Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260072 09.03.2021
г. гр.Стара
Загора
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ІІ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На шестнадесети
февруари две хиляди, двадесет и първа
година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
Секретар Катерина Маджова
Като разгледа
докладваното от съдията - докладчик МАВРОДИЕВА
въззивно
гражданско дело № 1018 по описа за 2021 година.
Производството
е образувано по въззивна жалба от Ж.Ж.В., против Решение № 260201/15.10.2020
г., постановено по гр.дело № 6846/2019 г. по описа на Районен съд – Стара
Загора, с което се отхвърлят предявените
от Ж.Ж.В. против ЕТ „П.П.-Б.”, *** искове с правно осн. чл. 245, ал.1 от КТ, за
неплатено трудово възнаграждение: за м. 09.2019г., в размер на 409.05 лв.; за м. 10.2019г., в размер на 627.21лв.;
за м. 11.2019г., в размер на
572.67 лв., за м. 12.2019г., в размер на 327.24 лв., както и иск с правно осн.чл. 224, ал.1 от КТ за
заплащане обезщетение за неползван платен отпуск: за 2018г., в размер на 47.14
лв., за периода 01.01.2019г. до 10.09.2019г., в размер на 385.71 лв., за периода 10.09.2019г. -
18.12.2019г., в размер на 109.08 лв., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на завеждане на исковата молба, до окончателното
изплащане на сумите.
Въззивникът обжалва
постановеното решение на първоинстанционния съд в законния срок. Твърди, че
безспорно било установено, че и до момента е в трудово правоотношение с
въззиваемия. По делото бил
представен документ с невярно съдържание, във връзка с опитите на въззиваемия
да доказва, че трудовия договор бил прекратен по взаимно съгласие. Сочи, че не
полагал труд, тъй като ответникът престанал да го търси да извършва курсове
като шофьор. Счита, че при всички случаи работодателят дължи обезщетение, даже
да се приеме, че съдията – докладчик е разгледал непредявен иск, тъй като
вината не била на ищеца, а била на ответника. Ако съдът приеме, че чл. 128 т.2 КТ не е нарушен, моли да приеме, че е
нарушен чл. 49 ЗЗД.
Моли съдът да отмени
решението изцяло и да постанови ново, с което да уважи изцяло предявените
искови претенции – главници и лихви. Ако съдът приеме, че е разгледан
непредявен иск, моли на основание чл.270, ал.3 от ГПК да обезсили решението на
първоинстанционния съд, да върне делото на съда и да даде указания за
произнасяне по искови претенции по чл.49 от Закона за задълженията и
договорите.
Въззиваемият ЕТ „П.П.-Б.“ ***, чрез
пълномощника си адв.Р.М., оспорва като неоснователна въззивната жалба. Излага
подробни съображения по оплакванията в жалбата. Счита, че твърденията на
жалбоподателя, че трудовото му правоотношение не е прекратено и му се дължи
трудово възнаграждение, независимо от преустановяването изпълнението на
трудовите задължения, не намират опора в разпоредбите на закона и в практиката
на ВКС по неговото тълкуване и прилагане. Намира за неправилно направеното
искане във въззивната жалба за обезсилване на обжалваното решение и връщане на
делото на първоинстанционния съд с указания за произнасяне по иск по чл.49 от ЗЗД. Сочи, че въззивникът след дадени указания от районния съд е конкретизирал
в молбата исковата си претенция. Твърди, че искът по чл.49 от ЗЗД касае друг
тип взаимоотношения между страните и не намира никакво приложение в настоящия
случай.
Моли съдът да потвърди решението на
първоинстанционния съд, както и да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна. Претендира разноски пред въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение.
Постъпила е и частна жалба от Ж.В.,
чрез адв. Н. Н., против определението на съда по чл. 248 ГПК от 23.11.2020г. Частният
жалбоподател счита, че обжалваното определение е постановено при противоречие
на материалния закон поради необоснованост. Сочи, че адв. възнаграждение на
другата страна следва да бъде намалено като прекомерно. Позовава се на ТР на
ВКС.
Моли
съдът да отмени обжалваното определение и да постанови друго, с което да намали
разноските на другата страна от 500 лв. на 408 лв. Претендира разноски за
частното производство.
