР.
Съгласно разпоредбите на § 1, т. 43 от
ДР на ЗЕ (приложима редакция до 17.07.2012 г.) и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (в
сила от 17.07.2012 г.) потребител на енергия или природен газ за стопански
нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия,
сключен между топлопреносното предприятие и потребителя - арг. чл. 149, ал. 1,
т. 3 ЗЕ.
Настоящият въззивен състав споделя
извода на СРС за неоснователност на предявените установителни искове, но при
следните мотиви:
От съвкупната преценка на събраните по
делото писмени доказателства се установява, че за процесния период и имот, клиент
на ищцовото дружество е бил не ответника И.С., а „Продуцентска къща У.С.“ ЕООД.
По делото са представени Договор за
наем от 01.07.2010 г., според който ответникът е предоставил имота си за
временно и възмездно ползване на наемател - „Продуцентска къща У.С.“ ЕООД, като
последния е подал заявление за сключване на договор за откриване на партида и
сключване на договор за продажба на ТЕ за стопански нужди на 29.07.2010 г.
Фактът, че ищецът е открил партида на „Продуцентска къща У.С.“ ЕООД и е издавал
фактури за потребена ТЕ именно на това дружество по категоричен начин
установяват, че за процесния период клиент на ищцовото дружество е именно
„Продуцентска къща У.С.“ ЕООД. Правоотношението не е уредено с писмен договор,
но съгласно мотивите към Тълкувателно решение 2/2017 г. по тълкувателно дело №
2 от 2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците, респективно бившите съпрузи като
съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови
нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и
топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент
на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Сключването на такъв
договор се установява чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК,
включително чрез молба за откриване на
партида от ползвателя на договорно отношение. В настоящият случай е
безспорно между страните обстоятелството, че между ищеца и наемателя
„Продуцентска къща У.С.“ ЕООД е бил сключен договор за наем през исковия
период, У.С. е подало молба за откриване на партида, поради което е доказано
съществуването на договорно правоотношение между доставчика на ТЕ и лицето,
което не се явява собственик на процесния имот, но ползва последния на
облигационно основание /договор за наем/. Поради което и съдът в настоящият му
състав намира, че ищецът не е провел пълно и главно доказване ответникът да е
материално правно легитимиран да отговаря за задълженията за ТЕ.
По делото ищецът не е ангажирал и други
доказателства, които да установяват качеството му на кредитор на спорното
вземане, респективно да доказват исковете по основание и размер. Изложеното
обосновава извода за неоснователност на главния иск, с оглед на което
неоснователен се явява и акцесорният такъв за обезщетение за забавено изпълнение.
Ето защо исковете правилно са били отхвърлени.
При този изход на
спора право на разноски пред настоящата инстанция има въззиваемата страна и
ответник в първоинстанционното производство в размер на 300 лева – адвокатско
възнаграждение. Въззивникът прави възражение за прекомерност, но същото е
неоснователно.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20218359 от 07.10.2020 г. по гр.д. № 57627/2019 г. по описа на
СРС, ГО, 33 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с адрес: *** да заплати на И.Д.С.,
ЕГН ********** сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.