РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. Първомай, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100907 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. Д. С. срещу
„Аксес Файнанс“ АД за заплащане на сумата от 320 лв., представляваща платена без
правно основание сума по клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от Договор за
кредит „Бяла карта“ от 25.11.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът А. Д. С. твърди, че на 25.11.2020 г. сключил с ответното дружество
„Аксес Файнанс“ АД Договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който му били
предоставени в заем средства в размер на 800 лв. Съгласно чл. 20 от договора, ако
ищецът не предостави допълнително обезпечение в срок от 3 дни, дължал неустойка в
размер на 10 % от усвоената и непогасена главница. На следващо място, според чл. 21,
ал. 4 при забава ищецът дължал разходи за събиране на вземането в размер на 2,50 лв.
за всеки ден. Също така в чл. 21, ал. 5 било предвидено, че при настъпване на
предсрочна изискуемост ищецът дължал заплащането на еднократна такса в размер на
120 лв., включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението. Счита, че
тъй като тези клаузи са нищожни, извършените от него плащания по тях в размер на
320 лв. подлежат на възстановяване. Изразява становище, че предвидената неустойка
била необосновано висока. Основната й цел била да доведе до неоснователно
обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя. Поради това счита, че
клаузата на чл. 20 от договора за кредит е неравноправна. Посочено е, че клаузите,
предвиждащи заплащане на разходи за събиране на задължението, противоречели на
чл. 10а, ал. 1 ЗПК, тъй като законът не допускал кредиторът да изисква заплащането
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.
По тези съображения моли да бъде уважен предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
1
ответника „Аксес Файнанс“ АД, с който признава предявения иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените писмени доказателства се установява, че между ищеца и
ответника „Аксес Файнанс“ АД е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ от
25.11.2020 г., по силата на който последният се задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 100 лв. под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоявал чрез международна платежна карта. Бил
уговорен фиксиран годишен лихвен процент по заема от 43,20 %, както и годишен
процент на разходите от 45,9 %. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора, в случай че
кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, се задължавал в
срок от три дни след падежа да предостави на кредитодателя допълнително
обезпечение – поръчител, който да отговаря на посочените в договора изисквания.
Клаузата на чл. 20 предвиждала, че ако кредитополучателят не предостави
допълнително обезпечение в посочения срок по чл. 15, последният дължал на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница,
включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислявала за
всяко отделно неизпълнение на задължението. Съгласно чл. 21, ал. 4 от договора при
забава за плащане на текущото задължение кредитополучателят дължал на
кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лв.
за всеки ден до заплащане на съответното текущо задължение. В чл. 21, ал. 5 е
предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост кредитополучателят
дължал еднократно заплащането на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на
кредитодателя за дейността на лице/служител, което да осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя.
Не е налице спор и че на основание клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал.
5 от договора за кредит ищецът е извършил плащания в размер на 320 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В разглежданата хипотеза безспорно заемателят притежава качеството на
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава
легално определение на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с
потребител, като това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази връзка съдът
съобрази, че процесната неустойка е предвидена за неизпълнение на задължението на
заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за
заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин.
Същевременно е необходимо да се изясни, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечение няма за последица претърпяването на вреди от страна
на кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗПК следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора за кредит и да
прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че
уговорената неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем,
тъй като позволява на заемодателя да получи завишено плащане. Същата съставлява
2
сигурна печалба за заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е
налице насрещна престация от последния. Ето защо, доколкото така уговорената сума
не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечаване изпълнението на
задължението и обезщетяване на вредите от неизпълнение на последното, тя се явява
скрита печалба за кредитора, с оглед въведените изисквания и срок за изпълнението й.
От това следва, че по своето естество неустойката представлява скрито
възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 15, ал. 1 от
договора въвежда за потребителя, са на практика неизпълними за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със
съответна възможност да осигури поръчител, който да отговаря на определените от
заемодателя изисквания. От това следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Поради
това съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя. По тези съображения съдът приема, че клаузата на чл. 20
се явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Също така съдът намира, че уговорените такси за извънсъдебно събиране на
задължението по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора водят до едно фактическо оскъпяване
на предоставения заем, защото позволяват на заемодателя да получи завишено
плащане. Те съставляват сигурна печалба за заемодателя, които биха увеличили
стойността на договора, без да е налице насрещна престация от последния. По тези
съображения съдът счита, че клаузите за заплащане на тези такси са неравноправни,
тъй като в случая очевидно потребителят е приел клаузи, с които не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора (чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В
резултат на това той не е бил в състояние да прецени икономическите последици от
сключването на договора, съставляващо още едно основание за неравноправието им по
силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Поради това и предвид създаденото значително
неравновесие между правата на потребителя и поетите задължения, съдът приема, че
тези клаузи се явяват неравноправни, поради което следва да бъде прието, че са
нищожни на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
В разглежданата хипотеза, тъй като сключеният между страните договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски
кредит, по отношение на него намират приложение и разпоредбите на ЗПК. В тази
връзка съдът намира, че уговорените такси за извънсъдебно събиране на задължението
по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора по своята правна същност съставляват неустойка за
забава. Това е така, тъй като видно от съдържанието на договора таксите не се
формират от конкретни разходи, сторени от кредитора, а се касае за начисляване на
фиксирана сума, обусловена от неизпълнението на длъжника и независимо от
стойността на евентуално сторените разноски. Клаузите са в пряко противоречие с
императИ. чл. 33, ал. 1 ЗПК, съгласно който при забава на длъжника кредиторът има
право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Също така
тези уговорки противоречат и на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, според която
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани
с усвояване и управление на кредита, част от които е да изисква изпълнение от
длъжника. Следователно в процесния случай е налице заобикаляне на разпоредбите на
чл. 10а, ал. 2 и чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради което съдът приема, че клаузите на чл. 21, ал.
4 и ал. 5, предвиждащи заплащане на такси за извънсъдебно събиране на вземането, са
3
нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Доколкото противоречието между тези клаузи и разпоредбите на ЗПК и ЗЗП е
налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр.
ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността им е пречка за възникване на задължение за заплащане на неустойка и
такси за извънсъдебно събиране на вземането.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество въз основа на договорни клаузи, които
са нищожни. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т. е., че съответните клаузи от договора за заем са действителни.
Предвид установената по делото нищожност на клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4
и чл. 21, ал. 5 от договора за кредита, следва, че потребителят не дължи заплащането
на начислените въз основа на тях суми. Следователно за ответника е възникнало
задължението да върне на ищеца заплатените неустойка и такси за извънсъдебно
събиране на вземането, които се явяват платено при начална липса на основание. Тъй
като страните не спорят, че ищецът е извършил плащания по тези клаузи в размер на
320 лв., тази сума се явява получена без основание от ответника. По тези съображения
искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо
платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 320 лв., която сума
представлява платена без правно основание сума по клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и
чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 25.11.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното
изплащане на вземането.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
4
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. М. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца
възлиза на сумата от 360 лв. ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при
присъждането на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва
ДДС (така Определение № 490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т.
о.). По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М.
сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
1 ЗЗД на А. Д. С., ЕГН: **********, адрес: ************, сумата от 320 лв.,
представляваща платена без правно основание сума по клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4
и чл. 21, ал. 5 от Договор за кредит „Бяла карта“ от 25.11.2020 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното
изплащане на вземането, както и сумата от 50 лв., представляваща сторени разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ************, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на основание
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 360 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: ____________п___________
5