Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 25.05.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 5403 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 32594 от 04.02.2020 г., постановено по гр. д. № 56155/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 154-ти състав, са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу Г.П.П. – И. искове по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: сумата в общ размер на 20 269 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и  Анекс № 3 от 25.09.2015 г.,от които изискуема главница в размер на 19 489.72 лева редовно падежирала главница в размер на 649.50 лева, начислена за периода от 05.11.2017 г. до 05.03.2018 г.вкл., предсрочно изискуема главница в размер на 18 840.22 лева, лихва в размер на 450,39 лева за периода от 05.10.2017 г. до 04.04.2018 г., наказателна лихва в размер на 25,81 лева за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., наказателна лихва в размер на 100,01 лева за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., лихва в размер на 203,23 лева за периода от 05.8.2015 г. до 24.09.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Със същото решение е осъдена Г.П.П. – И. да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД сумата от 19 489 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и  Анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от получаване на исковата молба /24.04.2019 г./ до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450.39 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.08.2008 г. до 18.04.2018 г., като е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 125,82 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., и искът в размер на 203,23 лева. 

Срещу решението в осъдителната му част е подадена въззивна жалба от Г.П.П. – И., в която се излагат доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи се, че липсва произнасяне от страна на районната съдебна инстанция по възражението на ответницата, дали ищецът е определил законосъобразно претенцията си, както и по възраженията й за наличието на нищожни клаузи в процесните анекси. Счита се, че доколкото ищецът не е имал право да включи в главницата сумите, представляващи редовна и наказателна лихва, изтекли за периода преди завеждане на исковата молба, то и осъждането на ответницата да заплати главница, ведно със законна лихва върху нея, е неправилно. Намира се, че не е доказано нарушение на чл. 8.1 от договора за банков кредит или на чл. 10 от допълнително споразумение /анекс № 3/ от 25.09.2015 г., от които да е възникнало правото на банката да обяви кредита да предсрочно изискуем. Поради изложеното се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на същата, като се намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно в обжалваната му част, поради което се отправя искане за неговото потвърждаване. Претендират се разноски.

Решението в частта, в която е изцяло отхвърлен установителният иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, както в частта, в която е отхвърлен осъдителнияи иск за сумата от 125,82 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., и искът в размер на 203,23 лева, не е обжалвано, като в тези част същото е влязло в сила.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустими. 

Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд намира, че атакуваното решението на СРС в обжалваната му част е недопустимо, съображенията за което са следните:  

С исковата молба на „Райфайзенбанк България“ ЕАД е предявен установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр.  чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за приемане за установено, че ответницата Г.П.П. – И. дължи на ищеца неплатени парични задължения в общ размер на сумата от 20 269,16 лева по сключен с ищеца договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и  Анекс № 3 от 25.09.2015 г., от която сума: 19 489.72 лева – изискуема главница, от която - редовно падежирала главница в размер на 649.50 лева, начислена за периода от 05.11.2017 г. до 05.03.2018 г., включително и предсрочно изискуема главница в размер на 18 840.22 лева; 450.39 лева - изискуема редовна лихва, начислена за периода от 05.10.2017 г. до 04.04.2018 г. включително; 125.82 лева - изискуема наказателна лихва, от която - изискуема наказателна лихва върху вноски с настъпил падеж в размер на 25.81 лева, начислена за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., включително и изискуема наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница в размер на 100.01 лева, начислена за периода от 06.04.2018 г. до 17.04.2018 г. включително; 203. 23 лева - изискуема лихва, начислена за периода от 05.08.2015 г. до 24.09.2015 г.,вкл., ведно със законна лихва за забава за периода от 18.04.2018 г. до изплащане на вземането, за които вземания ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 21.05.2018 г. по ч. гр. д. № 24978/2018 г. по описа на СРС, 154 състав. Установителната претенция е основана на настъпила предсрочна изискуемост на вземанията преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.

При условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с който се отправя искане в случай, че съдът не уважи кумулативно предявените обективно съединени положителни установителни искове по чл. 422 от ГПК, да осъди ответницата да заплати на ищцовото дружество горепосочените вземания. В проведеното на 06.11.2019 г. пред СРС публично съдебно заседание процесуалният представител на банката е уточнил, че евентуалната претенция се заявява в случай, че съдът приеме, че по делото не е била настъпила предсрочната изискуемост на процесните вземания.

С постановеното от районната съдебна инстанция решение № 32594 от 04.02.2020 г.  по гр. д. № 56155/2018 г., съдът е отхвърлил изцяло установителния иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, като неоснователен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. В тези части решението не е обжалвано от страните и същото е влязло в законна сила.

Със същото съдебно решение СРС се е произнесъл по съединените в условията на евентуалност осъдителни искове, като частично е уважил същите и е осъдил Г.П.П. – И. да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД сумата от 19 489 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и  Анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от получаване на исковата молба /24.04.2019 г./ до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450.39 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.08.2008 г. до 18.04.2018 г. Посочената част от решението на районната съдебна инстанция е предмет на настоящата въззивна проверка, която СГС намира обаче за недопустима, поради начална недопустимост на предявения евентуален осъдителен иск за същото вземане и на същото основание, за което е предявен установителен иск по чл. 422 от ГПК.

