РЕШЕНИЕ
гр. София, 08.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ІІ ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и девети май две хиляди и двадесета ІІ
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 11029 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 2693 от 07.01.2019 г., постановено
по гр. дело № 58653/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав, ответникът „Т.С.” ЕАД, е осъден да заплати на ищеца „А. - С” ЕООД на
основание чл. 137, ал. 2 Закона за енергетиката /ЗЕ/ сумата от 4944.96 лв.,
представляваща цена за ползване на топлопреносно съоръжение присъединителен
топлопровод с диаметър 2Ду 76,1/140 съответна дължина по трасе 9 метра, съоръженията
към него и абонатна станция, изградени в недвижим имот, находящ се на адрес гр.
София, УПИ VIII-161 и 162, кв. 58, местност КРАСНО СЕЛО - СТРЕЛБИЩЕ, за
периода от 29.09.2014 г. до 24.09.2016 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 19.10.2016 г. до окончателното й плащане, а на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните
размери на адвокатските възнаграждения и сумата от 1173.95 лв.,
представляваща направените по делото разноски.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от ответника „Т.С.” ЕАД, чрез
пълномощника си – юриск. С.Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Изтъква,
че между страните е подписан предварителен договор за присъединяване на
потребители, ползваща топлинна енергия за битови нужди, по силата на който е
бил овластен да ползва изграденото съоръжение. Сочи, че макар според разпоредбата
на чл. 137, ал. 2 ЗЕ да произтичало задължение за заплащане на цена за ползване
на съоръжението, в конкретния случай ищецът не бил изпълнил изискването за
снабдяване с необходимите документи, за да изкупи изграденото съоръжение, а никой
не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Сочи още, че ищецът
не доказал активната си материалноправна легитимация, тъй като не представил
доказателства да е собственик на изграденото съоръжение към настоящия момент и
че същото не е прехвърлено на етажната собственост, както и че не бил окомплектовал
надлежно и не представил документите, изчерпателно изброени в чл. 31, ал. 3 от
Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването, изброени в 5 точки в жалбата,
чиято кумулативна наличност водела до задължение за изкупуване. Изтъква, че по
делото не е установено ищецът да е изпълнил задължението, произтичащо от § 4,
ал. 4а ДР на ЗЕ. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения
иск, както и да присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият - „А. - С” ЕООД, чрез пълномощника си –
адв. Р.А., с надлежно учредена представителна власт по делото, е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата
по подробно изложените съображения и претендира разноски за ностоящата съдебна
инстанция.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата
държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни
констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно
проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и
обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния
съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от
посочените в жалбата пороци. Настоящата
съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на
първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС,
като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е уважил предявения иск, като е приел, че след като в
случая с оглед на чл. 137, ал.
1 от ЗЕ при присъединяване на потребители на ТЕ за битови нужди
присъединителния топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се
изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост, а с оглед на
ал. 2 от същия член е дадена възможност изграждането на съоръженията да се извърши
и от потребителите след съгласуване с топлопреносното предприятие и както е прието
за безспорно в конкретния случай съоръженията са изградени от ищеца, но
ответникът-топлопреносното предприятие не е изкупило същите, последния дължи
цена за ползване на съоръженията с оглед и на чл. 137, ал.
2, изр. 2 ЗЕ, като е уважил иска за процесния период от 29.09.2014 г. до 24.09.2016 г.,
възприемайки цената за ползване посочена от вещото лице в заключението на
изслушаната и приета без възражения от страните СТЕ.
Съгласно чл. 137 ЗЕ, при присъединяване на
потребители/клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният
топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от
топлопреносното предприятие и са негова собственост /ал. 1/, като в случай, че
изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/клиентите след
съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване
на съоръженията, изградени от потребителите/клиентите /ал. 2/. Разпоредбата е
частно проявление на основния принцип в гражданското право за недопускане на
неоснователно обогатяване, като санкционира разместването на имуществени блага,
до което се стига в хипотеза, при която функциониращ обект, който следва да се
изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено
негова собственост, е изграден за сметка на битов потребител и все още не е в
патримониума на топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до
изкупуване на съоръженията - чл. 137, ал. 3 ЗЕ, топлопреносното
предприятие дължи на лицето, изградило съоръженията за своя сметка, цена за
ползването им.
В конкретния случай не е спорно, а и от
събраните доказателства се установява по безспорен начин изграждането на
съоръженията от ищеца и за негова сметка, което се установява от кредитираното
от съда като обективно и компетентно дадено
заключение на вещото лице по изслушаната и приета Комплексна съдено
техническа и счетоводна експертиза. Съоръженията са собственост на ищеца до
изкупуването им от ответника, както изрично е предвидено и в договора.
Твърденията на ответника същите да били прехвърлени в собственост на отделните
етажни собственици са недоказани, а в тежест на ответника съгласно правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК е да установи това твърдение /не е в тежест на ищеца да доказва
отрицателния факт, че съоръженията не са прехвърлени „на етажната собственост“/,
а също и защото топлопроводните съоръжения, включително абонатната станция
/разбирана като техническо съоръжение, а не като помещението, в което е
изградена/, не са обща част на сградата-етажна собственост и не стават съсобствени
между отделните етажни собственици при придобиване на индивидуални обекти в
сградата. Обща част е сградната инсталация, която съгласно § 1, т. 3 от ДР към
Наредба № 16-334 за топлоснабдяването от 2007г. представлява съвкупността от
топлопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия от
абонатната станция до имотите на потребителите, вкл. главните хоризонтални и
вертикални разпределителни линии - т.е. само тръбната инсталация след абонатната
станция е обща част на сградата. Аргумент в полза на това разбиране се извлича
и от нормативната уредба в ЗС, съгласно която общите части не могат да се
делят, респ. да бъдат предмет на самостоятелни разпоредителни сделки, а в чл.
137 и 138 ЗЕ изрично е предвидено прехвърлянето на собствеността върху съоръженията
само на топлопреносното предприятие.
Видно от доказателствата по делото,
въпреки отправяните покани от ищеца /писмо с вх. № 6986 от 24.09.2004 г. при Т.С.
ЕАД – лист 12 по делото на СРС/ за изкупуване на съоръженията, ответното
дружество не е изпълнило договорното си, а и законово вмененото му задължение.
Доводите на въззивника да не дължал обезщетение за ползването поради ненадлежното
окомплектоване на необходимите документи, а също и тъй като проектът за изграждане
на енергийния обект не бил съгласуван с него, въззивният съд намира за неоснователни.
В тази връзка следва да се отбележи, че не се установява по делото и при отправените
от ищеца заявления и покани за изкупуване ответникът да е изискал допълнителни
документи, а и нито в отговора на исковата молба, нито в жалбата се сочи конкретно
кои конкретни документи не е представил ищецът. В разменената кореспонденция
между страните, приета по делото, твърдения такива документи да не са
представени не се съдържат. Същевременно изграждането на енергийния проект е
извършено в изпълнение на задълженията по предварителния договор за
присъединяване, като същото е удостоверено от представител на ответника с
подписването на Становището от 28.11.2003 г.
По делото се установява, че с
Разрешение за ползване № 1468-ПК-2018 от 17.12.2003 г. на началника на СРДНСК за
сградата, в която е изграден външния топлопровод и абонатната станция е
разрешено ползването и абонатната станция и топлопровода са въведени в експлоатация
и ответникът ги ползва според тяхното предназначение за доставка на топлинна
енергия на абонатите в сградата. Изложеното налага обоснован извод, че строежът
и съоръженията са извършени в съответствие с всички технически и законови
правила и норми.
При така установеното, налице са
предпоставките на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и ответникът дължи на ищеца цена за
ползване на съоръженията, по същество представляваща обезщетение за ползите,
които ответното дружество извлича за себе си за сметка на ищеца-собственик. От неоспореното
от страните заключение на вещото лице по изслушаната СТЕ, което настоящият
състав на съда намира за компетентно и обективно дадено и кредитира с доверие се
установява, че размерът на обезщетението за ползване на съоръженията за процесния
период възлиза на 4944,96 лв., поради което и така предявения иск е основателен
и доказан за пълния предявен размер.
Тъй като крайните изводи на настоящата
съдебна инстанция съвпадат с тези на СРС, първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено
При този изход на спора и на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 440,00 лв.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2693
от 07.01.2019 г., постановено по гр. дело № 58653/2016
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 123 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „А. - С” ЕООД с ЕИК ******** със седалище и адрес на управление *** на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 440,00 лв., представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: