Присъда по дело №125/2022 на Районен съд - Тутракан

Мотиви към Присъда № 2 от 23.01.2023 към НОХД № 125/2022 на
Районен съд – Тутракан

Съдебното производство по настоящото дело пред Районен съд
Тутракан е второ, след като с Решение № 35/21.06.2022 по ВНОХД № 28/2022
на Окръжен съд Силистра е отменена Присъда № 260004/20.04.2021 по
НОХД № 237/19 на РС Тутракан и делото е върнато на същия съд за ново
разглеждане от друг състав.
Районна прокуратура – Тутракан, понастоящем ТО-Тутракан към
Районна прокуратура - Силистра е повдигнала обвинение с обвинителен акт
срещу М. В. К., ***, ЕГН **********, с което подсъдимият е обвинен в това,
че на 15.07.2018 г. по път II – 49 преди с. Старо село, обл. Силистра, по
непредпазливост причинил смъртта на О. Х. М. с ЕГН **********, б. ж. на
с.Точилари, обл. Разград, като не осигурил безопасното придвижване на
воденото от него без повод животно – кон, съгласно чл. 106 от ЗДвП, който
изскачайки на ПП предизвикал ПТП с движещ се лек автомобил марка „***“
модел „***“ с рег. № ***, управляван от М. – престъпление по чл. 122, ал. 1
от НК.
В хода на съдебните прения представителят на прокуратурата поддържа
повдигнатото обвинение със същата фактическа обстановка и правна
квалификация като изложените в обвинителния акт. Счита, че в хода на ДП и
в хода на съдебното следствие се доказа, че подсъдимият М. К. е извършил
престъплението, за което му е повдигнато обвинение. Намира за установено,
че смъртта на О. М. се дължи на тежка шийна травма, довела до усложнение,
и всичко това е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилото ПТП, а
причината за това настъпило ПТП е кон, който е оставен без надзор от
подсъдимия. Този кон е излязъл внезапно на лентата зад движение на
автомобила и водача на МПС-то. Пострадалият О. М. не е имал техническа
възможност да избегне удара с животното. Отговорен за това животно е
подсъдимият М. К.. Според прокурора, той е извършил престъплението по
непредпазливост, тъй като не е искал настъпването на вредоносния резултат,
но е бил длъжен да го предвиди. Отдава значение на характера на коня, който
бил своенравен, не се подчинявал, буен и т.н, заради което към него е
трябвало подсъдимият да се отнася с повече внимание дори от обикновените
случаи, в които животните по принцип трябва да се контролират. Именно
това небрежно отношение на подсъдимия е довело, според прокурора, до
внезапното излизане на коня на пътното платно и настъпилото ПТП, при
което е пострадал О. М. Иска от съда да признае подсъдимия за виновен в
извършването на това престъпление. Сочи като смекчаващи вината
обстоятелства, че към момента на инцидента подсъдимият не се води
осъждан. Отегчаващи отговорността обстоятелства обвинението не сочи.
Намира, че наказанието трябва да е ориентирано под средния размер, но не и
1

на самия минимум. Предлага наказанието да е „Лишаване от свобода“, което
на осн. чл. 66 от НК да е отложено за изпитателен срок от 3 г.
Повереникът на частния обвинител Н. А. – адв. М., подкрепя изцяло
изложеното от държавното обвинение. Излага своя доказателствен анализ на
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, от който
заключва, че обвинението е изцяло доказано във всичките му аспекти.
Другият повереник на частния обвинител – адв. Б., се придържа изцяло
към казаното от държавното обвинение и от колегата и. Допълва с доводи от
̀
правната страна на престъплението. Излага, че конят е навлязъл внезапно на
пътното платно пред автомобила на пострадалия, предизвиквайки сблъсък
между животното и автомобила. В резултат водачът на лекия автомобил е
получил тежки травми, довели впоследствие до неговата смърт, като между
получените травми и леталния изход е налице пряка причинна връзка.
Защитникът на подсъдимия заявява, че не са събрани достатъчно
безспорни и категорични доказателства, които да подкрепят обвинителната
теза на прокурора, поддържана безусловно от поверениците на частния
обвинител. Напротив, настоява, че са събрани такива, доказващи, че
подсъдимият М. К. не е извършил Д.ието, в което е обвинен. Излага анализ на
фактите за живота на коня П. и нрава му. Конкретно за катастрофата, приема,
че вечерта подсъдимият К. отишъл в базата за да прибере трите коня, за които
се грижел, и когато пристигнал, вече било тъмно, той видял, че в
заграждението били само двата коня, а коня П. не бил там. Подсъдимият
решил да изведе другите два коня и да обиколи района към с. Старо село с
идеята, че водейки двата коня ще привлече третия кон – П., като по този
начин ще успее да го хване и да прибере същия в селскостопанската сграда.
Подсъдимият повел двата коня по черен път, по посока на с. Старо село.
Обиколил стадиона. След което се върнал обратно. Пресякъл пътното платно
срещу селския „казан“, като повел двата коня от лявата страна на пътното
платно, срещу движението, по банкета, като той се движел в канавката по
посока разклона към път II-21, с цел да достигне отбивката за неговата
стопанска база. Разстоянието от мястото на пресичане на пътя до отбивката за
неговата база е било около 250 метра, което той преминал, водейки двата
коня. През това време на обиколката с водените два коня подсъдимия не е
видял никъде коня П. Когато стигнал до отбивката за неговата база,
подсъдимият видял, че от насрещната посока приближава по пътя автомобил
с висока скорост и включени светлини. М. К. носел фенерче в себе си и от
мястото на отбивката, където спрял с двата водени от него коня, присветнал
на приближаващия се автомобил, който минал покрай него. Присветването
било с цел да уведоми шофьора за наличната опасност, която той самият
представлявал с двете животни. Подсъдимият се обърнал след отминалия
покрай него автомобил и тогава видял на светлините на фаровете, на повече
от 100 метра зад себе си, движещ се по пътното платно кон. Непосредствено
след това подсъдимият видял как автомобилът ударил коня. Като цяло тезата
на защитника е, че подзащитният му не е имал представа, че конят П. го
2

следва, т.е. че не е налице водене на животното по правилата за движение по
пътищата. Оттам, че липсва субективният елемент от състава на
престъплението. Отделно излага подробни доводи, че липсва причинно-
следствена връзка между получените от пострадалия шофьор травми и
настъпилата впоследствие смърт. Настоява, че причината е в неправилното
лечение на същия, т.е. – лекарска грешка. Изтъква, че шофьорът е имал
възможност да спре безопасно в рамките на осветеността на фаровете. В
заключение пледира за оправдателна присъда.
Подсъдимият в личната си защита казва, че не се счита за виновен и
моли да бъде оправдан. В последната си дума моли да бъде оправдан.
Съдът след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид становищата и възраженията на страните, намира за установена
следната РЕЛЕВАНТНА към повдигнатото обвинение и защитната теза
на подсъдимия фактическа обстановка:
Подсъдимият М. В. К. е на ***, с ЕГН **********. Той стопанисва обор
(дам), намиращ се в близост до път II-49 в края на селото, до селския „казан“
/сграда и съоръжение за дестилиране на ракия с икономически и в известна
степен социални функции/. В дама М. К. се грижи за три коня, единият от
които е с регистрираното име П. На 15.07.2018 г. към свечеряване, малко
преди 21,27 часа подсъдимият отива в обора да нагледа конете и установява,
че конят П. го няма в ограждението. Забелязва го да отива към асфалта на
пътя. Обажда се на свид. М. П., с когото заедно се грижат за животните, за да
поиска от него помощ да го приберат. Докато свидетелят П. се приготвя да се
отзове, подсъдимият решава да опита сам примами коня П. с другите два
коня, които взема на повод и тръгва след избягалото животно. Идеята му е,
като види другите два коня, конят П. да тръгне след тях и така да го прибере в
обора. Подсъдимият се отправя в посока към селото и прийомът му успява,
конят П., тръгва след двата коня и виждайки това, съзнавайки го,
подсъдимият К. предприема връщане към дама, поемайки по пътя II-49 в
посока от с. Старо село към отбивката за обора му. Движи се по левия банкет
на пътя, гледано от неговата посока: с лице към отбивката за обора му, която
отбивка е от лявата страна на пътя, и с гръб към селото. Върви с двата коня на
повод, а конят Пламен ги следва свободно на около 30-50 метра. Бидейки на
банкета в лявата част на пътя II-49, спрямо посоката му на движение,
подсъдимият всъщност се движи срещуположно на движението по тази лента,
по която колите се движат, за да отидат към селото. Точно тогава от с. Старо
село по посока към главен път II-21 (Русе-Силистра) пътува с автомобила си
свид. Б. Т.. Той застига движещата се група животни – три броя коне, и
техния водач, като те му се падат отляво. Първо забелязва свободно
движещия се кон П., който се намира на пътното платно, намалява и
подминавайки го вижда напред подсъдимия К., държащ на повод другите два
коня. След като ги подминава и тях свид. Т. забелязва в далечината, зад
кривите на пътя, светлините на насрещно движеща се кола, която приближава
мястото, на което свид. Т. току-що е подминал конете и подсъдимия и затова
3

свидетелят решава да спре и да предупреди със светлинни сигнали „къси-
дълги“ шофьора на насрещно движещия се автомобил. Шофьорът е О. М.
управлява автомобил марка „***“ модел „***“ с малко над 90 км/ч, на дълги
светлини. Ограничението за него в процесния участък от пътя, а именно
километър 97+300 от път II-49 е общото за извън населено място, т.е. 90 км/ч.
Възприема предупреждението, но не намалява скоростта на управлявания от
него автомобил. В този момент подсъдимият К. също вижда приближаващият
към него автомобил на О. М. и съзнавайки опасността за него, която
представлява воденият без повод кон П., и понеже носи в себе си фенерче,
просветва на шофьора М. След като колата на М. минава покрай подсъдимия,
последният се обръща назад, за да проследи как ще се развие опасната за
шофьора ситуация и вижда сблъсъка на автомобила с коня П. Преди сблъсъка
шофьорът О. М., забелязва подсъдимия с двата коня, но нито предприема
аварийно спиране, при което, ако го беше направил щеше да избегне удара в
коня П., нито намалява скоростта си на движение, до момента, в който е
прекалено късно, когато възприемайки свободно движещия се кон на пътното
платно, предприема аварийно спиране. Автомобилът, управляван от М. удря
коня със скорост 86,4 км/ч. От удара животното смачква тавана на
автомобила, притиска шофьора и му причинява шийна травма със счупване на
прешлени и компресия на гръбначния мозък, както и други травматични
увреждания. Пристигналият на мястото медицински екип установява, че
нараняванията на М. са такива, които изискват третирането им в медицинско
заведение и с помощта на екипа от пожарната изваждат шофьора. Докато е
още в катастрофиралата кола и при изваждането му на него не му се поставя
шийна яка, а такава му е поставена в линейката. Откарват го направо в
УМБАЛ „К.“ в Р., като пристига там в 22,55 часа на 15.07.2018 г. От
болницата в Русе установяват, че се налага операция на счупените шийни
прешлени, която не могат да извършат там и по тази причина е закаран в
МБАЛ „С. И. Р.“ – София, където постъпва в 21,12 часа на 16.07.2018 г. В
хода на лечението в болницата в София О. М. получава усложнения и на
29.08.2018 г. в 22,10 часа умира. Причината за смъртта не е неправилно
лечение, с който условен термин съдът обхваща всичките му проявни форми
(несвоевременно, неподходящо, непълно, некомпетентно и т.н.). Причината за
смъртта на М. е Д.ието на подсъдимия К., който като водач на животно, а
именно на коня П., не го е направлявал непрекъснато, така че да не създава
пречки и опасности за движението, а го е оставил без надзор в обхвата на
пътя, поради което е поставил началото на причинно-следствената верига от
събития, довела до трагичния и завършек.
̀
Така изяснената фактическа обстановка съдът приема за
несъмнено установена след като обсъди поотделно и в тяхната
съвкупност събраните по делото доказателства и доказателствени
средства.
В голямата си част изложената фактология е несъмнена и
безпротиворечива.
4

Особено ценно доказателствено значение по делото имат обясненията
на подсъдимия, дадени пред съдебния състав по НОХД 237/2019 г. и четени в
настоящото производство по реда и на основанието на чл. 279, ал. 1, т. 4 от
НК – поради отказ да даде обяснения. Същият обяснява, че е ловен
надзирател към ДЛС „Д.“ – гр. Р. от 03.03.2018 г. Преди това бил служител
осемнадесет години към „К.“ гр. Д. Един ден директорът на „К.“, понеже
имали два коня и не можели да се грижат за тях, го помолил да му ги
зачислят. Зачислили му двата коня и каруцата, и с всичко това отишъл към
„Д.“. Имал помещение, приспособил мястото да живеят три коня през зимата
и лятото. През деня ги изкарвали в това заграждение. Половината ограда е
дървена с наковани дъски – 160 или 170 см. височина. Другата половината
била мрежа която е 1,60 м. висока. Имало вода, имало място, където ги хранят
тези коне. Живеят там от 2018 г. Въпросният ден подсъдимият си спомня, че
било полуфинал или финала на световното по футбол. След мача запалил
колата и отишъл да прибере конете. Базата била негова. Нямал договор, че
ще се грижи за животните. На устни договорки било, че ще се грижи за тях.
Там държал и фуража, сено и концентриран фураж за подхранване на дивеча.
Понякога ползвал конете, за да обикаля района и да храни дивеча, понякога с
пикапа, когато е нужно да обиколи по-бързо. Понякога свид. М. П. ги
изкарвал, когато подсъдимият е зает, понякога самият той, а понякога и
двамата. Този кон П. дошъл три или четири дни преди ПТП–то. Другите
живеели свободно в заграждението, а този кон го връзвали с юздата, с която
дошъл от остров Б. Отишъл вечерта да ги прибира. Двата коня ги вижда,
че са в заграждението, а другия кон го няма. Взел двата коня на повод и
тръгнал към селото, като си мислел, че като види конете, ще тръгне след
тях и ще дойде да го прибере. Минава преди селото, стадиона му се пада
вляво. Минава покрай стадиона, отива до селото, връща се пак през
стадиона. Тази отсечка, има откъде да я мине, но той водил конете, като
вървял в отводнителният канал. Даже прибягал така това разстояние от 250
метра, когато преминал на асфалта и входа, където да влезе в своята база.
Около 30, 40, 50 метра максимум. Водил двата коня и когато видял на входа
как една кола го разминава и после втора кола видял. Когато спира и се
обръща, вижда на фаровете коня на асфалта в дясното платно. Видял
ПТП-то с очите си. Веднага прибрал конете в дама, вързал ги, затворил
вратата и на бяг отишъл при момчето, и започнал да помагам. Не могли да го
извадят. Пожарната дошла първа. Отрязали колоните, дошла линейката,
натоварили момчето. Конят бил паднал с главата по посока на движението,
малко на диагонал. Полицаите не им разрешили да го дръпнат в банкета, за да
не стане друг проблем. Тогава се обадил на момчетата и го издърпали на
около два метра в банкета. Правили замервания. На въпроси на прокурора
подсъдимият е отговорил, че те са едно ловно стопанство, различни участъци.
Не искали да се грижат за коня и искали да го дадат на някого. Не искали да
се грижат за него, защото опасал цветята. Затова решили да му го дадат. Със
заповед на директора го приел този кон. Не знае как е напуснал, понеже
5

оградата видимо нямала сериозни увреждания. Най-вероятно мрежата не била
толкова стабилна. Другите два коня си живеят там, но коня Пламен го
връзвали. Не е имало случай двата коня да са напускали. Оградата е стабилна.
Само този кон дето е създал проблем. Оградата е същата и нямал проблем с
другите коне. На въпроси на адв. М. подсъдимият отговаря, че той и двата
коня са тръгнали да търсят коня П. Тръгнал към Старо село, минал по
покрайнините до стадиона. Отишъл до един кладенец, завъртял се и се
върнал към базата. На отиване вървял по черно, после минал на връщане
към посока разклона „Старо село”, пресякъл пътя срещу казана и по
банкета – към базата. Причината да мине оттам е, че има двама
работници и им казал да дойдат на портала за вечерта. Предпочел да ги
изчака там. Тези хора дошли една-две минути след ПТП-то. Като се
връща обратно, движел се е в банкета, в лявата част по поска към
разклона за пътя Русе-Силистра, в насрещната лента. Конят П. го видял
на фаровете на платното. Когато автомобилът осветил, подсъдимия го видял
коня на фаровете на платното по средата. Автомобилът минал покрай него -
автомобилът, който блъснал коня е идвал от разклона. Подсъдимият вече бил
спрял, автомобилът минава край него и тогава вижда коня. Разстоянието било
130-140 метра от него до коня. Конят бил като препятствие на колата по
посока разклона Старо село. Чакал двамата работници да дойдат от Старо
село. Те били мъж и жена. Той бил извън асфалта. След него се движил коня
П. към разклона за Старо село. Към неговата база видял фаровете.
Автомобилът идвал от разклона /на пътя Русе-Силистра/. Подсъдимият
бил извън пътното платно. Имало уширение на пътното платно около 14
м. Той бил там и се обръща да види тези двамата /работници/ дали идват.
Той, като тръгнал, било светло. След мача, около 40-50 минути са отиване и
връщане. Той на асфалта, казва, че не е бил, вървял покрай стадиона и
само пресякъл асфалта. По банкета бил нагоре. Стъмнявало се. Извел двата
коня от базата. Базата и дама са едно. Коня П. го няма. Искал да подмами
коня П. с другите два коня. На въпрос на прокурора каква му е била идеята и
как възнамерявал да върнете кон П. в базата, подсъдимият К. обяснява, че
вече се стъмнявало и се прибирал. Около 700 кг. бил конят. Идеята му била да
дойде след конете. Надявал се конят П. да върви след конете и да го вкара в
заграждението и да затвори след него. На допълнителни въпроси на адв. М.
подсъдимият е обяснил, че е имал фенерче. Не можел да провери дали коня
П. е бил след него. Само на автомобила просветнал. Тогава бил до своята
база. Излязъл извън пътното платно с двата коня. В този момент идвал
автомобилът на пострадалото лице, минал покрай него в дясната лента за
движение. Когато минал покрай него, се обърнал и видял на неговите фарове,
на 130 м. от него – коня . Не знае дали е ударила спирачки колата.
Автомобилът минал много силно край него. Конят бил в лентата на
автомобила. Като се ударили, от самия удар, конят бил изместен 12-14 м. На
другия ден го мерил. Съвсем леко вдясно към банкета бил, посока Старо село.
Конят се движел по посока разклона за пътя Русе – Силистра. Ударил го
6

челно автомобилът на пострадалия. Подсъдимият, като се върнал от конете,
автомобилът бил на около 50 метра, като слизал надолу, в левият
отводнителен канал, противоположно на неговата посока.
Обясненията на подсъдимия не са само доказателствено средство. Те са
и средство за защита. В съществените им части, които са повдигнати с
удебелен и почернен шрифт за по-голяма прегледност, съдът ги анализира
внимателно и във връзка с всички останали доказателства и доказателствени
средства, за да може, преценявайки двояката им природа, да даде вяра
относно изложените обстоятелства за едни факти, а за други да не даде вяра,
като се мотивира защо.
За личността и биографията на подсъдимия няма съмнение. Важното в
случая по отношение на нея е, че към момента на Д.ието, същият се води
неосъждан, поради настъпила реабилитация. Съдът анализирайки
самостоятелно, без да взема предвид написаното в справката за съдимост, че
подс. К. е реабилитиран по право, стига до същия правен и фактически извод.
За факта, че той стопанисва обора (дама), намиращ се в близост до път
II-49 в края на селото, до селския „казан“, и че в него са обгрижвани трите
коня, сред които и коня П., съдът взема предвид обясненията на подсъдимия,
както и показанията на свид. М. П.. Тези факти имат значене дотолкова, че
обясняват защо трите коня са били на това място и защо му е било на
подсъдимия да е там привечер на 15.07.2018 г. и нищо повече.
Че на 15.07.2018 г. към свечеряване, подсъдимият е отишъл в обора и е
установил, че конят П. го няма в ограждението, също се установява от
обясненията на подсъдимия. Този факт има значение за последващото
обстоятелство, че същият се обажда на свид. М. П..
Свидетелят М. П. дава показания, че за произшествието разбрал от
подсъдимия К., който му се обадил вечерта и му казал, че конят е излязъл и
трябва да отидат да го приберат. После пак се обадил и казал, че е станала
катастрофа. Първото обаждане е било, за да отиде да приберат коня.
Свидетелят казва, че още не бил тръгнал от вкъщи, приготвял се да тръгне и
подсъдимият му се обадил втория път. Между първото обаждане и второто
били минали 10-тина минути. Второто обаждане е било, за да му каже, че е
станала катастрофата. Подсъдимият К. му е казал, че видял коня Пламен като
отива към асфалта и да отидат да го приберат. Казал му още, че отива, но
свидетелят не е сигурен дали, че ще отива само да го търси, или че ще мъчи
да го прибира. Казал е, че отива да го търси, но пред настоящия съдебен
състав не си спомня подсъдимият да е казал, че ще се мъчи да го прибира.
Липсата на спомен е причина да се прочетат показанията на този свидетел,
дадени по НОХД № 237/19 на ТнРС, от където става ясно, че подсъдимият
като му се обадил с информацията, че конят П. е излязъл от загражденията,
му е казал, че конят е тръгнал към асфалта и той се е мъчил да го завърне. От
четените показания се изяснява, че подсъдимият е пряк началник на
свидетеля П., двамата работят в ДЛС „Д.“. Пред настоящият съдебен състав
7

не отрича показанията си на предходния разпит, а изказва предположение, че
сигурно подсъдимият му е казал, че ще се мъчи да завърне коня, щом го е
казал по НОХД № 237/19. Съдът приема, че по-пресните спомени към
разпита по предходното дело са достоверни, още повече, че свидетелят не
казва нещо различно, а просто не си спомня в детайли към настоящия момент
разговора с подсъдимия. Съдът приема, че изразът от четените показания
„Той се е мъчил да го завърне.“ не е оценъчно съждение на свидетеля, както
би звучало, ако изречението се чете изолирано, а е във връзка с предходното
му изречение: „[Подсъдимият] Разказа, че е тръгнал коня към асфалта.“
Следователно, следващото го изречение: „Той се е мъчил да го завърне“ е
продължение на разказаното от подсъдимия К. на свид. П. за развитието на
ситуацията. Ето защо, съдът приема за доказано намерението на подсъдимия
К. не само да потърси коня, но и да се опита да го „завърне“, и това си
намерение той е съобщил на свид. П. по телефона.
Показанията на свид. М. П. са последователни и при разпита му от
Тутраканския районен съд по НОХД № 237/19 и по настоящото дело. Те са
без вътрешни противоречия и кореспондират с останалия доказателствен
материал, в частност с обясненията на подсъдимия, че е отишъл да нагледа
конете към свечеряване, както и с фиша за спешната медицинска помощ на л.
190 от НОХД № 237/19. От датата и часа на повикването на ЦСМП, посочени
в документа, а именно на 15.VII.18 в 21,37 часа и от показанията на свид. Б.
Т., който е бил очевидец на инцидента и веднага се е обадил на тел. 112, за да
съобщи за него, съдът „връща назад“ 10-ината минути между двете
обаждания до свид. П., за да приеме, че не по-късно от 21,27 часа
подсъдимият е констатирал липсата на коня П. в ограждението на обора. Тези
странични за основния предмет на доказване факти са ценни, защото на тяхна
база съдът приема за достоверни показанията на свид. П. за другите
съществени факти, които се установяват само от неговия разпит, а именно: че
подсъдимият е забелязал коня П. да отива към асфалта на пътя; че обаждането
към свид. М. П. е, за да поиска от него помощ да го приберат; че е съобщил за
намерението си да опита да „завърне“ коня; и че второто обаждане е само
десетина минути след първото. Тези факти имат съществено значение във
връзка с отричаното от защитата обстоятелство дали подсъдимият К. е знаел,
че конят П. го следва.
Неоснователни са доводите на защитника на подсъдимия, че той не е
знаел. Съдът приема обясненията на подсъдимия като доказателствен
източник за специалния прийом да примами коня П. с другите два коня, които
той взема на повод и за обстоятелството, че се е отправил към избягалото
животно. За посоката към по която е поел той, а именно към селото, съдът
също взема предвид четените обяснения, като те се потвърждават от
показанията на свид. Т. за посоката, към която се е бил отправил
подсъдимият, когато вече е бил забелязан от свидетеля: той е бил вече с гръб
към селото, а това е така, защото в този момент се е връщал към базата, който
факт съвпада с обяснението на подс. К. и признанието му, че се е връщал,
8

когато е станала катастрофата. Съдът въз основа на следните факти: че
подсъдимият вижда, че конят го няма в заграждението на дама; че го
забелязва да отива към асфалта на пътя; че се обажда на свид. М. П., за да
поиска от него помощ да го приберат; че му съобщава намерението си да
опита да „завърне“ коня; че използва специалния прийом с другите два коня с
очакване да даде резултат; че се отправя към селото, а не в някоя друга
посока, защото според съда е видял накъде отива коня П., а не просто, че
отива към асфалта; че след не повече от десетина минути от обаждането си на
свид. П., подсъдимият вече се връща на обратно към обора – и анализирайки
всички тези факти в своята съвкупност и взаимовръзка, същите водят до
единствено възможния извод, че подсъдимият К. е сполучил с начинанието да
привлече коня П. да последва другите два коня и затова го е повел наобратно
към дама. Иначе няма никакво логично обяснение, след като се е обадил на
свид. П. да чака помощ от него и докато я дочака е тръгнал да се опитва сам
да върне коня П., защо, ако не го е намерил и не е видял, че конят тръгва след
него, не е дочакал помощта на свид. П. или не е продължил да търси
избягалото животно.
Към така изложените мотиви съдът да приеме, че подс. К. много добре е
знаел, че конят П. го следва, или по-точно, че следва другите два коня, които
води на повод, съдът придава значение и на признанието му в четените
обяснения, че е имал фенерче, с което просветнал на приближаващата го
кола, управлявана от М., след което се обърнал и видял катастрофата. От
съществено значение за тези му действия е обяснението къде е бил застанал в
този момент. От една страна, подсъдимият казва, че е бил на някакво
уширение на пътя от 14 метра, каквото изобщо не личи нито на снимката от
автотехническата експертиза на л. 509 от НОХД № 237/2019, за която вещите
лица посочват пред настоящия съдебен състав, че е направена от зрителната
позиция на шофьора М., нито от скицата на л. 117 от НОХД № 237/2019 с
организацията на движението. По всяка вероятност подсъдимият говори за
„уширението“, имайки предвид отбивката за неговата база (дама), която се
вижда на снимката на л. 509, но съдът няма как да разбере това, тъй като
подсъдимият отказа да даде обяснения пред настоящия състав на съда. Все
пак неговият защитник явно е разбрал, че именно на отбивката за своята база
подсъдимият е спрял и е присветнал с фенерчето на шофьора – защото такъв
анализ прави в пледоарията си. От друга страна, съдът приема, че подс. К. се
е движил с двата водени на повод коня по банкета, защото такива са четените
му обяснения, а те се потвърждават от показанията на свид. Т.. От снимките
на л. 509 и л. 510 и от показанията на свид. Р., както и от документа на л. 115
„Разрешение за ползване“ (на пътя) № СТ – 05 862/13.07.2018 г. е видно, че
този път II-49 е бил тъкмо пуснат в експлоатация преди инцидента, бил е
току-що рехабилитиран, с широки банкети, които не са били обрасли с
гюрлюци, което позволява на човек да води два коня на повод по тях, без
коняря или животните да навлизат на асфалта. Следователно, ако се приеме,
че в момента на катастрофата подсъдимият е бил на банкета, а не на
9

отбивката за базата му, същият в никакъв случай не е имал основания да
възприема себе си като опасност за движението по пътя. Още по-малко, ако
се приеме, че е бил на отбивката за базата си, както настоява той и
защитникът му, тъй като в тази хипотеза стои въпросът защо се е спрял, ако
се е възприемал за опасност на движението, вместо да направи няколко
крачки навътре по посока на дама. Според съда е съвсем ясно, че няма друга
причина да се спира и да просветва с фенерчето на шофьора, освен ако е
искал да го предупреди за някаква друга опасност, каквато представлява
свободно движещия се по платното без повод кон П. Тъкмо затова след като е
просветнал с фенерчето, подсъдимият се обръща: защото според съда той е
знаел, че конят П. е на някакво разстояние зад него. Тези три факта:
спирането, просветването с фенерчето и обръщането назад, за да се проследи
развитието на опасната ситуация, насложени към по-горе приетите
фактически изводи за търсенето на коня и връщането към дама, по
категоричен начин затвърждават убеждението у съда, че подсъдимият К. е
съзнавал, че конят П. го следва и целенасочено го е водил по пътя, за да го
прибере в дама.
Обяснението на подсъдимия, че имал двама работници, които били мъж
и жена, и им казал да дойдат на портала за вечерта, и предпочел да ги изчака
там, и тези хора дошли една-две минути след ПТП-то, пък тъкмо затова,
понеже ги чакал, се обърнал назад да ги види дали идват откъм селото и така
видял катастрофата, съдът приема за защитна теза, която не почива на
събраните по делото доказателства. Тези двама работници се споменават
единствено в четените обяснения на подсъдимия и няма как да бъдат
проверени, тъй като същият отказа да даде обяснения пред настоящия състав,
поради което и съдът няма как да установи самоличността на мъжа и жената и
да ги призове за разпит. Тези мними работници дори не се използват от
защитника на подсъдимия в защитната му реч. Адвокат Л. само казва, че
неговият подзащитен се е обърнал, но защо се е обърнал – не излага
аргументирано становище. За фенерчето навежда довода, че е използвано от
подсъдимия, за да предупреди шофьора за наличната опасност, която той
самият представлявал с двете животни, без обаче такава цел да се твърди от
самия подсъдим. Нещо повече, защитникът влиза в противоречие със самия
себе си, твърдейки по-нататък в речта си, че подсъдимият К. с водените от
него два коня е бил на отбивката за селскостопанска база и не е застрашавал
движенето. Дори съдът да приеме съществуването на двамата работници и
уговорката им с подсъдимия да дойдат точно във времето на инцидента на
същото място, и затова да се е обърнал назад към селото, за да види дали
идват, а преди това да е светнал на шофьора, ако ще и за нещо като поздрав,
шега или просто ей-така, тези обстоятелства не обясняват първата група
факти, от чийто самостоятелен анализ съдът стигна до извода, че
подсъдимият е намерил избягалото животно, то се е „хванало“ на прийома му
и затова, повеждайки го към дама, се е връщал към него, а не е продължил да
го търси. Понеже подсъдимият не даде обяснения пред настоящия състав,
10

нямаше как да бъде попитан защо се е върнал към базата си. Ако се
предположи, че отговорът би бил уговорената среща с двамата работници
мъж и жена, същият би бил житейски несериозен или най-малкото странен.
След като малко преди инцидента подсъдимият се обажда на свид. П., за да
иска помощ от него, и му казва, че конят отива към асфалта, т.е. на пътя,
значи той е съзнавал опасността за транспорта, живота и здравето на
участниците в движението, което, от една страна, говори за адекватния му
разсъдък, а, от друга, тъкмо затова звучи нелепо обяснението за
необходимостта от точното спазване на уговорката за срещата с двамата
работници – защото не кореспондира по важност с това да се върне от
търсенето на коня и да остави опасността витална. По изложените
съображения, съдът приема с категоричност, че подсъдимият К. е знаел, че
конят Пламен го следва и той съзнателно го е водил по пътя II-49, за да го
прибере в дама, и със същата категоричност отхвърля обратните твърдения на
защитната теза, включително с доводите, наведени в нейна подкрепа.
Показанията на свид. Б. Т., на които съдът вече се позова за някои
факти, включително при съпоставката им с обясненията на подсъдимия за
същите обстоятелства, са изключително подробни, последователни, логични,
вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с целия останал
доказателствен материал, поради което съдът ги приема за достоверно
доказателствено средство. Неговите възприятия като очевидец на събитията
непосредствено преди, по време и след катастрофата са важни за предмета на
доказване. Благодарение на неговите показания съдът прави извод за
посоката, в която са се движили подсъдимият и водените от него три коня
/два на повод и един свободно/, за разположението им на пътя, както и за
действията, които е предприел, за да предупреди шофьора М. за опосността, с
присветването на „къси-дълги“ светлини. Освен за тези факти, съдът взема
предвид и категоричните му показания за спомена, че е видял светването на
стоповете на катастрофиралия автомобил и звука от спирачките преди удара.
Има само едно несъществено разминаване с обясненията на подсъдимия, а
именно, че свидетелят е видял един свободен кон, който се движи по пътното
платно, и един воден на повод от подсъдимия, когото познава и е разпознал
на момента, когато го е подминал. Съдът приема, че конете са два, както
обяснява и подс. К., за което няма причина съдът да се съмнява. Просто
обстановката е била такава, че свидетелят за малко се е отървал сам да не
катастрофира в коня без повод и е напълно възможно възприятията му в този
момент, преминавайки покрай подсъдимия и вглеждайки се в него /който
факт съдът приема, че се е случил, щом свид. Т. го е разпознал веднага/, да не
са били пълни относно обстоятелството колко точно коня води на повод –
дали са един или са два. Освен другото, тази подробност не е от съществено
значение, защото подсъдимият никога не е давал обяснения, че е водил на
повод само един кон, а другият, който също е имал повод, да го е пуснал да се
движи свободно. Няма и житейска логика да го прави, да пусне един от двата
коня с повод, че да си навлече още една беля, след като ги е повел двата коня
11

на повод още от обора с цел да привлече вниманието на избягалия трети кон
П. Другото важно обстоятелство, което се установява от показанията на
свидетеля е разстоянието, което той е възприел между свободния кон, от една
страна, и водените на повод и подсъдимия, от друга. С условието, че самият
свидетел се „застрахова“, казвайки че възприятието му е субективно и е около
40 метра, но преди това казва 30-40 метра, съдът приема, че бидейки
полицейски служител, свидетелят знае важността на това да посочи
разстояние, което е максимално точно, и изключва да е чак толкова
субективно, че да не може да различи 40 метра, а дори и 50 метра, от 130-140
метра, каквито обяснения дава подс. К., за това на какво разстояние е видял
коня от себе си, когато колата на М. минава покрай него и го осветява с
фаровете си. Посоченото разстояние от страна на подсъдимия е част от
защитната му стратегия, защото колкото е по-голямо, толкова по-достоверно
би било твърдението му, че не е знаел за коня Пламен, че е зад него и че го
следва. По-близкото разстояние, обратното, допринася за извода, който за
съда и без това обстоятелство е несъмнено доказан, че подсъдимият е водил и
трите коня – два на повод, а коня П. без повод.
Фактът, че М. възприема предупреждението на свид. Т. с „къси-дълги“
светлини, се установява от четените на осн. чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 2 НПК
показания на свид. Ф. А., дадени на л. 24 от ДП. Впоследствие пред двата
съдебни състава на ТнРС този свидетел заявява, че не си спомня такъв
разговор с пострадалия му братовчед в болницата в Русе. Съдът приема за
достоверни показанията на досъдебното производство, защото те не
противоречат на последващите, а просто заради изминалото време е нормално
свидетелят да е забравил един или друг факт, съобщен му от пострадалия.
При това, съдът взема предвид, че на ДП никой освен свид. Ф. не споменава
за автомобил, който е присветнал с фарове на пострадалия водач, като тези му
показанията за само 4 дни след инцидента, когато е разпитан в 14,00 часа на
19.07.2018 г. Чак на съдебното следствие по НОХД 237/19 е установена
самоличността и е призован свид. Б. Т., който потвърждава в показанията си
факта, че именно той е присветнал с фаровете. Важни са и препредадените от
свид. А. спомени на починалия М., че е видял мъж с два коня, водени на
повод, а след тях изскочил свободният трети кон, в който катастрофира.
Показанията на свидетеля на ДП са обективни и кореспондират с останалия
доказателствен материал, поради което съдът ги приема за годен източник на
доказателства. Показанията на същия свидетел А., дадени пред настоящия
съдебен състав, също са обективни, но съдържат една новост, която е напълно
възможно да е в резултат на възстановен спомен или просто защото не е
питан на ДП за конкретното обстоятелство. Той казва, че пострадалият М. му
е споделил, че е карал бавно, но въпреки това не е могъл дори да „набие“
спирачките.
Последното се опровергава от показанията на свид. Т., който освен
светването на стоповете на катастрофиралия автомобил, видени в огледалото
за задно виждане, е чул и изсвирването на спирачките, което свирене
12

свидетелят оприличава на търкането на гумите по асфалта и то с прекъсвания,
както се случва при автомобили със сработила анти-блокираща система на
спирачния апарат. Противоречието съдът си обяснява с естествения стремеж
на почти всеки участник в ПТП или какъвто и да е друг инцидент да твърди
оневиняващи го факти. Още повече, колата е собственост на свид. А. (вж.
свидетелство за регистрация на л. 71 ДП) и той я е предоставил на М.
Навярно последният се е чувствал по някакъв начин виновен пред
собственика за инцидента, което обяснява защо не е имал притесненията да
сподели на свид. Е. П.а, фелдшерката от линейката, която го е превозила до
УМБАЛ „К.“ – гр. Р., че е карал бързо.
Катастрофата на път II-49 става на 97 км+300, като първоначално
възникналите неясноти около точното километриране са изяснени още в
НОХД № 237/19. Видно от писмо вх.№ 2431/20.07.2020 (л. 114 по НОХД
237/19), гледано от посоката на движение на водача М., пътят II-49 започва от
кръстовището му с път II-21 на 98 км+875. Проектът на организацията на
движението показва, че от това кръстовище до мястото на катастрофата има
едни знак за ограничение на скоростта „В26 – 60 км/ч“, като той е поставен на
98 км + 836, заедно с предупредителен пътен знак за опасност „А1 – Опасен
завой надясно“. Съгласно чл. 50, ал. 3 от ППЗДвП, когато знак за въвеждане
на забрана е поставен заедно с предупредителен пътен знак за опасност,
въведената забрана важи до края на пътния участък, за който се отнася
опасността. Следователно, след този десен завой, гледано по посоката на
движение на М., ограничението на скоростта от 60 км/ч отпада, а до мястото
на сблъсъка с коня, няма други знаци за ограничение на скоростта, поради
което важи общата забрана по чл. 73, ал. 1 от ППЗДвП за автомобили от
категория „В“ извън населено място, а именно 90 км/ч.
Скоростта на автомобила преди удара в коня е била 86,4 км/ч и същата
се установява от заключението на вещите лица по първоначално назначената
автотехническа експертиза в ДП и по назначената в съдебното следствие по
НОХД 237/19. В съдебното следствие по настоящото дело вещите лица
обясняват, че са изчислили скоростта на автомобила към началото на удара на
база обективните доказателства. Няма спирачни следи към началото на удара,
не са описани в огледния протокол. Вещите лица казват, че е възможно да се
задейства спирачката и да не останат спирачни следи преди удара. Съдът
приема заключението на вещите лица като компетентно и обосновано. На
негова база и от показанията на свид. Т., който е видял и чул задействането на
спирачките преди удара в коня, стига до извода, че скоростта със сигурност е
била по-висока от 86,4 км/ч преди предприемането на спирането, щом
сблъсъкът в коня настъпва именно при тази величина. Колко точно е, вещите
лица казват, че не могат да установят поради липсата на спирачни следи
преди мястото на сблъсъка. Съдът обаче приема, че щом е имало достатъчно
време свид. Т. да чуе айбиеса като е проскръцнал „цък, цък, цък“ няколко
пъти, значи се касае за аварийно спиране, започнало поне една секунда преди
удара, което означава, че скоростта на движение на автомобила преди
13

задействането на спирачките със сигурност е била малко над 90 км/ч, тъй като
разликата от 3,6 км/ч вповече от скоростта към момента на сблъсъка с коня не
е голяма, а от опитните наблюдения, които повечето водачи на МПС имат,
вкл. съдията докладчик, е ясно, че когато айбиесът се задейства и се чуе
характерното му цъкане, спирането значи е толкова интензивно, че
равнозакъснителното намаляване на скоростта дори за под една секунда е
драстично.
Фактът, че М. е управлявал автомобила с включени дълги светлини, се
установява от протокола за оглед на местопроизшествието, съставен по
всички изисквания на НПК, поради което съдът го приема за годно
доказателствено средство.
Вещите лица по автотехническата експертиза дават заключение, че
дългите светлини на процесния автомобил БМВ осветяват напред на
разстояние около 145 метра. В делото няма данни за неизправност на
осветителната му уредба. Геометричната видимост напред в кривата на
последния десен завой, гледано от позицията на водача М., преди сблъсъка, е
около и над 100 метра. Вещите лица дават заключение, че при скорост от 86,4
км/ч опасната зона за спиране е 88,2 метра. Оттук съдът приема, че дори да се
е движил с максимално разрешената за този пътен участък скорост от 90 км/ч
(25 м/с), прилагайки формулата от автотехническата експертиза (л. 509 НОХД
№ 237/19), опасната зона за спиране би била 93,8 метра, което означава, че и
при това положение М. е имал достатъчно време и разстояние да спре
безопасно, ако е предприел веднага спиране, забелязвайки подсъдимия и
двата водени на повод коня; и то да спре преди тях, а всъщност, конят П., в
който се блъска е на не по-малко от 30 метра зад подсъдимия, което означава,
че пострадалият М. е имал още по-големи възможности да спре напълно
преди сблъсъка.
Механизмът на удара е обяснен от вещите лица по автотехническата
експертиза, но и без тяхното заключение е видно от фотоалбума към огледния
протокол и от описаните в него щети по автомобила, че сблъсъкът е бил
фронтално в животното и същото падайки върху предния капак на колата и
върху тавана и, го смачква, притискайки водача на МПС-то. Силата на удара е
̀
била такава, че свид. В. Б. – пожарникарят, който е оказал помощ за
изваждането на пострадалия М. от автомобила, описва в какво състояние е
била облегалката на шофьорската седалка и самия шофьор – били са в почти
легнало положение. Показанията на този свидетел са наситени с подробности,
последователни, непротиворечиви, поради което съдът ги приема за
обективни и достоверни. Става ясно, че още докато е бил в автомобила е
имало данни за нараняване на гръбначния стълб и мозък на пострадалия
шофьор, тъй като същият е казал на свид. Б., че не си усеща краката,
последният го ощипал по крака, но М. не усетил нищо, а на свид. Б. Т. е казал,
освен това, че много го боли гърба.
Свидетелката Е. П.а е медицинският фелдшер пристигнал на мястото на
14

катастрофата с линейката. Тя разказва, че докато М. е бил още в
катастрофиралата кола и при изваждането му, не му е поставила шийна яка, а
такава му е поставила в линейката, която го е откарала направо в УМБАЛ
„К.“ в Р., като пристига там в 22,55 часа на 15.07.2018 г. В заключението на
съдебно-медицинските експерти по тройната СМЕ е записано, че
пострадалият шофьор първоначално е бил транспортиран за Силистра, а от
медицинските документи в Спешния център – гр. Силистра са написали „…
Диагноза: Счупена раменна става. Счупване на гръбначен стълб. Контузия на
главата..Обем на медицинската дейност: Рингер 500 мл. Аналгин 2 куб…“
Тази информация в СМЕ е невярна и е довела до объркването както на
страните, така и на съдебния състав по НОХД 237/19, видно от мотивите на
присъдата по него. Пациентът не е откаран в спешния център в Силистра, а в
Русе. Не само показания на свид. П.а потвърждават този факт, но и във фиша
за СМП е записано същото (л. 190), а медицинският документ, за който
вещите лица считат, че е от спешния център в Силистра (л. 192), всъщност е
от филиала на спешната помощ в Тутракан, който е част от ЦСМП-Силистра
и документите затова носят печата на последната структура. Това е довело до
объркването на вещите лица. Като дори в този документ е записано в графата
„последици“, че пациентът е транспортиран в гр. Русе в СПО. От фиша за
СМП в графите Старт в 21,38 часа; На място в 21,45 часа, Отпътува в 22,10
часа; Болница в 23,55 (!) часа и Свободна в 23,00 часа, записването „Болница“
в 23,55 часа очевидно е техническа грешка, тъй като няма как линейката да е
свободна по-рано от докарването на пациента в болницата. Ясно е, че
фелдшерката, която потвърждава, че е попълнила фиша, е имала предвид
22,55 часа. Този час съответства на записания в „Листа за преглед на
пациент“ час на постъпване в УМБАЛ „Канев“ – 23,00 часа (л. 168 от НОХД
237/19). Изводът е, че екипът на СМП не се е бавил, а направо е закарал
пациента в спешното отделение на русенската болница.
В УМБАЛ „К.“ лекарите установяват тежестта на шийната травма и че
не могат да извършат операцията там, поради което се налага
транспортирането му в лечебното заведение МБАЛ „С. И. Р.“ – С., където
постъпва в 21,12 часа на 16.07.2018 г. (л. 197 от НОХД 237/19). На 29.08.2018
г. в 22,10 часа О. М. умира (час и дата от Епикриза на л. 197 от НОХД
237/19), за което е издадено съобщение за смърт (л. 33 от ДП).
По делото е събрана цялата медицинска документация за пациента М.,
която съдът, поради липсата на специални знания не може да коментира
самостоятелно извън заключенията на вещи лица: първо, по единичната СМЕ
от ДП на д-р Д. Н., впоследствие, извършената от тримата д-р Д., д-р Г. и д-р
С. по назначената от съда по НОХД 237/19 тройна СМЕ. И двете експертни
заключения са категорични, че смъртта на О. Х. М. се дължи на тежка шийна
травма, довела до двустранно възпаление на белите дробове и полиорганна
недостатъчност – из единичната СМЕ на в.л. д-р Н. (л. 93 от ДП).
Респективно: шийна травма с увреждане на гръбначния мозък и развилите се
във връзка с това усложнения, като значение за настъпването на смъртта имат
15

и контузията на двата бели дроба, с навлизането на въздух в плевралните
кухини, средностението, както и развилата се двустранна бронхопневмония.
Последната е обусловила и сърдечна недостатъчност, израз на която са
двустранните изливи в плевралните кухини, перикарда, коремната кухина.
При такива тежки травматични увреждания и развилите се във връзка с тях
усложнения, обикновено настъпва смърт, пишат вещите лица д-р Д., д-р Г. и
д-р С. в тяхното заключение по СМЕ (л. 585 НОХД 237/19).
По делото не се доказа, че лечението, което е било оказано на О. М. е
неправилно. Вещите лица по тройната СМЕ дават заключение, че на него са
проведени комплекс от диагностични и реанимационни мероприятия,
съгласно изискванията на медицинските стандарти. Проведените
мероприятия след произшествието, касаещи съхраняване на здравето и живот
на пострадалия, проведените комплексни реанимационни мероприятия,
комплексно и оперативно лечение, са били правилни. В съдебното заседание
пред настоящия съдебен състав те обясняват, че подкожният емфизем, който е
констатиран по време на лечението на М. и на който обръща внимание
защитникът на подсъдимия, не е имал особено влияние върху общото
състояние на пациента. Той бил по-скоро диагностичен симптом. За
непоставянето на шийната яка още в катастрофиралия автомобил експертите,
макар да не са запознати с показанията на свид. П.а, уточняват, че е възможно
да настъпят усложнения, но самата шийна травма е тежка, с изместване на
прешлени в значителна степен, със счупване на тела на прешлени, които не са
получени при транспортиране на пострадалия, а са получени първоначално,
не и в резултат на непоставянето на шийна яка. Съдът приема заключенията
по единичната и по тройната СМЕ, тъй като експертите са отговорили на
зададените им въпроси компетентно и обосновано.
Не са налице основания да се счита, че вещите лица не притежават
нужните специални знания, за което да се налага назначаването на повторна
СМЕ с участието на вещи лица от други медицински специалност извън
съдебната медицина. Както съдът вече обясни в съдебното заседание, в което
отхвърли подобно искане, специалността съдебна медицина, както съдържа и
самото и наименование, съществува за да обслужва целите на съдебните
̀
производства. В този ред на мисли, както и вещите лица обясниха, те на първо
място са следвали за магистри по обща медицина, а след това и
специалността им дава допълнителна квалификация и специални знания из
областта на съдебната медицина. Освен това имат възможността и
задължението да се консултират и да повишават квалификацията си, както
всеки лекар има такова задължение, по въпроси, които са в тясната
специализация на други специалности, ако преценят, че е необходимо за
отговора на въпросите по назначената експертиза. Следва да се отбележи, че
всяко вещо лице, не само съдебните медици, имат задължението, ако
въпросите, по които следва да работят не са от тяхната компетентност или се
изисква включването на други вещи лица, те да уведомят съда. След като
такова уведомяване не е направено, а и те самите не съобщават да са имали
16

такава необходимост, съдът не приема за основателно искането на защитата
да се назначи повторна СМ експертиза с други вещи лица, от други
медицински специалности.
Няма необходимост да се назначава и допълнителна СМЕ, както съдът
вече мотивира в съдебното заседание, защото най-важният въпрос от правна
гледна точка е не дали получените травми от ПТП-то са били съвместими или
несъвместими с живота, на който отговор и съдът без специални знания може
да отговори, че са били съвместими, щом М. е оцелял повече от 40 дни, а е
важен отговорът на въпроса дали по принцип такава травма може да доведе
до смърт. Както обясниха вещите лица по тройната СМЕ в съдебното
заседание пред настоящия състав, получената от М. травма може да доведе до
смърт, може и да не доведе, никой обаче не може да остави човек, за да
изчака да види дали ще настъпи смъртта му или няма. Вещите лица казват, че
дори напълно адекватното лечение не винаги задължително води до
положителен резултат, но това не означава, че не трябва да се проведе.
Вещите лица са категорични, че пациентът е бил показан за медицинско
третиране в болница и неслучайно медицинските мероприятия са проведени
непосредствено след постъпването му. При това положение, според съда, в
причинния процес между Д.ието на подсъдимия и настъпилата смърт не само
че не се доказва да са се намесили странични фактори, като неправилно
лечение на пострадалия, но дори да беше доказано такова, то не изключва
причинно-следствената връзка с Д.ието на подсъдимия, оттам и с
наказателната му отговорността. Лекарска грешка в конкретния случай, ако
бе доказана, само би дала основание от лекарите да бъде потърсена
юридическа отговорност, а ако тя е наказателноправна, би било налице т.нар.
„независимо съпричинителство“. При независимото съпричинителство на
даден противоправен резултат всеки от съпричинителите носи отговорност за
своето неправомерно поведение, щом то е в причинна връзка с настъпилия
вредоносен резултат /така в Решение 1156-75-III/. Това означава, че ако
няколко лица със своите непредпазливи Д.ия са предизвикали настъпването
на престъпния резултат, и то при условие че ако отсъства някое от Д.ията,
резултатът не би настъпил, всяко от тези лица отговаря за своето Д.ие и
неговата отговорност не изключва отговорността на другия независим
съпричинител. Или, иначе казано, ако пострадалият М. беше лекуван от най-
некомпетентните лекари, без необходимата специалност, по най-неправилния
и най-несвоевременния начин, отговорността на подсъдимия К. не би
отпаднала, защото той е поставил началото на причинния процес, причинил
смъртта на М. В хипотезата на лекарска грешка Д.ието на подс. К. не би било
причина за смъртта само ако нараняванията на М., предизвикани от
катастрофата с коня, бяха такива, които по принцип и обичайно не водят до
смърт. Вещите лица съдебни медици обаче са категорични при разпита им
пред съда, че получените травми са били от такова естество, че могат да
доведат до смърт, което е налагало лечението на пострадалия.
По същия начин както защитникът на подсъдимия се опитва да защити
17

становището, че причината за смъртта на М. е неправилното му лечение и
затова неговият подзащитен следва да бъде оправдан, може да се обсъжда
тезата, че понеже починалият шофьор е могъл да спре преди сблъсъка с коня,
значи той сам си е виновен за смъртта. По тази логика би трябвало подс. К. да
може да претендира обезщетение от застрахователя по „Гражданската
отговорност на водачите на МПС“ за убития кон. Разбира се, такава теза би
била правно неиздържана. Понеже починалият не носи наказателна
отговорност, в случая се касае за съпричиняване от негова страна на
вредоносния резултат, и също както при независимото съпричинителство от
трети лица, то не е основание за отпадане на наказателната отговорност на
подсъдимия. Доказаното съпричиняване по казуса, а ако беше доказано и
независимо съпричинителство в случая, все пак има своето
наказателноправно значение за подсъдимия, доколкото следва да се вземе
предвид при индивидуализацията на наказанието, като се отчита за
смекчаващо вината обстоятелство. И нищо повече.
Завършвайки с анализа на фактическата обстановка и доказателствата,
съдът намира за необходимо още веднъж да обясни защо не бе необходимо
назначаването на ветиринарно-етологична експертиза на коня П. за
установяване на характера и настроенията му. Тя не е необходима, защото
подсъдимият не е подведен под отговорност за това, че не се е съобразил с
характера на конкретното животно – то не е ухапало дете в увеселителен
парк; не е ритнало в главата зрител от публиката в цирк; не е направило нещо
друго нетипично за конете, които са поставени в нехарактерна за тях среда и
от които се очаква да са добре дресирани. М. К. не е подведен за отговорност
за това, че конят е избягал, за да се изследва защо е избягал, тясно ли му е
било в дама, комфортно ли се е чувствал в затворени пространства.
Подсъдимият отговаря за това, че като водач на животно, без значение
дресирано или недресирано, своенравно или кротко, го е повел по път, по
който се движат автомобили, без да се съобрази с изискванията на чл. 106, ал.
1 от ЗДвП. Каквото и да беше установено от една ветиринарно-етологична
експертиза, за съдът най-важното, което има значение, е, че пътят не е място
за разхождане на животни без повод, защото е напълно нормално и естествено
животните да се уплашат от колите, които минават близо до тях, без значение
дали преди това са виждали автомобили в живота си, или са живели на
самотен остров като Робинзон Крузо.
На основата на така изяснената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Подсъдимият М. К. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъплението по чл. 122, ал. 1 от НК.
Престъплението по този текст на закона е непредпазливо и като такова е
резултатно.
От обективна страна то е осъществено с действие. Действието се
изразява във водене на 15.07.2018 г. на животното кон П. по път II-49 по
18

начин, който не съответства на чл. 106, ал. 1 от ЗДвП. Стъпвайки на пътя с
два водени на повод коня и трети, който е свободно движещ се зад тях, и
повеждайки ги към обора, подсъдимият придобива качеството „водач“ на
животни по смисъла на чл. 106, ал. 1 от ЗДвП. Той е трябвало непрекъснато да
направлява животните, по начин, който да не създава пречки и опасности за
движението, и да не ги оставя без надзор в обхвата на пътя. Законът за
движение по пътищата не посочва по какъв начин водачът на животните
трябва ги води, за да изпълни тези изисквания. Всичко зависи от конкретните
по вид животни и техния брой, но в случая е видно, че подсъдимият К., като е
водил другите два коня на повод, той ги е контролирал и не ги е оставил без
надзор в обхвата на пътя, което не се отнася за третия кон – П., който е бил
поведен без повод и поради това е останал без надзор в обхвата на пътя.
Другият признак от обективна страна е резултатът от престъплението, а
именно настъпилата на 29.08.2018 г. смърт на О. М.
Третият признак от обективната страна на престъплението е доказаната
пряка причинна връзка между Д.ието на подсъдимия и настъпилия резултат.
Като е повел в нарушение на чл. 106, ал. 1 от ЗДвП коня Пламен без повод по
път II-49, подсъдимият К. е поставил началото на причинен процес: по
естествените закони на биологията, свързани най-просто с това, че П. е кон –
животно, което не разсъждава, то (животното) се е позиционирало на пътното
платно в такъв момент и по такъв начин, който е представлявал непреодолимо
препятствие за движещия се автомобил, управляван от шофьора Октай
Мустафов. Под действието на физичните закони се стига до сблъсък между
автомобила и коня, оттам до нараняванията на водача на МПС-то.
Усложненията на здравословното му състояние са в резултат на естествените
биологични процеси, довели накрая до смъртта на младия мъж. В тази
причинно-следствена верига липсва опосредяване на резултата от действието
на трети лица.
От субективна страна Д.ието е извършено виновно при форма на вината
непредпазливост. Тъй като престъплението, за което е подведен под
отговорност подсъдимият е именно непредпазливо, не следва да се обсъжда
дали Д.ието му може да се квалифицира като евентуален умисъл, каквито
ненужни разсъждения развива защитникът му в хода на съдебните прения.
Съдът обаче не е съгласен с обвинителната теза, че вида на непредпазливата
вина е небрежност. При непредпазливите Д.ия, за да се коментира
небрежност, деецът не трябва да е предвиждал настъпването на
общественоопасните последици, когато е бил длъжен и е могъл да ги
предвиди – чл. 11, ал. 3, пр. първо НК. Задължението в случая идва от чл. 106,
ал. 1 ЗДвП, който не е спазен от подсъдимия К.. Той е могъл да предвиди
общественоопасните последици и дори ги е предвидил, което се доказва от
факта, че е потърсил помощ от свид. М. П. да „завърне“ коня, казвайки му, че
го вижда да отива към асфалта. Не е необходимо подсъдимият да е
предвиждал конкретните общественоопасни последици, че точно шофьорът
М. предстои да се блъсне в коня и че поради това ще му се счупи прешлен на
19

врата и други съпътстващи травми, при чието лечение ще получи
усложнения, които ще доведат до смъртта му. При самонаД.остта – чл. 11, ал.
3, пр. второ НК, абстрактното предвиждане, че може да настъпят
общественоопасни последици от даден вид, се съпровожда с увереност на
дееца, че ще може да ги предотврати. Тази неоправдана увереност у
подсъдимия К. се доказва от начина, по който е решил да предупреди
шофьора М., светкайки му с фенерче и разчитайки че това ще е достатъчно
последният да внимава повече, евентуално да спре, ако конят П. се изпречи
пред автомобила.
По изложените съображения съдът признава подсъдимия М. К. за
виновен в извършването на престъпление по чл. 122, ал. 1 от Наказателния
кодекс, за което се предвижда до пет години лишаване от свобода.
При индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия
съдът отчита, като смекчаващи отговорността обстоятелства относително
добрите му характеристични данни, чистото съдебно минало, поради
реабилитация, и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на
пострадалия. Отегчаващи вината обстоятелства няма.
Съпричиняването е налице не толкова заради превишаването на
скоростта с малко над ограничението от 90 км/ч от страна на М., а заради
ненамаляването на скоростта когато е видял подсъдимия К. с двата коня.
Дори да се приеме, че скоростта не е била превишена, понеже съдът може да
бъде упрекнат, че не се позовава на точни и сигурни данни, а на шофьорски
си опит, то със сигурност скоростта от 86,4 км/ч на М. е била несъобразена с
пътните условия и най-вече с факта, че на банкета в тъмното стои човек с два
коня, държани на повод. Конете са големи животни и всеки човек знае, че ако
се уплашат и хукнат да бягат, конярят не може да ги удържи. Затова е
трябвало М. да мине покрай тях достатъчно бавно, което, ако е било сторено,
нямаше да му позволи заради не по-голямото разстояние от 50 метра до коня
П.да успее да ускори до такава степен, че да се блъсне в него с 86,4 км/ч. В
случая няма никакво значение дали конят П. изначално е бил застанал в
лентата на М. или е навлязъл внезапно на нея, каквито са двата варианта на
отговори, дадени от вещите лица автоексперти. И в двата случая е налице
съпричиняване от страна на пострадалия. Съдът обаче не отчита това
смекчаващо вината обстоятелство като изключително, защото е напълно
обяснимо от житейско гледище, че ако един водач на МПС види в тъмното
срещу себе си коняр, който държи два коня на повод, би очаквал, че той е взел
всички необходими мерки да обезопаси движението им и да предотврати
внезапното им навлизане на платното (нали затова са на повод) и
същевременно ни най-малко би очаквал, че ще има трети кон, който е воден
свободно. Така, на практика, подсъдимият К. е заблудил водачът на насрещно
движещия се автомобил, че само той и двата водени на повод коня се намират
в обхвата на пътя. Изобщо, било е много недалновидно от страна на
подсъдимия да излиза на пътя, водейки по специалния прийом свободно
движещия се кон Пламен.
20

Дадените обяснения от подсъдимия по НОХД № 237/19 на ТнРС съдът
не приема за смекчаващо вината му обстоятелство, защото същите освен като
доказателствен източник са използвани и за защитно средство. Освен това
същите са непълни, заради отказа на подсъдимия да даде обяснения пред
настоящия състав на съда, като, разбира се, на това той има право. Друго
щеше да е положението, ако беше благоволил да отговори на всички въпроси
на съда.
Като анализира индивидуализиращите отговорността обстоятелства, с
оглед на относителната тежест на всяко едно и в тяхната съвкупност, съдът
приема, че за постигане целите на наказанието по чл. 36 НК, подходящото и
справедливо наказание на М. К. следва да бъде определено при условията на
чл. 54 НК, доколкото липсват доказателства за многобройни или
изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства. Съгласно този
нормативен текст съдът определя наказанието в пределите, предвидени от
закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на
общата част на НК и като взема предвид: степента на обществената опасност
на Д.ието и дееца, подбудите за извършване на Д.ието и другите смекчаващи
и отегчаващи вината обстоятелства. Съдът намира, че в рамките на
повдигнатото обвинение за непредпазливото Д.ие по чл. 122, ал. 1 НК съдът
не е ограничен от посоченото от прокурора в обвинителния акт, който
приемат, че вида на непредпазливостта е небрежност. Ето защо, понеже
самонаД.остта е по-укоримият вид на непредпазливата форма на вина,
настоящият състав счита, че Д.ието е с изключително висока обществена
опасност в рамките на повдигнатото обвинение и независимо че деецът като
цяло не е с висока обществена опасност, наказанието следва да е ориентирано
над средния размер на предвиденото за това престъпление, а именно три
години и половина лишаване от свобода.
Обаче, така приетото от настоящия съдебен състав за справедливо
наказание не може да бъде наложено, тъй като съдът е ограничен от принципа
за невлошаване положението на подсъдимия при обжалване на присъдата по
НОХД № 237/19 на ТнРС, тъй като тя е отменена от въззивния съд само по
негова жалба, не и по протест на прокурора с искане за увеличаване на
наказанието. Така, понеже с Присъда № 260004/20.04.2021 по НОХД №
237/19 на РС Тутракан на подсъдимия К. е наложено наказание две години
лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1
от НК за срок от три години и е постановено на осн. чл. 67, ал. 3 от НК
осъденият през изпитателния срок да изтърпи пробационната мярка
„Задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от една
година, настоящият съдебен състав наложи това наказание, преценявайки го
като по-леко от онова, което трябваше да му се наложи като по-справедливо.
В тежест на подсъдимия следва да се присъдят сторените разноски от
частния обвинител по НОХД № 237/19 и НОХД № 125/22 на ТнРС в размер
на 1600 лева; от ОД на МВР в размер на 1391,98 лева по ДП; от ТнРС в
размер на 3628,21 лева за двете дела.
21

Мотивиран от изложените съображения съдът постанови присъдата си.

Районен съдия:
22

Номер на акта:	2
Дата:	23 януари 2023 г.
Съдия:	Огнян Кирилов Маладжиков

Дело:	20223430200125
Тип на делото:	Наказателно дело от общ характер
Дата на образуване:	28 юни 2022 г.

Присъда по дело №125/2022 на Районен съд - Тутракан

Съдържание на акта

Съдържание на мотивите