№ 7061
гр. София, 18.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100505083 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Столична община срещу
решение № 358 от 08.01.2024г., постановено по гр. д. № 29052/2023г. на СРС,
81 с-в.
С обжалваното решение Столична Община, ЕИК: *********, със
седалище: гр. София, ул. „Московска“ № 33, е осъдена да заплати на ЗАД
„Б.В.И.Г.“, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, пл.
****, на основание чл.410, ал.1, т.2 КЗ, вр. чл.49 ЗЗД сумата 544,02 лева,
представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение
по щета № 470422232303626/27.01.2023г. за причинени вреди на
застрахования при ищеца лек автомобил „Ауди“, модел „Ку 4 Спортбек 50 Е
Трон“ с рег. № ЕА **** АА от настъпило застрахователно събитие на
18.01.2023г. в гр. София, бул. „Климент Охридски“, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 30.05.2023г. до окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани.
Претендира направените разноски пред двете съдебни инстанции.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
1
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски..
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Искът е с правно основание чл. 410 от КЗ – /която разпоредба се явява
приложимо право в настоящия случай/. Встъпването в правата на увреден от
страна на застраховател, който го е обезщетил в изпълнение на поети с
договор за имуществено застраховане задължения, се обуславя от
установяването на три групи факти: 1/ наличието на валиден договор за
имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна
на дружеството-ищец, както и какъв е размерът на дължимото обезщетение; 3/
предпоставките по чл.49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са причинени от лице,
на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа; вредите да са
причинени вследствие противоправно деяние /бездействие/ при или по повод
на възложената работа; причинителят да е действал виновно.
По делото не е спорно, че е налице валиден договор за имуществено
2
застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество. Това се
установява и от представената пред СРС застрахователна полица №
4704220500000941 от 29.03.2022г., видно от която между ЗАД "Б.В.И.Г.", в
качеството му на застраховател и Н.А.Д. в качеството на
собственик/застраховащ, е сключен договор за имуществена застраховка
"Каско Стандарт" по отношение на процесния лек автомобил марка „Ауди“,
модел „Ку 4, рама № WAUZZZFZ2NP030037, със срок на валидност от 12:00
часа на 29.03.2022г. до 23:59 часа на 28.03.2023г.
Жалбоподателят оспорва, че е налице покрит застрахователен риск.
Въззивният съд намира това оплакване, обективирано във въззивната жалба,
за неоснователно. Настъпилото събитие представлява покрит застрахователен
риск -клауза "Пълно каско" от ОУ, която препраща към рисковете по клауза
"Пожар, природни бедствия и ПТП, точка 2 от която са вреди от ПТП.
От приетата по делото САТЕ и показанията на разпитания по делото
свидетел Наталия Димитрова се установява, че механизмът на настъпилото
ПТП е именно описаният в исковата молба - попадане в дупка, находяща се на
пътното платно, което става причина за увреждане на автомобила, поради
което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба. В показанията си,
свидетелката посочва, че докато пътувала с личния си автомобил „Ауди“,
модел „Ку 4 Спортбек 50 Е, в гр. София, по бул. „Климент Охридски“ с посока
на движение от „Околовръстен път“ към ул. „Трайко Станоев“, в интервала
между 09.00 и 09.15 часа преминала през дупка на пътното платно и спукала
гума. Механизмът на ПТП се установява и от подадената декларация за
настъпило застрахователно събитие и опис-заключение по щета. С оглед
изложеното, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че не се
установява наличието на дупка на пътното платно. Показанията на свидетеля
са пълни, последователни и непротиворечиви. Свидетелката ясно си спомня за
случая. Същата е получила застрахователно обезщетение към датата на
завеждане на иска, поради което и не може да се счете за заинтересована
страна, в какъвто смисъл са оплакванията във въззивната жалба.
Неоснователни са и изложените във въззивната жалба доводи за
недоказаност на претенцията, поради липса на представен протокол за ПТП.
Случаите, когато органите за контрол на МВР посещават задължително
мястото на ПТП, са изрично посочени в разпоредбата на чл. 125 ЗДвП. В
Наредба № I-41 от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
3
Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и
Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8 от
30.01.2009 г., в сила от 30.01.2009 г. са регламентирани видовете документи,
които се съставят за настъпило ПТП. Съгласно чл. 6, т. 4 от наредбата не се
посещават от органите на МВР – "Пътна полиция" и не се съставят документи
за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС. Следователно, не е
била налице някоя от хипотезите, установени в разпоредбата чл. 125 ЗДвП,
при които службите за контрол на МВР задължително посещават мястото на
ПТП, респективно застрахованият не е имал задължение да изисква
изготвянето на документ за щетите по автомобила или да регистрира
събитието пред КАТ.
Ето защо, съдът счита, че вредите са причинени именно в следствие на
противоправното бездействие на служители на Столична община, които са
имали задължение да извършат съответното действие: ремонт на улицата или
поне обезопасяване/сигнализация. В показанията си, разпитаният по делото
свидетл, посочва, че не е имало знак, който да обозначи наличието на
препятствие на платното за движение.
По никакъв начин не се установява собственик на увредения автомобил да
е допринесъл за настъпването на ПТП-то, поради което не се установява
съпричиняване. В тази насока СРС е изложил подобни мотиви, които
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях, без да
е необходимо да ги преповтаря.
Доколкото въззивникът не обори презумпцията за вина, установена в чл.
45 ЗЗД, се приема, че причинителят е действал виновно.
ПТП-то е настъпило в гр. София, бул. „Климент Охридски“ №1, поради
което неоснователни са възраженията на ответника, че не е конкретизирано
мястото на инцидента. Съгласно чл. 30, ал. 1 от ЗП ремонтът и поддържането
на републиканските пътища са възложени на Агенция „Пътна
инфраструктура”. По отношение на републиканските пътища в границите на
урбанизираните територии, нормата на чл. 30, ал. 3 от ЗП /действаща към
момента на настъпване на инцидента/ установява правилото, че Агенцията и
общините осъществяват съвместно по взаимна договореност дейностите по
изграждането, поддържането и ремонта им при условията и по реда,
определен с правилника за прилагането на закона. Съгласно чл. 48, ал. 1 от
4
ППЗП, агенцията осъществява дейностите по поддържане на републиканските
пътища, включително и текущия ремонт, които са извън границите на
урбанизираните територии и в платната за движение на републиканските
пътища в границите на селата и селищните образувания. На основание чл. 48,
т. 2, б. „в” от ППЗП на общините са възложени същите дейности за
републиканските пътища, които са в границите на градовете, а агенцията
участва във финансирането на тези дейности.
Както беше посочено съгласно чл. 31 ЗДвП ремонтът и поддържането на
общинските пътища /публична общинска собственост съгласно ЗОС/ са
осъществява от общините. Съгласно чл.167, ал. 1 и ал.2, т.1 ЗДвП, службите за
контрол, определени от кметовете на общините, контролират в населените
места изправността на състоянието на пътната настилка, пътните съоръжения
и пътната маркировка, като администрацията сигнализира незабавно за
препятствията и ги отстранява във възможно най-кратък срок. Следователно,
по силата на ЗДвП на Столична община е вменено задължение да стопанисва
и поддържа улиците в гр. София, което включва и недопускането, съответно
отстраняването на неравности по тях. Общината изпълнява тези дейности чрез
служителите си или други лица, на които е възложила изпълнението на
посочените задължения, като носи обективна гаранционно – обезпечителна
отговорност при действията/бездействията на лицата, натоварени с
извършването на възложената работа по поддръжката на улиците на
територията на съответното населено място. Според даденото в т.3 от ППВС
№4/ 30.10.1975г. разрешение, собственикът на вещта, отговаря по чл. 45 ЗЗД,
съответно по чл. 49 ЗЗД при възможност за обезопасяване на вещта, ако това
не е направено, като отговорността по чл. 50 ЗЗД е в случаите на
невъзможност да се обезопаси вещта, в която хипотеза вредите са причинени
от присъщите на вещта свойства. В настоящия случай, собственик на улицата,
на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОС вр. пар.7, ал.1, т.4 от ЗМСМА е общината,
която съгласно чл.11, ал.1 ЗОС, следва да я управлява с грижата на добрия
стопанин, като е налице обективна възможност за обезопасяването на улицата.
С оглед на това, че наличието на неравност на пътната настилка /дупка/,
явяваща се причина за ПТП, е резултат от бездействието на длъжностните
лица, на които СО е възложила изпълнението на очертаните по-горе
задължения, която освен това е и собственик на улицата, при наличие на
обективна възможност за обезопасяването й, общината отговаря спрямо
5
увреденото лице на основание чл.49 ЗЗД.
Налице е и причинна връзка между бездействието и настъпили щети в
МПС-то, което се установява от свидетелските показания и приетата по
делото САТЕ.
Неоснователни са изложените в жалбата оплаквания, че СРС не е изложил
съображенията си, на които е основал извод за основателността на
претенцията. Първоинстанционният съд е обсъдил всички събрани гласни и
писмени доказателства, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност е
посочил защо ги кредитира. Спорното право е индивидуализирано, поради
което и тези доводи във въззивната жалба са неоснователни.
По делото не се спори, че жалбоподателят е заплатил на собственика на
увреденото МПС обезщетение за нанесените на МПС-то щети, а това се
установява и от приложените по делото доказателства.
Следователно увреденият има срещу виновния водач вземане по чл. 45, ал.1
от ЗЗД. Застрахователят /ищецът/ е встъпил в правата на увредения по силата
на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е
възникнало регресно право срещу делинквента.
Относно размера на дължимото обезщетение законът се интересува от
стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента на
настъпването им. Обемът на отговорността при деликт се определя от закона –
той е в размер на действително причинените вреди /чл.51, ал.1 от ЗЗД/, а
обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние.
Следователно меродавни са средните пазарни цени, по които това
възстановяване може да се извърши. Установено е по делото въз основа на
цененото заключение на вещото лице по съдебната автотехническа
експертиза, че стойността на ремонта, необходим за отстраняване повредите
на лекия автомобил по средни пазарни цени, възлиза на 558.41 лв., поради
което искът правилно е бил уважен от СРС до посочения в исковата молба
размер, с оглед диспозитивното начало.
Други оплаквания във въззивната жалба липсват, поради което съдът не
дължи произнасяне.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
6
По разноските:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 480 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 358 от 08.01.2024г., постановено
по гр. д. № 29052/2023г. на СРС, 81 с-в.
ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ *********, гр. София,
ул.”Московска” № 33, да заплати на „ ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление: гр. София, пл. ****, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал.
1 от ГПК, сумата от 480 лв., представляваща направените разноски във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
страната на ответника „ГБС - Инфраструктурно строителство“ АД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7