Ответникът по частната жалба ЕТ „П.П.-Б.“
***, чрез пълномощника си адв.Р.М., оспорва частната жалба като неоснователна.
Счита, че след като пълномощникът на ищеца не е заявил възражение за
прекомерност на адв. възнаграждение на ответника в съдебно заседание на
14.09.2020г., правото му за това е преклудирано. Намира, че обжалваното
определение е законосъобразно и правилно. Излага съображения, че адв.
възнаграждение на ответника не е прекомерно, а е по – малко от минималния
размер на адв. възнаграждение за двата обективно съединени иска.
Моли
да се потвърди изцяло обжалваното определение. Претендира разноски за частното
производство.
Съдът, като
обсъди направените в жалбите оплаквания и становищата на страните, предвид събраните по делото
доказателства, намери за установено следното:
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл. 245, ал.1 и чл. 224, ал.1 КТ.
Ищецът Ж.Ж.В.,
чрез пълномощника си, твърди в исковата си молба, че с ЕТ „П.П.-Б.”, ***, на
06.09.2017 г. сключил трудов договор, като ищецът бил назначен на длъжност
„Шофьор на автобус”, със задължения, утвърдени от работодателя в длъжностна
характеристика, представляваща неразделна част от трудовия договор. Договорът бил сключен при условия на 8-часово
работно време, с основно месечно възнаграждение в размер на 463лв., с
периодичност на изплащане всеки месец и с допълнително заплащане на възнаграждение
за придобит общ трудов стаж и професионален опит, със сходен със същия характер
работа, длъжност и професия. Съобразно трудовия договор, работодателят бил
длъжен да заплаща ежемесечно трудово възнаграждение, да извършва здравни и
социални осигуровки за всички рискове, съобразно КСО и ЗЗО, да запознае
работника с установената технология и работа във фирмата, да създаде безопасни
условия на труд. От своя страна работникът бил длъжен за изпълнява трудовите си
задължения в съответствие с трудовата и технологичната дисциплина, тези
произтичащи от длъжностната му характеристика, както и да не разпространява
информация, компрометираща доброто име на работодателя. Ищецът имал право на 20
дни платен годишен отпуск. Договорът бил със срок на изпитване от 6 месеца в
полза на работодателя, считано от 06.09.2017г., като след изтичането на този срок, договорът се считал за безсрочен. Страните
уговорили в договора 30 дневен срок за предизвестие при прекратяване на
трудовото правоотношение, като за неуредени условия да се прилагат разпоредбите
на Кодекса на труда. От 10.09.2019 год. работодателят спрял да го ангажира да
извършва превози. Твърди, че до момента не е получил предизвестие за
прекратяване на трудовия договор и заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение. Ответникът не му е платил трудово възнаграждение, което
уточнява в съдебно заседание на 14.09.2020г. Моли, съдът да постанови решение,
с което да осъди ответника да му заплати
следните суми: за м. 09.2019г.- 409.05 лв.;
за м. 10.2019г.- 627.21лв.; за м.
11.2019г. - 572.67 лв., и за м. 12.2019г.-
327.24 лв., както 47.14 лв.- обезщетение за неползван отпуск за 2018г. – за два работни дни, 385.71 лв.- обезщетение за неползван отпуск
за периода от 01.01.2019г. до 10.09.2019г., 109.08 лв. - обезщетение за
неползван отпуск за периода 10.09. до 18.12.2019г. Претендира разноските по делото.
Ответникът ЕТ „П.П.-Б.”
*** оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че с трудов договор от
04.09.2017 г. ищецът бил назначен в предприятието на ответника на длъжността
„шофьор на автобус” при условията на чл. 67, ал. 1 от КТ. Оспорва твърдението,
че не му е изплатено трудово възнаграждение, считано от 01.09.2019 г., че не му
е изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. и 2019
г., както и, че трудовото му правоотношение не е прекратено. Твърди, че ищецът
работил като шофьор на автобус, извършващ редовен превоз на работници по линия
Свиленград - Хасково по договор, сключен между работодателя и „Язаки България”
ЕООД, клон Крепост, село Крепост, община Димитровград. В началото на септември
2019 г. заявил на ищеца, че има оплаквания от работниците, които той извозва,
че шофира много рисковано. По тази причина му заявил, че повече няма да
управлява този автобус, а ще му възложи да шофира друго превозно средство.
Ищецът останал недоволен от казаното и му заявил нежелание да управлява друго
превозно средство. Въпреки това, следващите няколко дни управлявал друг
автобус, но след 10.09.2019 г. престанал да идва на работа. На няколко пъти
лично управителят П.П. разговарял с него и му казал, че е задължен да идва на
работа, независимо дали му харесва или не. На 01.10.2019 г. ищецът се явил в
офиса на ответника в град ***/. В разговор с него управителят П.П. му заявил,
че може да му наложи дисциплинарно наказание „уволнение”, за неявяването му на
работа без уважителни причини, но не желаел да се стига до такъв изход. Двамата
постигнали съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно
съгласие, на основание чл. 325, т. 1 от КТ. Изготвена била заповед за
прекратяване на трудовия договор, но ищецът В. заявил, че нищо няма да подписва
и си тръгнал от офиса. По време на връчването на заповедта в офиса на
дружеството присъствали лицата Г.Ю.Т.- шофьор при ответника и Д.В.Д.. Тези две
лица удостоверили с подписа си върху заповедта, че същата е връчена на ищеца,
но той отказал да я подпише и получи. Независимо от отказа да получи заповедта,
все пак такава е била изпратена на В. по пощата. След прекратяване на трудовото
правоотношение на Ж.В. било изплатено трудово възнаграждение за положения от
него труд през месец септември 2019 г., както и обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2018 г. /2 дни/, и за 2019 г. /15 дни /. Това станало
с два банкови превода, както следва: На 07.10.2019 г. - сумата от 465,60 лева,
включваща трудовото му възнаграждение за месец септември 2019 г. и част от
обезщетението му за неизползван платен годишен отпуск; На 23.12.2019 г. - сумата
от 239,50 лв., представляваща доплащане към обезщетението му за неизползван
платен годишен отпуск за 2019 г.
За да постанови
решението си съдът е приел, че по сключен на 04.09.2017г. между страните трудов
договор, ищецът е заемал длъжността „Шофьор на автобус”, при условията на 8
часово работно време, с основно месечно възнаграждение от 436 лв. Договорът е
сключен със срок на изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя,
считано от 06.09.2017г. и след изтичането на срока за изпитване, договорът е
бил продължен за неопределено време.
Съдът е приел, че
ответникът не е доказал, че е предявил за връчване заповед за прекратяване на
ТПО на ищеца и последният е отказал да я получи. Не са представени доказателства за наличието
на писмено волеизявление на някоя от страните преди издаване на заповедта за
прекратяване на договора. Не е налице предложение на работника за прекратяване,
прието от работодателя в 7 - дневен срок от отправянето му, нито обратното -
предложение на работодателя, прието чрез насрещно писмено изявление на
служителя по чл.
325, т. 1 от КТ, представляващо съгласие за прекратяване на договора отново
в 7 дневен срок от отправянето му. Поради това, съдът приема, че трудовото
правоотношение на ищеца не е било прекратено с издадената, на осн. чл. 325,
ал.1, т.1 от КТ от работодателя Заповед от 01.10.2019г. за прекратяване на
трудовия договор на ищеца.
По делото е
изслушано заключение по назначена съдебно - икономическа експертиза, от което
се установява, че за периода м. юли – м. септември 2019г. брутното трудово
възнаграждение на ищеца е 600 лв., а нетното 465.59 лв. Полагащото се на ден
нетно трудово възнаграждение е 21.16 лв. Според вещото лице, за периода 10.09.2019г.
- 18.12.2019г., възнаграждението на ответника е, както следва: за м. септември
2019г. – 15 дни, в размер на 409.05 лв.; за м. октомври 2019г.– 23 дни, в
размер на 627.21 лв.; за м. ноември 2019г. – 21 дни, в размер на 572.67 лв.; за
м. декември 2019г. – 12 дни, в размер на 327.24 лв. Обезщетението за неползван
платен годишен отпуск, според вещото лице за 2018г. е в размер на 47.14 лв., а за 2019г. – 385.71
лв.
Районният съд е
приел, че съгласно разпоредбата на чл.
245, ал.1 от КТ, при добросъвестно изпълнение на трудовите задължения на
работника или служителя се гарантира изплащането на трудово възнаграждение в
размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не по-малко от
минималната работна заплата за страната. Полаганият от работника труд по
съществувалото с работодателя трудово правоотношение е възмезден и последният
следва да го изплаща ежемесечно и в пълен размер, съобразно договореностите
между тях. Това е основно задължение като насрещна престация за предоставената
му и използвана от него работна сила на работника или служителя. То е основният
интерес на работника или служителя от създаването на трудовото правоотношение.
