Р Е Ш Е Н И Е
№ 260168
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
въззивно отделение –девети състав, на втори октомври две хиляди и двадесета година, след публично съдебно заседание на трети септември две хиляди и двадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка
Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 1610 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Д.К.К., чрез адв. Н.П., като се обжалва изцяло постановеното решение № 2045 от 22.06.2020г., постановено по гр. дело № 10157 от 2019 г. на Районен съд – Пловдив, VІІІ гр. с., с което решение изцяло е отхвърлен предявеният, с правно основание чл. 215 от КТ, осъдителен иск, предявен от ищеца и настоящ жалбоподател Д.К.К., против ответното дружество „Бъдеще 2015“ ЕООД, за заплащане на сумата от 3 221, 24 лева (левовата равностойност на 1 647 евро), представляваща неизплатени на ищеца дневни пари за командироване на ищеца в чужбина за общо 61 дни през периода месец септември – месец декември 2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, като неоснователен и недоказан, като ищецът е осъден да заплати разноски, съобразно изхода от спора.
С въззивната жалба се заявява, че решението е неправилно, тъй като същото противоречи на материалния и процесуалния закон, както и на събраните по делото доказателства. Заявява се, че първостепенният съд е постановил решението си в грубо нарушение на процесуалния закон. Заявява се, че доказателствената тежест не е разпределена съобразно изискванията и смисъла на закона. Заявява се, че съдът не се е съобразил с обстоятелствата по делото и поведението на ответника, като се сочи, че в конкретния случай са налице всички основания относно приложението на чл.161 от ГПК. Сочи се, че ответникът не е представил никакви документи на вещото лице при изготвянето на двете съдебно-счетоводни експертизи. Заявява се, че ищецът по делото е назначен, както и било записано в решението, като „ ***“, т.е. бил е м. ш., както и, че характерът на работата му още от наименованието се вижда, че превозва товари в чужбина. Заявява се, че цялата документация по повод на командироването на шофьорите е налична при работодателя и, че тя не се връчва на работника. В тази насока се сочи, че единственото, което е връчено, на работника, е представено по делото, а това са тъй наречените анекси, които се издават по международен стандарт. Заявява се, че работодателят, ответник по делото, абсолютно съзнателно не бил представил на вещото лице и по двете изготвени заключения на съдебно- счетоводната експертиза документите, касаещи командироването на ищеца. Посочва се, че тъй като при пътуването не се изисквали от контролиращите власти в Европа командировъчна заповед, такава не се връчва и на шофьорите. Единственият документ, който е предоставен на жалбоподателя К., е представен по делото. Посочва се, че всичко останало, което касае нашето законодателство, съответно не се спазва; като това за работодателя е запазена възможност да не изплати дължимото обезщетение за командировка, предвидено в Кодекса на труда - единствената цел на работодателя и по настоящото дело е тази, според жалбоподателя, ищец. Заявява се, че ищецът, както и съдът, е отбелязал в решението си, че е назначен на длъжност „***“ и извършва превози в чужбина, а след като са международни, което означава в условията на командироване. Това съждение е направено само от страна на жалбоподателя, като е посочено, отново, че характерът на работата на ищеца се съдържа в самото наименование. Заявява се, че след като ответникът е издал надлежен документ по международен стандарт, шофьорът не е на камиона и не пътува, през останалото време същият извършва международни превози и документацията следва да е налична при работодателя - ответник. В тази насока се сочи, че с тези действия ответникът е създал пречки за събиране на допуснатите доказателства и съдът на основание чл.161 ГПК следвало да приеме за доказани твърдените от жалбоподателя, ищец факти. Заявява се, че първостепенният съд изобщо не бил обсъдил изложените обстоятелства и не бил изложил изводи по тях. Счита се за недопустимо работодателят да черпи права от собственото си противоправно поведение. Въпреки изложеното се счита, че и от събраните по делото доказателства може да се приеме претенцията за основателна и доказана. В тази насока отново се повтаря, че съдът не е разпределил доказателствената тежест и не е дал указания по смисъла на закона, както и, че докладът е непълен и неточен. Не ангажира нови допустими доказателства по въззивното дело. и, че липсват указания, поради което и на основание чл.266, ал.З от ГПК, С допълнителна молба от пълномощника на жалбоподателя Д.К.К., адв. П., от 06.07.2020 г., се конкретизира в какво се състои искането по същество, като се моли освен да бъде отменено атакуваното решение като неправилно, да бъде постановено решение по съществото на спора, като се уважи претенцията на жалбоподателя ищец, и му се присъдят направените по делото разноски за двете съдебни инстанции; като молбата се счита за неразделна част от въззивната жалба.
С писмен отговор на въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство „Бъдеще 2015“ ЕООД чрез адв. С.М. се взема становище по подадената въззивна жалба на ищеца и се счита същата за изцяло неоснователна, като се правят доводи във връзка с доводите и оплакванията във въззивната жалба; моли да се потвърди изцяло като правилно и законосъобразно решението на Пловдивския Районен съд; претендират се разноски по делото. Не са направени нови доказателствени искания.
Въззивният съд след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна, в законния срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
Страните не спорят относно установени в първоинстанционното производство с допустими доказателствени средства обстоятелства:
Ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника като „***“ от 19.09.2018 г. по сключен между страните Трудов договор с уговорен 6-месечен изпитателен срок, до 19.12.2018 г., считано от която дата трудовото му правоотношение е било прекратено на основание чл.71, ал.1 КТ – в изпитателния срок, със Заповед № 5/19.12.2018 г. на Управителя на ответното дружество, връчена на ищеца на 19.12.2018г., /лист 4-5 от делото/.
Спорни са въпросите дали ищецът е бил командирован в чужбина от ответника, работодател, при извършване на своята работа, за която е нает, след което и дали е отчитал на работодателя извършената работа, и дали същата е била заплатена от ответника, работодател.
Въззивният съд приема, че при доказателствена тежест лежаща върху ищеца, съгласно чл. 154 ал. 1 предл. първо от ГПК, по делото не са налице доказателства, от които съдът да има възможност да направи несъмнен положителен извод за наличие на командировки на ищеца в чужбина, от страна на ответника, работодател.
В т.н. действително,от наименованието на самата длъжност на която е нает ищецът „***“ би следвало постоянната работа, която извършва ищецът след наемането му от ответника, да е извън пределите на РБ, но от друга страна, това обстоятелство не е достатъчно да се приеме от съда, че действително ищецът е извършвал работа като *** за времето, през което е работел при ответника в рамките на изпитателния срок на трудовия договор, респективно, в рамките на твърдения от него срок от 61 дни в този период. Самият ищец не твърди нито в исковата молба, нито по време на съдебното производство пред районния съд, кои точно дни от този период е бил действително командирован, къде и каква работа – какво е превозвал по пътни листове, товарителници, каквито знания сигурно е притежавал, независимо, че се твърди, че у него липсват документи, освен представените по делото, в т.ч. трудов договор, заповед за прекратяване на ТПО,както и шест броя анекси, /лист 45-50 от делото/, представляващи Удостоверения за дейност на С. Р. Г., /представляващ, ответното дружество, работодател/. Освен това, още при приемане на първото от заключенията по допусната от съда ССЕ с в.л. Б. В., независимо, че от страна на последното се заявява, че при работодателя – в счетоводството за претендирания период не са налични заповеди за командировка на ищеца, на вещото лице не са били поставени допълнителни въпроси дали от същото изрично са били изискани такива, или просто при проверката в.лице не ги е открило, както и не е направено изрично искане от ищцовата страна да се задължи ответникът да представи всички документи при него, създадени относно работата на ищеца, в т.ч. извън РБ, както и издадени в тази насока командировъчни, пътни листове, товарителници,отчети, /арг.чл. 190 ал. 1 от ГПК/. Като с оглед на посочено поведение от ищцовата страна, само, би могло да се претендира да се приемат и последиците по чл. 161 от ГПК, вр. чл.190 ал. 2 от ГПК. В тази насока, от страна на ищеца, респективно, процесуалния представител не са направени каквито и да е искания, изрично е заявено, че не са налице въпроси към вещото лице и да се приеме заключението му в с.з. на 27.11.2019г.
Предвид гореизложените обстоятелства и въззивният съд намира, че по делото не са налице надлежни доказателства, от които да се установява, че действително през горепосочения период ищецът е бил командирован в чужбина, което следва да бъде установено именно с горепосочените липсващи писмени доказателства. В т.н. въззивният съд, също, приема изводите на първоинстанционния съд, че от представените от ищеца „анекси“ също не се установява ищецът да е бил командирован по надлежен ред в чужбина, а от заключенията на ССЕ се установява, че същите са изготвени само на база на твърденията на ищеца, поради което и не следва да се кредитират тези заключения в частта им, в която се твърди, че Д.К. през процесния период е бил командирован в чужбина за общо 61 дни и му се дължат дневни пари за тези твърдени от него командировки.
Поради изложените съображения въззивният съд приема, че обжалваното решение на районния съд, с което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен и недоказан, следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно, ведно със законните последици.
Поради неоснователност на въззивната жалба и по арг. от чл. 78 от ГПК, въззиваемата страна има право на направени и претендирани разноски по въззивното производство възлизащи на сумата от 540 лева, договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, платимо от жалбоподателя.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло постановеното на 22.06.2020г. Решение№ 2045 на Пловдивския районен съд, VІІІ граждански състав, по гражданско дело № 10157 по описа на съда за 2019 година.
ОСЪЖДА Д.К.К., ЕГН **********,***, Адвокатска кантора „П.“, адв. Н.П. и адв. Б. П., ДА ЗАПЛАТИ НА „Бъдеще 2015“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Разлог, ул. „Александър Стамболийски“ № 101, представлявано от Управителя С. Р. Г., със съдебен адрес:***, адв. Адвокатско дружество „М.“, адв. С.М., сумата от 540 /петстотин и четиридесет/ лева, направени по въззивното производство разноски за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/