Р Е Ш Е Н И Е
гр.София,
12.12.2024 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 2724 по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
решение от 27.07.2020 г., постановено по гр.дело № 69575/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 123 състав, е осъдено Сдружение
„Български футболен съюз“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „ Витоша“, ул.“*******и със съдебен адресат: адвокат С.Н. *** и Б.Б.М., с ЕГН **********, със съдебен адресат адвокат С.Н. ***, солидарно да заплатят на Е.П.Д., с ЕГН **********,
с адрес: *** и със съдебен адресат: адвокат В.М.-***, сумата от 9500 лв. -
парично обезщетение за незаконно недопускане до работа в периода от 01.10.2015
г. до 07.08.2017 г., включително, на основание чл.225, ал.3 КТ, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 02.10.2017 г. до окончателното й
плащане; сумата от 1930,13 лв. - обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху 9500 лв. за периода от 02.10.2015 г. до 01.10.2017 г., включително,
на основание чл.86, ал.1, изречение 1 от ЗЗД, както и сумата от 162,09 лв. -
направени по делото разноски за възнаграждение на един адвокат, съразмерно с
уважената част от исковете с правно основание чл.225, ал.3 КТ и чл.86, ал.1,
изречение 1 от ЗЗД. С решението на съда е осъдено Сдружение „Български футболен
съюз“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Витоша“,
ул.“*******и със съдебен адресат: адвокат С.Н. ***, да заплати на Е.П.Д., с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен
адресат: адвокат В.М.-***, сумата от 1703 лв. - парично обезщетение за оставане
без работа за срок от един месец, поради законосъобразно извършеното със
Заповед № 58/11.08.2017 г. на Изпълнителния директор на Сдружение „Български
футболен съюз“ уволнение, на основание съкращаване в щата, считано от
28.08.2017 г., на основание чл. 222, ал. 1 КТ, както и сумата от 602,86 лв. -
направени по делото разноски за възнаграждение на един адвокат, по уважения иск
с правно основание чл.222, ал.1 КТ, на основание чл.78, ал.1 ГПК и по отхвърления поради плащане в хода
на процеса по делото иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ, по аргумент за
противното от чл. 78, ал. 2 ГПК. С решението на съда са отхвърлени предявените от
Е.П.Д., с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адресат: адвокат В.М.-***,
срещу Сдружение „Български футболен
съюз“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„Витоша“, ул.“*******и със съдебен адресат: адвокат С.Н. *** и срещу Б.Б.М., с ЕГН **********, със съдебен адресат адвокат С.Н. ***, солидарно иск с правно основание
чл.225, ал.3 КТ за разликата над 9500 лв. до пълния предявен размер от 38203,96
лв. и за периода от 08.08.2017 г. до 13.08.2017 г., както и иск с правно
основание чл.86, ал.1, изречение 1 от ЗЗД за разликата над 1930,13 лв. до
пълния предявен размер от 4308,14 лв. и за 01.10.2015 г., като неоснователни и
недоказани. С решението на съда са отхвърлени изцяло предявените от Е.П.Д., с
ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адресат: адвокат В.М.-***, срещу Сдружение „Български футболен
съюз“ с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, район
„Витоша“, ул.“*******и със съдебен адресат: адвокат С.Н. ***, иск с правно
основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ - за признаване за незаконно на уволнението,
извършено със Заповед № 58/11.08.2017 г. на Изпълнителния директор на Сдружение
„Български футболен съюз“, на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ, поради
съкращаване на щата, и за неговата отмяна; иск с правно основание чл.344, ал.1,
т.2 от КТ - за възстановяване на Е.П.Д., с ЕГН **********, на заеманата от него
преди уволнението длъжност „Генерален секретар” на „Български футболен съюз“ и
с правно основание чл.344, ал.1, т.3 КТ, вр. чл.225, ал.1 КТ за сумата от 10218
лв. - парично обезщетение за оставане без работа в периода от 14.08.2017 г. до
14.02.2018 г., поради незаконното уволнение, извършено със Заповед № от
11.08.2017 г. на Изпълнителния директор на Сдружение „Български футболен съюз“,
както и евентуално заявеното искане на същото основание за сумата от 2760 лв. -
парично обезщетение за оставане без работа в периода от 14.08.2017 г. до
14.02.2018 г., поради незаконното уволнение, извършено със Заповед № 58 от
11.08.2017 г. на Изпълнителния директор на Сдружение „Български футболен съюз“,
изчислено на база минималната работна заплата за страната в този период, като недоказани
по основание; както и иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ за сумата от 1703
лв. - парично обезщетение за неспазен срок на предизвестие, като погасен чрез
плащане, извършено след датата на завеждане на исковата молба - след 02.10.2017
г. С решението на съда е осъден Е.П.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: *** и със съдебен адресат: адвокат В.М.-***, да
заплати на Сдружение „Български футболен съюз“ с ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, район „Витоша“, ул.“*******и със съдебен
адресат: адвокат С.Н. ***, сумата от 4094,75 лв. - направени по делото разноски
за възнаграждение на един адвокат с ДДС, съразмерно с отхвърлената част от
исковете, на основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. чл.78, ал.5 ГПК, вр. чл.7, ал.1,
вр. ал.2, т.2 и т.4, вр. чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения /отм./, в редакцията към момента на
сключване на договор за правна помощ и съдействие с процесуално
представителство от 18.01.2018 г. С решението на съда са осъдени Сдружение
„Български футболен съюз“, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Витоша“, ул.“*******и със съдебен адресат: адвокат С.Н. *** и Б.Б.М., с ЕГН **********, със съдебен адресат адвокат С.Н. ***, солидарно
да заплатят по сметка на Софийски
районен съд сумата от 457,20 лв. - дължима държавна такса по исковете с правно
основание чл.225, ал.3 КТ и чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД, съразмерно с уважената част
от тези искове, на основание чл.78, ал.6 ГПК във връзка с чл.71, ал.1 ГПК; чл.1
от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и чл.77 ГПК. С решението на съда е осъдено Сдружение „Български футболен съюз“, с ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район „Витоша“, ул.“*******и със
съдебен адресат: адвокат С.Н. ***, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 136,24 лв. - дължима
държавна такса по исковете с правно основание чл.222, ал.1 КТ и чл.220, ал.1 КТ, арг. от чл.78, ал.2 ГПК и на основание чл.78, ал.6 ГПК във връзка с чл.71,
ал.1 ГПК; чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по
ГПК и чл.77 ГПК.
Срещу решението на СРС, 123 с-в е постъпила
въззивна жалба от Е.П.Д., подадена чрез пълномощника адв.В.М., с искане същото
да бъде отменено, в частта с която са отхвърлени предявените обективно
съединени искове и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат уважени
предявените искове. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила
и на
материалноправните разпоредби на закона,
по съображения подробно изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Сдружение“Български
футболен съюз“, гр.София, чрез пълномощника си адв.С.Н. и чрез процесуалния си
представител юрк.Я.Д.оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК.
Моли съда, жалбата като неоснователна да
бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -
потвърдено в обжалваната от ищеца част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник Б.Б.М., чрез пълномощника си адв.С.Н. оспорва
жалбата, като неоснователна, по съображения подробно изложени в депозирания по
делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли съда, жалбата като
неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение - потвърдено в обжалваната от ищеца част, като
правилно и законосъобразно. Не претендира присъждане на разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
В конкретния случай със заповед № 58/11.08.2017 г., издадена от Изпълнителен директор
на Български футболен съюз, на основание чл.328, ал.1, т.2 от Кодекса на
труда/КТ/, във връзка с чл.326, ал.2 от КТ, отправено предизвестие на
11.08.2017 г., Устав на Сдружение „Български футболен съюз“, приет на Третия
извънреден конгрес на БФС, проведен на 20.12.1996 г. и вписан с решение от
12.06.1997 г. по фирмено дело № 6746/1992 г. на Софийски градски съд, Фирмено
отделение, е прекратен трудов договор № ЛС-112/31.08.1993 г., сключен с Е.П.Д.,
ЕГН **********, за длъжността“ генерален секретар“ в Сдружение „БЪЛГАРСКИ
ФУТБОЛЕН СЪЮЗ“, гр.София, считано от 14.08.2017 г. В мотивите на заповедта,
като причини за прекратяване на трудовия договор е посочено: съкращаване в щата
на длъжността „ генерален секретар“. Посочено е също така следното: „Устава
приет на Втория извънреден конгрес на Български футболен съюз, проведен на
29.06.1993 г. е създадена длъжността „ генерален секретар“ и са определени
функциите му- чл.76, чл.77 и чл.78 от Устава, като е посочено, че с генералния
секретар се сключва трудов договор. Длъжността била единствена. Служителят Е.П.Д.
е заел длъжността „генерален секратер“ от 01.08.1993 г. по силата на трудов
договор № ЛС-112/31.08.1993 г. след приемането на Устава от 29.06.1993 г. и
вписването му във Фирмено отделение на СГС. С приемането на нов Устав на
Сдружение Български футболен съюз на Третия извънреден конгрес на БФС, проведен
на 20.12.1996 г. и вписан с решение от 12.06.1997 г. по фирмено дело № 6746/1992
г. на Софийски градски съд, Фирмено отделение, длъжността на генералния
секретар е премахната, без да са запазени функциите и задълженията за
длъжността. В чл.42 от този Устав е определена и организационната структура на
БФС, в която длъжност „генерален секретар“ не съществува.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Във връзка с доводите изложени във въззивната жалба, по предявените от ищеца Е.П.Д. срещу ответника Сдружение „Български
футболен съюз“, при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 и т.2, т.3 във връзка с
чл.225, ал.1 от КТ, съдът приема следното:
Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от
първоинстанционният съд относно законосъобразност на
заповед № 58/11.08.2017 г., издадена от
Изпълнителен директор на Български футболен съюз, на основание чл.328, ал.1,
т.2 от Кодекса на труда/КТ/, във връзка с чл.326, ал.2 от КТ, отправено
предизвестие на 11.08.2017 г., Устав на Сдружение „Български футболен съюз“,
приет на Третия извънреден конгрес на БФС, проведен на 20.12.1996 г. и вписан с
решение от 12.06.1997 г. по фирмено дело № 6746/1992 г. на Софийски градски
съд, Фирмено отделение, с която е прекратен трудов договор № ЛС-112/31.08.1993
г., сключен с Е.П.Д., ЕГН **********, за длъжността“ генерален секретар“ в
Сдружение „БЪЛГАРСКИ ФУТБОЛЕН СЪЮЗ“, гр.София, считано от 14.08.2017 г., са правилни и в
съответствие на материалния закон.
Преценката на събраните по делото
доказателства не могат да обосноват друг извод.
Съдът
приема, че изискванията за законност на уволнението поради съкращаване в щата са
следните: 1/ да е налице премахване, считано от един определен момент за в
бъдеще, на отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците или
служителите в предприятието или учреждението поради преустановяване на
съответстващите им трудови функции ; 2/ съкращението да е реално т.е
съответната трудова функция действително да се премахва, а не само да се
променя наименованието на съответстващата й длъжност при запазване характера на
извършваната работа ; 3/ да е налице към момента на уволнението-датата на
уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено
реалното фактическо съкращаване ; 4/ да е извършено по съответния ред и от
компетентен орган.
Законността
на уволнението в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ не се свързва по
необходимост само с наличието на утвърдено ново щатно разписание, а е меродавно
установяването на съществуването на материалноправното основание за
прекратяване на трудовото правоотношение. Съкращаването на щата означава
намаляване, премахване за в бъдеще на отделни бройки от утвърдения общ брой на
работниците и служителите. Причините за това могат да бъдат най-различни и
наличието им се преценява от работодателя или от компетентния за утвърждаването
на щатното разписание орган. Промяната на щатните бройки е въпрос на
целесъобразност за работодателя и не подлежи на съдебен контрол, като суверенно
негово право е да променя щата както прецени. Това, което е от значение е
съкращаването на съответна щатна бройка да е извършено от лицето или органа,
който има право да извършва промени в щатното разписание и да е реално - да има
фактическо /реално/ премахване на трудовите задължения, които включва
процесната длъжност.
На първо място
фактическият състав на приложеното прекратително основание изисква решение от
компетентния орган за премахването на съответната длъжност от щата на
предприятието и реално фактическо преустановяване на съответстващата й трудова
функция към момента на уволнението. При това съкращаване на щата е налице, както при пълно премахване на определена длъжност от
щата на работодателя, така и при частично намаляване на бройките за
служителите, които я изпълняват. Промяната на щатните бройки е въпрос на
целесъобразност за работодателя и не подлежи на съдебен контрол, като суверенно
негово право е да променя щата както прецени.
Съдът приема, че решението на работодателя за
промяна в щата на предприятието може да бъде обективирано в нарочен акт или с
одобрението на щатно разписание, отразяващо промяната. При промяна в щата на
предприятието, работодателят не е длъжен да издаде нарочен акт за отмяна на
предходното щатно разписание. Правопораждащия факт за уволнение поради
съкращаване на щата е волеизявлението на работодателя за промяна в щатните
бройки, независимо дали и в какъв документ е отразено това волеизявление. Законът не предвижда изисквания за форма на
действителност на щатното разписание, нито форма за доказването му. Такива
изисквания няма и по отношение на волеизявлението на работодателя за промяна в
щата, поради което факта на съкращаване може да бъде доказван с всички
допустими по процесуалния закон доказателствени средства. В производството по
иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1
от КТ
работодателят следва да установи факта на съкращаване на щатните бройки, което
може да бъде извършено както с документ, съдържащ изявлението на работодателя
за съкращаването, така и чрез съпоставяне на утвърдените щатни разписания преди
и след извършеното съкращаване.
В настоящия случай, съдът счита, че от приетите по делото
доказателства, неоспорени от въззивника-ищец по делото, се установява по безспорен начин
обстоятелството, че работодателят- ответник е установил в хода на
съдебното производство при условията на пълно и главно доказване, че е налице реално съкращаване в щата на длъжността,
заемана от въззивника-ищец. С оглед събраните по делото доказателства, съдът
намира, че следва да се направи обоснован извод, че при доказателствена тежест на
работодателя е доказано в хода на производството по делото, че е налице реално съкращаване на щата за заеманата от
въззивника-ищец длъжност. Налице е реално съкращаване в щата на длъжността „генерален секретар“ в Сдружение“Български футболен
съюз“,
заемана от ищеца Е.П.Д.. Доводите на
ищеца за липса на реално съкращаване на заеманата от него длъжност „генерален
секретар“ преди уволнението съдът намира за изцяло неоснователни. Длъжността
„Генерален секретар“, с оглед данните по делото е създадена с Устава на
Български футболен съюз от 29.06.1993 г. и е съществувала по силата на този
Устав до приемането на нов Устав на сдружението на 20.12.1996 г. С този Устав,
длъжността „генерален секретар“ е премахната и не съществува. В утвърденото
длъжностно щатно разписание на администрацията на БФС, в сила от 01.06.2017 г.,
не съществува длъжност „генерален секретар“. Т.е. налице е реално съкращаване
на длъжността „генерален секретар“ в Сдружение“Български футболен съюз“, заемана от ищеца Е.П.Д., преди уволнението му.
На следващо
място, като неоснователни следва да се преценят и доводите на ищеца за липса на
представителна власт на Изпълнителния директор на БФС за прекратяване на
трудовия договор с ищеца. Налице е в процесния случай представителна власт на
изпълнителния директор на БФС да прекрати трудовия договор сключен с ищеца. Съгласно
разпоредбата на чл.68, т.10 от Устава на БФС от 14.02.2014 г., изпълнителният
директор сключва трудовите договори със служителите на БФС, изменя и прекратява
трудовите правоотношения с тях. С оглед на което, изпълнителният директор на
БФС е имал право да прекрати трудовия договор сключен с ищеца.
С оглед на така изложените съображения, предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.1 и т.2, т.3 във връзка с чл. 225, ал.1 от КТ се явяват неоснователни и недоказани, и като
такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.
По
предявените осъдителни искове с правно основание чл.225, ал.3 от КТ и чл.86,
ал.1 от ЗЗД, съдът приема за установено следното:
Решението в обжалваната от ищеца част, с която са отхвърлени предявените
обективно съединени искове с правно основание чл.225, ал.3 от КТ и чл.86, ал.1
от ЗЗД е правилно, като краен резултат, но по съображения различни от
изложените от първата съдебна инстанция послужили, като основание за
отхвърлянето им. Крайните изводи на съда относно неоснователност на така предявените обективно
съединени искове, в частта, с която същите са отхвърлени са обосновани с оглед
данните по делото и събраните по делото доказателства.
На 28.08.2017 г.
на ищеца Е.П.Д. с нотариална покана, изпратена от ответника Сдружение
„Български футболен съюз“, лично са връчени приложените в оригинал към нея
документи, а именно: писмо- покана за възстановяване на работа с изх.№
І-5-602/08.08.2017 г. на БФС; заповед за възстановяване на работа №
57/08.08.2017 г. на БФС, с която Е.П.Д. е възстановен на длъжност „генерален
секретар“ в Сдружение“Български футболен съюз“, гр.София, считано от 09.08.2017
г.; предизвестие по чл.326, ал.2 от КТ за прекратяване на трудов договор с
изх.№ І-5-603/11.08.2017 г. на БФС и заповед № 58/11.08.2017 г. на БФС за
прекратяване на трудов договор.
Съгласно
разпоредбата на чл.345, ал.1 КТ при възстановяване на работника или служителя
на предишната му работа от работодателя или от съда той може да я заеме, ако в
двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на
работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. Еднократно
отправеното изявление на работника, че иска да започне работа обвързва
работодателя да изпълни задължението си да допусне възстановения на работа
работник до работното му място. Работодателят е длъжен да допусне незабавно
работника/служителя до изпълнението на заеманата длъжност или да стори това в
разумен срок съобразно спецификата на работа. Неизпълнението на това му
задължение дава основание на работника или служителя да претендира обезщетение
по чл.225, ал.3 КТ. От изложеното е видно, че, за да бъде уважен искът по чл.225,
ал.3 КТ, трябва да е налице следният фактически състав - ищецът по иска да има
качеството на работник/служител, възстановен по съдебен ред на заемана преди
незаконно уволнение длъжност; същият да се е явил пред работодателя да започне
изпълнение на работата по трудовото правоотношение, както и да не е допуснат от
работодателя да изпълнява работата, която му е възложена преди уволнението. Съгласно
разпоредбата на чл.225, ал.3 КТ, когато незаконно уволненият работник или
служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да
заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява,
работодателят дължи обезщетение на работника или служителя в размер на брутното
му трудово възнаграждение от деня на явяването му до действителното му
допускане до работа.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/12.12.2013г. по
тълк.дело № 2/2013, ОСГК на ВКС, отговорността на работодателя по чл.225, ал.3 КТ е договорна, произтичаща от неизпълнение на трудово задължение по възстановеното
трудово правоотношение /чл.127, ал.1 КТ/, като съгласно чл.228, ал.1 КТ
обезщетението се определя на базата на последното месечно брутно трудово
възнаграждение на работника или служителя, получено преди незаконното
уволнение, което не може да бъде по-малко от размера на установената за
страната минимална работна заплата за периода на недопускането. С оглед
посочената нормативната уредба, при иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ
следва да са налице кумулативно дадените в закона предпоставки - работникът да
е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност с влязло в сила решение,
да се е явил в предприятието, за да започне работа в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, както и да не е бил допуснат от работодателя да изпълнява работата, на
която е възстановен.
Възстановяването
на незаконно уволнения работник на предишната работа се извършва с влязло в
сила съдебно решение. То възстановява трудовото правоотношение занапред във вида,
в който е съществувало към незаконното уволнение - както би съществувало, ако
работникът не беше уволнен. Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 6 от
25.06.2015 г. по тълк.д. № 6/2014 г., ОСГК на ВКС, възстановяването на
неправомерно прекратеното трудово правоотношение не води до ретроактивно
запълване с изпълнение на права и задължения на веднъж изтеклото време, през
което то не е съществувало, и възстановеното трудово правоотношение има
действие занапред.
Съгласно
практиката на ВКС, под „явяване на работа” по смисъла на чл.345, ал. 1 КТ
следва да се разбира работникът или служителят да се яви лично, фактически в
предприятието и изрично да заяви желанието си да заеме длъжността, на която е
възстановен от съда. Достатъчно е еднократно лично явяване на работника или
служителя на работа, за да се приеме, че е изпълнил задължението си по чл. 345,
ал. 1 КТ.
В случая, видно от
събраните по делото доказателства се установява обстоятелството, че ищецът е
отправил до Президента на БФС, няколко заявления да започне изпълнение на трудовите си функции. В процесния случай
съдът намира, че липсват доказателства, че ищецът се е явил в предприятието, за
да заеме работата на която е възстановен. В разпоредбата на чл.225, ал.3 КТ е
посочено изрично, че е налице недопускане на работа "след явяването"
на работника или служителя в предприятието, което означава липса на изискване
за присъствие през целия период или през различни периоди на недопускане. Оттук
следва извод, че е напълно достатъчно работникът или служителят дори и един
единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност за започване
на работа, за да се приеме, че е изпълнено задължението за явяване.
Доказателства в тази насока не са ангажирани от страна на ищеца.
В трайната
практика на ВКС се приема също така, че искът за обезщетение по чл.225, ал.3 КТ
е осъдителен и по отношение на него се прилага общото правило на чл.154, ал.1 ГПК - всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава
своите искания или възражения. Задължение на ищеца е било да докаже, явяване в
предприятието, недопускането до работа от страна на работодателя, неговата
продължителност и произтеклата от това вреда, която в случая съставлява
пропусната полза. Насрещната страна може да осъществи насрещно доказване, за да
обори представените доказателства или за да създаде съмнения в тях , както и да
направи и възражения, които по силата на същото процесуално правило, трябва да
установи. Това ищецът може да направи с всички допустими по ГПК доказателствени
средства. Това обстоятелство може да бъде прието от съда за безспорно и
ненуждаещо се от доказване. Не е в тежест на работника да докаже размерът на
претърпяната вреда, тъй като размерът на обезщетението е определен в закона. В
процесния случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца за
явяването му да заеме предишната си работа. С оглед на което на ищеца не се
дължи от работодателя обезщетение по чл.225, ал.3 от КТ за недопускането му да
изпълнява длъжността на която е бил възстановен след незаконното уволнение,
което е отменено. Предявеният от ищеца осъдителен иск с правно основание
чл.225, ал.3 от КТ подлежи на отхвърляне, като неоснователен и недоказан. С оглед приетата неоснователност на главния иск с
правно основание чл.225, ал.3 от КТ, като неоснователна следва да бъде
преценена и акцесорната искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД. В тази връзка,
правилно, като краен резултат първоинстанционният съд е отхвърлил предявения
осъдителен иск с правно основание чл.225, ал.3 КТ в обжалваната от ищеца част,
за разликата над сумата от 9500 лв. до пълния предявен размер от 38203,96 лв.
Правилно, като краен резултат първоинстанционният съд е отхвърлил и предявената
акцесорна осъдителна искова претенция по чл.86, ал.1 от ЗЗД за разликата над 1930,13
лв. до пълния предявен размер от 4308,14 лв. Решението, в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск с правно
основание чл.225, ал.3 от КТ до размер на сумата от 9500 лв., както и в частта,
с която е уважен предявения осъдителен иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД до размер на
сумата от 1930,13 лв., като необжалвано от страна на ответниците по делото е
влязло в законна сила.
При
така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции крайни
изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като
неоснователна, а обжалваното с нея решение, включително и в частта на
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство:
При
този изход на спора пред настоящата съдебна инстанция, на въззивника-ищец не се
следват разноски. От друга страна на основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78,
ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник Сдружение „Български футболен
съюз“ следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното
производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 3640 лв., с вкючен ДДС за въззивната инстанция, съгласно
приложен анекс от 07.09.2021 г. към договор за правна помощ и съдействие с
процесуално представителство от 18.01.2018 г. и списък на разноски по чл.80 от ГПК. Като
неоснователно следва да се прецени направеното от ищеца, чрез неговия пълномощник
възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата страна-ответник Сдружение „Български футболен съюз“ адвокатско
възнаграждение. Съдът намира, че в
процесния случай съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и
определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II
т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба
№ 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния характер на
даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са
задължителни за съда. Съгласно решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело №
С-438/22 и определение № 343/15.02.2024 г. по т.дело № 1990/2023 г. по описа на
ВКС, II т.о., минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени в
Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила за съда. С оглед задължителния
характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, пар.1 ДФЕС, определените с
Наредба № 1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждения не
са задължителни за съда. Съобразно действителната правна и фактическа сложност
на делото пред въззивната инстанция и извършените от пълномощника на
въззиваемата страна- ответник Сдружение“ Български футболен съюз“ процесуални
действия, съдът намира, че претендираното от този ответник адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 3640 лв. с включен ДДС не е прекомерно и
не следва да бъде намалено. След постановяване на посоченото решение
на СЕС е формирана и практика на ВКС, в това число определение № 350 от 15.02.2024 г. по
ч.т.дело № 75/2024 г. на ВКС, II т.о., определение № 474 от 28.02.2024 г. по ч.т.дело № 961/2023 г. на ВКС, I
т.о. и др., според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване
разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен
спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредба
№ 1/20024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. В случая с оглед предмета и сложността
на производството и вида на извършените от пълномощника на ответника Сдружение“Български футболен
съюз“, процесуални действия - подаване на отговор на въззивна
жалба и явяване в съдебно заседание,
дължимите от ищеца разноски за
адвокатско възнаграждение за осъщественото представителство на посочения ответник във въззивната съдебна
инстанция следва да са в размер на сумата
от 3640 лв., с включен ДДС. От друга
страна, с оглед изричното изявление на пълномощника на въззиваемата страна-
ответник Б.Б.М. -адв.Св.Н., направено в
съдебно заседание на 26.10.2022 год., че не претендира присъждане на разноски,
такива не следва да й се присъждат за настоящата въззивна инстанция.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О.,
ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 27.07.2020 г., постановено
по гр.дело № 69575/2017 г. по описа на СРС, ІІ Г.О.,
123 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Е.П.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на Сдружение“ Български футболен съюз“, с Булстат *******,
с адрес: ул.“Цар *********, на основание чл.78, ал.3 от ГПК
във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 3640 лв. / три хиляди шестстотин и
четиридесет лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция
разноски /адв.възнаграждение/.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.