Р Е Ш
Е Н И Е N 223
гр. Сливен, 18.12.2019 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на осемнадесети декември през двехиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА М.
мл.с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Пенка Спасова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 593 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно решение № 292/14.10.2019г. по гр.д. № 130/19г.
на НзРС, с което е лишен от родителски права на основание чл. 132 ал. 1 т. 2 от СК П.П.А. спрямо детето А.П.А., родено на ***г., поради трайно неполагане на
грижи и недаване на издръжка на детето без уважителни причини и му е определен
на основание чл. 134 т. 2 от СК режим на лични контакти с детето.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство чрез особения му представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК.
Въззивникът обжалва изцяло
цитираното решение на СлРС, като твърди, че то е материално и процесуално
незаконосъобразно, неправилно и необосновано, тъй като в настоящия случай не
може да бъде направен обоснован извод от събраните доказателства по делото, че
бащата трайно се е дезинтересирал от малолетното дете. Счита, че макар срещите
му с детето да са малко, това не дава основание ответникът да бъде лишен от
родителски права, освен това той е предоставял, макар и минимални, средства за
издръжката на детето си. Въззивникът твърди още, че съгласно практиката на
съдилищата и на ВКС, основание за налагане на тази крайна мярка е когато
родителят създава риск за отглеждането и възпитанието на детето, или
демонстрира пълно равнодушие и незаинтересуваност от живота на детето, какъвто
не е настоящият случай. Счита, че неосъществяването в пълна степен от ответника
на задължението си да дава издръжка на детето се дължи на обективни причини,
понеже е изпаднал в трайна безработица и не е реализирал доходи, не притежава
недвижими имоти или МПС, не е бил в състояние да задоволи дори своите
най-належащи жизнени нужди. Така въззивникът твърди, че по делото не е доказана
нужда за лишаването му от родителски права.
Поради всичко изложено,
особеният представител моли въззивния съд да отмени атакуваното решение като
неправилно и незаконосъобразно и вместо това постанови друго, с което отхвърли
иска като неоснователен и недоказан.
Няма претенция за разноски.
Във въззивната жалба не са
направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор,
с който оспорва въззивната
жалба като неоснователна и иска потвърждаване на обжалваното решение като
правилно и законосъобразно. Развива подробни доводи, с които оборва всички
релевирани оплаквания и излага съображения за процесулната и материална
законосъобразност на атакувания акт. Твърди, че по делото се е установило цялостно неизпълнение на
родителските задължения от страна на ответника по отношение на малолетното
дете, в двете укорими форми – недадване на издръжка и неполагане на грижи без основателна причина
за това. Цялостно е пренебрегнал и се е самоосвободил от родителските функции
чрез безпричинно и трайно установено бездействие.
Моли да се потвърди
атакуваното решение, не претендира разноски за тази инстанция.
Няма направени доказателствени искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично, за него се явява процесуален представител – адвокат - назначен по реда на чл. 47 ал. 6 от ГПК, който поддържа въззивната жалба, оспорва отговора, иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се представлява.
За контролиращата страна – ОП-Сливен, редовно призована, се явява прокурор от
ОП, който заявява, че намира жалбата за допустима, но неоснователна, счита, че
са налице законовите предпоставки на чл. 132 ал. 1 т. 2 от СК за уважаване на
молбата, предлага потвърждаване на решението на първоинстанционния съд.
За Д“СП“-„ЗД“ – Нова Загора не се явява представител.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния му обхват – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалванотно решение е и правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал. Също така въззивният състав споделя и правните изводи на РС, които са обосновани и намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща мотивите си към тези на първоинстанционния съд.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Установените
чрез главно, пряко и пълно доказване факти от страна на ищцата, които съдът
приема за безспорни и еднозначни, са, че след раждането на детето Александър
през 2009г. родителите му са се разделили през м. януари 2010г., след кратко
събиране, продължило до м. 02.2011 г. двамата са се разделили и повече не са
живели заедно, майката /ищца в първоинстанционното производство/ се е
установила с детето в дома на своята майка и е поела изцяло всички лични и
финансови грижи относно отглеждането и възпитанието на детето. Бащата –
ответникът в първоинстанционното производство, през първите няколко години след
2011г., е търсил и виждал детето, макар и рядко, след което е преустановил
контактите си с него. Даваните от него парични средства са били минимални и
изброими – за Коледа на 2016г. е предал подарък от 60 лв. от своя баща за
детето, през 2017 г. му е дал 150 лв. за рождения ден и 120 лв. за първия
учебен ден. По време на образуваното от ищцата дело за присъждане на издръжка
през 2017г., преди постановяване на решението на 01.02.2018г., ответникът е
заплатил издръжка за детето от 130 лв. за месеците 11. и 12. 2017г. Живял и
работил е в гр. Нова Загора, като е бил в трудови правоотношения от 2004г . до
м. юли 2018г., когато напуска работа. Не е плащал доброволно присъдената
издръжка и ищцата е поискала образуване на изпълнително производство срещу него
през пролетта на 2018г. Осъществена е случайна среща с детето през месец Март
2018г., след което, до предявяването на настоящия иск на 08.02.2019г. няма
данни да е търсил детето или да е давал издръжка в пари или натура за него.
Нормата, регулираща
процесното правоотношение, е тази на чл. 132 ал.1 т.2 от СК, съгласно която
родителят може да бъде лишен от родителски права, когато без основателна
причина трайно не полага грижа за детето и не му дава издръжка. Законодателят е
предпоставил едновременното наличие в кумулативна даденост на четири условия - родителят
да не полага грижи за детето, да не дава издръжка, това негово поведение да има
траен характер и да не е обусловено от основателна причина. Счита се, че родителят
не полага грижа за детето, когато го е изоставил и не упражнява изобщо
родителските си права, не се интересува от него, нито от отглеждането,
възпитанието и образованието, нито от представляването и защитата на интересите
на детето пред трети лица. Независимо от конкретното си съдържание,
неполагането на грижа за детето представлява пасивно поведение, бездействие, от
гледна точка на осъществяване на родителските му функции. Същевременно е
необходимо, наред с неполагането на грижа, родителят да не дава издръжка на
детето, в смисъл, че не участва и финансово в нито един от тези аспекти на
отглеждането му.На трето място, поведението, което родителят е възприел, трябва
да има траен характер. Времетраенето на родителската дезинтересираност не е
фиксирано в закона, за да се предостави възможност за по-гъвкава преценка при защитата
на интересите на детето. Практиката се е солидаризирала около виждането, че ако
в период от около една година родителят не проявява интерес към детето, не може
да се очаква и за в бъдеще да осъществява родителските си задължения, тоест – поведението
му се характеризира с устойчивост. Последната предпоставка за лишаване от
родителски права на основание т. 2 на чл. 132 ал. 1 от СК, е липсата на
основателна причина за неизпълнение на родителските задължения. За да са
основателни причините, които препятстват изпълнението им, е необходимо
установяване на такива обстоятелства, които да поставят родителя в обективна невъзможност
да изпълнява задълженията си и само тогава поведението му ще се счете за
безвиновно. Също основателни ще бъдат и причините, които макар да не правят
невъзможно осъществяването на родителските функции, значително го затрудняват и
така правят бездействието на родителя разбираемо и приемливо от житейска и
морална гледна точка, без да го превръщат в правно невиновно.
Накратко – правната норма
повелява, че родителят,
който продължително и без основателна причина не проявява интерес към
здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие и
същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски
дълг, което го
дисквалифицира правно от функцията на родител.
В светлината на
изложеното следва да се търси съвпадение между горните фактически констатации и
предписаното от законовата норма. Изходната теоретична позиция, намерила
проявление в тълкувателната и трайната съдебна практика, от която следва да се
подходи при извършване на конкретната преценка, е, че „детето има право да бъде отглеждано и възпитавано
по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено
и социално развитие,
както повелява чл. 124 ал. 1 от СК, а на
това право съответства задължението на родителя да се грижи за физическото,
умствено, нравствено и социално развитие на детето, за неговото образование и
неговите лични и имуществени интереси. Израз на горните права и отговорности е
и задължението на всеки родител да осигурява условия на живот необходими за
развитие на детето, което включва и издръжка на ненавършилите пълнолетие деца, съгласно чл. 143 от СК.“ Прието е еднозначно от съдилищата, че
„институтът на лишаване
от родителски права означава цялостно отнемане на родителските правомощия и
носи характеристиките на най-радикалната мярка за защита на детето в
отношенията му с родителя. Тя се налага при особено тежки случаи, когато
опасността за детето е особено интензивна, затова винаги се постановява
съдебно. Това задължава съда, при постановяване на решението си, да стигне до
обективната истина, като използва всички допустими доказателствени средства и
проведе пълно доказване по отношение всички фактически твърдения обуславящи
спорното право.“
В случая
се установява непререкаемо и безсъмнено, че са осъществени от страна на
ответника двете основни отрицателни поведенчески предпоставки при изпълнени и
двете положителни условия за тях.
От окончателната раздяла на родителите през
2011г. до предявяване на исковата молба на 08.02.2019г. ответникът не е общувал
редовно и пълноценно с детето си. През първата година е имало кратки контакти,
основно по телефона, а следващите срещи са били все по някакъв конкретен повод
– за Коледа през 2016г., за рождения ден на детето и първия му учебен ден –
през 2017г., и среща през месец Март 2018г., която не е била
инициирана от ответника. Тази хронограма се различава драстично от представата
за полагане на елементарна грижа, в какъвто и да било аспект, спрямо
малолетното дете. Закономерно
е, че за да може да полага грижи за детето си, родителят преди всичко следва да
проявява активност и настоятелност в търсенето на контакти с него, за да може да осигури базата за
необходимата емоционална връзка, както и практически да покаже грижата си. В случая е видно, че ответникът не е сторил нищо, с което да демонстрира
съществуваща, желана, искрена и дейна ангажираност към сина си, да го включи в
реална, витална връзка баща-син. Действията му са формални и лишени от
родителска целенасоченост. Те не могата да се приравнят на такива, способстващи
за правилното психофизическо развитие на детето, които, от своя страна, в никакъв случай не могат да се
сведат до обикновеното му „виждане“.
Също така е
установено, че ответникът не е давал и издръжка, която да замести поне отчасти
недадените грижи, приравнявайки ги на парична сума. Плащанията, също по
конкретен повод – за Коледа 2016г., за рождения ден и първия учебен ден през
2017г. /част от тях – подарък от дядото на детето/, не изпълват съдържанието на
понятието „издръжка“, а действителната такава е дадена едва по време на съдебен
процес – за м. 11 и м. 12. 2017г., след
което майката е образувала изпълнително дело за принудителното й събиране,
поради липса на доброволно изпълнение на съдебния акт.
Това
поведение показва недвусмислено отношението на ответника към сина му и не може
да се приеме като изрядно изпълнение на задължението за издържане на
малолетното дете. Обратното – сочи на незаинтересованост и крайна неохота за
поемане на финансов ангажимент, преодолявана единствено посредством механизма
на държавната принуда. Следва да се посочи ,че
не може да се счете, че родителската дезинтересираност отпада при наличие на отделни
прояви на загриженост за детето или при спорадични предоставяния на
незначителни суми за негова издръжка, особено когато е видно, че това не
представлява израз на извършваща се промяна в отношението на родителя към неговото
дете.
Що се
отнася до качествените определения, предписани от нормотвореца, които трябва да
характеризират неполагането на грижите и недаването на издръжката – трайност и
неоснователност – те също са категорично доказани.
Недаването на издръжка,
независимо дали е изрично поискана, не може да се оправдае с твърдението, че
родителят не разполага с парични средства. Това обстоятелство не го освобождава
от отговорност, тъй като задължението за издръжка на малолетно дете е
безусловно и не зависи дори от това, дали детето разполага с имущество, с което
да се издържа само. Освен това детето е от кръга на лицата, за които
законодателят е предвидил специална закрила и във всички производства, с които
се засягат неговите права и законни интереси, съдът служебно търси
защита на най-добрия му интерес. Доколкото
с нормите на чл. 27 т. 2 и чл. 18 и чл. 3 на Конвенцията за правата на детето
от 20.11.1989г. на ОС на ООН, ратифицирана от РБ и действаща като вътрешна
норма от 1991 г., се вменява на
родителите или другите лица, отговорни за детето, първостепенната
отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности
условията за живот, необходими за развитието на детето и доколкото висшите интереси на детето са водещо
съображение във всички действия, отнасящи се до децата и следва да са основна грижа на родителите, е несъмнено, че ответникът е
пренебрегнал грубо и неоправдано интереса на сина си и своята отговорност към
него.В настоящия случай е
доказано, че той е бил ангажиран в трудово правоотношение до м.
юли 2018г., когато напуска работата си, тоест – сам се е поставил в състояние на безработен. Положението му на млад – 35 годишен, здрав и работоспособен индивид,
съчетано с качеството му на родител на малолетно дете, е била достатъчна
предпоставка и мотивация той да положи необходимите и ефективни усилия да
осигури доход поне в минималния размер, за да обезпечи задоволителни средства за съществуване за
детето си и себе си, без да превръща своите
нужди в приоритет, но той не го е сторил. Доколкото не е доказано
наличие на обективна невъзможност или затруднение – болест, намалена
трудоспособност, задължения към други непълнолетни низходящи или лица с право
на издръжка – то липсва „основателност“ на бездействието му. Аналогично се
обосновава и липсата на основателна причина за неполагането и на грижи, дори за
осъществяване на елементарно общуване на базово ниво с детето, или прекарване
на някакво време с него. Ответникът живее и е работил в същото населено място и
местоживеенето на детето му е било известно, както и вариантите за контакти с
майка му.
На
последно място този въззивен състав приема, че е налице и изискуемата трайност
в поведението на ответника касателно неполагането на грижи и недаването на издръжка. В общ смисъл
употребеното от законодателя наречие "трайно"
означава продължително, неизменно, издръжливо. Легално определение на СК и ЗЗДт
за времевите рамки на тази трайност при установяване на двата отрицателни факта,
както вече се посочи, няма.
Съдът
приема конкретно за всеки случай, според конкретните обстоятелства, наличието
на този фактор, като се ръководи от законодателното виждане за сходни
състояния, от установената практика и от субективното отношение на родителя,
като неизменен критерий остава интересът на детето, който е обективна
категория.
В случая
се касае за непрекъснато негативно поведение за срок от почти една година – от
м. 03.2018г. до м. 02.2019г., като посоченият като начален момент е само
формален и ориентировъчен, тъй като той не представлява краят на период на
пълноценно и ефективно общуване и грижи, а маркира една от общо няколко, за
време от близо 7 години, срещи на ответника с детето му, които пък, разположени
в темпорална диаграма, дават картина на крайна отчужденост, безразличие и нежелание,
които рязко контрастират с очакваното бащинско държание, отличаващо се в това
отношение с устойчивост и трайност.
В
обобщение – настоящият въззивен състав приема, че по делото са събрани
достатъчно доказателства относно релевантните факти от предмета на доказване по
делото - ответникът не търси контакти със сина си Александър, трайно не полага грижи за него и не му е плащал
издръжка, в продължение на 6 години, с две доказани изключения. Налице е трайно дезинтересиране на бащата от детето и
пренебрегване на родителския дълг. Касае се до виновно поведение на родителя,
който без основателна причина не изпълнява родителските си задължения,
своеволно и неоправдано е дивергирал от родителската си функция, поради което и
формалното притежаване на родителските права е станало неоправдано и
нецелесъобразно за интересите на детето. Осъществяването на фактическия състав
на правната норма сочи на противоправно поведение на родителя и представлява
цялостно неизпълнение на родителските задължения, което от своя страна
представлява законоустановено основание за лишаване от родителски права при
условията на чл. 132 ал. 1 т. 2 от СК.
Поради това
искът се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен.
Уважаването му
налага и определяне, съгласно нормата на чл. 134 т. 2 от СК, на режим на лични
отношения на бащата с детето, съобразен със сложилите се отношения,
естествената необходимост на детето и висшия му интерес. Въззивният съд намира
определеният от първоинстанционния състав режим за адекватен и подходящ.
Като е достигнал до идентични правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което
не страда от пороци, налагащи неговата отмяна. Въззивната жалба се явява
неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на процеса, отговорността за разноски за тази инстанция следва да бъде възложена на въззивника и той следва да понесе своите, както са направени, въззиваемата страна не е претендирала разноски и такива не следва да й се присъждат.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 292/14.10.2019г. по гр.д. № 130/19г. на НзРС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: