Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
13.07.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря
Кристина Първанова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело
№ 6692 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 296380 от 09.12.2019 г. по гр.д. № 8139/2016 г. Софийски
районен съд, 46 състав признал за установено на основание чл. 415 вр. чл. 422 ГПК в отношенията между страните, че И.Н.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ******, сумата 43.58 лв. - главница, представляваща стойността на
доставена и незаплатена топлинна енергия за имот с аб. № 215779 (ап. № 67,
находящ се в гр. София, ж.к. „******) за м. април 2012 г., както и мораторна
лихва в размер на 12.82 лв. за периода 31.05.2012 г. – 14.05.2015 г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на
27.05.2015 г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 10.07.2015 г. по ч. гр.
д. № 29248/2015 г. на Софийски районен съд, 46 състав, и отхвърлил като
неоснователни исковете за главница и за мораторна лихва за разликите до пълните
им предявени размери съответно от 55.82 лв. и от 15.59 лв. На основание чл. 78,
ал. 1 ГПК ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски по компенсация за
исковото производство в размер на 75.16 лв., и в размер на 59.24 лв. - по ч.
гр. д. № 29248/2015 г. на Софийски районен съд. Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата И.Н.П., която го
обжалва в частите, с които исковете са уважени, с оплаквания за недопустимост,
евентуално – за неправилност. Разгледаният от СРС иск бил недопустим, а
заповедта за изпълнение подлежала на обезсилване, тъй като заявителят не бил
представил доказателства за предявяване на иск относно вземането по издадената
заповед за изпълнение в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. В петитума на исковата
молба били посочени не само различни суми, но и различни периоди на потребление
по различно заявление, поради което не можело да се приеме уточнението,
направено с молба от 06.01.2017 г. Евентуално поддържа, че решението е
неправилно. Необосновано районният съд приел, че ответницата е обвързана с
договор при общи условия с ищеца предвид приетото по делото решение по гр.д. №
507/2012 г. на СРС. От същото се установявало само, че за имота е имало спор за
собственост, но не следвало от това решение съдът да приема датата на смъртта
на наследодателя на въззивницата. Твърди се по делото да било представено писмо
до ищеца от 12.04.2016 г., от което било видно, че ответницата е подала молба
за откриване на партида на нейно име, а от приложения отговор било видно, че
ищецът не претендира заплащане на „процесните фактури“. По делото били налични
изравнителни сметки и фактури, издадени на името на Н.Й.П., който бил
единственото лице, отговарящо на критериите за ползвател на топлинна енергия
съгласно ЗЕ и ТР 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС. От ищеца не били ангажирани
доказателства това правоотношение да е прекратено, а и видно от приложеното по
делото решение, нотариалният акт бил оспорен по съдебен ред и в хода на
производството друго лице – брат на ответницата, бил ползвател на имота. Лихви
за забава били недължими на две основания: За да се постави в забава платецът
било необходимо да е издадена фактура и да е достигнала до знанието на платеца,
а в случая фактурата била издадена на друго лице, като с отговора на цитираното
писмо ответницата била поставена в невъзможност да изпълни. Поради това същата не
била дала повод за образуване на делото, доколкото именно кредиторът бил в
забава. Като се позовава на неотносими към процесния период клаузи на чл. 33,
ал. 1 и ал. 2 от ОУ от 2014 г., въззивницата поддържа, че същите били
неравноправни и като такива – нищожни, тъй като настъпването на падежа било
обвързано с притежаването на специално техническо средство от страна на
потребителя – компютър или смартфон, както и обезпечена възможност за достъп до
интернет. Начисляването на лихва върху прогнозни месечни сметки било нищожно и
представлявало налагане на нелоялно условие по смисъла на чл. 18, т. 1 ЗЗК
(отм.), тъй като вземанията по прогнозните фактури не били ликвидни и изискуеми.
Съгласно чл. 33, ал. 5 от ОУ обаче вече лихва се дължала не от датите на
прогнозните фактури, а един месец след издаване и публикуване на съответните
общи фактури на сайта на лицензианта. В случая ищецът нито твърдял на коя дата
ги е издал и публикувал на сайта си, нито представял съставени и заверени от
нотариус констативни протоколи за съответната обща фактура, поради което лихви
не се дължали. Поради това моли съда да отмени решението в атакуваните части и
вместо това постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира разноски, като за тези във въззивното производство представя списък
по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивницата адвокатско
възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.” ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
С исковата молба, уточнена с молба от 30.01.2017 г., първоинстанционният
съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 55.82
лв. – главница, представляваща цена на доставена топлинна енергия през м.
04.2012 г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „******, ап. 67, аб. №
215779, и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 15.59
лв., представляваща лихва за забава в плащането на главницата за периода
31.05.2012 г. – 14.05.2016 г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
– 27.05.2015 г., до окончателното плащане. За вземанията е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 29248/2015 г. на
Софийски районен съд, 46 състав.
В срока по чл. 131 ГПК ответницата е депозирала писмен отговор, с който е
навела противоречиви и неясни твърдения, от които не става ясно оспорва или
признава исковете. В проведеното първо открито съдебно заседание в първата
инстанция процесуалният й представител е уточнил, че оспорва ответницата да е
собственик или вещен ползвател на имота, т.е. че между страните е налице
облигационна връзка в процесния период, но не оспорва начисления от ищеца
размер на задължението. Искала е от съда да отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваните части. Възражението
на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение е подадено в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415 ГПК и
са допустими. Неоснователен е поддържаният в жалбата довод за недопустимост на
атакуваното решение като постановено по недопустими искове. Исковата молба е
била нередовна поради противоречие между твърденията в обстоятелствената част и
петитума й. След дадени от районния съд указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК,
тези нередовности са отстранени от ищеца в дадения му срок, и по силата на чл.
