Р Е Ш
Е Н И Е
№ 2021 г. гр. Варна
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД,
ХVІ – ти състав ,
в публично заседание на 8. 06. 2021 г., в състав :
Административен
съдия : Красимир Кипров
при секретаря Камелия Александрова
с участието на прокурора
като разгледа докладваното от съдия Кипров
адм.дело
№ 532 по описа на съда за 2021 г.,
за
да се произнесе взе предвид следното :
Производството
е по реда на чл.4, ал.1, изр.2 от ЗМДТ във вр. с чл.144, ал.1 и чл.156 - чл.161
от ДОПК.
Образувано
е по жалба на В.Т.Т. , против акт за
установяване на задължения по чл.107,ал.3 от ДОПК № МД-АУ-1786-1/ 17.02.2017 г. на ст. инспектор „ Контролно-ревизионни дейности”
към дирекция „Местни данъци” при Община Варна,
с който за данъчни периоди 2012 г., 2013 г., 2014 г., 2015 г. и 2016 г. е установено
задължение за данък върху превозните средства в общ размер
на главницата от 801 лв. и общ размер на
лихвата от 203,23 лв. В жалбата са развити доводи за нищожност на оспореният
акт , изтекла погасителна давност и липсата
на обект на данъчно облагане, поради предаване на автомобила в център за
разкомплектоване. Иска се отмяна на АУЗД
и присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание жалбата се
поддържа от упълномощения адвокат Ив. В., включително с представената от нея писмена защита с.д.
8725/11.06.2021 год. Изложени са допълнителни доводи, че жалбоподателката не
била данъчно-задължено лице, тъй като собственик на автомобила бил нейният
съпруг, а в условията на евентуалност се твърди, че тя притежавала в СИО ½
ид. част от автомобила, поради което размерът на задължението не бил правилно
определен.
Ответникът
– директорът на дирекция „Местни данъци“ при община Варна ,чрез упълномощения юрисконсулт
М. изразява становище за отхвърляне на
жалбата като неоснователна с присъждане
на разноски за юрисконсултско възнаграждение, а в условията на евентуалност повдига възражение за прекомерност на
платеното от противната страна адвокатско възнаграждение.
След
преценка на събраните по делото доказателства , съдът намира за установено от
фактическа страна следното :
Жалбоподателката
В.Т.Т. е сключила граждански брак с Й.Т.Т. на 16.10.1993 год. На 25.05.2006 г. двамата съпрузи са придобили
чрез нотариално заверен договор за покупко-продажба на МПС лек автомобил марка „
Фиат“, модел „Улисе“ , година на производство 1994 г., мощност 100 кw, обем на двигателя 1997 куб. см. От страна на двамата е подадена на 7.08.2008
г. декларация по чл.54, ал.1 от ЗМДТ за притежаван лек автомобил, в която всеки
от тях е декларирал ,че притежава ½ ид. част от автомобила. Автомобилът
е предаден в център за разкомплектоване „ Хефти металс“- Девня, за което е
издадено от „Надин Холд“ ЕООД удостоверение № 1000503/28.11.2016 год. След
разкомплектоването, собствениците не са
уведомили сектор „ПП“ при ОДМВР- Варна, където автомобилът е бил регистриран на
7.08.2008 г. с номер В ****КХ само на името на В.Т.Т., поради което
регистрацията му не е била прекратена. Дължимият
в съответствие с мощността на двигателя , годината на производство на автомобила
и приетата от Общински съвет-Варна Наредба за определяне размера на местните
данъци данък върху превозните средства в размер на 165 лв. за 2012 г.
и 2013 г. , и в размер на 157 лв.
за 2014 г., 2015 г. и 2016 г. не
е бил заплатен от собствениците. От страна на кмета на община Варна е издадена
заповед № 2602/22.06.2015 г. , с която на основание чл.39, ал.2 от ЗМСМА е
наредено на 22.06.2015 г. функциите му
на кмет да се изпълняват от заместник -кмета на община Варна П.Х.П. с всички
произтичащи от това права и задължения. Въз основа на тази заповед е издадена
от зам. кмета П. заповед № 2612/22.06.2015 г. , с която на основание чл. 44,
ал.1,т.2 от ЗМСМА във вр. с чл.4, ал.3 и ал.4 от ЗМДТ са определени за органи
по приходите посочените в нея длъжностни лица от общинската администрация, извършващи
установяването, събирането и контрола на
местните данъци и такси битови отпадъци, като в т.2.6.8 е посочен главния
инспектор „Контролно-ревизионни дейности“ Я.Н.Г.. Отсъствието на 22.06.2015 г. на кмета И.П.
е било наложено от негова командировка до гр. София, като за заместването му в
този ден от зам. кмета П. са били
изпратени уведомителни писма до председателя на Общински съвет-Варна и областен
управител на област с адм. център Варна. Следващата издадена на основание
чл.39, ал.2 от ЗМСМА от кмета И.П. заповед е с № 0709/12.03.2016 г. , като с
нея е наредено на 14.03.2016 г. функциите му на кмет да се изпълняват от зам.
кмета на община Варна П.Х.П., с всички
произтичащи от това права и задължения. За заместването са изпратени същите
уведомителни писма, но данни за отсъствието на 14.03.2016 г. на кмета Портних не са
установени по делото. Въз основа на тази заповед, зам. кмета П. издава заповед
№ 0793/14.03.2016 г. , с която е прекратена по-рано издадената от него заповед № 2612/22.06.2015
г. , като с т.2.6.2 за орган по приходите е определен инспекторът Я.Н.Г.. Липсата на плащане на данъка е
установена от инспектора Я.Г., който след проверка в сектор „ПП“ при
ОДМВР-Варна на регистъра на пътните превозни средства издава акт за установяване на задължения по
чл.107, ал.3 от ДОПК № МД-АУ-1786-1/17.02.2017 г. , с който като субект на
данъчното задължение в общ размер на главницата от 801 лв. и общ размер на лихвата от 203,23 лв. е
определена само В.Т.Т.. Актът е изпратен за връчване на Т. на адрес ***, но
пратката е върната на 21.02.2017 г. с отбелязване от пощенският оператор „непотърсена“.
След връщането, от главния инспектор Я.Г. е съставено съобщение до Т. за
явяване в дирекция „Мести данъци“, отдел „Контролно-ревизионни дейности и
принудително събиране“ с цел връчване на акта , като е указано, че при
неявяване, след 14 дни акта ще се счита
за връчен съгласно чл.32, ал.6 от ДОПК с
всички произтичащи от това законови последици. В текста на съобщението е
записано, че то е поставено на 27.03.2017 г.
и свалено на 10.04.2017 год. Явяване на Т. не е имало, тъй като тя не е
узнала за издаденият срещу нея акт, но въпреки това върху него е отбелязано влизането му в сила от 24.02.2017
г. , след което вземането по акта е изпратено за събиране от ЧСИ Н.Д.. В хода на изпълнителното производство Т.
узнава за издаденият срещу нея акт и подава жалба до директора на дирекция „Местни
данъци“ при Община Варна, която е приета с рег. № МД21000296ВН/9.02.2021 год. В отговор на жалбата е издадено от директора на дирекция
„Местни данъци“ писмо с рег. № МД21000296ВН_001ВН/17.02.2021 г., което е връчено на Т. на 25.02.2021 год. Писмото съдържа заключение, че задълженията
обхванати в акт за установяване на задължения № МД-АУ-1786-1/17.02.2017 г. не
подлежат на погасяване по давност и няма основание същият да бъде отменен. Жалбата
на Т. *** е подадена чрез пощенски оператор на 11.03.2021 год.
При така
установените обстоятелства, съдът намира от правна страна следното :
Жалбата е процесуално допустима като подадена от легитимирано лице , срещу подлежащ
на съдебен контрол акт по чл.107,ал.3 от ДОПК, по отношение на който е налице
правен интерес от съдебното му оспорване.
Съдът намира за спазени 14-дневния срок за обжалване по чл.144,ал.1 във вр. с
чл.156,ал.1 от ДОПК и изискванията за
задължително обжалване по адм. ред по съображенията изложени в разпореждане №
4372/5.04.2021 г. – л. 17 от делото.
Разгледана
по същество, съдът намира жалбата за частично основателна.
Оспореният
АУЗД е издаден от компетентен орган в установената от закона форма, при
спазване на административно-производствените правила и в съответствие с целта
на закона.
Изцяло
споделени от съда са развитите в съдебно заседание и чрез представената писмена
защита възражения на процесуалния
представител на жалбоподателя относно издадената от кмета на община Варна заповед
за заместване № 0709/12.03.2016 год., която се явява последната такава спрямо датата на издаване на оспореният
АУЗД. Несъмнено, разбрани са от
ответника дадените му от съда указания относно съществуващата за него
доказателствена тежест за установяване на обстоятелствата относно компетентността
на органа издал оспореният АУЗД – така, упълномощеният от него процесуален представител
представя доказателства за отсъствието на кмета на община Варна И.П. на датата 22.06.2015 г. във връзка с което е издадена предходната заповед за заместване №
2602/22.06.2015 г., но не представя такива доказателства за датата 14.03.2016
г. , за която със заповед № 0709/12.03.2016 г. е наредено заместване на кмета от зам. кмета П..
Тези обстоятелства налагат извода, че на датата 14.03.2016 г. не е установена
обективна невъзможност на кмета на община Варна И.П. да упражни предоставената
му от нормата на чл.4, ал.4 от ЗМДТ материална компетентност да определи съответните органи по приходите. По тази
причина и в съответствие с цитираната от
жалбоподателя съдебна практика на ВАС, издадената от зам. кмета П. заповед №
0793/14.03.2016 г. , с която Я.Н.Г. е определен за орган по приходите представлява нищожен адм. акт като издадена от некомпетентен адм. орган,
включително в частта й, с която е прекратено действието на предходната заповед
№ 2612/22.06.2015 год. Последната обаче не представлява нищожен адм. акт, тъй
като доказателства за отсъствието на кмета Портних на датата 22.06.2015 г. са
представени от ответника и приложени на л.59-63 от делото – установено е , че
на тази дата кметът е бил в командировка до гр. София. С оглед последното,
заповед № 2602/22.06.2015 г. е правилно издадена на основание чл.39, ал.2 от ЗМСМА и тъй като през периода на заместване тя предоставя всички права от
компетенциите на кмета, то издадената от зам. кмета П. заповед №
2612/22.06.2015 г., с която инспекторът Я.Г.
е определен за орган по приходите, представлява
валиден адм. акт. Що се касае до това
дали освен на датата 22.06.2015 г. е било възможно органите по приходите да
бъдат определени и на друга дата, то това е въпрос от оперативната самостоятелност , с която е разполагал зам. кмета П.. При наличието на оперативна самостоятелност,
същата подлежи на преценка от съда единствено за това дали тя е законосъобразно упражнена и тъй
като инцидентният съдебен контрол е
допустим само относно валидността на преюдициалните адм. актове, но не и относно
тяхната унищожаемост, то подобна преценка е невъзможна в случая. По тези
съображения съдът намира, че инспекторът
Я.Н.Г. законосъобразно е определен за орган по приходите с издадената от зам.
кмета П. заповед № 2612/22.06.2015 г. , съответно че на основание на тази заповед е притежавал и на 17.02.2017 г. компетентността
по чл.4, ал.1, изр.1 от ЗМДТ за установяване на местни данъци, поради което
възражението на жалбоподателката за нищожност на оспореният АУЗД е
неоснователно.
Неоснователно
е и възражението за изтекла погасителна давност. Съгласно чл. 171, ал.1 от ДОПК, давността относно най-ранното данъчно задължение за 2012
г. започва да тече от 1.01.2013 г. и изтича на 1.01.2018 год. Съгласно
чл.172, ал.2 от ДОПК , давността се прекъсва с издаването на 17.02.2017 г. на оспореният
АУЗД , а не от датата на несъстоялото се негово връчване на адресата. Съгласно
чл. 172, ал.3 от ДОПК, от 17.02.2017 г.
започва да тече нов 5-годишен давностен срок , който съгласно чл.172, ал.1,
т.4 от ДОПК спира с предприетото на 9.02.2021 г. обжалване по адм. ред. След
като погасителната давност не е изтекла
за задължението от най-ранния данъчен период, то тя не е изтекла и за задълженията от следващите данъчни периоди.
Представеното
от жалбоподателката удостоверение от 28.11.2016 г. на „Надин Холд“ ЕООД не посочва точната дата на
която процесният автомобил е бил предаден в център за разкомплектоване, но дори
това да е било през предходни и съвпадащи с данъчните периоди години, то възражението
за липсата на обект на данъчно облагане пак би било неоснователно. Нормата на
чл.58, ал.4 от ЗМДТ е претърпяла изменения през времето на посочените в АУЗД данъчни периоди,
но през всички тях за излезлите от употреба МПС , за които в нормативен акт е
предвидено задължение за предаване за
разкомплектоване, винаги регламента е бил един и същ -
данък не се дължи след прекратяване на регистрацията им за движение. За
установяването на този факт са дадени указания на жалбоподателката и по искане
на нейният процесуален представител е издадено съд. удостоверение , но
впоследствие е направено признание, че регистрацията на автомобила не е била прекратявана. Съобразно тези
обстоятелства, данък не се дължи от 2.02.2021 г. , когато Т. е направила отказ от правото на собственост върху автомобила,
т.е. за процесните данъчни периоди данъкът по чл.52, т.1 от ЗМДТ е дължим.
По делото
не е налице спор, че към датата 17.02.2017 г. не е имало плащане на процесния
данък. За данъчни периоди 2012 г., 2013 г. и 2014 г. , съгласно тогава
действащата разпоредба на чл.60, ал.1 от ЗМДТ задължението е станало изискуемо
от 31.10. на съответната година, а за данъчни периоди 2015 г. и 2016 г. то е изискуемо от 1.11. на съответната
година , според последната редакция на нормата. Съгласно представената от
ответника и приложена на л.66 от делото справка, данните от която не са оспорени
от страна на жалбоподателката, размерът
на главницата на данъчното задължението е правилно установен. Неправилно
обаче жалбоподателката Т. е определена като субект на цялото задължение. Видно
от изявлението на процесуалният представител на ответника, субекта е определен
въз основа на данните от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от
МВР. Тази редакция на разпоредбата на чл.54, ал.1 от ЗМДТ е в сила от 1.01.2015
г. , поради което тя е неприложима за данъчни периоди 2012 г., 2013 г. и 2014 г. , а
за данъчни периоди 2015 г. и 2016 г. е приложимо изключението по чл.54,
ал.3,т.2 от ЗМДТ – ППС е собственост на повече от едно лице. При хипотезата на
повече собственици, задължението се определя по декларация, която според
признанието на процесуалния представител на ответника не е съхранена в оригинал
– приложените в преписката декларации са автоматично генерирани от системата.
При тези обстоятелства, съдът намира за достоверен представеният от
жалбоподателката в съдебно заседание препис от декларацията на л. 27 от делото, още
повече, че посочената в нея дата 7.08.2008 г.
съвпада с датата на регистрация на автомобила в сектор „ПП“ при
ОДМВР-Варна – лист последен от преписката. В декларацията ясно са посочени двама
собственици с по ½ ид. част от правото на собственост върху обекта на
данъчно облагане, като тези обстоятелства
по придобиването изцяло съответстват на приложеният на л.24 от делото договор
за покупко-продажба на МПС. Правилното приложение на материалния закон
предполага определяне на данъчното задължение на съсобствениците в съответствие
с притежаваните от тях права и наличието или липсата на данъчни облекчения
за някои от тях, т.е. евентуалното облекчение за единия не полза другия, за
когото то не е налице. В този смисъл и
тъй като Т. притежава ½ ид. част от правото на собственост върху обекта
на данъчно облагане, то съответстващия на правилното приложение на материалния
закон размер на дължимия от нея данък върху превозните средства е по 82,50 лв. за 2012 г. и 2013 г. и по
78,50 лв. за 2014 г., 2015 г. и 2016 год. Относно тези размери на
главниците жалбата е неоснователна и
подлежи на отхвърляне като такава, а за
разликата над тези суми до посочените в оспореният АУЗД размери на главниците,
същият е материално незаконосъобразен и като такъв следва да бъде отменен в
тези му части на основание чл. 146,т.4 от АПК.
Съгласно чл.4, ал.2 от ЗМДТ, дължимите лихви за невнесените в срок
данъци се определят от З-на за лихвите върху данъци, такси и други подобни
държавни вземания, чл.1, ал.1 от който определя
събирането на невнесените в срок данъци
със законната лихва. Законната лихва се дължи от горепосочените дати на
изискуемост на задълженията до датата 17.02.2017 г., когато е издаден оспореният АУЗД. Същата е неправилно определена от органа по
приходите, като нейният правилен размер върху целият размер на главницата е както следва :
-72,17
лв. за 2012 г.
-55,36
лв. за 2013 г.
-36,72
лв. за 2014 г.
-20,73
лв. за 2015 г.
-4,75
лв. за 2016 г.
В съответствие с правилното приложение на материалния
закон, дължимата от жалбоподателката лихва е в размери както следва :
-36,08
лв. за 2012 г.
-27,68 лв. за 2013 г.
-18,36
лв. за 2014 г.
-10,36 лв.
за 2015 г.
-2,37
лв. за 2016 г.
За тези размери на лихвата жалбата е неоснователна и
подлежи на отхвърляне като такава, а за разликата над тези суми до посочените в
оспореният АУЗД размери на лихвата, същият е материално незаконосъобразен и като такъв следва да бъде отменен в тези му
части на основание чл.146, т.4 от АПК.
По
отношение на общият за всички данъчни периоди размер на главниците и лихвите, оспореният
АУЗД е законосъобразен за главница в общ размер от 400,50 лв. и лихви
в общ размер от 94,85 лв. , в които части жалбата е неоснователна и подлежи на отхвърляне като такава , а за
разликата над тези суми до общия размер
на главницата от 801 лв. и общия размер
на лихвата от 203,23 лв. , оспореният АУЗД е материално незаконосъобразен и като
такъв подлежи на отмяна в тези му части.
При този
изход от делото, уважената част на жалбата
е за материален интерес /главница +
лихви/ в общ размер на 508,88 лв. , а
отхвърлената част за материален интерес в общ
размер на 495,35 лв. Съгласно
представеният списък на разноските, от
жалбоподателката се претендират такива само за платеното от нея адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв., според приложеният на л.118 договор за
правна защита и съдействие. Възражението на ответника за прекомерност на адвокатското
възнаграждение е неоснователно – спорният материален интерес е в общ размер на 1004,23 лв., а съгласно чл.8, ал.1,т.1 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения , минималното възнаграждение е в размер на 300 лв. при по-нисък материален
интерес от 1000 лв. В тази връзка и съгласно
чл.161, ал.1, изр. І от ДОПК, дължимите от ответника в съответствие с уважената
част на жалбата разноски са в размер на
152 лв. , а съгласно чл.161, ал.1, изр.2 и 3 от ДОПК вр. с чл.8, ал.1, т.2 от Наредба
№1/9.07.2004 г. и в съответствие с отхвърлената част на жалбата, на ответника се дължат разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 148,12 лв. След извършване на
компенсация, ЮЛ на ответника дължи на жалбоподателя разноски в размер на 3,88
лв.
Предвид изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ издаденият от орган по приходите в дирекция „Местни
данъци“ при Община Варна акт за установяване на задължения по чл.107,ал.3 от ДОПК № МД-АУ-1786-1/17.02.2017 г. в частта му, с която са установени задължения
на В.Т.Т. за данък върху превозните средства, както следва :
-за сумата
над 82,50 лв. до главница в размер на 165 лв. и за
сумата над 36,08 лв. до лихва в размер на 74,89 лв. за данъчен период 2012 год.
-за сумата
над 82,50 лв. до главница в размер на 165 лв. и за сумата над 27,68 лв. до лихва в размер на 58,14 лв. за данъчен период 2013
год.
-за сумата
над 78,50 лв. до главница в размер на 157 лв. и за
сумата над 18,36 лв. до лихва в размер на 39,39 лв. за данъчен период 2014 год.
-за сумата
над 78,50 лв. до главница в размер на
157 лв. и за сумата над 10,36 лв. до лихва в размер на 23,37 лв. за данъчен
период 2015 год.
-за сумата
над 78,50 лв. до главница в размер на 157 лв.
и за сумата над 2,37 лв. до лихва
в размер на 7,44 лв. за данъчен период
2016 год.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователна жалбата на В.Т.Т., срещу същият акт в останалата му част.
ОСЪЖДА Община Варна да заплати на В.Т.Т., ЕГН **********,
с адрес *** за разноски по делото сумата от 3,88 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния
административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :