№ 2224
гр. София, 12.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Красимир Мазгалов Въззивно гражданско
дело № 20211100509474 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20099043 от 19.04.2021г., постановено по гр.дело №46746/2020г. по
описа на СРС, ГО, 167 с-в, е признато за установено по предявения от Н. Д. Р.,
ЕГН:********** срещу „ОТП Ф. Б.“ЕАД с ЕИК*******, отрицателен установителен иск с
правно основание чл.439, ал.1 вр.чл.124, ал.1 ГПК, че Н. Д. Р. не дължи поради изтекла
погасителна давност на „ОТП Ф. Б.“ ЕАД следните суми: 10 373,22 лв., представляваща
главница по договор за кредит от 04.07.2012 г., ведно с непогасена законна лихва, натрупана
към 11.12.2019 г. в размер на 2151,06 лв. и съдебни разноски в размер на 500,78 лв., за които
суми в полза на „Банка ДСК“ ЕАД са издадени заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК от 23.01.2014 г. и изпълнителен лист от 23.01.2014 г. по ч.гр.д.
№ 2375/2014 г. и е образувано изпълнително дело № 20147870400051 по описа на ЧСИ М.Д.,
а впоследствие вземането е било прехвърлено от „Банка ДСК“ ЕАД на „ОТП Ф. Б.“ ЕАД с
договор за цесия. Със същото решение е отхвърлен предявеният от ИР. П. Р. с
ЕГН********** срещу „ОТП Ф. Б.“ЕАД, ЕИК *******, отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ИР. П.
Р. не дължи поради изтекла погасителна давност на „ОТП Ф. Б.“ ЕАД същите суми, за които
в полза на „Банка ДСК“ ЕАД са издадени горепосочените заповед за изпълнение на парично
задължение и изпълнителен лист, и е образувано изпълнително дело № 20147870400051 на
ЧСИ М.Д., а впоследствие вземането е прехвърлено от „Банка ДСК“ ЕАД на ответника с
договор за цесия. Ищците са осъдени да заплатят на ответника сумата от 100лв.
1
юрисконсултско възнаграждение за производството пред СРС.
Срещу така постановеното решение, в частта с която е отхвърлен предявения от ИР.
П. Р. отрицателен установителен иск, е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1
ГПК въззивна жалба от ищеца ИР. П. Р.. Жалбоподателката поддържа, че на 13.02.2014г.
получила покана за доброволно изпълнение от 10.02.2014г. в качеството и на солидарен
длъжник с Н. Д. Р., с приложени препис от изпълнителен лист от 23.01.2014г. по гр.д.
№2375/2014г. на СРС, 76 състав и от заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК от 23.01.2014г., с която била уведомена, че въз основа на
приложените документи на 05.02.2014г. по искане на взискателя „Банка ДСК”ЕАД е
образувано изпълнително дело №20147870400051 по описа на ЧСИ М.Д. №787 на КЧСИ за
посочените и в исковата молба задължения, произтичащи от договор за банков кредит. След
подаване на молбата за образуване на изпълнително дело взискателят поискал извършването
на справки за имущественото състояние на длъжника, като били извършени и изпълнителни
действия- налагане на запори върху вземания по банкови сметки на 12.02.2014год. твърди,
че след това не са искани и не са извършвани изпълнителни действия повече от пет години,
а справките, изпращането и връчването на ПДИ не са изпълнителни действия по смисъла на
ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС и не прекъсват давността. Впоследствие ответникът бил
конституиран като частен правоприемник на взискателя „Банка ДСК” ЕАД, въз основа на
договор за цесия. Жалбоподателят твърди, че не е уведомена за така извършената цесия по
реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД и до настоящия момент, а съгласно чл.99, ал.3 от ЗЗД
прехвърлянето на вземане има действие спрямо длъжника от деня, когато предишният
кредитор му съобщи за станалото прехвърляне, поради което всички поискани и извършени
действия от страна на ответника са недействителни и задълженията са погасени по давност,
която не била спирана или прекъсвана. В тази връзка твърди, че първоинстанционния съд
неправилно е приел, че доброволните плащания от страна на длъжника са с правно значение,
годно да прекъсне срока по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, както и да прекъснат давността в
предвидените в чл.116 б. „а“ и б. „в“ от ЗЗД случаи. Съдът неправилно приел, че със
съставянето на протокол от 17.02.2014 год. на ЧСИ длъжникът признал вземането.
Жалбоподателката се запознала с образуваното дело и извършените към този момент
изпълнителни действия, заявила че ще погаси задължението чрез ежемесечни по 250 лева до
пълното погасяване на задължението, но никъде в протокола не било посочено че признава
вземането. Жалбоподателката не спазвала и задължението да внася ежемесечно сумата от
250 лева, а вноските били извършвани през месец- два и в размери доста по- малки от
посочените в протокола. Частичното плащане на задължението не можело да се тълкува
като признаване на вземането, тъй като последното трябвало да е направено в рамките на
давностния срок, да е отправено до кредитора или до негов представител и да се отнася до
съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които то
произхожда. Претендира отмяна на решението на СРС в обжалваната част и уважаване на
предявения от нея иск, както и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ответник, в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва
2
същата като неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено, като излага
съображения в тази насока и претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно
решение, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно в
обжалваната му част, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
С ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност се прекъсва с
всяко същинско изпълнително действие, като от този момент започва да тече нова
погасителна давност за вземането. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от
взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане
на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране
или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта
или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не
прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на
покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение,
плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го
приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с
предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Освен това, съгласно
3
чл.116, б.“а“ от ЗЗД, погасителната давност се прекъсва и с признаване на вземането от
длъжника.
От приложеното по делото копие на изпълнително дело № 20147870400051 на ЧСИ
М.Д. се установява, че на 17.02.2014г. е съставен протокол в кантората на ЧСИ, в който е
отразено личното явяване на жалбоподателя- ищец ИР. П. Р., която се запознала с
образуваното дело и с извършените към този момент изпълнителни действия и заявила, че
ще погаси задължението, като внася всеки месец до 15-то число по 250 лв. до пълното
погасяване на задължението. Впоследствие И.Р. извършвала редовни плащания в периода
м.03.2014г. - м.07.2019г. На 20.04.2017г. ищцата Р. подала молба до ЧСИ за издаване на
удостоверение, от което да е видно ежемесечното плащане на вноските по изпълнителното
дело съгласно протокола от 17.02.2014г. Удостоверението е издадено на същата дата и в
него е посочено, че към момента на издаването му задължението по изпълнителното дело се
погасява чрез ежемесечни вноски, извършвани от страна на длъжника ИР. П. Р.. До датата
на провеждане на устните състезания не е изтекъл 5-годишен срок от последното извършено
плащане въз основа на протокола от 17.02.2014г.
Както правилно е отбелязал и първостепенният съд, не са представени доказателства
ищците да са били уведомени от цедента или цесионера за извършената цесия, но по делото
е представено уведомление до длъжника по чл.99, ал.3 ЗЗД и доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина на уведомяване, съобщаването на цесията в рамките на
съдебното производство по предявения иск следва да бъде зачетено от съда. С
уведомяването е завършен фактическият състав по чл.99 ЗЗД, като в същото време не се
установява ищцата да е платила на цедента, поради което цесионерът се явява носител на
вземането.
Предвид гореизложеното решението следва да бъде потвърдено като правилно в
обжалваната му част.
По разноските:
При този изход на спора ответникът по жалбата има право на възнаграждение за
защита от юрисконсулт във въззивното производство, което настоящият състав намира че
следва да се определи на минимума от 100 лева поради ниската фактическа и правна
сложност на спора.
По тези съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20099043 от 19.04.2021г., постановено по гр.дело
№46746/2020г. по описа на СРС, ГО, 167 с-в в обжалваната му част.
ОСЪЖДА ИР. П. Р. с ЕГН********** да заплати на „ОТП Ф. Б.“ЕАД, ЕИК *******
сумата от 100 лева (сто лева)- разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на
4
чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5