129, ал. 5 ГПК поправената искова молба се счита за редовна от деня на
подаването й.
Въззивният съд намира, че при постановяване на атакуваното решение не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед наведените
в жалбата непреклудирани доводи е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите; Според ал. 3 на чл. 150 ЗЕ, в срок
до 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Предложените от потребителите
и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в
писмени допълнителни споразумения.
Според задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018
г. по тълк.д. № 2/2017г. на ОСГК на ВКС, правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в
специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен
договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно
регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за
действителност, а форма за доказване. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди, какъвто е и „битовият клиент”, който според легалното определение
в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 17.07.2012г.) е клиент,
който купува енергия за собствени битови нужди. Присъединяването на
топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа,
както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на
писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването
(отм.) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху
топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди,
дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна
енергия. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване,
за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи
условия директно с топлопреносното предприятие.
В случая от приетия и неоспорен нотариален акт за прехвърляне на недвижим
имот срещу задължение за издръжка и гледане № 150, том 2, рег. № 4074, д. №
282/2005 г. на нотариус с рег. № 014 на НК е видно, че от 19.12.2005 г.
ответницата е собственик на процесния имот, като прехвърлителят и неин баща – Н.Й.П.,
си е запазил безвъзмездно и пожизнено правото на ползване върху прехвърления
имот. От приетите и неоспорени копие от искова молба, с която братът на
ответницата – Й.Н.Й., предявил инцидентен установителен иск по гр.д. № 507/2012
г. на СРС, 71 състав, както и от преписа от съдебно решение, постановено по
същото дело, се установява по достатъчен за целите на настоящото производство
начин, че вещното право на ползване е било погасено със смъртта на ползвателя
на 09.12.2011 г. Поради това правилно първостепенният съд е приел, че към м.
04.2012 г. ответницата, като собственик на процесния имот, е била потребител на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, поради което дължи цената на доставената в имота
топлинна енергия. Ирелевантно за спора е кое лице е ползвало фактически имота,
след като по делото не се установява трето лице – облигационен ползвател да е
сключило договор директно с топлопреносното предприятие. В тази връзка
несъстоятелни са доводите в жалбата единственият „отговарящ на критериите за
ползвател“ на топлинна енергия да бил вписаният в справката за дяловото
разпределение Н.Й.П., който към момента на изготвяне на справката вече е бил
починал, а следователно и облигационното правоотношение между него и ищеца е
било прекратено. Твърдението имотът да се ползвал през м. април 2012 г. от
брата на ответницата е недоказано, а дори да е било така, той нито е бил
облигационен ползвател, нито има данни да е сключил договор директно с ищцовото
дружество. Ето защо, и предвид заявеното от процесуалния представител на
ответницата признание на факта, че стойността на топлинната енергия за м.
04.2012 г. възлиза на претендираните от ищеца 43.58 лв., правилно районният съд
е уважил главния иск до посочения размер.
За да уважи частично акцесорния иск за лихви за забава,
районният съд е съобразил клаузата на чл. 33, ал. 1 от действалите в процесния
период Общи условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД *** от 2008 г., съгласно
която купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок след изтичане на
периода, за който се отнасят, или купувачът изпада в забава за плащане от 31-во
число на месеца, следващ месеца на доставката, респ. 1-во число на втория месец,
следващ месеца на доставката. Задължението е срочно, така че за да изпадне в
забава длъжникът не е необходима покана от кредитора – чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Ирелевантно
за изпадане в забава е издаването или получаването на фактура и предвид
обстоятелството, че договорът за продажба между страните не е търговски – арг.
чл. 318, ал. 2 ТЗ. Неизпълнението от ответницата на задълженията й съгласно
общите условия на договора не съставлява кредиторова забава.
Що се отнася до доводите на въззивницата за нищожност на
клаузи от ОУ от 2014 г., същите са напълно неотносими за спора, касаещ
задължение, възникнало при действието на ОУ от 2008 г. Последните предвиждат
начисляване на лихви за забава върху прогнозни вноски, но настоящият състав
намира, че не е незаконосъобразно и не противоречи на изискването на чл. 13 на
Директива 2006/32/ЕО относно ефективността при крайното потребление
на енергия и осъществяване на енергийни услуги начисляването на лихва
за забава върху прогнозни месечни сметки (така и определение № 817/27.06.2013 г. по гр. дело № 2228/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО, определение № 971/01.10.2013 г. по гр. дело № 2579/2013 г. на
ВКС, ІІІ ГО). Плащането по прогнозни сметки е уредено в чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като
ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението - потребителят може да заплати както повече, така и по-малко
от изразходваната за месец енергия, респ. топлопреносното предприятие на
свой ред може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му топлинна
енергия. И тъй като става дума за задължения с определен срок за изпълнение,
при забава се дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 вр. чл. 84, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения и съобразно правомощията на въззивния съд при
условията на ограничен въззив, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваните части.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр.
чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки
извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност, съдът определя
възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 296380 от 09.12.2019 г., постановено по гр.д. № 8139/2016 г. на
Софийски районен съд, 46 състав в
обжалваните части, с които е признато за установено по предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че
И.Н.П., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, сумата 43.58 лв. -
главница, представляваща стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия
за имот с аб. № 215779 (ап. № 67, находящ се в гр. София, ж.к. „******) за м.
април 2012 г., както и мораторна лихва в размер на 12.82 лв. за периода
31.05.2012 г. – 14.05.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявление по чл. 410 ГПК на 27.05.2015 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА И.Н.П., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща
разноски за въззивното производство.
В необжалваните отхвърлителни части решението по гр.д. № 8139/2016 г. на
Софийски районен съд, 46 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.” ЕООД, ЕИК
******, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.