Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1274
07.11.2019г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на петнадесети октомври
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
ХРИСТО ИВАНОВ
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №1671/2019г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е образувано
по въззивни жалби на „Изи асет
мениджмънт“ АД, със
седалище и адрес
на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“
№28, ет.2, офис 40-46,
ЕИК *********, чрез пълномощника му по
делото юрк. Н. Д.,
и П. М. Г. ***, ЕГН **********,
чрез пълномощника му по
делото адв. Д. Б., против Решение №203 от 16.01.2019г., постановено по
гр.д. №13378/2018г. по описа на Районен
съд- Пловдив, ХХ гр.с., поправено с
Решение от 28.05.2019г.
С
жалбата на „Изи
асет мениджмънт“ АД
решението се обжалва в частта му, с която е била
обявена за нищожна клаузата за възнаградителна лихва в
чл.3, ал.1, т.6 от договор за паричен заем №2092646/25.06.2014г., сключен
между П. М. Г. и
„Изи асет мениджмънт“
АД и „Изи асет
мениджмънт“ АД е
осъдено да заплати
на П. М. Г. сумата от
215,50 лв. като
платена без основание
по нищожна клауза.
Излагат се доводи за
неправилност на решението
в посочената част, като се иска
отмяната му и отхвърляне
на исковите претенции.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответната страна
по нея- П. М. Г., чрез пълномощника му
адв. Д. Б., с който
същата се оспорва
и се иска
оставянето й без
уважение.
С
жалбата на П. М. Г.
решението се обжалва
в частта му, с която
са били отхвърлени
предявените от него
искове за обявяване
на недействителността на договор за паричен заем №2092646/25.06.2014г., сключен
между П. М. Г. и
„Изи асет мениджмънт“
АД, поради липса на посочена
обща сума, дължима от
потребителя и начина на формирането й,
липса на посочен размер на
възнаградителна лихва, липса на
погасителен план и посочване в
него на последователността на
разпределение на вноските по договора между различните суми, както
и в частта
му, с която
е бил отхвърлен предявения
от него против
„Изи асет мениджмънт“
АД иск за заплащане
на сумата от
232 лв. като получена без основание
по недействителен договор
за паричен заем.
В жалбата се излагат доводи
за неправилност на
решението в посочената част,
като се иска отмяната
му и уважаване
на исковите претенции.
Постъпил
е отговор на
въззивната жалба от ответната
страна по нея-
„Изи асет мениджмънт“
АД, с който същата
се оспорва и се иска
оставянето й без
уважение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срок, от страни, които
имат право да
обжалват и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явяват процесуално допустими.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с предявени при
условията на евентуалност
искове с правно основание чл. 22 от ЗПК във връзка
с чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11 от ЗПК
и чл.55, ал.1 от ЗЗД
и чл.26, ал.1, пр.3 и
чл.55, ал.1 от ЗЗД. Ищецът П. М. Г.
иска постановяване на
решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответника
„Изи асет мениджмънт“
АД, че договор за
паричен заем
№2092646/25.06.2014г. е изцяло
недействителен поради липса на посочена
обща сума, дължима от
потребителя и начина на формирането й,
липса на посочен размер на
възнаградителна лихва, липса на
погасителен план и посочване в
него на последователността на
разпределение на вноските по договора между различните суми,
както и ответникът
да бъде осъден да му
заплати сумата от
232 лв. като недължимо платена по
недействителен договор за
паричен заем. В случай на
отхвърляне на посочените
претенции ищецът иска
постановяване на решение,
с което да
бъде обявена за недействителна клаузата
за възнаградителна лихва в чл.3, ал.1, т.6 от
договор за паричен заем
№2092646/25.06.2014г. като
противоречаща на добрите нрави, както
и ответникът да
бъде осъден да
му върне сумата
от 232 лв.
като недължимо платена
по недействителна клауза
за възнаградителна лихва.
С обжалваното решение
съдът е приел от фактическа страна, че
между страните е
бил сключен договор
за паричен заем
№2092646/25.06.2014г., по
силата на който
ответникът „Изи асет
мениджмънт“ АД е предоставил
на ищеца П. М. Г. паричен
заем в размер на
400 лв. за срок от
21 седмици. Приел
е, че в договора е
посочен лихвения процент по кредита- 142,10%,
общия размер на всички
плащания по договора- 632,10
лв., годишния процент на
разходите- 941,54%, условията за
издължаване на кредита-
размер и брой на
вноските, периодичност на плащанията, падежи
на всяка вноска. Изложил
е съображения, че тъй
като договорът е
сключен при фиксиран годишен
лихвен процент за целия му срок
и за всички
вземания по него, то е
неприложимо изискването на
чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК за посочване на
последователността на разпределение
на вноските по договора между
различните суми. По
така изложените съображения
съдът е приел, че исковете
за обявяване на недействителността на договора
на посочените от
ищеца основания, както
и за връщане на
сумата от 232
лв. като заплатена от
ищеца по недействителен договор
за паричен заем, са
неоснователни. По предявения
при условията на евентуалност иск
за обявяване за недействителна на
клаузата за възнаградителна
лихва в
чл.3, ал.1, т.6 от договора като противоречаща на добрите нрави съдът
е изложил съображения,
че уговорения в договора
размер на възнаградителната лихва-
142,10% надвишава близо
15 пъти размера
на законната лихва, което съпоставено
с минималния риск,
който поема заемодателя, предвид
краткия срок на договора и
малкия размер на отпуснатата
сума, създава предпоставки за
неоснователното му обогатяване.
Предвид горното съдът
е приел, че
атакуваната договорна клауза
противоречи на добрите
нрави, поради което искът
за прогласяване на
недействителността й е основателен. Приел
е, че ищецът
е заплатил по договора
възнаградителна лихва в размер
на 232,10 лв.,
а дължимата от
него законна лихва
за срока на
договора е в
размер на 16,50
лв. Изложил е съображения, че
недействителната клауза за
възнаградителна лихва следва
да бъде заместена
на основание чл.26, ал.4 от ЗЗД от
определената съгласно чл.10, ал.1
от ЗЗД законна
лихва, поради което сумата
от 215,50 лв., представляваща разликата
над дължимата законна лихва
до размера на заплатената от ищеца
възнаградителна лихва по
недействителната клауза, е
недължимо платена на ответника, поради което е осъдил
ответника да я
върне на ищеца, като за разликата до
пълния предявен размер
от 232,10 е
отхвърлил исковата претенция.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи, като въззивната
инстанция се произнесе
правния спор между
страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от
онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея
липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена
различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна
на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
В
случая по делото
няма спор, че
между страните е бил сключен договор за паричен заем №2092646/25.06.2014г., по силата
на който ответникът
„Изи асет мениджмънт“
АД е предоставил на
ищеца П. М. Г.
паричен заем в
размер на 400 лв. за
срок от 21 седмици.
Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са
и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10 и 11 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от договора,
в него е
посочен фиксиран годишен
лихвен процент по заема- 142,10%, годишен процент на разходите- 941,54%, брой
погасителни вноски- 21, размер на седмичната погасителна
вноска- 30,10 лв., дата на
плащане на всяка от
погасителните вноски, общ
размер на всички плащания- 632,10 лв. Неоснователни
са твърденията на ищеца,
че процесният договор противоречи на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Посочената
разпоредба изисква посочване
на годишния процент на
разходите по кредита,
както и на общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора, което
изискване в случая, видно
от съдържанието на приложения
договор, е спазено.
Изискването за посочване поотделно на
конкретните разходи,
произтичащи от договора за
кредит, се съдържа
в чл.11, ал.1, т.14 от
ЗПК, като съгласно
чл.22 от ЗПК неспазването
му не води до недействителност на
договора за кредит. Предвид горното
настоящият състав на съда
намира, че непосочването
поотделно на отделните
елементи, включени в
годишния процент на
разходите и общата
дължима от потребителя сума, не
съставлява основание за
недействителност на договора
по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК. Не е
допуснато и нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК,
тъй като в договора
е посочен годишен фиксиран
лихвен процент по кредита,
която информация заедно
с уговорения срок на договора
съдържа и условията
за прилагането му. Неоснователни са
и твърденията на
ищеца за противоречие на договора
с изискването на чл.11,
ал.1, т.11 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба договорът
за потребителски кредит следва
да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая,
видно от договора, в него
се съдържа необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, поради
което следва да се приеме,
че погасителният план
е инкорпориран в самия
договор. Доколкото в него
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като
не е предвидено
заплащане на суми, дължими
при различни лихвени
проценти, то не е било необходимо
да се посочва последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите
за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата,
като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Предвид горното
процесният договор за
потребителски кредит не
противоречи на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9,10 и 11
от ЗПК, поради което искът
за прогласяване на недействителността му
съгласно чл.22 от ЗПК, както
и искът за
осъждане на ответното
дружество да върне
на ищеца сумата от 232
лв., представляваща заплатена
по недействителен договор възнаградителна лихва, са
неоснователни. Тъй като
първоинстанционният съд е
стигнал до същите фактически
и правни изводи, то обжалваното решение в тази му
част следва да
се потвърди, като
на основание чл.272 от
ГПК се препрати
и към мотивите
му.
По евентуалните
искове за обявяване
за недействителна на
клаузата за възнаградителна
лихва по
чл.3, ал.1, т.6 от договора като противоречаща на добрите нрави, както
и за осъждане
на ответника да
върне на ищеца сумата
от 232 лв.
като недължимо платена
по недействителна клауза
за възнаградителна лихва:
В чл.3, ал.1, т.6
от процесния договор
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент по заема
в размер на
142,10%, като по делото
няма спор между страните, а и се
установява от приложените писмени
доказателства, че въз основа
на посочената клауза ищецът е
заплатил на ответника възнаградителна лихва в размер на
232,10 лв.
Към момента
на сключване на договора
в ЗПК не
са се съдържали разпоредби,
ограничаващи размера на възнаградителната лихва
и годишния процент на
разходите по кредита. Максимален размер на възнаградителната лихва
не е предвиден
и в Закона
за задълженията и договорите,
нито е бил
определен от Министерския
съвет на основание
чл. 10, ал.2 от
ЗЗД. В съдебната практика
се приема, че максималният
размер на възнаградителната лихва е
ограничен единствено от
разпоредбата на чл.9 от
ЗЗД, съгласно която страните могат
свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Нормативни разпоредби,
ограничаващи максималния размер
на възнаградителната лихва
са създадени едва
със ЗИД на ЗПК,
обнародван в „Държавен
вестник“, бр.35 от 2014г.,
в сила от 23.07.2014г., когато
е създадена разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, предвиждаща, че годишният
процент на разходите не може да
бъде по- висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения
в левове и
във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. Предвид
горното съдът намира,
че към датата на сключване
на процесния договор
за кредит страните са
разполагали с възможността
по чл.9, ал.1 от
ЗЗД свободно да
определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на
повелителни норми на закона
и на добрите
нрави. Според настоящия състав
на съда уговореният между страните размер на
възнаградителната лихва действително противоречи на
добрите нрави, тъй като значително
надхвърля нормалния и
справедлив размер на
възнаграждението на
кредитора за това, че
е предоставил за ползване
свои средства на потребителя. Същият надвишава близо 15
пъти размера на законната
лихва, предвижда
необосновано високо възнаграждение за кредитора и
създава предпоставки за
неоснователното му
обогатяване, което не
съответства на принципите на
справедливостта и добросъвестността в
гражданските и търговските
отношения. Предвид горното
предявеният иск за прогласяване на нищожността на
клаузата на чл.3, ал.1, т.6 от процесния
договор за заем е основателен
и следва да се уважи.
Не могат да бъдат споделени доводите
във въззивната жалба на ответника,
че в случай, че се
приеме, че уговореният
размер на възнаградителната лихва
противоречи на добрите нрави, то
същият следва да се
прогласи за нищожен само за
частта от лихвата,
надвишаваща трикратния или петкратния размер
на законната лихва. В практиката на
Съда на Европейския съюз по преюдициални
запитвания е дадено тълкуване на чл.
6, § 1 на Директива 93/13 на Съвета от 5.04.1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори
в смисъл, че не е допустима правна уредба
на държава - членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или
доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази
клауза (решение
по дело С-618/10). При положение, че договорът не може да се изпълни след
премахването на неравноправната клауза, е допустима национална правна уредба,
която дава възможност на националния съд да замести клаузата с диспозитивна
разпоредба от националното право (решение по дело
С-26/13). Преценката дали договор, съдържащ неравноправна клауза да се
обяви за нищожен в неговата цялост или да се запази действието му, но без
неравноправната клауза, следва да се основава на интереса на потребителя с
оглед на защитата на правата, предоставени му от Директива 93/13. Според настоящия състав на съда
посочената практика, която се
отнася до неравноправните
клаузи в потребителските договори,
следва да намери приложение
по аналогия и в
процесния казус, в който
в договора е налице клауза,
противоречаща на добрите нрави.
Действително разпоредбата на
чл.26, ал.4 от ЗЗД
предвижда, че нищожността
на отделни части не влече
нищожност на договора,
когато те са заместени по
право от
повелителни правила на закона, но в случая
в българското законодателство към датата
на сключване на договора са
липсвали както повелителни,
така и диспозитивни разпоредби, предвиждащи
размера на възнаградителната лихва,
поради което и такива не
могат да бъдат приложени. За определяне
на този размер не може да намери приложение размера
на законната лихва
за забава при
изпълнение на парични
задължения, тъй като
същата има съвсем друг характер-
съставлява обезщетение на кредитора
за причинените му вреди
от забавено изпълнение
на парично задължение,
докато уговорената лихва
при договора за заем
представлява възнаграждение за това,
че е предоставил
определена парична сума
за ползване на длъжника.
По така изложените съображения
атакуваната клауза за
възнаградителна лихва в
процесния договор за заем
следва да се
обяви за нищожна изцяло без да
се замества от друга
разпоредба, като се приеме,
че лихва не
е уговорена /в този смисъл- Решение
№378 от 18.05.2006г.
на ВКС по
гр.д.№315/2005г., ІІ г.о./.
С
оглед нищожността на клаузата
за възнаградителна лихва
следва да се приеме,
че ищецът е заплатил на ответното дружество
сумата от 232,10
лв. без основание
и претенцията му за
връщането й е основателна и следва
да се уважи.
С решението в
обжалваната му част
тази претенция е уважена
до 215,50 лв.,
като ищецът не
е обжалвал отхвърлянето
й за разликата до
232,10 лв. Предвид горното
в обжалваната му част
решението следва да се потвърди.
Процесуалният
представител на въззиваемата страна
адв. Д. Б. е
оказал безплатна правна
помощ на същата
основание чл.38, ал.1 от
Закона за адвокатурата, предвиждаща, че
адвокатът може да оказва
безплатна правна помощ
на материално затруднени лица. С оглед
изхода на спора по
въззивната жалба на
„Изи асет мениджмънт“ АД и на основание
чл.38, ал.2 от Закона
за адвокатурата жалбоподателят следва
да бъде осъден
да заплати на адв. Д.
Б. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.,
определено съгласно Наредба
№1 на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
С оглед неоснователността на въззивната
жалба на П. М. Г.
същият следва да
бъде осъден да заплати
на ответната страна
по нея „Изи асет
мениджмънт“ АД юрисконсултско възнаграждение зазащита по същата на основание чл.78, ал.8
от ГПК в размер
на 100 лв.
По изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№203 от 16.01.2019г., постановено по гр.д. №13378/2018г. по описа на Районен съд- Пловдив, ХХ гр.с., поправено
с Решение от
28.05.2019г., в частта му, с
която са
били отхвърлени предявените
от П. М. Г. искове
за обявяване на
недействителността на договор за
паричен заем №2092646/25.06.2014г., сключен
между П. М. Г. и
„Изи асет мениджмънт“
АД, поради липса на посочена
обща сума, дължима от
потребителя и начина на формирането й,
липса на посочен размер на
възнаградителна лихва, липса на
погасителен план и посочване в
него на последователността на
разпределение на вноските по договора между различните суми;
в частта му,
с която е бил
отхвърлен предявения от
него против „Изи
асет мениджмънт“ АД иск
за заплащане на
сумата от 232
лв. като получена без
основание по недействителен договор
за паричен заем;
в частта му, с която е била
обявена за нищожна клаузата за възнаградителна лихва в
чл.3, ал.1, т.6 от договор за паричен заем №2092646/25.06.2014г., сключен
между П. М. Г. и
„Изи асет мениджмънт“
АД и „Изи асет
мениджмънт“ АД е
осъдено да заплати
на П. М. Г. сумата от
215,50 лв. като
платена без основание
по нищожна клауза.
В необжалваната му част
решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Изи асет
мениджмънт“ АД, със
седалище и адрес
на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“
№28, ет.2, офис 40-46,
ЕИК *********, да заплати на
адв. Д. Г. Б.,
сумата от 300 лв.- адвокатско
възнаграждение за оказаната във въззивното производство безплатна правна помощ
на П. М. Г..
ОСЪЖДА П. М. Г. ***, ЕГН **********,
да заплати на „Изи асет
мениджмънт“ АД, със
седалище и адрес
на управление гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру“
№28, ет.2, офис 40-46,
ЕИК *********, сумата
от 100 лв.-
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.