Решение по дело №417/2020 на Окръжен съд - Пловдив

                                         Р Е Ш Е Н И Е  №  407

 

       ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно отделение – девети състав, на тридесети март две хиляди и двадесета година, след публично съдебно заседание на  десети март две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА

                 ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА

                                                    СВЕТОСЛАВ  УЗУНОВ

 

при участието на секретар Пенка Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 417 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема следното:

       Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.

       Образувано е по въззивна жалба  от ответника в първоинстанционното производство „Пътремонт“ ООД, с която се обжалва изцяло решение № 4763/12.12.2019 г.,  постановено по гр. дело № 9787 от 2019 г.  на Районен съд Пловдив, І гр. с., по което са предявени обективно съединени искове, по чл. 128, т.2 от КТ, във връзка с чл. 245, ал. 2 от КТ и с чл. 86 от ЗЗД, като е осъден ответникът  „Пътремонт“ ООД  да заплати на К.Д.И., дължимото за м. април 2018 година трудово възнаграждение от 1500 лева брутна сума, както и мораторна лихва за забава изплащането на трудовото възнаграждение, за периода 30.05.2018г. - 11.06.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от 1500 лева, начиная от 12.06.2019г. до окончателното й изплащане, както и разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 350 лева, като ответникът е осъден и да заплати в полза на първоинстанционния съд, сумата от 250 лева, представляващи дължимите по производството държавна такса и възнаграждение за вещо лице, които са законна последица от изхода на спора.

Жалбоподателят излага съображения за неправилност на решението, като се считат изводите на съда неправилни и необосновани, с оглед обобщения доказателствен материал, който е бил неправилно ценен и обсъден. Излагат се разсъждения по същество, като се счита, че е необосновано постановеното  решение. Взима се конкретно становище по отношение изводите на първоинстанционния съд, относно  размера на сумите, като според жалбоподателя неправилно са тълкувани от съда понятията брутно и дължимо трудово възнаграждение. Правят се конкретни разсъждения по отношение на дължимата мораторна лихва. Заявява се, подробно, че изводите на първоинстанционния съд са неправилни относно основателността на претенциите на ищеца К.И., като се завява, че видно от представеното писмено доказателство - разходния касов ордер, от 03.05.2020 г. е установено, че макар и косвено ищецът К.И. на посочената дата е получил 1500 лв. от инж. С. – **** на ответното дружество, които парични средства, впоследствие, са били възстановени на управителя от касата на дружеството с цитирания разходен касов ордер. Заявява се, че това обстоятелство, за това, че на 03.05.2018г. К.И. е получил възнаграждение, в размер на 1500 лв. се потвърждава, твърди се от жалбоподателя,  и от разпита на двамата допуснати свидетели  по делото.

Заявява се, че въпреки, че има разпоредба, а именно чл. 270, ал. 3 от КТ, с която е уредено изискване за заплащането на трудови възнаграждения да се извършва с нарочен писмен документ, въпреки това съдебната практика допускала възможността в съдебния процес съответните обстоятелства, т.е. плащането на трудовите възнаграждения да бъдат доказани с други доказателствени средства, каквото е например представеният и приет по делото разходен касов ордер от 3 май 2018 г., като се сочи от жалбоподателя, че отразеният в него факт на плащане се подкрепя и от допълнително събраните гласни доказателства на двамата свидетели – очевидци на плащането. Сочи се,  евентуално,   дори и да не бъде уважено възражението на ответното дружество, че макар и да няма издаден за целта нарочен документ на дата 3.05.2018 г., все пак, е заплатило претендираната сума от 1500 лв.  по описания по горе начин, и с оглед направеното възражение за прихващане е налице друго допълнително основание претенцията на ищеца да бъде оставена без уважение.   Сочи се в жалбата, че неправилен бил и изводът на първоинстанционния съд  относно допустимоста на направеното възражение за прихващане. Неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че в настоящия случай носител на вземането, предмет на възражението, не било ответното дружество „Пътремонт“ ООД, а едно трето за спора лице – *** инж. С., а съгласно чл. 103, ал. 1 от ЗЗД една от предпоставките за компенсацята била две лица да си дължат взаимно пари. В тази насока се заявява, че дори да бъде възприето, че *** инж. С. е в случая едно трето лице, /а според жалбоподателя, това не е така/, то и в този случай за „Пътремонт“ ООД ще е налице основание да претендира предадената чрез това лице сума, в размер на 1500 лв. на ищеца К.И.. От обстоятелствата, посочени в отговора на исковата молба и представеното писмено доказателство - РКО от 3.05.2018г., се установява, че  инж. С., след като е предал сумата от 1500 лв. на К.И. е получил обратно същата сума от касата на „Пътремонт“ ООД, т.е. няма как инж. С. да разполага с вземане към К.И., както неправилно е приел съставът на Районен съд.  Заявява се, че в случая действителният субект, който неоснователно се е обеднил със сумата от 1500 лв, предадена чрез инж. С. на обогатилия се без основание К.И. е, именно, ответното дружество „Пътремонт“ ООД, поради и което са налице процесуалните предпоставки ответното дружество да предяви това свое вземане към ищеца И. под формата на възражение за прихващане. В тази насока, се моли изцяло да бъде отменено постановеното от първоинстанционния съд решение и вместо него да се постанови друго по същество, с което исковите претенции на К.Д.И. да бъдат отхвърлени, изцяло, като неоснователни и недоказани по основание и размер. Не са ангажирани нови доказателства по въззивната жалба.

С писмен отговор от адв. П., процесуален представител на въззиваемия К.Д.И., се взема становище, като се оспорва като неоснователна въззивната жалба, като се излагат по същество доводи, с които се оспорват оплакванията, изложени  във въззивната жалба. Моли се да бъде потвърдено решението на Районен съд – Пловдив.  Претендират се разноски за въззивната инстанция. Не се сочат нови доказателства по въззивното дело.

В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. П., пълномощник на дружеството, жалбоподател, се поддържа въззивната жалба; оспорва се писмения отговор; заявява се, че няма доказателствени искания; представя се списък на разноските. В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. П., се поддържа писмения отговор; оспорва се въззивната жалба; заявява се, че няма да се правят доказателствени искания по въззивното дело. Претендират се разноски по въззивното дело.

Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба се явява  частично основателна, поради следното:

За да постанови обжалваното решение, с което изцяло са уважени предявените обективно съединени осъдителни искове по чл. 128 т.2 от КТ вр. чл. 245 ал. 2 от КТ, както и по чл. 86 ал. 1 от ЗЗД, районният съд излага съображения: От една страна, приема, че между страните за процесния исков период- м.04.2018г. е било налице трудово правоотношение, по което ищецът е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, както и приема, че след като по делото няма писмен документ за плащането на това трудово възнаграждение от страна на ответника в полза на ищеца, то недоказано и неоснователно е възражението на ответното дружество, работодател, че вземането на ищеца за трудово възнаграждение е било погасено чрез изпълнението му от трето лице /в случая инж. С./. От друга страна, приема, че неправилно съдът е приел за общо разглеждане направеното от ответника възражение за прихващане, поради което същото няма да бъде подложено на обсъждане; в тази насока, приема, че обстоятелствата на така заявеното възражение се свеждат до предадена от инж. С. сума от 1500 лева на ищеца, която сума била получена от ищеца без правно основание; при което и носител на вземането, предмет на възражението, не е дружеството, а едно трето за спора лице, а съгласно член 103, ал. 1 от ЗЗД  една от предпоставките за компенсацията е две лица да си дължат взаимно пари.

Въззивният съд след като взе предвид изложените оплаквания във въззивната жалба, съгласно чл. 269 изр. второ от ГПК, становището на въззиваемата страна, както и след преценка съгласно чл. 12 и чл. 235 ал. 2 от ГПК на приложените по делото и относими към предмета на спора доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят относно, установени в първоинстанционното производство с допустими доказателствени средства, обстоятелства:

От представените трудов договор № 16 от 13.03.2018 г., се установява, че ищецът е работил при ответника по трудово правоотношение на длъжността „****“, който трудов договор е прекратен със Заповед № 22 от 01.05.2018г., поради намаляване обема на работа.

От  заключение на ССЕ, с вещо лице З. М.,  се установява, че за м. април 2018г. във ведомостите за заплати на ищеца е било начислено трудово възнаграждение за 18 работи дни и 1 ден неплатен отпуск в размер на 1421,05 лева брутно трудово възнаграждение, като във ведомостта няма подпис за получател. В счетоводството на  дружеството се съхранява изготвен РКО от 03.05.2018г., в съдържанието на който е отразено обстоятелството, че на управителя С. са броени 1500 лева за платено  възнаграждение за м. април 2018г. на К.И.. Вещото лице е посочило, че не  е открило в дружеството подадена молба от ищеца за ползването на неплатен отпуск. Според експерта дължимото БТВ за отработен пълен месец е в размер на 1500 лева БТВ, а размерът на мораторната лихва за периода е 157,92 лева. Заключението не е оспорено от страните по делото.

От прието по делото допълнително заключение от вещо лице  З. М. се установява, че в „Пътремонт“ ООД ежемесечно са били изготвяни ведомости за заплати на служителите срещу подпис на получателя. Вещото лице установило, че за заплатите на ищеца за м. октомври, ноември и декември 2018г., януари, февруари и март 2018г. били издадени РКО, върху които липсвали подписи за получател.  Допълнителното заключение не е оспорено от страните по делото.

Предвид гореизложените обстоятелства, въззивният съд намира, че по делото не са налице надлежни доказателства, от които съдът да направи несъмнен положителен извод, че трудовото възнаграждение за месец април 2018г. е изплатено от ответното дружество на ищеца. Не е изплатено трудовото възнаграждение за процесния месец лично на ответника по ведомост или срещу разписка, съгласно изискванията на императивната разпоредба на чл. 270 ал. 3 от КТ. В тази насока, необосновано е оплакването във въззивната жалба, че съдебната практика допускала възможността в съдебния процес плащането на трудовите възнаграждения да бъдат доказани с други доказателствени средства, например, с представения по делото РКО от 03.05.2018г. В случая, този писмен документ – РКО от 03.05.2018г., изцяло, е оспорен от ищеца чрез процесуалния му представител адв. П., като документ съставен за нуждите на  ответника в настоящето съдебно производство. При което, и съобразно разпоредбата на чл. 193 ал. 3 изр.второ от ГПК,като частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, /а – този на трето лице-г-н С./, и при неангажиране от ответника, страната която представя документа, на доказателства за истинността на този документ, въззивният съд намира, че не следва да се приеме по делото, че документът е с вярно съдържание. Този извод е независимо, че с оглед заключение-допълнително на вещо лице З. М., се приема,че РКО от 03.05.2018г. за възнаграждение за м.04.2018г., в размер на 1500лева, е подписан от *** С., който последен извод е относно автентичността на документа, но не е относно верността на съдържанието на документа. По делото не са налице надлежни доказателства, подкрепящи отразеното в съдържанието на този РКО, а именно, че третото лице г-н С. е получил от касата на ответното дружество, 1500 лева, представляващи „платено възнаграждение на К.И. за април“. В тази насока, и показанията на разпитаните двама свидетели, не могат да съдържат достоверни данни, тъй като няма данни по делото нито един от тези свидетели да е присъствал при предаване на сумата от 1500 лева, за което предаване от г-н С. на касиера на дружеството, ответник, е бил съставен и процесният РКО от 03.05.2018г.

Доколкото, двамата разпитани свидетели на ответника, негови служители, са били в едната канцелария на фургона, а твърдят, че ответникът е получил пари за заплата от г-н С., в другата канцелария на фургона, около 2-3 май,2018г., този начин на разплащане е необичаен за работниците, които са получавали пари, поначало, от касиерка М. З., като са се разписвали на ведомостите за заплата. При което и предвид липсата на надлежно доказателство за обратно получаване на сумата от 1500 лева от г-н С., платена му от касиера на ответното дружество, /с оглед оспорения РКО от 03.05.2018г./, то и въззивният съд намира, че не са налице надлежни доказателства по делото, че носител на вземането, предмет на възражението за прихващане на ответното дружество, /предявено при условията на евентуалност/, е самото ответно дружество. Поради което въззивният съд намира, че не са налице предпоставки, визирани в разпоредбата на чл. 103 ал. 1 от ЗЗД, за уважаване на приетото възражение за прихващане, предявено при условията на евентуалност. В тази насока, доколкото допустимостта, в т.ч. и на направеното от ответното дружество възражение за прихващане, се предопределя от направените от последното твърдения, то въззивният съд намира за правилно приемането от съда за общо разглеждане на направеното от ответника възражение за прихващане, предявено при условията на евентуалност. С оглед гореизложеното, приетото възражение се явява неоснователно, при което и не се уважава от съда.

За пълнота на изложението, само, въззивният съд намира, че и двамата свидетели не са видели точно броенето на парите за заплата за м.април 2018г., /в т.н. св.П. Т., счита, че са били 1500 лв, тъй като, ако са били по-малко, К. щял да възрази/. От друга страна, въззивният съд констатира, че действително брутно трудово възнаграждение за К. за м.04.2018г. би било в размер на 1500 лева, ако К. е работил пълен работен месец- 19 дни, /така-тр.договор, както и закл-е на вещо лице/. Но същият този работодател, ответното дружество, във ведомостта за заплата за м.04.2018г., е отразил, че К. е работил 18 работни дни, и 1 ден- неплатен отпуск, /макар за последния да не са били представени молби и заповед за неплатен отпуск за един работен ден, но същевременно няма данни и от страна на вещото лице да са изисквани такива молба или заповед, с оглед приемане на тяхното наличие или не; като нито една от страните не оспорва данните от заключението на вещото лице/. С оглед съпоставяне на данни от показанията на свидетелите, че на К. са броени 1500 лева, от г-н С., на 03.05.2018г., и за която сума е съставеният РКО от 03.05.2018г., с данните от ведомостта на ответника, работодател, че на К. е начислено трудово възнаграждение за същия месец 04.2018г., но за друга сума, а именно, за 1 421.05 лева, е видно, че самият работодател съставя за едно и също обстоятелство, документи с различно съдържание. Предвид гореизложени съображения въззивният съд намира, че следва да се приеме за достоверно отразеното във ведомостта на дружеството, ответник, относно начисляване на трудово възнаграждение за месец април 2018г., и поради обстоятелството, че съгласно счетоводните документи на дружеството „направените удръжки посочени в справка № 1 за осигуровки и ДОД са преведени в НАП гр. Пловдив през посочения месец“, видно от заключение на вещо лице, първоначално прието от съда, както и неоспорено от страните по делото. Т.е., ищецът има право на трудово възнаграждение за месец април 2018г. за 18 работни дни, в нетна сума от 1102.71 лева, която сума, при липса на данни по делото за надлежното й изплащане от ответното дружество, се дължи от последното, в полза на ищеца, ведно със законната лихва считано от датата на постъпване на исковата молба в съда – 12.06.2019г. до окончателното й изплащане.  Останалите суми в общата сума на начислено трудово възнаграждение за м.04.2018г., в т.ч. сумата 195.82 лева,осигуровки, както и 122.52 лв, ДОД, са внесени в НАП Пловдив през посочения месец, от страна на ответното дружество, в изпълнение на задълженията му към бюджета.

Поради основателност на главния иск, следва да бъде уважен и акцесорният иск за лихва за забавено плащане, за периода на забава, считано от 30.05.2018г. до 11.06.2019г., върху дължимата главница 1102.71 лв, възлизащ на сумата от 116.09 лева, /при предявен размер от 150 лв/. /В т.н. въззивният съд приема да е, само,  очевидна фактическа грешка, /в случая, техническа грешка/, неотбелязването на размера на лихвата за забава в диспозитива на решението на районния съд, за която няма пречка да бъде отстранена и с решението на въззивния съд.

Предвид гореизложените съображения въззивният съд приема, че решението на районния съд следва частично да бъде отменено, като в отменените части, исковете, съответно, следва да бъдат отхвърлени като неоснователни; в останалата – преобладаваща част, с която предявените искове са уважени, решението следва да бъде потвърдено като правилно.

Относно разноските, въззивният съд приема следното:

       Поради частична основателност на предявения иск, съгласно чл. 78 ал. 1 от ГПК, ищецът има право на направени деловодни разноски в първоинстанционното производство в размер на 259 лв/0.74х350лв,адв.възнаграждение/, платими от ответника. Ответникът, също, има право на деловодни разноски в първоинстанционното производство, съразмерно на отхвърлената част от иска, в размер на 208 лв, /0.26х800лв,адв.възнаграждение/, платими от ищеца, съгласно чл. 78 ал. 3 от ГПК.

      С оглед частично отхвърляне на исковете, и по арг.чл. 78 ал.6 от ГПК, следва да се редуцира и сумата, с която е задължено ответното дружество, да заплати в полза на ПРС, представляваща дължимите по производството държавна такса и възнаграждение за вещо лице /по първоинстанционното производство/, до сумата от 185 лева, /вместо сумата 250 лева/. За разликата в размер на сумата 65 лева, следва да се задължи ищецът, който следва да я заплати в полза на Окръжен съд Пловдив, с оглед частично уважена въззивна жалба, /съответно,отхвърлена част от иска/.

      С оглед частичната основателност на въззивната жалба, и по арг.чл. 78 от ГПК, жалбоподателят има право на направени по въззивното производство разноски в размер на 7.80 лева, за платена ДТ, платими от въззиваемата страна. Поради същата причина, и по арг.чл. 78 от ГПК, въззиваемата страна има право на направени по въззивното производство разноски в размер на 296 лева, за платено адв. възнаграждение, платими от жалбоподателя.

     Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.

    Водим от гореизложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд

                                           Р Е Ш И :

   ОТМЕНЯ постановеното на 12.12.2019г. Решение № 4763 на Пловдивския районен съд, гражданско отделение, І граждански състав, по гражданско дело № 9787 по описа на съда за 2019 година, В ЧАСТТА, с която ОСЪЖДА „Пътремонт“ ООД с ЕИК *********, да заплати на К.Д.И., ЕГН ********** ***, дължимото за м. април 2018 година трудово възнаграждение, за сумата, представляваща разлика над дължимия размер 1102.71 лева до присъдения размер 1500 лева, брутна сума, както и за сумата, представляваща разлика над дължимия размер 116.09 лева до претендирания размер /150 лева/, мораторна лихва за забава изплащането на трудовото възнаграждение за периода 30.05.2018г. - 11.06.2019г., ведно със законната лихва върху сумата, представляваща разлика над дължимия размер 1102.71 лева до присъдения размер 1500 лева, начиная от 12.06.2019г. до окончателното й изплащане, както и разноски за адвокатско възнаграждение, за разликата над дължимия размер 259 лева до присъдения размер 350 лева; както и В ЧАСТТА, с която ОСЪЖДА „Пътремонт“ ООД с ЕИК *********, да заплати в полза на ПРС, сумата, представляваща разлика над дължимия размер 185 лева до присъдения размер 250 лева, представляващи дължимите по производството държавна такса и възнаграждение за вещо лице; като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К.Д.И., ЕГН ********** ***, против „Пътремонт“ ООД с ЕИК *********, ИСК за заплащане на дължимото за    месец април 2018г. трудово възнаграждение, за разликата над дължимия размер 1102.71 лева до присъдения размер 1500 лева, брутна сума, както   и ИСК за заплащане на лихва за забава за изплащането на трудовото възнаграждение за периода 30.05.2018г.-11.06.2019г., за разлика над дължимия размер 116.09 лева до претендирания размер /150 лева/, като недоказан и неоснователен.

ПОТВЪРЖДАВА решението на районния съд в останалата обжалвана част.

       ОСЪЖДА „Пътремонт“ ООД с ЕИК *********, да заплати на К.Д.И., ЕГН ********** ***, сумата от 296 лева, за платено адв. възнаграждение по въззивното дело, съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, /съответно, на уважената част от иска/.

       ОСЪЖДА К.Д.И., ЕГН ********** ***, да заплати на „Пътремонт“ ООД с ЕИК *********, сумата от 208 лева, за платено адв. възнаграждение в първоинстанционното производство, както и сумата от 7.80 лева, за платена държавна такса по въззивното производство, съразмерно на отхвърлената част от иска; както и да заплати в полза на Пловдивски окръжен съд, сумата от 65 /шестдесет и пет/ лева, представляваща част от дължимите по производството държавна такса и възнаграждение за вещо лице, съразмерно на уважената част от въззивната жалба.

      РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ:1/

 

 

                                                                                     2/