Р Е Ш Е Н И Е
гр. Бяла С., 16.01.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД БЯЛА С., II
граждански състав, в публичното заседание на 17 декември, през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТИХОМИР ВЕЛЬОВСКИ
при
секретаря Ивелина Витанова, като разгледа докладваното гр.д. № 852/2019г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Постъпила е искова молба от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление ***, офис
– сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., чрез пълномощника юрисконсулт Е.Р., с правно
основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.79,ал.1 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, с която се иска
да се установи наличието на претендираните от ищцовото дружество вземания, като
съдът издаде изпълнителен лист срещу ответника М.К.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, за сумата от 500,00 лв. главница, дължима на основание сключен договор
за паричен заем № 106930 от 20.01.2017г., договорна лихва в размер на 70,07 лв. за периода от 27.01.2017г. до
15.09.2017г., неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение в размер на 392,02 лв. за периода от 27.01.2017г.
до 15.09.2017г., неустойка за
предсрочна изискуемост в размер на 192,42
лв., начислена еднократно на дата 17.02.2017г., обезщетение за забава в
размер на 82,06 лв., за периода от
18.02.2017г. до датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 24.08.2018г.
/датата на подаване на заявлението в РС - С., получено по подсъдност в РС - Б.С.
на 21.11.2018г./до окончателното изплащане на вземането, законна лихва за
забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 24.08.2018г.
до окончателното изплащане на
задължението, въз основа на което е образувано ч.гр.д.№ 1516/2018г. по описа на
БСлРС, както и направените по делото разноски по заповедното производство и в
исковото производство.
Ищецът твърди, че между ответника и „Сити кеш“ ООД е сключен Договор за паричен
заем №106930 от 20.01.2017г. за сумата от
500лв.. Поддържа, че заемателят е получил съответната сума. Договорена била лихва в размер 70.07 лв., като
главницата, ведно с лихвата били в общ размер 570.07 лв., погасими на 34 равни седмични
погасителни вноски в срок до 15.09.2017 г. Поради допусната забава за плащане в
срок на 4 седмични погасителни вноски, била настъпила автоматична предсрочна
изискуемост на 17.02.2017 г., поради което и съгласно чл. 7, ал. 4 от договора
се начислила неустойка предсрочна изискуемост. Неустойката била в размер на 192.42
лв., представлявала 20 % от 962.09 лв., която сума формирана от сбора на
остатъците на главница, договорна лихва и неустойка, дължими до края на срока
на договора. Страните уговорили и предоставянето на поне две от посочените в
договора обезпечения /запис на заповед, поръчителство на едно или две физически
лица, които да отговарят на определени договора условия, залог върху движима
вещ на стойност над два пъти общата сума по договора за заем, първа по ред
ипотека и банкова гаранция за период до 6 месеца след изтичане срока на
договора в размер на два пъти общата сума за плащане по договора/. Поради
непредставянето на уговореното обезпечение в тридневен срок от подписването на
договора била начислена неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение в размер на 392.02 лв. разсрочена на 34 вноски
съобразно погасителен план, всяка в размер на 11.53 лв. На длъжника било
начислено и обезщетение за забава. Лихвата се изчислявала върху всяка
просрочена погасителна вноска, съвкупност от главница и договорна лихва. Поддържа, че така формираното вземане е
цедирано от „Сити кеш“ ООД на ищеца на 31.10.2017г..
В
срока указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК ответникът не е депозирал писмен
отговор във връзка с предявената искова молба, не е взел становище по молбата,
не е направил своите възражения и не е
ангажирал доказателства, поради което правата му да направи това по-късно в
процеса са преклудирани, изводимо от разпоредбата на чл.133 от ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД.
Исковете за установяване съществуването на вземане с правно
основание чл. 422 ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са
допустими. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване
съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК
ответникът-длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
По иска с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД за главница и договорна лихва:
При
така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от
осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1)
валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за паричен заем с
твърдяното съдържание; 2) реално предаване на сумата по Договора на ответника,
респ. извършване на твърдените услуги за събиране вземането; 3) валидно
сключен договор за цесия; 4) надлежно уведомяване на длъжника за цесията.
Тези
обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В случай че се установят
тези правнорелевантни факти, ответникът трябва да докаже, че е заплатил изцяло
дължимите суми, респ. възраженията си срещу изискуемостта им.
От
Договор за паричен заем №106930 от
20.01.2017г., подписан от представител на „Сити кеш“ ООД и от ответника, се установява, че между последните са възникнали облигационни правоотношения
по Договор за паричен заем.
От
чл. 4 на Договора се установява, че с подписването му заемателят удостоверява,
че е получил изцяло и в брой заемната сума. Както вече беше посочено, договорът
е подписан от ответника и следователно се установява реално предаване на
сумата по Договора на ответника.
От
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 31.10.2017г. се
установява, че от „Сити кеш“ ООД н. „А.з.с.н.в.“
ЕАД са цедирани вземания, индивидуализирани в съответното Приложение. От
чл. 4.9 на Рамковия договор се установява, че цедентът се задължава да изпрати
писмени уведомления до длъжниците за сключения договор за цесия в рамките на
един месец от потвърждаване на съответното Приложение.
От
пълномощно от 31.10.2017г. се установява, че „А.з.с.н.в.“ ЕАД е упълномощено от
„Сити кеш“ ООД да уведомява всички длъжници по
всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за
кредит, които дружеството е цедирало съгласно Рамков договор от 31.10.2017г.,
като правата се предоставят във връзка с чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Това упълномощаване
не противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД, като в
този смисъл е Решение №137/02.06.2015г.по гр.д.№5759/2014г.,ІІІ г.о на ВКС.
От
Приложение към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 31.10.2017г.
между горепосочените страни се установява, че вземане по Кредита по Договор от 20.01.2017г.
(съвпадащи с номера и датата на процесния Договора за паричен заем) с длъжник
ответникът по делото за кредит 500лв. с дължим остатък по този кредит 1193,96 е
включено в това приложение.
От
Потвърждение за сключена цесия на стр. 17 от делото се установява, че
прехвърлянето на вземанията, посочени в Приложение №1/31.10.2017г., е потвърдено
писмено по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
От
Уведомително писмо изх. № УПЦ-П-СТК/106930 от 10.11.2017г. и Уведомително писмо
изх. № УПЦ-П-СТК/106930 от 28.05.2019г. се установява, че по пълномощно от
цедента цесионерът уведомява длъжника за извършената цесия.
От
Обратни разписки на стр. 23 и стр.26 от делото се установява, че длъжникът не
може да бъде открит, за да получи уведомителното писмо.
Съдът
намира, че уведомяването за цесията е извършено от цесионера, който е
изрично овластен от цедента за това, с исковата молба, към която е приложен
договорът за цесия и уведомлението. Като факт, настъпил в хода на процеса и
имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението, макар и като приложение към исковата молба, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл.
235 ал.3 от ГПК (В този смисъл Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015 на
ВКС,ТК, I т.о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II
т.о., Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. № 12/2009 г. на ВКС, II т.о., Решение
№ 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, I т.о., Решение №
78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
46/25.05.2017 г. по т.д. № 572/2016 г. на ВКС, I т.о).
Длъжникът
в случая е получил исковата молба и приложенията към нея, включително
уведомлението за цесията, на адреса на работодателя си, като това представлява
надлежно уведомяване на длъжника-ответник.
След
като бъде известен за цесията, дори и чрез връчване на исковата молба,длъжникът
не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на
уведомяване (Решение № 40/13.05.2010г. по т.д.№ 566/2009г.на ВКС;Определение №
987/18.07.2011г.по гр.д.№ 867/2011г.на ВКС). Неуведомяването на длъжника не
води до недействителност на цесията. Правата по цесията преминават върху цесионера
със сключване на договора. Съобщението по чл.99,ал.3 и ал.4 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на
договора за цесия, поради което не е условие за
прехвърлителното действие на цесията. Единствените правни последици от неспазване на задължението
за уведомяване се свеждат до това,че до съобщаване на цесията длъжникът може да
плати на цедента и плащането да го освободи валидно от дълга. Липсата на
уведомление обаче не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от
задължението да плати на новия кредитор. На последно място процесуалният закон
в чл. 47, ал.6 е предвидил достатъчно
надежден механизъм, компенсиращ личното участие на ответника в процеса,
посредством института на особения представител. Последният от своя страна по
аргумент за обратното на чл. 29, ал.5 от ГПК може да извършва широк кръг от
процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно
съобразно чл. 34, ал. 3 от ГПК. Респективно същият е надлежен адресат на всички
твърдения наведени от ищеца с исковата молба, включително такива за извършена
цесия.
От
заключението на вещото лице по приетата съдебно- счетоводна експертиза и от
изслушването му в съдебно заседание се установява, че заемната сума е предадена
реално на ответника на 20.01.2017г. и възлиза на 500.00 лева. На тази дата
заемодателя и заемателя, съответно ищецът по делото и ответника, са сключили
договор за паричен заем в съответствие със ЗЗД и Закона за потребителския
кредит. С полагането на подписа си на договора за кредит, заемателя удостоверява,
че е получил процесната сума в брой от представител на заемодателя. Остатъкът
от задължението по процесния договор за паричен заем възлиза на 1154,91 лева и
се състои от главница в размер на 500.00 лева, остатък договорна лихва в размер
на 70,07 лева, неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 192,42 лева,
като същата е начислена еднократно на 17.02.2017г., т.е. това е датата на
предсрочната изискуемост, и неустойка неизпълнение на договор за задължение в
размер на 392,42 лева, която е начислена за периода от 27.01.2017г. до
15.09.2017г. - това е датата на последната погасителна вноска, или всичко в размер общо на 1154,91 лева.
Размерът
на лихвата за забава, която ответникът дължи вследствие на забавеното плащане
по процесния договор за паричен заем, възлиза на 76,67 лева.
Следователно
са налице всички материално правни предпоставки за уважаване на исковете за
следните суми: 500 лв. главница по Договор за паричен заем №106930 от
20.01.2017г.; 70,07 лв. договорна лихва за периода от 27.01.2017г. до
15.09.2017г.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
мораторна лихва:
Акцесорният
иск ––за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за причинени
вреди от неизпълнение на парично задължение в темпорално отношение, равняващо
се на уредената в чл. 86, ал. 1 ЗЗД законна мораторна лихва, е обусловен от
изхода на правния спор по главния иск. С оглед принципа на диспозитивното
начало съдът е обвързан от заявената от страната претенция. В случая, както в
заповедното производство, така и в исковото производство по чл. 422 ГПК
мораторната лихва се претендира в размер на 82,06 лв. за периода от 18.02.2017г.
до датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК – 24.08.2018г. В съдебното
заседание вещото лице при изслушването си уточнява, че за този период размерът
на дължимата мораторна лихва е 76,67 лв. До този размер искът ще се уважи, а за разликата до пълния претендиран
размер от 82,06 лв. ще се отхвърли, като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД, за
неустойка:
Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните
правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в
гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно за противоречие с добрите
нрави на неустоечната клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по
т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК
на ВКС и др., както и следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи по смисъла на ЗЗП - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. №
3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.
Настоящият съдебен състав намира, че предвидена в договора клауза за
неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на
обезпечение противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г.
на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като
естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на
самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. №
818/2009 г., II т. о./.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на
договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка във фиксиран размер от 392.02
лв. Така предвидения размер е близо 80 % от цялата заета сума. Така
предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно задължение за
представяне на обезпечение противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП,
тъй като същата е необосновано висока.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия.
Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 23,
ал. 2 от договора/ и срока за представянето му създават значителни затруднения
на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора,
който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата
на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване
на кредита с повече от 50 % от заетата сума. Неустойката по съществото си е
добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още 80 % от
предоставената главница.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е
налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния
случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на
чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил
правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка по чл. 8 от договора.
Уговорената неустойка в чл. 7, ал. 4 от договора също противоречи на
добрите нрави. Неустойка за обявяване на предсрочна изискуемост по договора в
размер на 20 % от дължимата до пълното погасяване на договора сума – главница,
възнаградителна лихва и неустойка, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Същата би довела до неоснователно
обогатяване на кредитора. От една страна при настъпване на предсрочна
изискуемост, същият би се ползвал от благоприятните условия да претендира
вземането си предсрочно, като върху предсрочно изискуемата главница би се
начислявало обезщетение за забава за периода на забавата /неустойка за забава/.
Уговарянето и на допълнителна неустойка, която да се начислява еднократно, в
размер на 20 % от дължимата до пълното погасяване на договора сума – главница,
възнаградителна лихва и неустойка обаче, противоречи на добрите нрави. Така
уговорената неустойка излиза извън допустимите граници на санкционната си
функция и дава възможност на кредитодателя да претендира, както обезщетение за
забава върху предсрочно изискуемата главница, така и неустойка от настъпването
на предсрочната изискуемост.
Претенциите за неустойки - 392.02 лв. неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за предоставяне на обезпечение и 192.42 лв. неустойка
за предсрочна изискуемост ще се отхвърлят изцяло, поради противоречието на
клаузите на чл. 7, ал. 4 и чл. 8 от процесния договор на добрите нрави.
Ищецът
с исковата молба и последващи молби е поискал постановяване на неприсъствено
решение спрямо ответника по чл.238 и чл.239 от ГПК. Същото е неоснователно по
следните съображения:
Съгласно
разпоредбата на чл.238,ал.1 от ГПК, ако
ответникът не е представил в срок отговор на исковата молба и не се яви в
първото заседание по делото, без да е направил искане за разглеждането му в
негово отсъствие, ищецът може да поиска постановяване на неприсъствено решение
срещу ответника или да оттегли иска.
Предявените
искове по чл.422 от ГПК не са изцяло вероятно основателни, вдно от
гореизложените мотиви в решението. Така описаните в и.м. доказателства не
установяват (по начина, предвиден в чл. 239, ал. 1, т. 2 от ГПК) фактите от
фактическите състави на предявените искове, за които е разпределена и
доказателствена тежест н.ищеца.
