Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 23.05.2018 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., IIІ-„В”
състав, в публично съдебно заседание на четиринадесети март през две хиляди
и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: БОРЯНА ПЕТРОВА
при участието на секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ, в.гр.дело
№ 15596 по описа за 2016 год., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
- чл. 273 от ГПК.
Със съдебно решение от 12.09.2016 г., постановено по гр.дело № 10934/2015
г. по описа на СРС, І Г.О., 38 състав, е отхвърлен предявения от О.А.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, против „Т.С.“-ЕАД, ЕИК*********,
със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК, за прогласяване нищожността на решение от 27.05.2011 г. по гр.дело №
40479/ 2009 г. по описа на СРС, 64 състав.
Постъпила е въззивна жалба от О.А.А. срещу постановеното решение на СРС, в която са
изложени оплаквания за недопустимост, неправилност
и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. В тази връзка се моли
съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение, като
неправилно и незаконосъобразно, и вместо него да бъде постановено решение, с
което да бъде прогласена нищожността на
решение от 27.05.2011 г. по гр.дело № 40479/ 2009 г. по описа на СРС, 64
състав.
Въззиваемата страна – ответник „Т.С.“-ЕАД,
гр.София, не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл.259, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на
всички изисквания за валидност на съдебното решение – постановено е от надлежен
орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт
на съда, в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който
позволява да се изведе нейното съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо –
не са нарушени процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице
процесуални пречки или липсата на положителни процесуални предпоставки за
предявяването на иска. Обжалваното решение е постановено в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита. Нищожното решение, за
разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, ето защо това
е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира
чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл.270 ал. 2 ГПК. Разпоредбата на
чл. 270, ал. 2 ГПК предвижда отделна възможност нищожността на съдебното
решение да бъде предявена по исков ред или чрез възражение, без тази възможност
да е поставена под условие, актът да не е претърпял инстанционен контрол. Това
самостоятелно средство за защита срещу нищожните решения е обосновано от
тежестта на порока, от който те са засегнати и правната нетърпимост към такива
актове. Следователно предявяването на иск за нищожност на съдебно решение е
допустимо и когато атакуваното съдебно решение е преминало през инстанционен
контрол /в този смисъл Решение № 114 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 1954/2014 г.,
ІІ ГО на ВКС/.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна
инстанция напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност на предявения от О.А.А. *** ЕАД, гр.София иск
с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във
вр. чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване нищожността на решение от 27.05.2011 г.
по гр.дело № 40479/ 2009 г. по описа на СРС, 64 състав, и на основание
чл.272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с доводите във
въззивната жалба следва да се добави и следното:
Едно съдебно
решение е нищожно, когато не отговаря на изискванията за валидно решение. Вярно
е, че в закона няма определение за това кога едно решение е нищожно, но в
теорията и практиката са изяснени хипотезите, при които следва да бъде
прогласена нищожността на решението, изхождайки от естеството на съдебното
решение като едностранно властническо волеизявление на държавен
правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е
задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса
кога едно съдебно решение е нищожно, а именно: когато е постановено от
незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната
власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е
неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост /вж. Решение № 668 от 15.11.2010 г., постановено по гр. дело №
1790/2009г., I ГО, ВКС; Решение № 73 от 18.05.2015 г., постановено по гр. дело
№ 5113/2014 г., III ГО, ВКС и др./. Съгласно правната теория едно решение е
нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден съдебен акт поради липса на
надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато: решението е постановено от
ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав; решението е постановено
извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е спазена писмената
форма на решението или решението не е подписано; волята на съда е абсолютно
неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване; решението предписва
страните да изпълнят невъзможна престация от обективна гледна точка или
дискриминационно поведение на ответника.
Настоящият въззивен състав намира, че решение от 27.05.2011 г., постановено по
гр.дело № 40479/ 2009 г. по описа на СРС, ГО, 64 състав е валидно. Не е
налице нито една от посочените по-горе хипотези за нищожност на процесното
решение – същото е в писмена форма, подписано е, постановено е от надлежен
орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на правораздавателната власт
на съда и волята на съда е изразена по начин, който позволява да се изведе
волята на съда. Процесното решение е напълно разбираемо. В решението са изложени
ясни и разбираеми мотиви, които са съответни на постановения
диспозитив.
В настоящия случай, съдът приема, че нито едно от
посочените от страна на ищеца
основания за нищожност на процесното решение не води до
неговата нищожност. Изтъкнатите основания за нищожност касаят неприлагане или
неправилно прилагане на материално - правни норми от правото на Европейския съюз. Противоречието с
материално - правни норми /били те и част от общностното законодателство/ не
може да доведе до нищожност на съдебното
решение, а само до неговата
неправилност, която се проверява от горестоящия съд по пътя на инстанционния
контрол, но не и в условията на предявен иск по чл.270, ал.2 от ГПК.
Основното оплакване на въззивника-ищец се
отнася до нарушение с процесното решение на СРС, 64 състав, предмет на иска по
чл.270, ал.2 от ГПК, на императивни норми от общностното право,
задължителни за българския съд, които дерогират разпоредбите на националното
право. При преценка основателността на тези доводи следва да се съобрази
обстоятелството, че наличието на нарушение на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебното решение може да доведе
до неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му/ в този смисъл е и решение № 15/26.01.2015 г. по гр. д. № 3298/2014
г. на ВКС, ГК, І ГО/.
По изложените съображения, съдът приема,
че предявения иск с правно основание чл.270, ал.2 от ГПК е неоснователен и като
такъв правилно е бил отхвърлен от първоинстанционния съд.
Предвид изложеното и поради съвпадане на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстанционния съд обжалваното съдебно решение, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По
отношение на разноските:
При
този изход на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за въззивното
производство. При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива
не следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ответник по делото.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.09.2016
г., постановено по гр.дело № 10934/2015 г. по описа на СРС, І Г.О., 38 състав.
РешениеТО може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на
чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.