Решение по дело №6851/2020 на Софийски градски съд

 

 РЕШЕНИЕ

 

гр. София, 06.08.2021 год.

 

 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, III „В“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ        

          ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                      мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Атанасова в.гр.д. № 6851 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С решение № 78891 от 29.04.2020г., постановено по гр. дело № 800884/2018г., Софийският районен съд, III ГО, 176-ти състав, е признато за установено по предявените от Д.С.М. срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК, че Д.С.М. не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД сумата от 12871,95 лв. - главница по Договор за банков кредит, сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, по който е прехвърлено на „О.Ф.Б.“ ЕАД, с Договор за цесия от 22.11.2012г., сумата от 2010 лв. - лихва върху главницата за периода от 20.11.20 Юг. до 19.05.2021г„ сумата от 886,28 лв. - разноски, за които суми, при условията на солидарност с Б. В.К., е издаден изпълнителен лист от 07.06.2011г., въз основа на Заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 07.06.2011г. по ч.гр.д. № 21965/2012г. на СРС и е образувано изп. дело № 20138410410981 на ЧСИ Н.М., с per. № 841 и район на действие ОС - София.

Със същото решение „О.Ф.Б.“ ЕАД е осъден да заплати на Д.С.М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1771, 73 лв. - разноски в производството.

В законоустановения срок, срещу решението е постъпила въззивна жалба от „О.Ф.Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Д.П., в която въззивникът прави оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява становище, че е неправилен изводът на първостепенния съд, че петгодишният срок на погасителната давност изтича на 11.04.2019г„ тъй като районният съд е посочил, че с приемането на ТР 2/2015г. на ОСГТК на ВКС Постановлението на Пленума на ВС №

3/1980г. е загубило своята юридическа сила. Поддържа, че погасителната давност за вземането е била спряна за периода от 24.10.2013г. - датата на образуване на изпълнителното дело до 26.06.2015г. - датата на постановяване на ТР 2/26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013 на ОСГТК на ВКС, както и че от 26.06.2015г. следва да започне да тече отново погасителната давност за вземането и до 21.12.2018г. - когато е предявен искът по настоящото производство петгодишният давностен срок за погасяване на процесното вземане не е изтекъл. Сочи, че датата, на която вземането се погасява по давност е 27.06.2020г. Излага съображения, че на основание чл. 115, ал. 1,6. ж) от ЗЗД погасителанта давност по процесното вземане е спряла да тече считано от 21.12.2018г. - датата на предявяване на исковата молба. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв е постъпил от Д.С.М. чрез адв. А.Д., в който оспорва въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и обжалваното решение да бъде потвърдено. Излага подробни правни доводи, че районният съд правилно е приел, че след приемането на ТР 2/2015г. на ОСГТК на ВКС същото се прилага по отношение на всички изпълнителни производства, които са образувани до приемането на тълкувателното решение. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

По делото не се спори между страните, че на 03.10.2017г. между „Банка ДСК” ЕАД /кредитор/ и Д.С.М. /кредитополучател/ е сключен Договор за текущо потребление, с поръчител по него - Б. В.К., въз основа на договор за поръчителство. Не се спори и относно обстоятелството, че вземанията по договора са прехвърлени на „О.Ф.Б.“ ЕАД с Договор за цесия от 22.11.2012г., както и че за тях е издаден изпълнителен лист от 07.06.2011г. въз основа на Заповед за изпълнение въз основа на документ по л. 417 ГПК от 07.06.2011г. по ч.гр.д. № 21965/2011г. на СРС, 76 състав.

Между страните не е спорно, а и по делото се установява, че изпълнително дело № 20138410410981 на ЧСИ Н.М., с per. № 841 на КЧСИ, е образувано по молба от 24.10.2013г. на взискателя „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу Д.С.М., въз основа на изпълнителен лист от 07.06.2011 г., издаден по гр. дело № 21965/2011г. на СРС, ГО, 76-ти състав за сумите, описани в него. В молбата са направени искания за връчване на длъжниците на покана за доброволно изпълнение, за налагане на запор върху трудовото възнаграждение или пенсия на Д.С.М. и за проучване на имущественото състояние на длъжниците, като в . последствие бъдат наложени запори и възбрани на откритото такова.

С разпореждане от 24.10.2013г. частният съдебен изпълнител е образувал изпълнително дело срещу длъжниците, изпратено е съобщение по чл. 191 от ДОПК до НАП, изискани са справки, разпоредено е да се изпрати покана за доброволно изпълнение, наложен е запор върху вземанията за суми по банкови сметки и запор върху вземането за трудово възнаграждение на длъжниците. С разпореждането са начислени и такси.

С разпореждане от 05.11.2013г. частният съдебен изпълнител е разпоредил да се наложи запор върху вземането за трудово възнаграждение ма длъжника Д.С.М..

На 05.11.201 Зг. е изпратена покана за доброволно изпълнение чрез работодателя на Д.С.М. - „М. -Д” ЕООД, която е получена на 19.11.2013г.

На 05.11.2013г. е изпратено запорно съобщение за налагането на запор върху вземането за трудово възнаграждение на Д.С.М. чрез работодателя- „М. -Д” ЕООД, което е получено на 19.11.201 Зг.

Получено е писмо в кантората на ЧСИ Н.М., с per. № 841 на КЧСИ от работодателя „М. -Д” ЕООД с вх. № 310252/22.11.2013г., с което съобщава, че ще удържа ежемесечно дължимите суми от трудовото възнаграждение на Д.С.М..

На 05.11.2013г. е изпратена покана за доброволно изпълнение чрез работодателя на Б. В.К. „АС Т.” ЕООД, която е получена на 22.11.201 Зг.

На 05.11.2013г. е изпратено запорно съобщение за налагането на запор върху вземането за трудово възнаграждение на Б. В.К. до работодателя „АС Т.” ЕООД, което е получено на 22.11.201 Зг.

Видно от приложения по делото изпълнителен лист /на л. 3 от исковото производство/ ЧСИ е направил отбелязване, че последното изпълнително действие е от 11.04.2014г., след наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

По делото има приложено и разпореждане на ЧСИ за насрочване на описа на движими вещи на длъжника Д.С.М. от 20.02.2019г., което обаче не е действие по изпълнението, годно да прекъсне давността.

Други релевантни за спора доказателства не са представени.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество, решението е правилно по следните съображения:

Предмет на производството по чл. 439, вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на изпълняемото материално право, за което е издаден изпълнителен титул, а не законосъобразността на провежданото изпълнение. Изпълняемото материално право обхваща вземанията, така както са посочени в изпълнителния титул, а защитата може да се основава единствено на обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, в което е издадено изпълняваното решение, тъй като за фактите към този момент се формира силата му на пресъдено нещо, респективно след срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК в заповедното производство, тъй като към датата на неговото изтичане настъпва преклудиращото действие за сочене на

възражения. При предявен отрицателен установителен иск, основан на изтекла погасителна давност, в тежест на ответника по делото е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на факти и обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на давностния срок.

За да бъде прекъсната давността за вземането по издадения изпълнителен лист, взискателят следва да е предприел съответните действия, в рамките на валидно изпълнително дело. Според чл. 116, б. „в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно приетото в мотивите на т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни действия /независимо от това дали прилаганото им е поискано от взискателя или са предприети по инициатива на частен съдебен изпълнител по възлагане от взискателя/ представляват: насочването на изпълнението чрез налагането на запор ти възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране ти вместо тащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта ти на тащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Действията, годни да прекъснат давността, следва да са извършени в рамките на валидно изпълнително дело. С предприемането на изпълнителни действия се прекъсва давността, приложима към материалното право, както и започва да тече нов двугодишен срок по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК, т.е. процесуалният закон сочи срок, в който конкретно действие следва да се осъществи, за да се запази висящността на изпълнителното производство до пълното удовлетворяване на взискателя.

Същевременно, при прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, извършените след прекратяването на изпълнителното производство действия не съставляват валидно извършени изпълнителни действия и не водят до прекъсване на давността за вземанията, поради което съдът не следва да ги зачита. Прекратяването на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК настъпва по силата на закона с изтичането на двугодишен срок от последното изпълнително действие, насочено към удовлетворяване притезанието на взискателя, независимо дали това действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя. Въведеният от закона критерий е обективен т.е. при всяко положение, с изтичането на двугодишния срок настъпва прекратяване на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това.

Същият смисъл се извлича от разясненията, дадени в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в тази насока е и Решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г., IV г.о. на ВКС. Бездействието на съдебния изпълнител да изпълни поискано действие или да предприеме действие, за което е овластен, е бездействие на самия взискател, който е заинтересованият да следи за движението на производство и трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес. Движението на изпълнителното производство става по искане на взискателя, включително и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи.

В случая последното изпълнително действие по изпълнителното дело е било извършено на 11.04.2014г., което е видно от направеното отбелязване от ЧСИ на гърба на приложения по изп. дело изпълнителен лист. Няма наведени твърдение от ответника с отговора на исковата молба да са били извършвани други изпълнителни действия след горепосочената дата. По делото са налични писмени документи, от които е видно, че с разпореждане на ЧСИ от 20.02.2019г. е насочен описа на движими вещи на длъжника Д.С.М., което изпълнително действие обаче не е годно да прекъсне давността съобразно горепосоченото в т. 10 от на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно от дата 11.04.2014г. започва да тече двугодишната давност по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и същата изтича на 11.04.2016г. В рамките именно на този период не са били предприети годни изпълнителни действия, които да прекъсват давността, като такива твърдения не са наведени нито с отговора на исковата молба от ответника, нито пък по делото са налични писмени документи, от които да се установява противното. Следователно изпълнителното производство по издадения изпълнителен лист се е прекратил ех lege на 11.04.2016г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК. По настоящото дело няма данни 11.04.2014г. до датата на предявяване на иска да са извършвани други действия, годни да прекъснат давността, доколкото проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и изпращането на съобщения за опис на неиндивидуализирани движими вещи, не са изпълнителни действия по арг. от т. 10 от ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД за процесното вземане за главница следва да се вземе предвид, че същата е започнала да тече от дата 11.04.2014г., когато е било предприето последното валидно изпълнително действие по направена удръжка от трудовото възнаграждение на длъжницата, като тази петгодишна давност изтича на 11.04.2019г. Вземайки предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК същата е изтекла към датата на провеждане на устните състезания по делото, което е станало на 05.03.2020г.

Съгласно разпоредбата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на главното вземане се погасяват и произтичащите от него вземания, поради което следва да се стигне до извода, че процесиите вземания за лихви не се дължат.

На следващо място следва да се отбележи и че съгласно разпоредбата на чл. 111, б. „в” ЗЗД по отношение на процесиите вземания за лихви тече тригодишната давност, като по делото се установи и че тази давност е изтекла, в каквато насока е били изявлението на процесуалния представител на ответника в отритото съдебно заседание пред първата инстанция.

Настоящият съдебен състав намира, че наведеното възражение от въззивника, че по отношение на процесното вземане за главница не е изтекла петгодишната погасителна давност, тъй като по делото следвало да се вземе предвид, че от датата на постановяване на ТР № 2/2013 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а именно 26.06.2015г. отново започва да тече погасителната давност за вземането.

Действително, във връзка с горепосоченото възражение е налице противоречива съдебна практика. Според една част от съдебните състави давността за вземания, за които има образувано изпълнително дело преди 26.06.2015г. започва да тече от момента на последното предприето изпълнително действие, т.е. разбирането наложено с ППВС № 3/18.11,1980г. относно давността в изпълнителния процес, се изоставя с обратна сила, като се прилага и за изпълнителни дела, образувани преди постановяването на ТР № 2/2013 г. на ВКС. Според друга част от съдебните състави отмяната на ППВС № 3/18.11,1980г. няма обратно действие и поради тази причина погасителната давност, върху вземания, предмет на изпълнителното дело, не тече до изричната му отмяна. Настоящият съдебен състав споделя становището, че след приемането на ТР № 2/2013 г. на ВКС същото се прилага по отношение на всички изпълнителни производства, които са образувани до приемането на тълкувателното решение. Давността върху вземанията, предмет на изпълнителното дело, образувано преди 26.06.2015г. тече от момента на последното валидно изпълнително действие, тъй като давността в изпълнителния процес тече. По отношение на изпълнителните дела, без значение дали са образувани преди или след датата на постановяване на № 2/2013 г. на ВКС на 26.06.2015г., вече се изоставя възприетото разбиране в ППВС № 3/18.11.1980г., че давността не тече във висящия изпълнителен процес, /решение № 45/30.03.2017г. по дело № 61273/2016 на ВКС, ТК, IV ГО, решение №131/23.06.2016 по дело № 5140/2015 на ВКС, ГК, IV ГО, решение 269/03.02.2016г. по дело № 795/2012 на ВКС, ГК, III ГО/. С оглед на всичко гореизложено въззивният съд счита, че петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД по процесното вземане за главница е започнала да тече от дата 11.04.2014г., когато е било предприето последното валидно изпълнително действие, като тази петгодишна давност е изтекла на 11.04.2019г., след датата на устните състезания по делото, което е станало на 05.03.2020г.., поради което и вземането за главница е погасено по давност.

С оглед изложеното, предвид предмета на проверка, въззивната жалба е неоснователна, а при съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение е правилно и като такова следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора, разноски на въззивника не се дължат.

Съгласно направеното искане и списъка по чл. 80 от ГПК, както и направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, в полза на процесуалния представител на въззиваемата-ищец, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, изчислено върху минималния размер чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за настоящата инстанция от 600 лева.

Така мотиваран, Софийският градски съд

 

                                               Р Е Ш И:

 

            ПОТВЪРЖДАВА решение № 78891 от 29.04.2020г., постановено по гр. дело № 800884/2018г., Софийският районен съд, III ГО, 176-ти състав.

            ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление ***, р-н Оборище, бул. „********да заплати на Д.С.М., ЕГН: **********, с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 600 /шестстотин/ лева – адвокатско възнаграждение за въззивна инстанция.

Решението може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните. 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 2.