Решение по дело №502/2024 на Административен съд - Стара Загора

Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.118, ал.1 и 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба от П. С. М. с постоянен адрес: [населено място], срещу Решение №1040-23-43/30.05.2024 год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора, с което е оставена без уважение жалбата му срещу Разпореждане №231-00-637-3/24.04.2024 год. на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ - Стара Загора с отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО по Заявление вх. №231-00-637/25.03.2024 год.

В жалбата се твърди, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица са постановени при неправилно приложение на чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ №883/2004 год. на Европейския парламент и на Съвета за координация на системите за социална сигурност /Регламента/, защото фактите сочат на извод, че Република България е мястото, където лицето обичайно пребивава през целия период на полагане на труд в друга държава-членка на ЕС /в случая Германия/. Твърди, че неправилно е било прието, че жизнените й интереси в страната по заетост – Германия. Изводите на органа в тази насока са напълно необосновани. Твърди, че на 26.06.2021 год. му се е родил син С., който първоначално е живял в Германия с него и майка му, докато през месец октомври 2022 год., тя заедно с детето се е установила да живее в България. Въз основа на подробни доводи се иска от съда да бъде отменено Решение №1040-23-43/30.05.2024 год. на Директор ТП НОИ Стара Загора и потвърденото с него разпореждане. Претендира разноски по делото, съгласно представен списък.

Ответникът по жалбата – Директор на ТП на НОИ – Стара Загора, чрез процесуалния си представител иска от съда да бъде отхвърлена жалбата като неоснователна. Подробни съображения в подкрепа на това се съдържат в самото решение. Д. П. М. е бил в Германия, същият не е внасял осигуровки в България, а сумата която се възстановява съгласно регламента на ЕС, като размер обезщетение е 30% от това което лицето би получило като обезщетение. Оспорва разноските по делото, като счита същите за прекомерни. Претендира възнаграждение за юрисконсулт.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

На 25.03.2024 год. П. С. М. е подал, чрез Директора на дирекция „Бюро по труда“ Стара Загора, до Директора на ТП на НОИ – Стара Загора Заявление вх. №912-0709/25.03.2024 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание Кодекса за социално осигуряване /лист 38 по делото/. Декларирано е в същото Заявление, че е работил в Германия за периода 08.11.2022 год. до 20.03.2024 год., когато правоотношението e прекратено, считано от 20.03.2024 год. Упражнявана е трудова дейност в друга държава Германия в периода от 08.11.2022 год. до 20.03.2024 год. На 25.03.2024 год. жалбоподателят подава и Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС/ЕИП или Швейцария /лист 67/, като посочва, че за времето от 01.05.2019 год. до 20.03.2024 год. е работил в Германия, като причината за прекратяване на трудовата му заетост е съкращаване от работодателя. В Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65 §2 от Регламент /ЕО/ № 883/ 2004 год. /лист 68/ е посочил, че последният период на заетост в чужбина е от 01.05.2019 год. до 20.03.2024 год. е в Германия, където е работил. През този период роднините му /майка му и баща му, а от октомври 2022 съпругата му и сина му/ са живели в България, като възнамерява да се установи трайно в България. Посредством електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС – ЕESSI, са получени документите от осигурителното досие на заявителя от Германия, от които се установяват декларираните периоди на заетост като наето лице в Германия с посочените работодатели, основанията за прекратяване на последното трудово правоотношение, размера на трудовото възнаграждение, периодите на осигуряване. Периодите на трудова заетост в Германия са близо пет год., а именно от 01.05.2019 год. до 20.03.2024 год..

С Разпореждане №231-00-637-3/24.04.2024 год. Ръководителят на осигуряването по безработица, на основание чл.54ж ал.1 вр. с чл.11, §3 буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 год., отказва отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на П. С. М., като излага следните мотиви: лицето е подало заявление за отпускане на обезщетение за безработица, след прекратяване на трудовата му дейност в Германия. По данни получения СЕД U017 от Германия от 01.05.2019 год. до 31.03.2024 год., г-жа М. е упражнявал трудова дейност в Германия за периоди с обща продължителност 4 години 10 месеца и 22 дни с прекъсвания между тях. В информационната система на НОИ за лицето няма данни за упражняване на трудова дейност след 17.10.2018 год. до момента. С оглед на това, се налагал извода, че за г-н М., България не се явява нито държава по пребиваване, нито държава по последна заетост и съответно България не е компетентна държава, която да извърши преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Съгласно разпоредбите на чл.65 ал.5 във връзка с ал.2 от Регламент /ЕО/ №883/2004 год., НОИ не е компетентната институция по отпускане на парично обезщетение за безработица, тъй като лицето не е осъществявало дейност по прилагане на българското законодателство, нито е пребивавало в България по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

Разпореждането е съобщено на 30.04.2024 год. с указания за реда, срока и органа пред който може да бъде обжалвано. На 08.05.2024 год. П. С. М. е обжалвал издаденото разпореждане пред Директора на ТП на НОИ – Стара Загора, като е подал жалба с вх.№1012-23-53.

С оспореното в настоящото производство Решение №1040-23-43/30.05.2024 год. Директорът на ТП на НОИ – Стара Загора е оставил без уважение подадената от М. жалба и изцяло е потвърдил разпореждане №231-00-637-3 от 24.04.2024 год. Изцяло са споделени мотивите, изложени от ръководителя на осигуряването за безработица, като са допълнени с доводи, извлечени от чл.65 от Регламент /ЕО/ №883/2204 год., а именно: задължена за плащане на обезщетения за безработица е институцията на държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. За М. е възникнало право на постоянно пребиваване в германия, която се явава държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендира обезщетение за безработица. Съгласно чл.61 от Регламента се предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава-членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица тоест наведен е аргумент, че такъв последен период на осигуряване и заетост в България липса, поради което е налице още едно основание да се откаже разглеждане на правото на парично обезщетение за безработица по същество. На държавите-членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Отбелязано е, че Регламентът предвижда възможност за изместване на тази компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. С тази цел са установени и критерии за определяне на държавата по пребиваване – тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне на държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държавата, характерът й и нейната продължителност – Решение на СЕС по дело С-76/76/. Според решаващия орган М. е живял и работил в Германия и поради това тази е държавата-членка по пребиваване по смисъла на чл.65, §2 от Регламента и оттук държавата на трудовата заетост съвпада с тази на пребиваване. В тази връзка и на основание чл.61, както и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5 буква „а“ от Регламент /ЕО/ 883/2004г, е направен извод, че България не е компетентна държава, нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство. С чл.61 е въведен един от основните принципи, върху които е изградена координацията на социалните схеми. – запазване на правата в процес на придобиване Налице е и ограничение – прилагането на разпоредбите за сумиране на периоди, зависи от условието, лицето да има последно завършен период или периоди на трудова заетост съгласно законодателството на държавата, в която кандидатства за обезщетение. Няма изискване за продължителността на тези периоди. В случая Германия е последната държава по заетостта на жалбоподателят, и тя е компетентната държава. Изключение от това правило е предвидено в чл.65, ал.5, б.“а“ от Регламента, като основният спор е дали той попада в това изключение. Твърди се, че нямало данни М. да е пребивавала въобще в България през този период, като факта, че се връща в България само по време на почивки и отпуски, потвърждавало факта, че той трайно се е установил в Германия. Цитирано е и Решение по дело С-30 от 2022 год.

Представени и приети като доказателства по делото са документите, съдържащи се в административната преписка по издаване на оспореното решение и на потвърденото с него разпореждане.

По делото бе допуснато и събирането на гласни доказателства, чрез разпит в качеството на свидетел на С. С. М.. Съдът кредитира като логични, последователни и достоверни /предвид съответствието им с представените по делото писмени доказателства/ показанията на св. М.. От тях се установява, че докато е работил в Германия се е прибирал често – по празници е стоял около месец, като единствената причина за да замине е здравословните проблеми които е имала майка му, както и самият свидетел. В Германия е работил като куриер, като там се е запознал с едно момиче и му се е родил син.

Като свидетел бе разпитана и Р. О. В., която познава П. от 2020 год. , когато тя е била още ученичка в Германия. В Германия П. е работил като доставчик, като тя се е прибрала в България преди него, през септември 2023 год., а той няколко месеца след това. Докато са били в германия са се прибирали в България два – три пъти в годината.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, направи следните правни изводи:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок по чл.118, ал. 1 от КСО и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Оспореното решение №1040-23-43 от 30.05.2024 год. е постановено от материално и териториално компетентния по смисъла на чл.117, ал.1, т.2, б. „б” от КСО административен орган - директор на ТП на НОИ Стара Загора, в предвидената в чл.59, ал.2 от АПК форма и покрива изискванията за съдържание на фактическите и правни основания за неговото издаване.

Не се установяват допуснати в хода на административното производство по издаване на обжалваното решение и на потвърденото с него разпореждане съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които да доведат до отмяна на акта на самостоятелно основание.

Обжалваното решение на Директора на ТПП на НОИ – Стара Загора и потвърденото с него разпореждане на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Стара Загора обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон. Съображенията за това са следните:

По делото не съществува спор относно това, че жалбоподателят е гражданин на Република България – държава-членка на Европейския съюз, и през периода от 01.05.2019 год. до 31.03.2024 год. е упражнявал трудова дейност в дружа държава–членка, а именно Германия. След прекратяване на заетостта в Германия П. М. е регистриран като безработно лице в Бюро по труда [населено място]. Няма данни да я осигурявана на територията на Република България от 17.10.2018 год. насам..

Спорният по делото въпрос касае компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица на П. М. след като последният период на трудова заетост /до 31.03.2024 год./ е бил в държава-членка, различна от държавата–членка, която е сезирана със заявление за изплащане на обезщетението.

С Регламент (ЕО) №883/2004 са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. При определяне на приложимото законодателство по отношение на обезщетенията за безработица се прилага общият принцип, че всяко лице, което осъществява доходоносна дейност като заето лице или като самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическата дейност и следва да принадлежи към схемата за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Именно с тази си дейност лицето е допринесло за икономиката на съответната държава, като е заплащало, респ. са й били удържани съответните данъци и осигуровки. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последната заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Правният режим за получаване на обезщетения от напълно безработни лица е регламентиран в чл.64, §1 и в чл.65, §2 от Регламент № 883/2004. Според чл.65, §2 от Регламент № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Разпоредбата на чл.65, пар.2 от Регламент № 883/2004 установява изискването лицето да е работило в една държава-членка и през това време да е имало обичайното си пребиваване в друга държава-членка. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл.1, §3, б.„й“ от Регламент № 883/2004 - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място /на обичайно пребиваване на лицето/ се определя съгласно чл.11, §1 от Регламент № 987/2009 за установяване на процедура по прилагане на Регламент № 883/2004 /регламента по прилагането/ с оглед центъра на интереси на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното й положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

Настоящият съдебен състав намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на оспорващият.

Разпоредбата на чл.11, §1, изр. 1-во от Регламент (ЕО) №987/2009 предвижда, че лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава-членка. Текстът на чл. 11, §3, б.“а“ от същия регламент гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка. В съображение 15-то и 17-то от неговия преамбюл е записано: „Необходимо е лицата, които се движат в Общността, да бъдат подчинени на схемата за социална сигурност само на една отделна държава-членка, за да се избегне съвпадане на приложимите разпоредби на националното законодателство и усложненията, които биха могли да възникнат от това; С оглед гарантирането в максимална степен на равно третиране на всички лица, заети на територията на държава-членка, е подходящо да се определи като приложимо, по общо правило, законодателството на държавата-членка, където заинтересованото лице осъществява своята дейност като заето или самостоятелно заето лице“.

Според легалната дефиниция на чл.1, б.„т“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, която, според б.„р“, т.„i“ на същия член, е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателят е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, §3, б.„а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, той е подчинен на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателят се явява приложимо германското законодателство и Германия се явява компетентната държава-членка обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

В изготвения съвместно от държавите-членки Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз, Европейското икономическо пространство и Швейцария се посочва, че често институциите просто предполагат, че мястото на пребиваване е идентично на мястото, което лицето декларира като домашен адрес. Въпреки че адресната регистрация може да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето пребивава на определено място. В конкретния случай не е спорно, че М. е имал адресна регистрация в Германия и е живял там в жилище под наем.

Понятието „пребиваване“, според чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, означава мястото, където лицето обичайно пребивава, докато, според чл.1, б.„к“ на същия регламент, понятието „престой“ означава временно пребиваване.

Критерий за определяне на пребиваването на лицето е обстоятелството къде е установен неговият център на жизнени интереси, която преценка следва да бъде направена въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти. Тези факти са примерно посочени в чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009, в която разпоредба са кодифицирани критериите за определяне на пребиваването, изведени от практиката на Съда на ЕС (в тази връзка следва да се имат предвид критериите, изброени в т. 29 от решение на Съда на ЕС от 25.02.1999 г. по дело C-90/97, Swaddling).

Според чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009 те може по целесъобразност да включват:

а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки;

б) положението на лицето, включително:

i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост;

ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето;

iii) упражняването на неплатена дейност;

iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи;

v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът й;

vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Константна е практиката на Съда на ЕС, според която тези критерии не се намират в определена йерархия помежду си. За целите на дължимата с настоящия съдебен акт преценка всеки от тях, заедно и с останалата налична по делото информация, ще бъде разгледан поотделно и във връзка с останалите.

Продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на съответните държави-членки. В оспореното решение е прието, че за периода на заетост от 01.05.2019 год. – 31.03.2024 год. жалбоподателят е пребивавал непрекъснато на територията на Германия. Следва да се отбележи обаче, че, сама по себе си, продължителността на пребиваването не може да се разглежда като вътрешен (присъщ) елемент на понятието за пребиваване (в този смисъл т. 30 от решението на Съда на ЕС по делото Swaddling). Поради това обстоятелството, че жалбоподателят е пребивавал в Германия през периода на последната си трудова си заетост не може да служи, само по себе си, за критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното му пребиваване в тази страна.

Естество и специфични характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост. От събраните доказателства се установява единствено, че жалбоподателят е работил по трудово правоотношение в Германия, като трудовият договор е прекратен от работодателя, поради намаляване на обема на работа. От изложеното следва, че пребиваването м в Германия през процесния период на осигурена заетост е било наложено от естеството на работа й и не е резултат на направен личен и отделен избор относно мястото на пребиваване, какъвто би имало, например, едно самостоятелно заето лице или лице, работещо по трудово правоотношение, което разполага с възможността да работи от разстояние.

Семейното положение и роднинските връзки на лицето.

От попълнена от жалбоподателя Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 става ясно, че родителите му са живели в този период в България, а жената с която е живял и от която има дете с него в Германия. От друга страна, факта, че синът му е роден в България, че има адресна регистрация в Стара Загора, считано от датата на раждане – говорят за обстоятелството, че пребиваването му в Германия е имало само временен характер и е било свързано само с трудовото му правоотношение. В подкрепа на това е и факта, че от месец октомври 2023 год., синът му с майка си, пребивава в България в [населено място]..

Упражняването на неплатена дейност – по делото липсват данни за такава.

Жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът й. Липсва информация относно обстоятелството на притежавано жилище в Германия, като след освобождаването му от работа, М. се е прибрал в България. Същият е адресно регистриран с постоянен и настоящ адрес в [населено място].

Държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане. В административното производство не са събрани доказателства за посочения критерий, нито се твърдят такива.

Съобразно цитирания по-горе наръчник различните критерии, определени от Съда на Европейския съюз и съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква тежест и значимост, но – от друга страна – между тях няма установена йерархия. Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на пребиваване на лицето.

При безспорното наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната – държава членка на ЕС и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, ал.2 от Регламент ЕО №883/2004 год., заявлението за отпускане на обезщетение за безработица следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС.

В този смисъл е и т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът й е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на Република България. Именно Република България се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

Обратен извод не следва и от приетото в определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 год. по дело C 30/22, постановено по преюдициално запитване от Административен съд – Велико Търново. Съдът на ЕС е приел, че член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. В конкретния случай, това е така, но следва да се има в предвид и възрастта на жалбоподателят, която към 17.10.2018 год. /дата посочено в разпореждането, от която няма данни да е осигуряван в България/ е едва на 20 години и от 01.05.2019 год. е първата му трудова заетост в Германия и единствена такава засега. В този смисъл следва да се има в предвид, че лицата – български граждани са здравно и социално осигурени за сметка на държавния бюджет до навършване на своето образование. В случая въобще административният орган не е изследвал този въпрос – какво е завършеното образование от М., до кога е учил, бил ли е студент и т.н. В този смисъл, доколкото към датата на постановяване на оспореното решението, жалбоподателят е била едва на 25 години, от които последните малко близо пет години /от 01.05.2019 год. до 31.03.2024 год./ е бил осигуряван в Германия, то мотивирането на оспореното решение, че липсва осигуряване в България, не съответства на целта на закона. Всъщност в КСО липсва разпоредба, която да изисква трудов стаж в България, което да е предпоставка за отпускането на обезщетение за безработица.

В административната преписка не се съдържат никакви доказателства, които да установяват пребиваване или връзка с държавата Германия след приключване на трудовата дейност на територията й. Ето защо приемайки, че П. М. трайно и постоянно се е установил в Германия, позовавайки се единствено на продължителността на периода на последната заетост, административният орган е достигнал до погрешен извод, че именно това е държавата по пребиваване. Съгласно т.3 от Решение U3 от 12.06.2009 год. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност по чл.72 от Регламент (ЕО) №883/2004 год. на Европейския парламент и на Съвета /публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 24.04.2010 год., ако при отсъствие на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено, какъвто е и договорът на жалбоподателят), то се разглежда като напълно безработно лице в съответствие с чл.56, §.2 от Регламента, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. В случая е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор и намерение за пребиваване в Република България на български гражданин и декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент ЕО № 883/2004 год. Тези факти, установени с доказателствата по преписката водят до несъмнен извод, че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава членка на ЕС. В конкретния случай органите на ТП на НОИ Стара Загора не са преценили центъра на интересите на лицето въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, съгласно посочените в чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 критерии. Освен това в §2 от същия текст изрично е посочено, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.

По горните съображения съдът намира жалбата за основателна. Обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане като постановени при неправилно приложение на материалния закон, са незаконосъобразни и следва да бъдат отменени, а преписката да се върне на компетентния административен орган за произнасяне по подаденото от П. С. М. З. №231-00-637/25.03.2024 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на делото и предвид своевременно направеното искане от страна на пълномощника на жалбоподателят за присъждане на сторените по делото разноски, представляващи заплатено възнаграждение за един адвокат, същото следва да бъде уважено, като в тежест на ТП на НОИ – Стара Загора бъде възложено заплащането на сумата от 500.00 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 09.07.2024 год. с договорено и платено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 1 000.00 лева. При определянето на разноските, съдът се съобрази с направеното от страна на ответника за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, фактическата и правна сложност на делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. второ и чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ по жалба на П. С. М. от [населено място] Решение №1040-23-43/30.05.2024 год. на Директора на Териториално поделение на Национален осигурителен институт - Стара Загора и потвърденото с него Разпореждане №231-00-637-3/08.05.2024 год. на Ръководителя на осигуряването по безработица при ТП на НОИ - Стара Загора, като незаконосъобразни.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от П. С. М. З. №231-00-637/25.03.2024 год. за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и условията на чл.54а от КСО, при спазване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Териториално поделение на „Национален осигурителен институт - Стара Загора да заплати на П. С. М., [ЕГН] с адрес [населено място], [жк], [улица], ет.5, ап.10 сумата от 500.00 лв. /петстотин лева/, представляваща договорено и заплатено възнаграждение за един адвокат.

На основание чл.119 във връзка с чл.117, ал.1, т.2, б.„б“ от КСО решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.