Следователно
не е налице основние за постановяване на неприссътвено решение по реда на
чл.238 и чл.239 от ГПК поискано от „А.з.с.на в." ЕАД спрямо ответника.
По разноските:
Съгласно
т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска,
предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе
за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като
съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното
решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с
осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй
като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за
изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
Ищецът
в заповедното производство е претендирал юрисконсултско възнаграждение в размер
от 50 лева, а в настоящото исково производство претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 350 лева. Съгласно разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в
размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като
размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер
за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната
помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички
неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на
разноските, дължими на страната за заповедното и исковото производство, без да
е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл.
37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и
чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева,
а в исковото –от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да
определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената
работа. Съдът като съобрази, че от една страна -делото е с малък материален
интерес, за вземания, произтичащи от потребителски договор. От друга страна,
извършената от юрисконсулта работа в заповедното производство се състои в
попълване на кратко бланково заявление, съответно последващо изготвяне на
искова молба, по множество еднотипни заповедни и искови производства и не е
налице явяване в открито съдебно заседание. Освен това настоящото дело не се
отличава с фактическа и/или правна сложност, поради което и съдът намира, че в
полза на ищцовото дружество, следва да се определи юрисконсултско
възнаграждение в размер 50 лева за заповедното производство и в размер 100 лева
–за исковото производство, общо 150 лева.
По исковото
производство са представени доказателства за направата на разноските за ДТ в
размер на 225.00 лв., за депозит за ССчЕ в размер на 200.00 лв.,
както и се претендира се юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определи в размер на 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП
във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП. Общият размер на направените в исковото производство
разноски от ищеца е 525.00 лв., от които по съразмерност на ищеца ще се
присъдят 274.58 лв.
От
присъдените в заповедното, ищецът претендира по списък 25.00 лв. за държавн.такса
и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. От тях по съразмерност на ищеца ще
се присъдят 39.23 лв.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от „А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление ***, офис – сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б.,
чрез пълномощника юрисконсулт Е.Р., срещу М.К.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, положителни установителни искове, че М.К.М., с ЕГН **********, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, следните суми, произтичащи от по
договор за паричен заем № 106930 от
20.01.2017г., сключен от длъжника със „Сити кеш”
ООД, вземанията по който са прехвърлени на 31.10.2017 г. с
Приложение № 1 към договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.10.2017
г. н. „А.з.с.на в.” ЕАД:
- сумата от 500,00 лв.,
представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем № 106930 от 20.01.2017г.,
начислена за периода 27.01.2017 г. – 15.09.2017 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на постъпването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда
– 24.08.2018г. до окончателното изплащане;
- сумата
от 70,07 лв. договорна лихва за
периода от 27.01.2017г. до 15.09.2017г.;
- сумата
от 76,67 лв. обезщетение за забава за периода от 27.01.2017г.
до 15.09.2017г., като ОТХВЪРЛЯ иска
за обезщетение за забава за разликата над присъдения размер от 76,67 лв. до пълния предявен размер от 82,06
лв.;,
за които
суми е издадена заповед от 26.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 1516/2018г. по
описа н.БСлРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление ***, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б., чрез пълномощника
юрисконсулт Е.Р., положителни установителни искове,
срещу М.К.М., с ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, за признаването на установено, че М.К.М., с ЕГН **********, дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, следните суми, произтичащи от договор за паричен
заем № 106930 от 20.01.2017г., сключен от длъжника със „Сити кеш” ООД, вземанията по който са
прехвърлени на 31.10.2017 г. с Приложение № 1 към договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 31.10.2017 г. н. „А.з.с.на в.” ЕАД, а
именно: сумата от 392,02 лв. – представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение за периода от 27.01.2017г. до
15.09.2017г., и сумата от 192,42 лв.
- представляваща начислена еднократно на дата 17.02.2017г. неустойка за
предсрочна изискуемост, за които суми е издадена заповед
от 26.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 1516/2018г. по описа на БСлРС.
ОСЪЖДА М.К.М., с
ЕГН **********,*** и настоящ адрес ***, да заплати н.
„А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление ***, офис
– сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Д.Б.Б.,
чрез пълномощника юрисконсулт Е.Р., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 274.58
лв. – разноски по съразмерност в исковото производство, както и
сумата от 39.23 лв. – разноски в
производството по ч.гр.д.№ 1516/2018г. по
описа на БСлРС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок пред ВрОС от уведомяването на
страните по делото, че е изготвено.
На
основание чл.7,ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от
страните.
Препис
от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 1516/2018г. по
описа на РС-Б.С..
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: