РЕШЕНИЕ
№ 1020
гр. София, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 17-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Р Н. КА
при участието на секретаря А И. И
като разгледа докладваното от Р Н. К Административно наказателно дело №
20211110213798 по описа за 2021 година
СЪДЪТ се оттегли на тайно съвещание и след неговото
приключване установи следното:
Производството е по реда на Глава Десета на АПК и предмет на
оспорване с жалбата на ИВ. К. К. е Заповед рег. № ., с която той е задържан на
основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР. Състав на АССГ по адм.дело № 5350/2021
г. с решение от 01.10.2021 г. е отменил решението на СРС, НО, 111 състав по
НАХД № 11675/2020 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав
на съда, след което е образувано настоящето производство.
В производството по съдебно оспорване на индивидуални
административни актове, каквато е въпросната заповед на полицейския орган,
съдът следва да провери съществуването на петте основания за
законосъобразност на оспорения административен акт – наличие на
компетентност; спазване на изискуемата писмена форма; спазване на
съответните административно-производствени правила при издаване на акта;
спазване на материалния закон и спазване целта на закона, които се извеждат
по аргумент от чл.146 от АПК. Липсата на който и да било от съответните
реквизити прави съответния акт незаконосъобразен, а в някои тежки форми
1
на порока – и нищожен.
В случая се установява, че въпросната заповед е издадена от С. И. М.,
която заема длъжност старши полицай в група „Охрана на обществения ред“
в сектор Охранителна полиция към 02 РУ СДВР. Тази длъжност определя М.
като полицейски орган, който може да издава заповеди като процесната на
територията на Столична община към посочената дата, т. е. съдът приема, че
е налице материална, темпорална и териториална компетентност на органа,
издал заповедта.
Формата на административния акт е писмена и в конкретния случай тя е
спазена, тъй като въпросната заповед е издадена писмено и съдържа
съответни реквизити и същата е подписана от лицето, посочено за нейн
издател, при отказ на задържания да се разпише. Заповедта съдържа част от
реквизитите по чл. 74, ал. 2 от ЗМВР, но при издаването е допуснато
нарушение на чл. 72, ал.2, т. 2 ЗМВР, свързано с посочването на основанието
за задържане на жалбоподателя К..
Като материалното основание за издаването на оспорената заповед е
посочена разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, който предоставя правото
на полицейските органи да задържат лица, за които има данни да са
извършили престъпление. В заповедта не е посочена правната квалификация
на евентуално извършеното престъпление, а единствено като описание на
фактическото основание за задържането е посочено „нарушаване на
обществения ред“. Това според съда е крайно недостатъчно, като не са
посочени конкретни факти, включително дата, място и действия на
задържаното лице, които да бъдат приети за вероятно извършване на
престъпление. Единствено може да се спекулира и относно правната
квалификация на такова деяние, като настоящият състав намира, че
нарушаването на обществения ред би могло да се квалифицира като
престъпление по чл. 325 НК, но и като „дребно хулиганство“ по смисъла на
УБДХ или други административни нарушения например по ЗМВР, за които
обаче задържането на лицето е по реда на чл. 72, ал. 1, т. 7 ЗМВР, ако това е
предвидено в съответния закон. Допълнително объркване относно
фактическото основание за задържане на жалбоподателя внася и издаденият
срещу него АУАН № 643456/03.09.2020 г. за нарушение на чл. 64 ЗМВР,
което сочи на преценка на служителите на СДВР за извършено нарушение, а
2
не престъпление.
Действително, поради бланкетния характер на заповедта за задържане и
условията на незабавност, в които се съставя, не може да се очаква в нея да се
изписва цялата установена фактическа обстановка, каквито изисквания
поставя наказателния процес. Достатъчно е да се установи, че в случая са
били събрани данни, че лицето е извършило престъпление, като същото бъде
описано със своите основни характеристики. Понятията „данни за
извършване на престъпление” по ЗМВР и „достатъчно данни” по смисъла на
чл.207 от НПК имат различно съдържание и законът при издаване на заповед
за задържане на лице не поставя изискване вината му да е несъмнено доказана
по предвидения в НПК ред. В контекста на изложеното, стандартът относно
преценката за наличието на достатъчно пълно и ясно описание на
фактическите и правни основания за задържането по ЗМВР, е зададен в
Решение от 24.06.2014 г. на ЕСПЧ по делото П и П срещу Б , което приема,
че обоснованото подозрение, че лицето е извършило престъпление, което е
основание за задържането му, не може да бъде общо и абстрактно. Именно
поради това е необходимо в заповедта за задържане да се посочат конкретни
данни, свързани с твърдяното престъпление.
В случая в заповедта не са посочени никакви конкретни фактически
обстоятелства, послужили за основание за задържане на лицето. Приложената
по делото докладна записка относно задържането на лицето, в която са
описани негови противоправни действия, не може да санира този съществен
порок на оспорения акт, тъй като същата не е изготвена от издателя на
заповедта за задържане и не е предявена на задържания за запознаване при
връчването на заповедта за задържане, нито в заповедта е препратено към
докладната записка. В този смисъл не са приложими и доводите на
Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. на ОСГК на ВС, дори да се приеме,
че същото не е загубило своята актуалност по отношение на заповедите за
задържане по чл. 72, ал.1, т. 1 ЗМВР с оглед приемане на Директива
2012/13/ЕС на ЕП и Съвета относно правото на информация в наказателното
производство. Недопустимо е и извличането на фактически основания за
задържането на К. от приложената по делото прокурорска преписка,
доколкото материалите в нея са изготвени по друг ред и с друга цел,
значително време след задържането на лицето.
3
Въз основа на горното, съдът прие, че издадената заповед за задържане
на жалбоподателя К. страда от съществени пороци, които са довели до
нарушаване на правото на защита на задържания и същата следва да бъде
отменена. Следователно не се налага и излагане на съображения относно
целесъобразността на задържането на жалбоподателя.
С оглед достигнатия извод за отмяна на оспорения административен
акт, се явява основателна и претенцията на адв. Р. за присъждане на разноски
за адвокатска защита на основание чл. 36, ал.2 Закона за адвокатурата, както и
10 лева за внесената държавна такса за разглеждане на делото. По делото са
приложени доказателства /договор за правна защита и декларация от
адвоката/, от които се установява, че защитата е осъществена по реда на чл.
38, ал.1, т. 3 от ЗА. Предвид това възнаграждението за оказаната защита
следва да бъде определено съобразно чл. 8, ал.2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г.
на Висшия адвокатски съвет в минималния предвиден размер от 400 лева,
която сума следва да бъде заплатена на адв. Р. от СДВР.
Воден от горното и на осн. чл.172 и чл.172а от АПК, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед рег. № 226зз-2645/02.09.2020 г., издадена от С. Ив.
М. – полицейски орган при 02 РУ СДВР, с която жалбоподателят е задържан
по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР.
ОСЪЖДА СДВР ДА ЗАПЛАТИ на адв. Р. П. Р. сумата от 400.00 лева,
представляваща разноски за адвокатска защита, както и 10.00 лева, разноски
за внесена държавна такса за разглеждане на делото.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба по реда на Глава
XII от АПК пред Административния съд – София-град в 14-дневен срок от
днес.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4