Задължението по чл.
128, т. 2 от КТ е за изплащане на трудовото възнаграждение за
извършената работа.
Съдът е приел за
безспорно установено, че до 10.09.2019г. ищецът е
изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, а след тази дата е
преустановил изпълнението им. Това обстоятелство се твърди и в дадения от ищеца
отговор по реда на чл. 176 от ГПК. Затова до тази дата на ищеца се дължи
заплащане на трудово възнаграждение. Съдът е стигнал до извода, че дължимото на
ищеца трудово възнаграждение за периода 01- 10.09.2019г. е 84.64 лв. / 4 дни по
21.16 лв./ Именно в този размер е дължимото на ищеца възнаграждение за
положения от него труд за посочения период. За останалите претендирани месеци
за неплатено трудово възнаграждение, ищецът няма основание да получи същото,
тъй като не е изпълнявал задълженията си по трудовия договор.
От представеното
от ответника извлечение от банкова сметка *** „Юробанк България“ АД, съдът е
установил, че на 07.10.2019г. е извършен превод в полза на ищеца на сумата от
465.60 лв., с основание „заплата м. септември 2019г.“ С това плащане,
ответникът е изпълнил задължението си спрямо ищеца за полагащо се трудово
възнаграждение за м. 09.2019г.
Предвид
изложеното, съдът е приел, че ответникът няма дължими плащания за трудово
възнаграждение към ищеца за исковия период и претенцията на ищеца по чл. 245, ал.1 от КТ за
претендираните месеци е неоснователна.
За
претендираното обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ за 2018г. и за 2019г., съдът
е установил от заключението на СИЕ, че за 2018г. ищецът е ползвал целия си
платен годишен отпуск, и за 2018г. няма дължимо обезщетение по чл. 224, ал.1 от КТ. Що се отнася до иска за 2019г., пак от заключението съдът е установил, че дължимото обезщетение е в размер на 385.71
лв. и е изплатено на ищеца по банков път – една част с изплащането на заплатата
за м. септември 2019г., а останалата част е изплатена през м. октомври 2019г.
Поради
изложеното,съдът е приел и предявеният иск с правно осн. чл. 224, ал.1 от КТ за
неоснователен и го е отхвърлил.
Въззивната
инстанция изцяло споделя съображенията на районния съд.
Фактическата обстановка е правилно установена и не се оспорва от страните
във въззивното производство. По силата на сключен между страните трудов договор,
ищецът е изпълнявал длъжността „Шофьор на автобус”, при ответника. Трудовият
договорът е сключен със срок на изпитване от 6 месеца, в полза на работодателя,
считано от 06.09.2017г. и тъй като срокът за изпитване е изтекъл, договорът
е продължен за неопределено време.Трудовото
правоотношение между ищеца и ответника не е прекратено, тъй като издадената заповед
на основание чл. 325, ал.1, т.1 от КТ от работодателя на 01.10.2019г. за
прекратяване на трудовия договор на ищеца не отговаря на законовите изисквания.
Липсва писмено отправено предложение от едната от двете страни по
договора.
От заключението
по назначена съдебно - икономическа експертиза се установява, че за периода м.
юли – м. септември 2019г. брутното трудово възнаграждение на ищеца е 600 лв., а
нетното 465.59 лв. Полагащото се на ден нетно трудово възнаграждение е 21.16
лв. За периода 10.09.2019г. - 18.12.2019г., възнаграждението на ответника е,
както следва: за м. септември 2019г. – 15 дни, в размер на 409.05 лв.; за м.
октомври 2019г.– 23 дни, в размер на 627.21 лв.; за м. ноември 2019г. – 21 дни,
в размер на 572.67 лв.; за м. декември 2019г. – 12 дни, в размер на 327.24 лв.
Дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2018г. е в размер
на 47.14 лв., а за 2019г. – 385.71 лв.
Разпоредбата на чл.
245, ал.1 от КТ предвижда, че при добросъвестно изпълнение на трудовите
задължения на работника или служителя се гарантира изплащането на трудово
възнаграждение в размер 60 на сто от брутното му трудово възнаграждение, но не
по-малко от минималната работна заплата за страната. Полаганият
от работника труд по съществувалото с работодателя трудово правоотношение е
възмезден и последният следва да го изплаща ежемесечно и в пълен размер,
съобразно договореностите между тях. Това е основно задължение като насрещна
престация за предоставената му и използвана от него работна сила на работника
или служителя. То е основният интерес на работника или служителя от създаването
на трудовото правоотношение. Съгласно чл.
