Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на четиринадесети октомври през двехиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА
ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ЯНА
ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Емилия Вукадинова,
като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 12573 по описа за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 05.08.2020г. по гр.д. № 23931/2019 г. на СРС, II ГО, 63 състав е признато за
установено, че ответниците С.Б.К. и „А.К.“ ЕООД дължат солидарно на „Л.Ф.“ ЕАД /с
предишно наименование „П.Л.Б.“ АД/ сумата от 3 355. 94 евро -
непогасена главница по споразумение от 06.12.2011г. към договор за финансов
лизинг № А1218/2008г., ведно със законна лихва за периода от 18.09.2013г. до
изплащане на вземането и сумата о88. 14 евро - договорна лихва за периода от
01.01.2012г. до 31.03.2012г., като е отхвърлен предявения иск за заплащане на
сумата от 368. 13 евро – разноски по чл. 9.24 от Общите условия към договора,
за които суми има издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
39014/2013г. по описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
Срещу
решението в частта, с която са уважени исковете, е подадена въззивна жалба от ответниците
С.Б.К. и „А.К.“ ЕООД, с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на
съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържат,
че доколкото автомобилът, предмет на договора за лизинг, е бил върнат на
лизингодателя, то последният не може да претендира обезщетение за ползването му
след момента на връщане. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като
отхвърли изцяло предявените искове с присъждане на разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Л.Ф.“ ЕАД не е подала отговор
на въззивната жалба. В открито съдебно заседание заявява становище за
неоснователност на жалбата, като моли съда да потвърди обжалваното решение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235,
ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част, както и спазване
на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС/.
Първоинстанционното решение е валидно
и допустимо.
Производството е образувано по предявен
иск от „Л.Ф.“ ЕАД срещу С.Б.К. и „А.К.“ ЕООД за признаване на установено, че
ответниците дължат на ищеца солидарно заплащане на следните суми, дължими по
споразумение от 06.12.2011г. към договор за финансов лизинг № А1218/2008 г.: 3 355.
94 евро - непогасена главница, ведно
със законна лихва за периода от 18.09.2013 г. до изплащане на вземането; 88. 14 евро договорна лихва за периода от 01.01.2012 г. до
31.03.2012 г. и 368. 13 евро – разноски по чл. 9.24 от Общите условия към
договора. За тези суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
39014/2013г. по описа на CPC, II ГО, 63 с-в.
С отговора по чл. 131 от ГПК,
ответниците навеждат доводи, че доколкото автомобилът, предмет на договора за
лизинг е бил върнат на лизингодателя, на последния не се дължи обезщетение за
използването му след датата на връщане.
По делото е безспорно установено, че между
С.Б.К. и „П.Л.Б.“ АД /предишно наименование на ищеца/ е сключен договор за
лизинг № А1218/2008г. Със споразумение към договора от 06.12.2011г., страните
са констатирали, че към датата на сключването му лизингополучателят има изискуеми
и неплатени задължения към лизингодателя по договора за лизинг в размер на 3
727. 60 евро. Страните се съгласяват тази сума да бъде заплатена за срок от 12
месеца, считано от датата на подписване на споразумението, при годишна
възнаградителна лихва в размер на 11,25 %. Като солидарен длъжник по
споразумението се е задължил и ответникът „А.К.“ ЕООД.
Първоинстанционният съд е приел, че
дължимите по споразумението суми не са изплатени изцяло, поради което
предявеният иск за заплащане на главница и възнаградителна лихва по него е
основателен. Намерил е за неоснователно релевираното възражение, че тези суми
не се дължат поради връщане на вещта, доколкото не се касае за лизингови вноски
за бъдещ период, а по споразумение, с което са преструктурирани вноски, дължими
към датата на сключването му 06.12.2011 г.
Настоящият съдебен състав споделя
изцяло извода на първоинстанционния съд. По същество се претендира заплащането
на вноски, станали изискуеми преди 06.12.2011г., т.е. преди връщане на вещта на
лизингодателя на 23.08.2012г., когато лизингополучателя все още е ползвал автомобила.
С оглед на това не се претендират, нито са уважени исковете за възнаграждение
за ползването на лизинговата вещ след момента на нейното връщане.
Други доводи не са релевирани в
жалбата.
Поради съвпадането на изводите на
въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
СРС-потвърдено, като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
По разноските: При този изход на спора
право на разноски има ищецът-въззиваем, но той не е направил искане за
присъждането на такива.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.08.2020г. по гр.д. № 23931/2019 г. на СРС, II
ГО, 63 състав в обжалваната част за уважаване на исковете.
Решението в останалата част е влязло в
сила, като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС, на основание чл. 280, ал.
3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.