№ 2764
гр. София, 07.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
ЦВЕТИНА В. К.А
при участието на секретаря Ю.а Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100509372 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника Ю. К. З. срещу решение № 20112998 от 13.01.2024 г., постановено по гр.
дело № 24480/2018 г. по описа на СРС, 123 състав, с което по предявения от Т. М. З.
положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за
установено по отношение на Ю. К. З., че Т. М. З. притежава правото на собственост върху
1/2 идеална част от следния недвижим имот, находящ се на адрес: Столична община –
район Нови Искър, село Балша, ул. ****, а именно: Поземлен имот с идентификатор
02511.4604.85, с площ от 1014 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори
02511.4604.85.692, 02511.4604.85.55, 02511.4604.85.58, 02511.4604.85.86, с номер от
предходен план 85, заедно с изградените в имота сгради: складова сграда на един етаж с
идентификатор 02511.4604.85.1 с площ от 13 кв. м. и инфраструктурна сграда на един
етаж с идентификатор 02511.4604.85.2 с площ от 17 кв. м., като на основание чл. 537, ал. 2,
изр. последно ГПК е отменен частично Нотариален акт за собственост върху недвижим
имот, придобит по давност № 142, том ІІ, рег. № 16347, дело № 313/2017 г., съставен на
31.10.2017 г. от нотариус Р.Р., до размер на притежаваната в собственост от Т. М. З. 1/2
идеална част от недвижимия имот, находящ се на адрес: Столична община – район Нови
1
Искър, село Балша, ул. ****, а именно: Поземлен имот, с идентификатор 02511.4604.85, с
площ от 1014 кв. м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори 02511.4604.85.692,
02511.4604.85.55, 02511.4604.85.58, 02511.4604.85.86, с номер от предходен план 85, заедно с
изградените в имота сгради: складова сграда на един етаж с идентификатор 02511.4604.85.1
с площ от 13 кв. м. и инфраструктурна сграда на един етаж с идентификатор 02511.4604.85.2
с площ от 17 кв. м.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение
поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на процесуалните правила и
необоснованост с твърдения, че от събраните по делото доказателства не се доказва
твърдяното от ищцата владение от страна на общия наследодател М. К. З. и придобиване на
парцела от него по давност, нито упражнявана от ищцата фактическа власт върху имотите.
Въззивникът не оспорва упражняваната от наследодателя М. З. фактическа власт върху
земята, но счита, че вещта не е била придобит по давност от последния, тъй като имотът е
бил ограден едва през 1980 г., като владение върху него е било упражнявано и от бащата на
ответника К., както и от самия ответник, считано от 2011 г. до днес. Ето защо моли за
отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск в цялост.
Въззиваемата Т. М. З. е подала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, поради
следните съображения:
За основателността на предявения положителен установителен иск за собственост върху ½
идеална част от описаните недвижими имоти в тежест на ищцата е да установи
придобиването в нейна полза на вещното право на наведеното основание – давност и
наследяване.
В настоящия случай е безспорно, а и от приетите по делото писмени доказателства се
2
установява, че върху процесния имот, представляващ поземлен имот с идентификатор
02511.4604.85 и две стопански постройки в него, находящи се в с. Балша, ул. ****, е била
установена фактическа власт от М. К. З., който е починал на 06.09.2008 г. и е оставил за свои
законни наследници ищцата Т. М. З. (дъщеря) и К. М.ов З. (син). Последният е починал на
02.06.2011 г. е бил наследен по закон от ответника Ю. К. З. и от преживялата съпруга Й.В.В.-
З.. По делото не се установява общият наследодател М. З. да се е разпоредил с процесния
имот за след смъртта си със завещание, като спорни между страните се явяват
обстоятелствата дали същият е придобил по давност парцела приживе, респ. налице ли е
промяна в намерението му за своене и дали ответникът Ю. К. З. е установил собствено
владение върху вещта, годно да го направи собственик за период от 10 години.
Владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично
или чрез другиго, като своя. Държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която
лицето не държи като своя. Владението по чл. 68 ЗС се характеризира с два основни
признака: обективен – упражняване на фактическа власт върху вещта, и субективен –
намерението да се държи вещта като своя, като според оборимата законова презумпция на
чл. 69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
Цитираната законова презумпция размества доказателствената тежест, така че страната,
която я оспорва, трябва да я обори. При преценката дали е установено владение, следва да се
вземат предвид характеристиките на владението, които са изрично посочени в чл. 2 от
Закона за давността (отм.), като същото следва да е непрекъснато (да не е загубено за повече
от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно
(да не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като
своя.
За установяване на посочените обстоятелства по делото са събрани гласни доказателства
чрез разпит на четирима свидетели, чиито показания в своята съвкупност установяват
осъществявано от общия наследодател владение върху имота. Свидетелите Б.К.Н. и Н.Т. З.,
съседи на имота, са категорични, че процесният парцел в с. Балша е бил даден на М. между
1965 г. и 1970 г. от баща му Б.М. З., като М. е обработвал земята като овощна градина,
събирал е плодовете от дръвчетата и е оградил парцела с телена мрежа преди повече от 30
години (т.е. в края на 80-те и началото на 90-те години). Свидетелят З. допълва, че М. е
обработвал земята до последно до преди смъртта си, като през всичките години е събирал
плодовете от овощните дръвчета и ги е преработвал на ракия и компоти, като е считал имота
за свой. Установените обстоятелства несъмнено сочат на извод, че М. З. е придобил имота по
давност – видно е, че същият е упражнявал фактическа власт върху него повече от 10 години
преди смъртта си, като намерението му за своене се предполага на основание чл. 69 ЗС, а и
се установява от свидетелските показания относно поведението му, от което е видно, че е
ползвал имота за себе си.
Изложеното не се опровергава от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на
доведените от ответника свидетели В.Б.В. и И.Б. И.. Свидетелката В. говори за процесния
имот като за „имота на дядо Д.“ и уточнява, че това е М., дядото на Ю. З.. Същата е живяла
3
в съседен имот в периода 2002 г. – 2012 г., като потвърждава, че през този период
процесният парцел е бил ограден с телена ограда, която съществува и до днес, а дядо Д. е
посещавал имота до смъртта си. След като починал, имотът се стопанисвал от сина му К., а
след това и от Ю., който наемал друг човек да го коси. Свидетелката В. допълва, че от дядо
Д. знае, че той не искал Т. да придобива земята в с. Балша, поради което имал намерение да
си извади нотариален акт за парцела и да го прехвърли директно на сина си К., но до
смъртта си така и не успял да го направи. Изложеното обстоятелство не доказва
твърденията на ответника, че е налице трансформация в намерението за своене на
наследодателя М., напротив – видно е, че до смъртта си същият се е считал за собственик на
имота, т.е. упражнявал е владение за себе си и е планирал извършване на разпоредителни
сделки с давностения имот, но доколкото не ги е изпълнил, парцелът е останал в
патримониума на М. З. и след смъртта му е преминал във съсобственост на неговите
наследници по закон – низходящите Т. и К., при равни квоти от по ½ идеална част. Промяна
в намерението за своене не се установява и от показанията на свидетеля И., който си спомня,
че имотът на М. е бил ограден още 1980 г. – 1983 г. и след това оградата не е местена или
променяна, като в останалата част показанията му касаят непосредствени впечатления за
земята след смъртта на наследодателя З., поради което нямат отношение към опровергаване
на твърдяната придобивна давност в полза на М..
В подкрепа на извода, че М. З. е държал имота за себе си и го е придобил по давност
приживе, е и приетата по делото декларация (л. 26 – л. 33 от делото), подадена от него по
реда на чл. 14 ЗМДТ, с която още на 26.03.1998 г. същият е декларирал имота като свой и е
посочил, че е негов единствен собственик. В този смисъл са и показанията на свидетелите,
разпитани в хода на обстоятелствената проверка по нот. дело № 313/2017 г. на нотариус Р.Р.,
с рег. № 104 на НК, издала констативния нотариален акт в полза на ответника (л. 105 от
делото на СРС). Същите разказват, че дядото на Ю. не е имал къща в с. Балша и сам си
направил бунгало, за да си почива, като дойде да работи на градината, той си е вкарал вода в
имота и парцелът се предавал по наследство от дядото на Ю. към баща му и сега към него.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства
въззивният съд намира за пълно и главно доказано обстоятелството, че общият наследодател
М. К. З. е упражнявал фактическа власт върху процесния недвижим имот в продължение на
повече от 10 години явно, спокойно и непрекъснато (при липса на каквито и да било данни
други лица да са изразявали претенции към имота преди смъртта му), с намерение да го свои
за себе си, поради което го е придобил по давност. Същият не се е разпоредил с имота
приживе или за след смъртта си чрез завещание, поради което дори и да е имал намерение да
го остави в собственост единствено на сина си К., при липса на изрично разпореждане в
този смисъл имотът е бил наследен по закон от двамата низходящи на М. – ищцата Т. З. и
брат й К. З., като всеки от тях е получил по ½ идеална част от него.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че по делото не се
доказва ответникът Ю. К. З. да е придобил собствената на ищцата ½ идеална част от имота
по давност. В полза на последния е издаден констативен нотариален акт за собственост
4
върху недвижим имот, придобит по давност № 142, том ІІ, рег. № 16347, дело № 313/2017 г.,
съставен на 31.10.2017 г. от нотариус Р.Р., но удостовереното от нотариуса право на
собственост се явява опровергано в настоящото производство, тъй като по изложените по-
горе мотиви се установява несъмнено, че до смъртта си на 06.09.2008 г. собственик на имота
е бил М. К. З.. След тази дата и до съставяне на констативния нотариален акт на 31.10.2017 г.
не е изтекъл период от 10 години, в който Ю. З. да е могъл да придобие имота по давност,
като евентуално упражняваното от него давностно владение е било прекъснато, преди да
изтекат 10 години, с предявяване на иска в настоящото производство на 17.04.2018 г. (арг.
чл. 116, б. „б“ ЗЗД).
В допълнение следва да се отбележи, че между страните по делото изначално е възникнала
съсобственост върху имота, основана на наследяване (доколкото след смъртта на К. З. на
02.06.2011 г. той е бил наследен от сина си Ю. и съпругата си Й.). Това придобивно
основание предполага, че при упражняването на фактическа власт от единия съсобственик
върху целия имот е налице съвладение –упражняване на владение спрямо собствената
идеална част от жилището и държане спрямо дела на останалите сънаследници. Това е така,
тъй като след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт
върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на
техните идеални части и това е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. В
този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
1/06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.
В тези случаи, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални
части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни
действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях
по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите
съсобственици. Това е т.нар преобръщане на владението (interversio possessionis), при което
съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец. Ако се позовава на
придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия,
с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е
започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до
знанието на останалите съсобственици. Завладяването на частите на останалите и промяната
по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи
владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.
В настоящия случай ответникът Ю. К. З. не доказва, че той или баща му К. са превърнали
държането на чуждите идеални части (тези на Т. З.) във владение, което да са манифестирали
пред ищцата чрез действия, отричащи нейните права. Свидетелите В. и И. разказват, че след
смъртта на дядо Д. К. и жена му Й. са стопанисвали имота, като впоследствие Ю. се грижил
за него, наемал друг човек да го почиства, да подрязва дърветата и да го коси. Установените
фактическа власт и извършвани в парцела действия сами по себе си не отричат правата на
съсобственика Т. З. и не са от естество да манифестират отблъскване на владението й.
Същевременно, твърдяното от свидетелите обстоятелство, че не са виждали ищцата в с.
5
Балша, не може да обоснове придобиване на целия имот в полза на ответника, тъй като
владението на идеалната й част се е извършвало чрез трето лице (при липса на категорични
доказателства за трансформиране на държането от съсобственика във владение), а и
неупражняването на правото на собственост не води до погасяването му (арг. чл. 99 ЗС).
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събраните гласни и писмени
доказателства настоящата въззивна инстанция намира за недоказано възражението на
ответника за изтекла в негова полза придобивна давност върху собствената на ищцата и
придобита от нея по наследство ½ идеална част от имота – по делото не се доказва нито
период от 10 години на упражнявана от Ю. З. фактическа власт с намерение за своене
(предвид прекъсването на давностния срок, преди да изтече), нито манифестиране пред
останалите съсобственици на осъществената от него трансформация на държането във
владение. Следователно, Т. З. се явява собственик по наследство на ½ идеална част от
поземления имот и разположените върху него две сгради, поради което предявеният от нея
положителен установителен иск е основателен и следва да се уважи, а като последица от
основателността на претенцията и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативният
нотариален акт в полза на ответника следва да бъде отменен в частта относно собствената
на ищцата половина от имотите.
Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивната инстанция,
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемата има право на
направените от нея разноски във въззивното производство в размер на 800 лв., платено
възнаграждение за един адвокат.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20112998 от 13.01.2024 г., постановено по гр. дело №
24480/2018 г. по описа на СРС, 123 състав.
ОСЪЖДА Ю. К. З., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Надежда“, бл. ****, да
заплати на Т. М. З., ЕГН **********, с адрес: гр. Златоград, ул. ****, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 800 лв., разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховен касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7