Р Е Ш Е Н И Е
260250/8.12.2020г.
гр. Шумен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд Шумен, IX-ти състав, в публично заседание
на девети ноември, две хиляди и двадесета година, в състав:
Районен
съдия: Димитър Димитров
при секретаря Татяна Тодорова като разгледа
докладваното от съдията-докладчик ГД № 451/2020 г., по описа на съда, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, по реда
на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, от Л.Я.Н. против Х.Г.Н., с която е предявен
положителен, установителен иск, за признаване, като установено в отношенията
между страните, че в полза на ищцата съществува парично вземане в размер на 3
300.00 лв. - обезщетение за ползване на недвижим имот през периода от м.
02.2019 г. до м. 12.2019 г. включително, произтичащо от Споразумение в полза на
тлрето лице, с нотариална заверка на подписите, рег. № 4841/25.08.2017 г., по
описа на Нотариус рег. № 019, с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 22 ЗЗД
вр. чл. 55 ЗС, ведно с искане за присъждане на законна лихва върху претенцията,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 16.12.2019 г. до
окончателно плащане, за което вземане, по реда на чл. 410 ГПК, има образувано
заповедно производство - ЧГД № 3803/2019 г., по описа на PC - Шумен, като
против ответника има издадена Заповед № 1853/18.12.2019 г. за изпълнение на
парично задължение,
Ищцата обосновава исковата си претенция твърдейки, че
със Споразумението от 25.08.2017 г., страните /бивши съпрузи/ дарили на децата
си Р. и Г. недвижим имот
в гр. Ш., ***, с
идентификатор 83510.666.431.1.1. по кадастралната карта, като всеки от
дарителите си запазил правото на ползване на съответна част. Във връзка със
запазеното право на ползване ответникът се задължил изрично, считано от
01.09.2017 г., да плаща обезщетение в размер на 300,00 /триста/ лева месечно,
платимо до 5-то /пето/ число на текущия месец, по банкова сметка ***.
Ответникът коректно изпълнявал задължението си до месец януари 2019 г.. След
този месец поради
неплащане на дължимите суми, по Заявление от ищцата, по реда на чл. 410 ГПК
било образувано ЧГД № 3803/2019 г., по описа на РС Шумен, като срещу длъжника
била издадена Заповед за изпълнение. Ответникът
подал в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение, че не дължи изпълнение на
вземането по издадената Заповед за изпълнение. Ищцата моли да бъде признато за
установено, че ответникът дължи сумата 3 300,00 /три хиляди и триста/ лева -
обезщетение за ползване на процесния недвижим имот, за периода м. февруари - м.
декември 2019 г. включително, съгласно Споразумение от 25.08.2017 г., ведно със
законна лихва върху главницата, от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК -
16.12.2019 г., до окончателното плащане. Претендира разноски по заповедното и
исковото производства.
В срока по чл.
131 ГПК ответникът подава отговор, като обосновава неоснователност на исковите
претенции. Твърди, че спрял да плаща обезщетение след като узнал, че ищцата не
изпълнява своето задължение по Споразумението, което било в полза на трето лице
– да предоставя месечните суми на сина им Г..
Счита Споразумението от 25.08.2017 г. за нищожно, паради нарушение на добрите
нрави и липса на основание, както и че ищцата не е процесуално легитимирана да
предявява този иск.
В проведените по делото съдебни заседания ищецът
поддържа исковата молба, а ответникът отговора.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
от фактическа страна следното:
С Решение от 21.12.2011 г., постановено по ГД №
4477/2011 г., по описа на РС Шумен, /л. 18/ бракът между страните е прекратен
по реда на чл. 50 СК - по взаимно съгласие.
На 25.08.2017 г. с НА за дарение на недвижим имот *** г., по описа на Нотариус, рег. № 019 на Нотариалната
камара с район на действие РС Шумен /л. 6/ страните в производството даряват на
синът си Г. Х. Н. недвижим
имот, находяш се в гр. Ш., с
административен адрес: ***, представляващ
партерен етаж, с площ от 40.60 кв. м. от масивна двуетажна сграда с РЗП 172.40
кв. м. представляващ магазин, със самостоятелен вход от улицата, заедно с офис /емпоре/ над магазина с вътрешна стълба, ведно с
избено помещение за склад на - 2.20 м, с
площ по данъчна оценка от 2.20 кв. м., както и съответните идеални части от
общите части на сграда и от правото на строеж - самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 83510.666.431.1.1 по кадастралната карта на гр. Ш*, на адрес: ***; с
предназначение - за търговска дейност; с площ - 44 кв. м.; брой нива на обекта
- 2: Самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот
с идентификатор 83510.666.431, при съседни самостоятелни обекти: Ниво 1 - на същия
етаж - няма, под обекта - няма, над обекта - няма: Ниво 2 - на същия етаж –
няма, под обекта – няма; над обекта - 83510.666.431.1.2., заедно с 1/2 ид. част
от дворното място, в което е построена сградата, цялото от 70 кв. м. по
документ за собственост - представляващо поземлен имот, с идентификатор
83510.666.431 /осем три пет едно
нула точка шест шест шест точка четири три
едно/
по кадастралната карта на гр. Ш., на адрес:
***; с площ - 59 /петдесет и девет/ кв. м., с трайно предназначение
на територията - урбанизирана; с начин на трайно ползване - ниско застрояване /до 10 м/, като дарителят Х.Г.Н.
запазва правотото на обитаване и ползване на имота докато е жив като поема
задължението за ремонт и поддръжка на общите части на имота.
Със Споразумение между страните в настоящото
производство от същата дата - 25.08.2017 г., с нотариална заверка на подписите
рег. № 4841/25.08.2017 г. по описа на Нотариус рег. № 019 на Нотариалната
камара, с район на действие Ш. /л. 4/, във връзка
със запазеното право на ползване върху имота в гр. Ш.,
на адрес: ***, с идентификатор
83510.666.431.1.1 /осем три пет едно нула точка шест шест шест точка четири три
едно точка едно точка едно/ по кадастралната карта; с предназначение - за
търговска дейност; с площ - 44 /четиридесет и четири квадратни метра/ кв. м.; с
брой нива *** обекта - 2 /две/, Х.Г.Н. се задължава, считано от 01.09.2017 г.,
да плаща обезщетение в размер на 300,00 /триста/ лева месечно, платимо до 5-то
/пето/ число на текущия месец, по банкова сметка на Л.Я.Н. - ***, а от своя страна Л.Я.Н. се задължава да предава така
изплатеното обезщетение лично на сина им Г.
Х. Н..
От Извлечение № 54/12.11.2019 г. за движение по
разплащателна сметка на Х.Г.Н. /л. 20 и л. 21/ се установява, че на 11.11.2019
г. по сметка Г. Х. Н. е преведена сумата от 9 792.50 лева
От представени три Нареждания за еднократен трансфер,
с платец Л.Я.Н. и получател Г. Х. Н.,
се установява, че на 08.06.2018 г. е преведена сумата 2 000 евро /л. 45/, на
04.12.2019 г. - 1 000 евро /л. 47/ и на 14.12.2019 г. - 500 евро /л. 50/, с
посочено основание „Покупка мотоциклет“.
С „Декларация“ /л. 22/, приложена към отговора на
исковата молба Г. Н. заявява, че няма да се ползва от уговорката по
Споразумение 25.08.2017 г., тъй като е получил от баща си Х.Г.Н. сумата от 9
792.50 лева. В производство по реда на чл. 193 ГПК от ищцата е оспорена
истинността на това писмено доказателство, в частта относно авторството на
положения подпис. В тази връзка от ответника е представена Декларация изх. №
796/12.10.2020 г. от Г. Н., с дата: „12.10.2020 г.” и място: „гр. Осло” /л.
43/, в която от К. Д. - завеждащ консулска служба при Посолство на
Република България, гр. Осло, Норвегия, е заверено, че положения подпис е на Г. Х. Н.. От съдържанието на тази декларация се установява,
че Г. Х. Н., потвърждава заявеното в Декларацията на л. 22 от
делото, като изрично заявява, че суми по Споразумението от 25.08.2017 г., между
майка му и баща му, не са му предавани, както и препотвърждава, че подписът под
тази декларация е негов, положен е през месец май 2020 г. и е изпратена по
пощата за пред съда. Предвид установеното съдът намира, че е установена
истинността на оспореното писмено доказателство, в частта относно авторството
на положения подпис.
От приложеното ЧГД № 3803/2019 г., по описа на РС
Шумен, се установява, че на 16.12.2019 г. ищецът е подал Заявление по чл. 410 ГПК, въз основа на което е издадена Заповед № 1853/18.12.2019 г. за изпълнение
на парично задължение срещу ответника, която е връчена на длъжника. В срока по
чл. 414 длъжника е подал възражение, че не дължи посочените в заповедта суми,
поради което съдът е дал възможност на заявителя да предяви иск за вземанията
си.
Представени са и други неотносими към предмета на
правния спор писмени доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази доводите на
страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът
намира за установено от правна страна следното:
По допустимостта на производството по реда на чл. 422 ГПК.
Искът предявен по реда на чл. 422 ГПК, е положителен
за установяване дължимост на вземане на кредитор срещу длъжник, за което е
издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Искът по чл. 422 ГПК е специален
и той има ограничен предмет - само до установяване съществуването на изискуемо
вземане по издадена Заповед за изпълнение към момента на приключване на
съдебното дирене. По допустимостта на това производство в тежест на ищеца е да
докаже наличието на правен интерес от предявяване. Правният интерес, в
хипотезата на иск по чл. 422 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка, за която
съдът следи служебно и ако същата не е налице, предявеният иск е недопустим. По
принцип, за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се
оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него
право. С предявеният иск се цели установяване съществуване в полза на ищеца на
паричното вземане, като предметът на настоящото исково производство е обусловен
от издадената Заповед № 1853/18.12.2019 г., по описа на ШРС, за изпълнение на
парично задължение. В този смисъл специални положителни обстоятелства
обосноваващи правния интерес от предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК
са: 1/издадена заповед за изпълнение; 2/подадено в двуседмичен срок от
връчването на заповедта за изпълнение възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК от
длъжника или връчване за заповедта за изпълнение на длъжника при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК - чрез залепване на уведомление; 3/спазване на срока за
предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал.
1 ГПК. В случая правния интерес от предявяване на иска ищецът обосновава с
приложени по ЧГД
№ 3803/2019 г., по описа на РС Шумен,
документи, от които еднозначно се установява, че по инициатива на ищеца -
Заявление рег. № 22251/16.12.2019 г.,
по описа на ШРС, по реда на чл. 410 ГПК,
е образувано заповедно производство; че в негова полза е издадена Заповед №
1853/18.12.2019 г., по описа на ШРС, за изпълнение на парично задължение, в
претендирания общ размер 3300 лв.. Съдът констатира, че по издадената Заповед
за изпълнение на парично задължение, длъжникът е подал бланкетно възражение в
срока и по реда на чл. 414 ГПК, поради което заповедният съд е дал възможност на
заявителя да подаде иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК, който е предявен в
едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК. Въз основа на така установеното съдът
намира исковата претенция, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 вр. 415, ал. 1 ГПК, за допустима.
Споразумението от 25.08.2017 г. между страните в ***стоящото
производство, с нотариална заверка на подписите, е договор в полза на трето
лице, по силата на който ответникът Х.Г.Н. се задължава, чрез ищцата Л.Я.Н.,
считано от 01.09.2017 г., да плаща месечно обезщетение, по банкова сметка на Л.Я.Н.,
която от своя страна се задължава да предава така полученото на сина им Г. Х.
Н..
Преди да се произнесе по съществото на спора
настоящият състав на ШРС счита за необходимо да поясни следното:
По общо правило с договора в полза на трето лице,
уреден в чл. 22 ЗЗД, една страна (обещател, промитент) се задължава към друга
страна (уговарящ, стипулант) да изпълни поетото към задължение, но не на
уговарящия, а на едно определено или определяемо трето лице (ТЛ, бенефициер),
което не е страна по договора. При тази конструкция се наблюдават следните
правоотношения: 1/отношение между страните по договора: стипулант /уговарящ/ и
промитент /обещател/ (отношение на покритие) - като страни по договора, за тях
важи и правото да унищожат, развалят или прекратят самия договор; 2/отношение
между стипуланта и ТЛ („валутно отношение“) – при това правоотношение са
възможни различни хипотези (гестия, дарение и т. н.); 3/отношение между
промитента и ТЛ (външно отношение) - съдържанието на това правоотношение се
изразява в това, че поражда правото на лични искове срещу промитента за
изпълнение на престацията, за която той се е задължил по договора; 4/отношения
между ТЛ и кредиторите на стипуланта (чл. 22, ал. 3 ЗЗД).
Правната природа на договора в полза на трето лице не
е напълно изяснен, а лаконичната законова уредба, поражда дискусии около
характера на действието на този договор, което се детерминира от специфичния
характер, който разкрива тази правна фигура. Спорът, който се поражда в
правната литература е около момента на пораждането на това действие и в какво
се изразява това действие. В тази връзка по отношение на тези противоречия са
приети две становища. Първото е теория за пряко и непосредствено придобиване на
стипулираното право от бенефициера, а второто е тезата за каузалното значение
на волеизявлението на бенефициера за придобиване правата по договора в негова
полза.
Съгласно теорията за прякото и непосредствено
придобиване на стипулираното право в полза на бенефициера,
която е по-широко приета в българската частноправна литература и в част от
съдебната практика /Р. № 573/25.10.2010 г., ГД № 169/2009
г., ІV г. о./, когато Х и У договарят в полза на ТЛ, последното придобива
отстъпеното право преди да е заявило, че иска да се ползва от уговорката. В
този смисъл правото се транслира в патримониума на третото лице от момента на
постигането на съгласието между уговарящия и обещателя. Участието и
волеизявлението на третото лице по самия договор са ирелевантни. Според тази
теория това правило се извежда от употребената
терминология в чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, според който уговорката в полза на ТЛ
не може да бъде отменена, след като то е заявило, че иска да се ползва от нея.
На първо място се счита, че това е така, понеже според терминологията на ЗЗД,
отменяват се съглашения и уговорки, които вече са породили действие. На
следващо място разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ЗЗД се тълкува през призмата на
разпоредбата на чл. 24, ал. 1 ЗЗД, съгласно която при договори за прехвърляне
на собственост и за учредяване или прехвърляне на друго ВП върху определена вещ
прехвърлянето или учредяването настъпва по силата на самото съгласие. По този начин
се обосновава становището за автоматичното придобиване на права от третото
лице, пряко и непосредствено, при което се извежда извода, че волеизявлението
на бенефициера няма значение за придобиване на правата по договора в негова
полза. Ако се възприеме тази теория право на бенефициера, а не на стипуланта
/уговарящия/, е да иска изпълнение на уговорената престация, поради
което процесуално легитимиран да предави иск срещу промитента /обещателя/ да
изпълни задължението си е бенефициера. При тази хипотеза иск за реално
изпълнение предявен от стипуланта /уговарящия/ срещу промитента /обещателя/ е
процесуално недопустим поради липса на положителна, процесуална предпоставка. В
този смисъл възражението на ответника, че ищцата не е процесуално легитимирана
да предявява този иск, се явява основателно, но тъй като настоящият състав на
ШРС намира за правилна тезата за каузалното значение на волеизявлението на
бенефициера за придобиване правата по договора в негова полза, то счита, че
предяветният иск подлежи на разглеждане по същество.
Според тезата за каузалното значение на
волеизявлението на бенефициера за придобиване правата по договора в негова
полза, правата преминават върху бенефициера от момента, в който заяви, че
приема уговорката. До изявлението, с което бенефициерът се
съгласява да се ползва от уговорката, той няма право на претенция спрямо
промитента /обещателя/. Дотогава страните могат да изменят съдържанието на
престацията в негова полза както пожелаят. Това е възможно не защото законът
позволява прякото намесване в правната сфера на третото лице, а защото третото
лице придобива правото в обем и съдържание, за които даде съгласие. Тази
теоретична постановка обяснява въпросите, възникващи при възможните фактически
усложнения при договора в полза на трето лице, за разлика тезата за
автоматичното и непосредствено придобиване на права от бенефициера. Последната
се крепи единствено на семантичното тълкуване на чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД вр.
чл. 24, ал. 1 ЗЗД. Ето защо настоящият състав на ШРС смята, че критиката на
тази теория е основателна, а отхвърлянето й за обосновано. В тази връзка е
необходимо да се изследва механизмът на действие на договора в полза на трето
лице, а това ще стане, като се анализира анатомията на самия договор. От
съдържението на разпоредбата на чл. 22 ал. 1 ЗЗД се налага извода, че законът
признава волеизявлението на третото лице като юридически факт, с
осъществяването на който се прекратява възможността страните по сключения
договор да отменят едностранно уговорката в негова полза. Съгласно тази
разпоредба уговорката в полза на трето лице не може да бъде отменена, след като
то е заявило на обещателя или на уговарящия, че „иска да се ползва от нея”. Да
доведе по някакъв начин до знанието на уговарящия или обещателя, че „иска да се
ползва от уговорката”, означава бенефициерът „да изрази съгласие по договора”.
Според съвременен тълковен речник на българския език, С., 1995, с. 1168
„Съгласието е ответна, одобрителна, потвърдителна реакция, чрез която се
съгласува определено поведение”. Следователно „да се
изрази съгласие”, означава още „да се даде отговор”. Това може да стане и чрез
конклудентни действия. В този смисъл простото мълчание или бездействие
от страна на бенефицера не може да се приравни на съгласие. Респективно
смисълът, който се крие в цитирания нормативен текст е, че третото лице може да
се съгласи да се ползва от уговорката, докато последната не е отменена от
уговарящия и обещателя. От тази гледна точка съгласието на третото лице да се
ползва от сключения договор е условие, с настъпването на което законът
предвижда осъществяването на правните последици на сделката. Като такова,
съгласието на третото лице не е модалитет по смисъла на чл. 25 ЗЗД, а е условие
на правото, защото е предвидено в закона, а не от страните. Следователно „договора
в полза на трето лице”, „уговорка в полза на трето лице” и „съгласието на това
трето лице” са различни неща. Договорът по чл. 22, ал. 1 ЗЗД е съглашението, в
което се включва уговорката в полза на третото лице. Уговорката в полза на
третото лице е част от съдържанието на договора. Съгласието на бенефицера не е
част от това съдържание. Съгласието на бенефицера е юридически факт, който
макар да лежи извън съдържанието на сделката, черпи основание именно от нея,
защото е предвидено в закона условие, което обуславя правните последици на
договора. Съгласието на бенефициера е релевантно единствено за уговорката в
негова полза, а не за сключването на договора. Това е така, защото той не е
страна по него и волята му за сключване на договора е ирелевантна. Ето защо
съгласието е юридически факт, който обуславя не действителността на договора, а
неговите правни последици. Ако третото лице откаже да се ползва от уговорката
договорът между страните не е незавършен. В такъв случай страните могат да
посочат друго лице или да прекратят договора. Това е така, тъй като действието
на договора е занапред (ex nunc). С казаното дотук се маркираха двата стадия,
през които минава действието на договора в полза на трето лице. Първият стадий
се поражда със самото сключване на договора между стипуланта и промитента. Този
етап се характеризира с това, че по съгласието на страните възниква правна
връзка между обещателя и третото лице. В това се изразява разпростирането на
действието в патримониума на лице, което не е страна по съглашението. При това
знанието, участието или волеизявлението на това лице не е необходимо. То не е
страна по договора. По силата на този договор в негова полза се поражда
потестативното право, което му дава възможността да приеме или да откаже
престацията, за която се е задължил промитентът спрямо стипуланта. Следователно
първият етап от действието на договора е конститутивен. Вторият стадий се
поражда с узнаването от бенефициера за уговорката в негова полза. Право на
бенефициера е да приеме или да не приеме уговореното, което може да бъде
упражнено, както спрямо стипулатна, така и спрямо промитента. Тази възможност
произтича от разпоредбата на чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, съгласно която
уговорката в полза на трето лице не може да бъде отменена, след като то е заявило,
че иска да се ползва от нея. Следователно бенефициерът придобива стипулираното
право след като заяви, че „иска да се ползва от уговорката в негова полза”,
което означава „да изрази съгласие” по договора. От своя страна стипулираното
право е притезателно, понеже има за съдържание правото на бенефициера да иска
изпълнението на уговорената престация и задължението на промитента да изпълни.
Логическото тълкуване налага извода, че за да може третото лице „да изяви
съгласие” да се ползва или не от даден договор, същият трябва да съществува в
правния мир. В този смисъл бенефициерът не може да упражнява правото да изяви
съгласие или несъгласие, както преди сключването на договора, така и паралелно
със сключването му, защото все още не е конституирана в негова полза тази
възможност. С изявлението на третото лице, че иска да се ползва от уговорката в
негова полза, се заключва вторият етап от действието на договора, който е
транслативен. Понеже от този момент правото се транслира в патримониум на
бенефициера, точно и затова уговорката не може да се отменя след изявеното
съгласие по договора от третото лице (чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). В подкрепа на
становището, че третото лице придобива уговореното в негова полза право след
като е дало съгласие за това е и виждането в част от съдебната практиката - Р.
№ 1487/14.01.2008 г., ГД № 1323/2006 г., IV г. о., на ВКС, Р. № 385/29.02.2012,
ГД № 5680/2011 г., по описа на РС – Русе. В този смисъл нуждата от
волеизявление на третото лице е безусловна, тъй като транслирането на права в
неговия патримониум без съгласието му не е предвидено. Освен, че това не е
предвидено в самата разпоредба на чл. 22 ЗЗД, никъде в облигационния закон няма
подобен текст, който да се прилага по аналогия. Освен това, когато валутното
отношение по договора в полза на трето лице е с дарствено намерение, ако се
приеме, че волята на бенефициера е ирелевантна, ще се стигне до заобикаляне на
договорния режим на дарението по чл. 225 ЗЗД. Така разгледани нещата обясняват
механизма на придобиване на правата от третото лице по договора, а от друга
страна, съответстват на буквата и духа на закона, който съгласно разпоредбата
на чл. 22, ал. 1 ЗЗД, включва в себе си, както уговорката между страните
(първия етап), така и изявлението на третото лице по отношение на уговорката
(втория етап).
Предвид изложените съображения настоящият състав на
ШРС счита, че през процесния период страните по делото са били в провоотношения
по силата на валиден договор в полза на трето лице, поради което намира че
ищцата е процесуално легитимирана да предяви настоящия иск. В този смисъл,
предвид липсата на доказателства договорът между страните да е прекратен,
възражението на ответника, че Споразумението от 25.08.2017 г. е нищожно, паради
нарушение на добрите нрави и липса на основание, е неоснователно.
С тези съображения, доколкото не се твърди от
страните, че процесния договор е прекратен, в доклада по делото съдът е
разпределил в тежест на ищцата, като релевантен факти за установяване: че
третото лице Г. Н. е заявило на уговарящия или на обещателя, че иска да се
ползва от уговорката в негова полза. Представените в тази връзка доказателства
еднозначно сочат, че Г. Н. изрично е заявил, че не желае да се ползва от
уговорката между страните, както и твърди, че не са му предавани суми по
Споразумението от 25.08.2017 г., между майка му и баща му. От друга страна от
ищцата не бяха представени никакви доказателства бенефициерът Г. Н.
да е приел уговорката в негова полза чрез конклудентни действия. Такова
действие би било приемане от бенефициера на платеното от обещателя обезщетение
в размер на 300,00 /триста/ лева месечно, за което ищцата твърди, че ответникът
коректно изпълнявал през периода от 01.09.2017 г. до месец януари 2019 г.. В
този смисъл би следвало да е превел по сметка на ответницата общо 5 400 лева
или 2 700 евро, които съгласно уговорката между страните Л.Я.Н. е следвало да предава лично на сина им. Доказателства за получаване на тези суми от
стипуланта /уговарящия/ Л.Я.Н. и съответно предаването на същите на третото лице Г. Х. Н.
не са представени. Представените от ищцата и приети по делото три Нареждания за
еднократен трансфер, с получател Г. Х. Н.,
са за преведени от Л.Я.Н. общо 3500 евро, на 08.06.2018 г., 04.12.2019 г. и
14.12.2019 г., но с посочено основание „Покупка мотоциклет“, поради което не
може да се приеме, че са съгласно Споразумението от 25.08.2017 г..
Предвид установеното, съдът намира предявения иск за
неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Относно разноските: При този изход на спора, ищцовата
страна следва да бъде осъдена да плати на ответника сумата 355 лв. - адвокатско
възнаграждение съгласно списък по чл. 80 ГПК, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
Отхвърля предявеният, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК,
от Л.Я.Н., с ЕГН ********** и постоянен адрес: ***, срещу Х.Г.Н., с ЕГН **********
и адрес: ***, иск за признаване като установено между страните, че ответникът
дължи на ищеца, сумата 3 300.00 лв. (три хиляди и триста лева) - обезщетение за
ползване на недвижим имот през периода от м. 02.2019 г. до м. 12.2019 г.
включително, произтичащо от Споразумение в полза на трето лице, с нотариална
заверка на подписите, рег. № 4841/25.08.2017 г., по описа на Нотариус рег. №
019, с искане за присъждане на законна лихва върху претенцията, считано от
датата на подаване на заявлението в съда – 16.12.2019 г. до окончателно
плащане, за което вземане, по реда на чл. 410 ГПК, има образувано заповедно
производство - ЧГД № 3803/2019 г., по описа на PC - Шумен, като против
ответника има издадена Заповед № 1853/18.12.2019 г. за изпълнение на парично
задължение, като неоснователен.
Осъжда Л.Я.Н., с ЕГН ********** и постоянен адрес: ***,
да плати на Х.Г.Н., с ЕГН ********** и адрес: ***, сумата 355.00 (триста петдесет и пет) лева, разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно списък по
чл. 80 ГПК, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на страните, основание чл. 259, ал. 1 ГПК.
Районен
съдия: ……………………….