РЕШЕНИЕ
№ 260014
гр. Русе, 10.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание
на дванадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА МАГАРДИЧИЯН
БОЯН ВОЙКОВ – мл. съдия
при участието на секретаря МАНЯ ПЕЙНОВА, като разгледа докладваното от мл.
съдия Войков в.гр. дело № 634 по описа
за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на г.д."П.б."
при МВР – София, представлявана от директора гл. комисар Н.Н., против Решение №
888/07.07.2020 г., постановено по гр.д. № 1329/2020 г. по описа на РС – Русе, с което са уважени
предявените против нея искове за сумата от 2871,93 лв. /брутен размер/ -
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.01.2017 г. – 29.02.2020
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.03.2020 г. до
окончателното ѝ изплащане и за сумата в размер на 408,16 лв. –
обезщетение за забава за периода 01.01.2017 г. – 29.02.2020 г. Твърди се, че
решението е недопустимо, евентуално неправилно като постановено при съществени
процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, по подробно
изложени в нея съображения. Като основание за недопустимост се сочи, че районният
съд се е произнесъл по иск с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР,
какъвто не е предявен, доколкото видно от петитума на исковата молба се
претендира допълнително възнаграждение за нощен труд, регламентирано в чл. 179,
ал. 1 от ЗМВР. Във връзка с твърденията за неправилност се навежда, че съдът не
е съобразил правния статут на ищеца в качеството му на държавен служител в
системата на МВР съгласно чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР и обстоятелството, че
неговото служебно правоотношение съгласно ал. 2 на чл. 142 от ЗМВР се урежда
единствено със ЗМВР и издадените въз основа на него наредби, чиито норми са
специални спрямо ЗДсл и КТ. Сочи се, че именно законодателят е регламентирал
нормалната продължителност на работното време на държавните служители, работещи
на смени в системата на МВР през деня и през нощта да е еднаква, а не както е
предвидено за работещите по трудови правоотношения 8:7, при което изработените
нощни часове да се приравняват към дневни с коефициент 1.143. При наличие на
изрична уредба относно продължителността, отчитането, заплащането на полагания
от тези служители труд при сумирано изчисляване на работното време, счита за
неприложими общите разпоредби на КТ и НСОРЗ, предвиждащи различен законодателен
подход за работещите по трудови правоотношения. Според жалбоподателя това не
води до неравностойно третиране на служителите на МВР, съответно не води до
извод за прилагане на право по аналогия на това основание. Поддържа се, че за
компенсиране на по-неблагоприятните условия, завишени изисквания и ограничения
при полагане на труд, са предвидени редица компенсаторни механизми,
допълнителни материални стимули и нематериални блага, от каквито не се ползват
работещите на трудови правоотношения, нито останалите държавни служители.
Твърди се, че районният съд неправилно и необосновано е приел, че при
преизчисляване на часовете нощен труд в дневен, се дължи заплащане като за
извънреден труд, без да са налице доказателства, че ищецът е полагал труд извън
редовното работно време. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, с
което исковете да се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски.
В писмен отговор въззивникът Д.И.Д.
изразява становище за неоснователност на жалбата и иска същата да бъде оставена
без уважение.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като
такава, следва да се разгледа по същество.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Настоящият въззивен състав счита за
неоснователни възраженията на въззивника за недопустимост на обжалваното
решение. Действително районният съд е квалифицирал предявения иск като такъв по
чл. 178, ал. 1, т. 3 от ЗМВР. Така дадената правна квалификация на спора е
неправилна и не съответства на въведените от ищеца факти и обстоятелства както
и формулирания петитум. Доколкото предявените искове са за заплащане на
възнаграждение за положен нощен труд и акцесорен иск за заплащане на лихва за
забава, въззивният съд ги квалифицира като искове с правно основание чл. 179 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД. Неправилното определяне на правната квалификация обуславя
неговата евентуална неправилност, ако съдът, възприемайки погрешната правна
квалификация, е достигнал погрешни правни изводи, но не и неговата
недопустимост. В случая първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените от
ищеца обстоятелства и искания, но е дал неправилна правна квалификация на
спорното право. В трайно установената си практика ВКС приема, че определянето
на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд и се извършва
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически
твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в
петитума искане за защита. Неправилната правна квалификация е нарушение на
материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на
първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез
произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на
решението като основание за неговото обезсилване. (решения на ВКС № 317/
27.06.2012 г. по гр.д.№ 117/ 2012 г., ІV
г.о., № 143/ 28.06.2018 г. по гр.д.№ 4498/ 2017 г., ІV г.о., № 71/ 23.02.2012
г. по гр.д.№ 594/ 2011 г., ІV г.о. и др.)
Разгледана по
същество въззивната жалба се явява
ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
Производството по делото е образувано по
предявен от Д.И.Д. иск за осъждане на ответника ГД „П.б.“ – МВР да му заплати
сумата от 2871,93 лева – разликата между полученото възнаграждение за нощен
труд и реално дължимото допълнително възнаграждение за нощен труд в периода от
01.01.2017 г. до 29.02.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на иска и 408,16 лева – обезщетение за забава.
По делото е безспорно установено, че
през процесния период ищецът е бил в служебно правоотношение с ответника,
заемайки длъжността „инспектор IV степен“ в група
„Оперативен център“ на сектор „Пожарогасителна и спасителна дейност“ към
Регионална дирекция „П.б.“ Русе при ГДПБЗН – МВР, срещу насрещното задължение
на работодателя да му заплаща уговорено трудово възнаграждение. По делото не се
спори, че предвид характера на заеманата длъжност ищецът е полагал труд през
нощта /22,00 – 06,00 часа/ при сумирано изчисляване на работното време,
съгласно разпоредбата на чл. 187, ал. 3 от ЗМВР.
От заключението на назначената и приета от
първата инстанция съдебно-икономическа експертиза се установява, че в периода
от 01.01.2017 г. до 29.02.2020 г. ищецът е положил общо 2054 часа нощен труд. Вещото
лице сочи, че за положения нощен труд Д. е получил заплащане в размер на 0,25
лв. на час, като общата сума, заплатена за положен нощен труд за периода е 549,50лв.
Преобразуваният нощен към дневен труд, прилагайки коефициент 1,143 по чл. 9,
ал. 2 от НСОРЗ определя в размер на 293,72 часа. Експертизата установява, че отработените
през процесния период часове нощен труд не са преобразувани от работодателя с
коефициента по НСОРЗ, който е равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време. Според вещото лице
размерът на незаплатеното допълнително възнаграждение за извънреден труд,
вследствие на преобразуването на нощен към дневен такъв, изчислен на база 50 на
сто увеличение върху основната заплата следва да е 2871,93 лв. (брутен размер) за
293,72 часа, а мораторната лихва за забава – 408,16 лв.
Въззивният състав намира за
неоснователни възраженията на въззивника, че по отношение на служителите на МВР
са неприложими разпоредбите на Наредба за структурата и организацията на
работната заплата и че не е налице непълнота на нормативната уредба, която да
бъде преодоляна чрез прилагане на НСОРЗ.
На основание чл. 187, ал. 9 от ЗМВР (в
редакцията към процесния период), министърът на вътрешните работи с наредба
определя реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане и компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители. През разглеждания период е действала Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време,
режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
МВР. В разпоредбата на чл. 3, ал. 3 от същата е предвидено,
че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през нощта между
22,00 и 6,00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период. В наредбата липсва изрична норма, предвиждаща
превръщане на часовете положен нощен труд в дневни, за разлика от действалата
до 31.03.2015 г. Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г., която в чл. 31, ал. 2 е
регламентирала, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой
часове положен труд между 22,00 и 6,00 часа за отчетния период се умножава по
0,143 като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за
отчетния период. Отсъствието на такава разпоредба не следва да се тълкува като
законово въведена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР
часове нощен труд в дневен, а представлява законова празнота относно
организацията и разпределянето на работното време, неговото отчитане, компенсирането
на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за
отдих и почивките на държавните служители в МВР. При наличие на такава
непълнота в специалната уредба, районният съд правилно е приел, че следва
субсидиарно да се приложи разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, която
предвижда при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място. Противното разрешение би
поставило държавните служители в системата на МВР в неравностойно положение,
както спрямо останалите държавни служители, така и спрямо работниците и
служителите по трудово правоотношение, които получават допълнително
възнаграждение за извънреден труд.
Неоснователен е и доводът на
жалбоподателя ГДПБЗБ, че при специалната уредба на продължителността на дневния
и нощния труд на полицаите и пожарникарите, часовете нощен труд, положени от
тях, следва да бъдат умножени по 1, а не по 1.143. Това е така, защото чл. 187, ал. 3 от ЗМВР в редакцията на закона
към исковия период не предвижда 8 часова продължителност на нощния труд, а само
ограничава нощния труд до осем часа, като предписва, че "работните часове
не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период". От тук
следва извод и за погрешността на изчисленията, водещи до съотношение 1:1,
каквото законът към разглеждания период не предвижда.
Съдът намира, че следва да изложи мотиви
и във връзка с решение на СЕС от 24.02.2022 г. по дело С-262/20, образувано по
преюдициално запитване, отправено от РС – Луковит. В него е прието, че чл. 8 и
чл. 12, буква а/ от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема национална
правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд
за работници в публичния сектор е по-кратка от нормалната продължителност на
труда през деня. Съдът е приел, че във всички случаи в полза на такива работници
трябва да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното
време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да се
компенсира особената тежест на нощния труд. В националното законодателство
изобщо не съществува до 2020 г. /вкл. и през исковия период/ норма, определяща
нормалната продължителност на нощния труд на държавните служители в системата
на МВР, така, че отговорът на този въпрос не променя становището на настоящия
състав. От друга страна, предвиденото заплащане на нощния труд от 0,25 лв. за
всеки отработен час и ободряващи напитки, според съда, не може да компенсира
особената тежест на нощния труд, по смисъла вложен в решението на СЕС. Следва
да се има предвид, че посочената ставка е определена и в чл. 8 от НСОРЗ (в
редакцията към процесния период), което води до извод, че в това отношение е
налице равно третиране между държавните служители в МВР и работещите по трудово
правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории лица по
отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. Налага се извод за
липсата на механизъм за гарантиране на защитата на здравето и безопасността на
служителите в МВР, с оглед по–голяма продължителност на нощния труд. Посочените
от въззивника ГДПБЗН придобивки - ранно пенсиониране, допълнителен платен
годишен отпуск и др. съдът не счита като такива, компенсиращи конкретно
тежестта на полагания нощен труд. По отношение на приетото от СЕС, че чл. 20 и
31 от ХОПЕС допускат определената в законодателството на държава – членка
нормалната продължителност на нощния труд от седем част за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл.
полицаи и пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на обективен
и разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна с тази цел, следва отново да се има предвид, че
до 2020 г. няма определена нормална продължителност на нощния труд за
полицаите, такава е определена по-късно. Изложените доводи от въззивника за
специфичния характер на работа на служителите в МВР, с което се обосновава
различното третиране, не могат да бъдат възприети като обективен и разумен
критерий, свързан с допустима от закона цел за неприлагане на преобразуването
на часовете положен нощен труд в дневен. Това е така, тъй като посочените
по-горе придобивки са свързани именно със специфичния характер на длъжността.
Показателно е, че до м. август 2016 г. наредбите на министъра на МВР са
предвиждали такова преобразуване и отпадането му след този момент не е
обосновано с никаква допустима от закона цел. Но дори да се приеме, че такава е
налице, както бе посочено по–горе в полза на служителите в МВР не са предвидени
мерки за защита за компенсиране на особената тежест на положения нощен труд.
Настоящият състав намира за основателни
твърденията във въззивната жалба, че районният съд неправилно е уважил
претенцията в пълен размер като е приел, че преобразуваният нощен към дневен
труд се явява извънреден такъв и че същият следва да бъде заплатен с увеличение
50%. В чл. 178 и чл. 179 от ЗМВР са посочени видовете допълнителни
възнаграждения, които се изплащат на държавните служители, като в чл. 178, ал.
1, т. 3 от ЗМВР е предвидено изплащане на допълнително възнаграждение за
извънреден труд, а в чл. 179, ал. 1 от ЗМВР е предвидено изплащане на
допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22,00 до 6,00
часа, което характеризира този труд като "нощен труд", според
легалното определение за това в чл. 140, ал. 2 от КТ. Посочените норми на чл.
178, ал. 1, т. 3 и чл. 179, ал. 1 от ЗМВР регламентират два различни вида
допълнителни възнаграждения, които се дължат на държавните служители в МВР на
самостоятелно правно основание и които не бива да бъдат смесвани.
Неслучайно и в КТ двете понятия са
дефинирани поотделно, като уредбата на нощния труд е дадена в чл. 140 на КТ,
който се намира в Раздел І – редовно работно време, а уредбата на извънредния
труд е дадена в чл. 143 и сл. от КТ, за които е обособен специален Раздел ІІ –
извънреден труд. Съществената разлика между тези два вида труд е, че докато
нощният труд се полага в точно определен времеви отрязък от денонощието /от
22,00 ч. до 6,00 ч./, той по презумпция се полага в рамките на нормалната
продължителност на работното време, докато извънредния труд, независимо от това
дали е положен през деня или през нощта, се явява положен извън установеното за
служителя работно време. Положеният през нощта труд може да се окаже и извънреден, но не защото след
преобразуването му в дневен при прилагане на коефициента 1,143 остават
незаплатени часове, а само когато е положен такъв извън установеното за
конкретния служител работно време.
В исковата молба липсват твърдения, а в доказателствата
по делото конкретни данни, че нощният труд за процесния период 01.01.2017 г. –
29.02.2020 г. е положен извън рамките на установеното за ищеца работно време
или такива, че в края на всеки период, за който е установено сумирано
изчисляване на работното време, общият сбор на отработените от него часове
дневен и нощен труд, надвишава определената норма за продължителност на
работното време за периода.
Поради изложеното, настоящият съд
намира, че Д.И.Д. има право на допълнително възнаграждение за разликата, която
се получава при преобразуване на положения от него нощен труд в дневен за
процесния период, която разлика е 293,72 часа. Това възнаграждение, следва обаче
да бъде определено без начисляване към дневната ставка на 50% /дължим само за
извънреден труд/.
Въпреки погрешната правна квалификация,
като краен резултат изводите на въззивната инстанция частично съвпадат с тези
на районния съд, което налага решението на районния съд да бъде частично
потвърдено.
При това положение от определеното от
вещото лице възнаграждение в размер на 2871,93 лв., следва да се приспадне
недължимото увеличение от 50 % при което се получава сума в размер 1914,62 лв.,
до който размер претенцията за главница се явява доказана и основателна. За
разликата над 1914,62 лв. до претендираните 2871,93 лв., искът следва да бъде
отхвърлен като неоснователен. Искът по чл. 86 от ЗЗД е основателен, съобразно
същите изчисления, за сумата 272,11 лв., като за разликата над тази сума до
претендираните 408,16 лв., искът следва да бъде отхвърлен.
Поради гореизложените съображения обжалваното
решение следва да се отмени в частта, с която е уважен искът за допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.01.2017 г. – 29.02.2020
г. за размера над 1914,62 лв. до 2871,93 лв. и в частта, с която е уважен искът
за обезщетение за забава за размера над 272,11 лв. до 408,16 лв. В частта, с
която е уважен искът за главница до 1914,62 лв. и искът по чл. 86 от ЗЗД до 272,11
лв. решението следва да бъде потвърдено.
Предвид извода за частична основателност
на иска, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта за разноските,
като се извърши ново преразпределение на същите. Съобразно размера на уважените
претенции в тежест на ответника следва да се възложи държавна такса в размер на
109,92 лв. и 195,20 лв. за назначената по делото СИЕ, поради което решението на
районния съд в частта, в която същият е осъден да заплати по сметка на РРС
сумата над 109.92 лв. до 164,88 лв. за държавна такса и сумата над 195,20 лв.
до 292,80 лв. за назначената по делото експертиза следва да се отмени. В
първата инстанция ищецът е направил разноски в размер на 500 лв.– адвокатско
възнаграждение. Предвид степента на уважаване на иска на ищеца следва да се
присъдят разноски за първа инстанция в размер на 333,33 лв. – адв. хонорар.
Решението на районния съд в частта, в която на ищеца са присъдени разноски над
сумата 333,33 лв. до 500 лв. за адвокатско възнаграждение следва да се отмени.
Във въззивното производство жалбоподателят е направил разноски за държавна
такса 82,44 лв., от които има право на 27,37 лв., които въззиваемата страна
следва да му заплати. Ищецът се явява лице, което е освободено от заплащането
на собствените си държавни такси и разноски за производството, но не и за
сторените от насрещната страна такива. В този смисъл е и съдебната практика на
ВКС в лицето на Решение № 67 от 03.04.2014 г. по гр.д. № 2944/13 г. на ВКС и
Определение № 86 от 24.01.2015 г. по ч.гр.д. № 5298/14 г. ВКС. Процесуалният
представител на въззиваемия в съдебно заседание от 12.04.2022 г. заявява, че не
претендира разноски за въззивната инстанция. Ответникът претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение пред двете инстанции, чийто размер съдът съгласно
чл. 78, ал. 8 ГПК определя на по 100 лв. за всяка от инстанциите, а съобразно
отхвърлената част от иска следва да му се присъдят съдебни разноски за
въззивната инстанция – 33,33 лв. и за първоинстанционното производство – 33,33
лв., т.е. 66,66 лв. общо за двете инстанции.
Мотивиран така,
окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 888/07.07.2020 г. по гр.д. № 1329/2020 г. на РС – Русе, В ЧАСТТА, с която г.д."П.б."
при МВР – София е осъдена да заплати на Д.И.Д., с ЕГН **********, сумата над 1914.62
лв. до 2871.93 лв. /брутен размер/, представляваща разликата между полученото
възнаграждение за нощен труд и реално дължимото допълнително възнаграждение за
нощен труд -възнаграждение за положен извънреден труд за периода 01.01.2017 г.
– 29.02.2020 г., като ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Д.И.Д., с ЕГН **********, за заплащане на сумата над 1914.62 лв.
до 2871.93 лв. /брутен размер/, представляваща възнаграждение за положен
извънреден труд за периода 01.01.2017 г. – 29.02.2020 г.
ОТМЕНЯ същото решение и в частта, с която г.д."П.б." при МВР – София е
осъдена да заплати на Д.И.Д., с ЕГН ********** разноски по делото в размера над
333.33 лв. до 500.00 лв., а по сметка на Районен съд – Русе разноски по делото
в размера над 109.92 лв. до 164.88 лв. - държавна такса и в размера над 195.20
лв. до 292.80 лв. за назначена по делото експертиза.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д.И.Д., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на г.д."П.б." при МВР – София, сумата от 94,03 лв. – разноски за двете
инстанции.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1)
2)