РЕШЕНИЕ
№ 2644
гр. Пловдив, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20225330101654 по описа за 2022 година
Предявените искове са с правно основание чл.124, ал.1 ГПК.
В исковата молба от П.А.П. против „Изи Асет Мениджмънт” АД се твърди, че на
26.05.2018г. бил сключен между страните договор за заем № ***, по силата на който на
ищеца била отпусната в заем сума от 500 лв., при месечна погасителна вноска от 135.39 лв.,
ГПР: 49.04 %, ГЛП: 40 %, обща сума за плащане – 542.36 лв. Според чл.4, ал.1 заемателят се
задължил да осигури обезпечение от две физически лица – поръчители, които да отговорят
на посочените изисквания, а при неизпълнение на задължението в тридневен срок,
заемателят дължал неустойка в размер на 252.58 лв., която се заплащала разсрочено, заедно
с погасителните вноски – по 63.07 лв. към всяка вноска. Счита, че при сключване на
договора са нарушени разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК, като размерът на шрифта бил по-
малък от определения от закона минимум 12, тоест целият договор бил нищожен. Нарушена
била разпоредбата на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, като общият размер на кредита не бил посочен
коректно, нито условията за усвояването му. Общият размер на задължението заедно с
неустойката бил 794.64 лв. Нарушена била разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, както и на
т.9а ЗПК, като не било посочено по какъв начин се определя лихвеният процент и липсвала
методология. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като ГПР не отговорял на реалния такъв.
Липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР, кои компоненти били включени в
него и как бил формиран посоченият в договора такъв от 49.04 %. Уговорената неустойка
представлявала скрито оскъпяване на кредита, като ако ГПР бил включен, ГПР щяло да
надвиши 50 %. Посочването на по-нисък ГПР представлявало нелоялна и заблуждаваща
1
търговска практика по чл.68г, ал.4 ЗЗП, като се съдържа позоваване на съдебна практика.
Нарушена била и разпоредбата на чл.147 ЗПК. За ищеца бил налице правен интерес да се
приеме за установено, че целият договор е недействителен, поради липса на форма,
заобикалящ морала и добрите търговски практики. Конкретно била нищожна и клаузата за
неустойка, като противоречаща и на чл.71 ЗЗД. В размер, наполовина от размера на заема,
тя създавала възможност за скрито оскъпяване на кредита. Плащанията от ищеца по
договора не санирали нищожността. Поради това е направено искане за постановяване на
решение, с което да се обяви целият договор за паричен заем № *** от 26.05.2018г. за
недействителен, а при условията на евентуалност – да се обяви за нищожна клаузата за
неустойка по чл.4 от договора. Претендирани са направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за
недопустимост на предявените искове. Ответникът не бил пасивно легитимиран да отговоря
по исковете, тъй като задълженията по договора били прехвърлени на „АКПЗ“ ООД, ЕИК
*********. Изразено е становище и за неоснователност на предявените искове. Договорът
бил ясен, четлив, не въвеждал в заблуждение потребителя. Нямало нарушение на чл.11, ал.1,
т.7 ЗПК, като в договора бил посочен ясно точният размер на задължението – 542.36 лв.
Неоснователно било твърдението, че неустойката следвало да се включи при изчисляване на
общия размер на всички плащания. Предназначението й било да обезщети евентуалните
вреди от неизпълнението на договора. Неоснователни били твърденията за нарушение на
чл.11, ал.1, т.9а ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран, поради което тази норма не се
прилагала. Липсвали нарушения на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като ГПР бил ясно посочен –
49.04 % и не бил по-висок от пет пъти размер на законната лихва по просрочени задължения
в левове и валута, определен с ПМС. Механизмът на изчисляване бил по формула по
Приложение № 1 към ЗПК, като нямало законово изискване този механизъм да се сочи в
договора. Неоснователни били твърденията за нищожност на неустойката, тъй като ако
заемополучателят бил изпълнил задължението си, кредиторът щял да събере вземането си и
нямало да търпи вреди. Не била съобразена от ищеца клаузата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Не
било налице нарушение на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Посочено е, че по договор за
цесия вземанията по договора били прехвърлени на „АКПЗ“ ООД на 01.01.2019г., като
остатъкът на дължимата сума бил 759.13 лв. Дори ищецът да възразил, че не бил уведомен
за цесията, то с получаването на отговора същият следвало да се счита уведомен за това, че
„АКПЗ“ ООД е кредитор на вземането. Направено е искане за отхвърляне на предявените
искове. Претендирани са разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е договор за паричен заем № *** от 26.05.2018г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и П.А.П., ЕГН **********, по силата на който
кредиторът се е задължил да предаде в собственост на потребителя сумата от 500 лв., а
заемателят се е задължил да я върне на 4 вноски, при фиксиран лихвен процент – 40 % и
годишен процент на разходите 49.04 %.
2
Представени са в оригинал и предложение за сключване на договор за паричен заем,
декларация от П.А.П., справка за извършените по договора плащания.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Възражението на ответното дружество, че не е пасивно легитимирано да отговаря по
предявените искове за недействителност на договора, респ. на клаузата за неустойка, съдът
намира за неоснователно. Дори и да се приеме, че вземанията по процесния договор за
паричен заем са прехвърлени на „АКПЗ“ ООД, за което доказателства не са ангажирани,
съдебната практика приема, че по силата на извършената цесия цесионерът не става страна в
договорното правоотношение, нито е носител на задълженията по същото, независимо, че
придобива вземането с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности
/решение № 127/30.07.2018г. на ВКС по т.д. № 1103/2017г., ІІ т.о./. Поради това и
легитимиран да отговоря по предявените установителни искове за прогласяване
нищожността на договора, респ. на оспорената договорна клауза за неустойка е именно
цедентът, страна по договора за паричен заем.
По делото не се спори, установява се и от представените писмени доказателства, че на
26.05.2018 г. между страните е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е
отпусната парична сума в размер на 500 лв., при фиксиран лихвен процент – 40 %. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята
търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по
правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху
действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В исковата молба се твърди, че са налице нарушения на чл.10, ал.1 ЗПК, на чл.11, ал.1, т.7,
т.9, т.9а, т.10 ЗПК. Твърдението, че размерът на шрифта е по-малък от определения от
закона минимум 12, не е доказано, а от представените в оригинал договор за паричен заем и
приложения към него съдът не би могъл да направи извод в тази насока. Не са налице
според настоящия състав и твърдените в исковата молба нарушения по чл.11 ЗПК. В
договора се съдържа лихвеният процент по кредита, който е фиксиран годишен лихвен
процент, посочени са ГПР и общата дължима сума от потребителя, с което е спазено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В чл.2, т.7 от договора е посочена общата сума,
дължима от заемателя, като се вземат предвид допусканията, посочени в т.8 – 542.36 лв., а в
чл.2, т.8 е посочен годишен процент на разходите на заема: 49.04%. В този смисъл доводите,
че договорът е изцяло нищожен, не се споделят. Поради това съдът намира, че предявеният
3
иск за обявяване на целия договор за недействителен е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
По предявения при условията на евентуалност иск съдът намира следното: Критериите дали
е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са уговорили
клауза за задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да
отговаря на конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/ - две физически
лица-поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера
на трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг
договор за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпише
договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение страните са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 252.28 лв. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
4
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19,
ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Предвид
изложеното предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка е основателен и
следва да бъде уважен.
При този изход на делото и предвид направеното от ищеца искане, следва да му се присъдят
разноски в размер на 50 лв. заплатена държавна такса и 400 лв. заплатено адвокатско
възнаграждение.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.А.П., ЕГН ********** от *** против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и и адрес на управление гр.София, ж.к.
„Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със законни представители ***
иск за обявяване нищожност на договор за паричен заем № *** от 26.05.2018г.
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4 в договор за паричен
заем № *** от 26.05.2018 г., сключен между П.А.П., ЕГН ********** и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законни представители *** да заплати на П.А.П., ЕГН ********** от *** сумата от 450 лв.
/четиристотин и петдесет лева/ лева направени по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5