В случая, ищецът в исковата си молба е посочил основанието, на което същият се легитимира като кредитор, основанието, от което произтичат задълженията на длъжника – сключен между страните договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и  Анекс № 3 от 25.09.2015 г., крайният срок за издължаване на задълженията по кредита – 05.09.2027 г., съгласно погасителен план. Изложени са твърдения, че поради неизпълнение на задълженията на кредитополучателя, ищецът е обявил всички вземания по кредита за предсрочно изискуеми, като кредитополучателят бил уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост с писмо с изх. № ИЗХ-001-19423/12.03.2018 г. на 05.04.2018 г., а предвид неизпълнението на длъжника, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Така, материалноправното основание на исковата претенция по главния иск е неизпълнение на договорните задължения по договора за кредит, за които с исковата молба се твърди, че са станали предсрочно изискуеми преди подаване на заявлението. По отношение на предявения при условията на евентуалност осъдителен иск не са изложени други факти и обстоятелства, от които произтича вземането, различни от тези по главния установителен иск. Материалноправното основание на евентуалния осъдителен иск е същото – неизпълнение на задължения на кредитополучателя по договора за кредит, като новото твърдение е, че предсрочната изискуемост на вземанията е настъпила в хода на исковото производство.

Съгласно задължителните разяснения на ВКС, дадени в т. 1. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК – „основанието на иска са твърдените от ищеца юридически факти, от които произтича претендираното от него субективно материално право. Изменение в основанието на иска е налице, когато ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или когато прибавя ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска, като се позовава на друг юридически факт в сравнение с този, посочен в исковата молба, от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит. Доказването на настъпилата предсрочната изискуемост  е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора. "

С оглед горните разяснения, въззивният съд намира, че предявеният от ищеца евентуален осъдителен иск е недопустим. В случая е налице идентитет във вида, размера и периодите на претендираните вземания по установителния иск и тези по предявения при условията на евентуалност осъдителен иск, идентично е и тяхното основание – договора за кредит. Предмет и на двата иска е вземането за непогасената част от главницата и лихвите, произтичащо от неизпълнение на задължението на кредитополучателя по договора за кредит от  20.08.2008 г., заявено като предсрочно изискуемо. Уведомяването на длъжника, че кредиторът счита кредита за предсрочно изискуем, направено в хода на исковото производство с връчване на препис от исковата молба на ответника, има за последица настъпване на изискуемостта от този момент, но не променя основанието, на което е възникнало вземането и е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение, основанието на претенциите е едно и също – договора за кредит. В случая, разликата между главния и евентуалния иск е само във вида на търсената защита. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, е предпоставка за съединяване на осъдителен иск при условията на евентуалност с предявения по реда на чл. 422 от ГПК положителен установителен иск, а в случая заявеният спорен предмет е един и същ, т. е. налице е недопустимо съединяване на исковете (в този смисъл – Решение № 135/26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г. на ВКС, II TO, Определение № 159/30.04.2020 г. по ч. т. д. № 2465/2019 г. на ВКС, I TO).

Предвид горното и с оглед разясненията в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС и съдебна практика (Решение № 135/26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г. на ВКС, II TO, Определение № 159/30.04.2020 г. по ч. т. д. № 2465/2019 г. на ВКС, I TO и др.), настоящият съд намира, че предявеният от „Райфайзенбанк България“ ЕАД евентуален осъдителен иск е недопустим, поради липса на предявено друго основание, различно от това, на което е предявен установителният иск по чл. 422 от ГПК. Както бе посочено по-горе, уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, направено в хода на исковото производство с връчването на препис от исковата молба, не променя основанието, на което е възникнало вземането и е издадена заповед за изпълнение, доколкото с цитираното ТР е прието, че основанието, на което се претендира изпълнение на вноските с настъпил падеж и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.

Предвид изложеното СГС, съобразявайки предмета на въззивната проверка с оглед подаването на жалба единствено от ответницата Г.П.П. – И., и с оглед предоставените от закона правомощия по чл. 270, ал. 3, изр. 1 от ГПК, намира, че първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в обжалваната част, а производството по евентуалния иск в тази част – прекратено.

По отношение на разноските:

При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК и чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски пред двете съдебни инстанции има само ответницата /въззивник/. Поради което първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която Г.П.П. – И. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата от 442,69 лева – разноски по делото.

Ответницата своевременно е претендирал пред СРС присъждането на сторените от нея разноски в общ размер на сумата от 400 лева, от която 200 лева – депозити за експертиза, 200 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, като по делото са представени доказателства за реалното извършване на така посочените разноски. Поради което, в полза на Г.П.П. – И. следва да бъде присъдена допълнително сумата от 393,51 лева – разноски по делото пред СРС.

Пред настоящата съдебна инстанция въззивницата Г.П.П. – И. е направила разноски, но не претендирала тяхното присъждане.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 32594 от 04.02.2020 г., постановено по гр. д. № 56155/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 154-ти състав, в частта, в която  Г.П.П. – И., с ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с ЕИК *****, на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД сумата от 19 489 лева, представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и  Анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от получаване на исковата молба /24.04.2019 г./ до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450.39 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.08.2008 г. до 18.04.2018 г.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

Решение № 32594 от 04.02.2020 г. в частта, в която са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк България“ ЕАД срещу Г.П.П. – И. искове по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 21.05.2018 г. по ч. гр. д. № 24978/2018 г. по описа на СРС, 154 състав, както и в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 125,82 лева, представляваща наказателна лихва за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., и искът в размер на 203,23 лева., като необжалвано, е влязло в сила.

ОТМЕНЯ решение № 32594 от 04.02.2020 г., постановено по гр. д. № 56155/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 154-ти състав, в частта, в която  Г.П.П. – И., с ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с ЕИК *****, сумата от 442,69 лева – разноски по делото.

ОСЪЖДА „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г.П.П. – И., с ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК допълнително сумата от 393,51 лева – съдебни разноски пред СРС

Решението може да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен съд.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.