128, т. 2 от КТ, задължението на работодателя е за изплащане на трудовото
възнаграждение за извършената работа.
По делото безспорно е
установено, че до 10.09.2019г. ищецът е изпълнявал трудовите си задължения. След
тази дата е преустановил изпълнението им. Това обстоятелство не се оспорва от
ответника. Тъй като след 10.09.2019г. ищецът не е изпълнявал трудовите си
задължения и не е полагал труд при ответника, не му се дължи възнаграждение за
претендирания период 10.09.2019г. -
18.12.2019г.
Ето защо
претенцията за заплащане на трудово възнаграждение за процесния период е
неоснователна и правилно е отхвърлена от районния съд.
Съгласно
разпоредбата на чл.224, ал.1 от КТ, при прекратяване на трудовото
правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за
неизползвания платен годишен отпуск. Предвид обстоятелството, че трудовото
правоотношение на ищеца не е прекратено, не е налице основание да претендира
обезщетение за неползван платен годишен отпуск.
От
друга страна, от заключението на СИЕ, се установи, че за 2018г. ищецът е
ползвал целия полагащ се платен годишен отпуск, поради което не е налице
задължение за плащане. По претенцията за 2019г., от заключението се установява,
че дължимото обезщетение в размер на 385.71 лв. е изплатено на ищеца по банков
път – една част със заплатата за м. септември 2019г., а останалата част е
изплатена през м. декември 2019г.
Поради
изложеното, предявеният иск с правно осн. чл. 224, ал.1 от КТ, се явява изцяло
неоснователен и правилно е отхвърлен от съда.
Изложеното във
въззивната жалба оплакване, относно дължимото
обезщетение от работодателя, поради вина за допуснати нарушения на
закона, и в случай, че съдът приеме, че не е нарушен чл. 128, т.2 КТ, да се
приеме, че е нарушен чл. 49 ЗЗД, съдът намира за неоснователно.
Разпоредбата на
чл.49 ЗЗД предвижда различен фактически състав и съображения за наличието на
елементите му не са изложени в исковата молба. Още повече, че ищецът няколко
пъти е уточнявал претенцията си, след указания на съда за това. Разгледаният от
районния съд иск е поставеният за разглеждане пред съда иск от ищеца за
заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения за неползван платен годишен
отпуск. На следващо място, производството по този иск се разглежда по реда на
КТ, за разлика от иска за вреди, който
подлежи на разглеждане по общия ред на ГПК.
Предвид
изложените съображения, въззивната инстанция намира, че въззивната жалба е
неоснователна, а решението на районния съд като правилно следва да бъде
потвърдено.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, въззивникът следва да заплати на въззиваемия
разноските по делото за възнаграждение за процесуално представителство в размер
на 500 лв.
По частната
жалба, съдът намира за установено следното:
Обжалваното
определение № 260964 от 23.11.2020г., постановено по реда на чл. 248 от ГПК, с което
се оставя без уважение молбата на ищеца за изменение на решението в частта за
разноските, присъдени в полза на ответника, съдът намира за правилно и съобразено с разпоредбите на
закона.
Претенцията
на частния жалбоподател е за намаляване на размера на разноските на другата
страна, поради прекомерност. Доколкото пълномощникът на ищеца не е направил
такова искане до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция същото
е преклудирано и не може да бъде уважено.
Предвид
изложеното, въззивната инстанция намира, че частната жалба също е неоснователна
и не следва да се уважава, а обжалваното определение като правилно следва да
бъде потвърдено.
В полза на
ответника по частната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 100 лв.
за частното производство .
Водим
от горните мотиви, Окръжният съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260201/15.10.2020
г., постановено по гр.дело № 6846/2019 г. по описа на Районен съд – Стара
Загора.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №
260964 от 23.11.2020г., постановено по делото
по реда на чл. 248 от ГПК.
ОСЪЖДА Ж.Ж.В., ЕГН **********,***
да заплати на ЕТ „П.П.-Б.”, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ***
сумата от 600 /шестстотин/ лв., представляващи направените разноски във въззивното
и в частното производство.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: