Р
Е
Ш
Е
Н
И
Е №111
гр. ВРАЦА,13.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд,гражданско
отделение, в
публичното заседание на 28.02.2020г., в състав:
Председател:Евгения Симеонова
Членове:Пенка Т.П.
мл.с.:Магдалена Младенова
в присъствието на:
прокурора секретар В.Николова
като разгледа докладваното от съдия П.ПЕТРОВА
в.гр. дело
N` 59 по описа за 2020 година,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по реда на чл.258 и
сл.ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от 18.11.2019г.,подадена от Р.П.В. ***, чрез процесуален
представител адв.Г.З. от ВрАК, срещу решение на РС гр.Враца от
30.10.2019г.,постановено по гр.д.№ 2589/2019г.,в частта в която са уважени предявените против въззивника
искове при условията на обективно съединяване с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр.чл.79 ал.1 ЗЗД,за установяване в отношенията между страните,че
въззивникът дължи на въззиваемия процесните суми,представляващи главници – незаплатени
далекосъобщителни услуги по договори за далекосъобщителни услуги от
08.08.2015г. и 20.07.2015г. и допълнителни споразумения към тях от
09.10.2015г.,24.12.2015г. и 27.05.2016г.,и неизплатени лизингови вноски по
договори за лизинг от 09.10.2015г. ,24.12.2015г. и 27.05.2016г.,за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 856/2019г.по описа на РС
Враца.Поддържа се във въззивната жалба,че решението в обжалваните му части е
необосновано и неправилно – постановено
при неправилно приложение на материалния закон и доказателствата по делото,и
при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд.Излагат се
подробни доводи и съображения. Иска се отмяна на същото в обжалваната му част,и
вместо него постановяване на друго,с което се отхвърли претенцията на
въззиваемия в уважената и част. С въззивната жалба не се правят нови
доказателствени искания.Претендират се разноски за двете инстанции.
Противната
страна оспорва въззивната жалба.Моли първоинстанционното решение да бъде
потвърдено в обжалваната му част.Няма доказателствени искания.
В срока по
чл.263 ал.2 вр.ал.1 ГПК противната страна „Теленор България“ ЕАД гр.София,е
подало насрещна въззивна жалба,с която обжалва горното решение в частта,в която
са отхвърлени предявените от него претенции за дължимостта на сумата 300
лв.-неплатени лизингови вноски по цитираните по-горе договори за лизинг,като се
поддържа,че тази сума неправилно е била отнесена към претенцията за неустойка
за предсрочно прекратяване на цитираните по-горе договори за мобилни услуги и
спорзуменията към тях,която претенция била предявена за 1144,59 лв.,а в
решението е отхвърлена претенция за неустойка в размер на 1444,59 лв.Претенцията
за неплатени лизингови вноски била за 637,38 лв.,а била уважена за 337,38 лв.Иска
се отмяна на решението в тези му части ,и вместо него постановяване на друго,с
което претенцията за неплатени лизингови вноски в размер на 300 лв.се уважи.
Ответникът по
насрещната въззивна жалба не е ангажирал становище по нея.
Настоящият
състав намира въззивните жалби за редовни от външна страна,и процесуално
допустими.Подадени са в преклузивните срокове по чл.259 ал.1 и чл.263 ал.2 ГПК,от страни в процеса,имащи право и интерес от обжалване, и против акт на
съда,подлежащ на обжалване по смисъла на чл.258 ал.1 ГПК.По същество:
Производството
се движи по общия исков ред на чл. 124 и следващите от ГПК.
Пред
първоинстанционния съд „Теленор България”
ЕАД гр.София е предявил против Р.П.В. *** обективно кумулативно съединени установителни искове с пр.осн. чл. 422
от ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 92 от
за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата
291,31 лева-главница, представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга,
дължима по договор за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015 г. и договор за
далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г. и допълнителни споразумения към тях,
за периода от 01.11.2016 г. до 28.02.2017 г.; сумата 637,38 лв./неправилно
посочена от първоинстанционния съд като 337,38 лв./-главница, представляваща
неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 09.10.2015 г., договор за
лизинг от 24.12.2015 г. и договор за лизинг от 27.05.2016г. за периода от
01.11.2016 г. до 28.02.2017 г.; сумата 1144 лв./неправилно посочена от
първоинстанционния съд като 1 444,59 лева/, представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015 г.
и договор за далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г., за които вземания са издадени
фактури № **********/01.12.2016 г.; №
**********/01.01.2017 г.; № **********/01.02.2017 г.; № **********/01.03.2017
г.
В исковата молба се поддържа, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение въз основа на договори за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015 г. и 20.07.2015 г.,и
договори за лизинг от 09.10.2015 г. ,от 24.12.2015 г.и от 27.05.2016г. В срока на действие на договорите били
издадени посочените по-горе фактури, с които били начислени следните
задължения: сумата 291,31 лева-главница,
представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга; сумата 637,38
лв.,неправилно посочена от съда като 337,38 лв.-главница, представляваща
неплатени лизингови вноски; сумата 1144,59 лв.,неправилно посочена от съда като
1 444,59 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
договорите за далекосъобщителни услуги.
Поддържа се, че поради неизпълнение на задълженията
на ответника да заплати главницата,
представляваща незаплатена далекосъобщителна услуга, ищецът е упражнил правото си да прекрати договорите за
далекосъобщителна услуга/и допълнителнителните споразумения към тях/ и да начисли сумата 1 144,59
лева-неустойка,при което обявил и предсрочната изискуемост на сумите по договорите
за лизинг. Твърди се ,и, че ответникът
не е изпълнил задълженията си да заплати на ищеца сумата 637,38
лв.-главница, представляваща неплатени лизингови вноски/за посочения исков
период/. Сочи се, че съгласно
договорите ищецът има право да получи в срок всички начислени суми за мобилни
услуги и лизингови вноски.
Тъй
като ответникът не изплатил горните задължения, на 08.03.2019 г. ищецът подал срещу ответника заявление по чл. 410 от ГПК за процесните суми, било образувано ч. гр. дело № 856/2019 г. на Врачански
районен съд, като съдът уважил заявлението и издал заповед за изпълнение от
13.03.2019 г., която била редовно връчена на длъжника. В срока по чл. 414 ал.2
от ГПК ответникът подал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което
е предявен настоящия иск.
Ответникът
Р.П.В., чрез пълномощника си адв. Г.З., в срока по чл. 131 от ГПК е подал
писмен отговор, с който е оспорил исковете като процесуално недопустими,
неоснователни и недоказани по следните съображения: процесните вземания са погасени с изтичането
на кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД; не са налице
предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на което и да било от
процесните задължения, тъй като липсва редовно връчено на ответника
волеизявление на ищеца в този смисъл; договорите за мобилни услуги и за лизинг
между страните съдържат неравноправни по смисъла на Закона за защита на
потребителите и нищожни клаузи, като в подкрепа на твърденията за нищожност са
въведени и доводи за противоречие на договорни клаузи с утвърдените в обществото
добри нрави.
В заповедното производство-ч. гр. дело № 856/2019 г. на Врачанския районен
съд длъжникът Р.П.В. е подал писмено възражение, в което е посочил, че не дължи
на ищеца претендираните суми, както и че същите са погасени по давност.
От представения
на стр.12 договор,е видно,че на 20.07.2015 г. между страните е сключен договор
за мобилни услуги по абонаментен план „Нон Стоп” за SIM
карта 89359050000512272926 с месечна абонаментна такса 29,99 лв. за срок от 24
месеца/15.07.2015г.-15.07.2017г./
Представено е и подписано от ответника приложение към договора за мобилни
услуги, имащо характер на ценоразпис.
Приложен
е и договор № 613708107от 08.08.2015 г./стр.16/ между „Теленор България“ ЕАД и
ответника Р.В. за мобилни услуги по абонаментен план „Резерв” за SIM карта
89359050000706748475 с
месечна абонаментна такса 19,99 лв. за срок от 24 месеца/08.08.2015г.-08.08.2017г./, както и съответното приложение
към него с характер на ценоразпис.
От
представените допълнителни споразумения от 09.10.2015 г./стр.19/ към договор за
мобилни услуги от 08.08.2015 г. допълнително споразумение от 24.12.2015 г. към
договор за мобилни услуги 20.07.2015 г.и доп.споразумение от 27.05.2016 г.към
договора за мобилни услуги от 20.07.2015г., се установява, че е променен абонаментния план
на ответника по двата договора,като освен това са му предоставени и три мобилни
устройства,за които са сключени отделни договори за лизинг.
Представени
са и трите договори за лизинг,с които са предоставени на ответника три мобилни
устройства,конкретизирани във всеки договор и са уговорени условията и
сроковете за заплащането им.
В
решението си първоинстанционният съд приел, че страните са били в облигационни
отношения въз основа на сключените между тях два договора за далекосъобщителни
услуги, три допълнителни споразумения за промяна на абонаментните планове по
договорите за далекосъобщителни услуги и три договора за лизинг, като
ответникът е декларирал, че е получил копие от общите условия на мобилния
оператор, относими към предоставените услуги и към договора за лизинг и е
запознат с разпоредбите им.
Съгласно
общите условия на ищеца,публикувани на интернет страницата му за взаимоотношенията
с потребителите,заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна
фактура, която се издава на името на абоната, като плащането следва да става в
15-дневен срок от издаването на фактурата. Неполучаването на фактурата не
освобождава абонатите от задължението им за плащане на дължимите суми. В
случай, че това задължение на абоната не бъде изпълнено, доставчикът на
далекосъобщителни услуги има право да прекрати договора, както и да получи неустойка.
При така изяснената фактическа обстановка и
събрани доказателства първоинстанционният съд уважил предявените искове за
дължимите главници по договорите за мобилни услуги/с допълнителнителните
споразумения/ и договорите за лизинг,и ги отхвърлил в частта,в която се
претендира неустойка.Въззивната инстанция споделя крайните фактически и правни
изводи на първата,и намира,че решението и е постановено при правилно приложение
на материалния закон и доказателствата по делото,като на основание чл.272 ГПК
се присъединява и препраща към мотивите на първоинстанционния съд,с направената
по горе корекция,че искът за неплатени лизингови вноски възлиза на 637,38 лв.,а
не на 337,38 лв.,както е приел първоинстанционния съд,а претенцията за дължима
неустойка възлиза на 1144,59 лв.,а не на 1444,59 лв.
По иска за главница за мобилни услуги.
В конкретния
случай е установено по категоричен начин сключването между страните на два
договора за мобилни услуги,пораждащи облигационни правоотношения между тях.Правилни
са изводите на първоинстанционния съд,че по делото липсват доказателства относно изпълнението
на задължението на ищеца за предоставяне на уговорените услуги на ответника. Такива доказателства не
представляват представените по делото
фактури и съответните приложения към тях, тъй като фактурата не е източник на
задълженията на получателя по нея, а само ги конкретизира по основание и
размер, с цел внасяне на яснота в договорните отношения.
По
делото не е установен обема на предоставените услуги чрез мобилни телефони,
съответно извършването на разговори, техния брой и продължителност. Ето защо и
настоящата инстанция приема, че ответникът следва да заплати единствено и само
месечната абонаментна такса за трите мобилни номера: № 0896 146 808, №
0893 677 940 и № 0894 690 757.Липсва оспорване на обстоятелството, че
през процесния период телефонният номер на мобилните телефони е бил
активен.Такова оспорване се прави едва с въззивната жалба,което настоящият
състав намира за преклудирано и не го обсъжда. С оглед месечната такса за
процесния период за трите мобилни номера и поисканото от ищеца,искът се явява
основателен за сумата 291,31 лв.Именно в този размер установителният иск за
главница за мобилни услуги следва да бъде уважен.
По иска за главница за лизингови вноски.
От приетите по делото три договора за лизинг се
установява, че между ищцовото дружество от една страна, като лизингодател, и
ответника от друга, като лизингополучател, са сключени договори за лизинг на
мобилни телефони, както следва: Sony
Xperia M4 Aqua Black на изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в
размер на 18,59 лв. всяка; Huawei
P8 Lite Black на изплащане
посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 4,79 лв. всяка и Huawei P9 Lite White на изплащане посредством 23
месечни лизингови вноски в размер на 20,59 лв. всяка, съгласно уговорените
погасителни планове по трите лизингови договора. В чл. 4 от всеки от договорите
е посочено, че с подписване на договорите лизингополучателят декларира и
потвърждава, че лизингодателят му предава устройство във вид годен за употреба,
което функционира изрядно и съответства напълно на договорените технически
характеристики ,и е комплектовано с цялата документация, включително
гаранционна карта.
Съгласно чл. 12 от договорите, в
случай на неизпълнение на задължението за плащане на лизингови вноски
лизингодателят има право в съответствие с разпоредбите на договора, общите
условия и действащото законодателство, да обяви месечните вноски за предсрочно
изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора за лизинг, дължими и
платими.
Установено е,че между страните е
сключен договор за лизинг на горепосочените три мобилни телефона, по които
ответникът не е изпълнил задължението си да плати лизингови вноски и
задълженията са обявени за предсрочно изискуеми,като към настоящият момент
вноските са и падежирали. Искът за заплащане на суми на основание тези договори
се явява основателен и доказан до пълния предявен размер от 637,38 лв. и
ответникът следва да бъде осъден да плати на ищеца тази сума.Пълният предявен
размер за тези суми,както се посочи е 637,38 лв.,а не както е приел и посочил
първоинстанционния съд 337,38 лв.В частта,в която е отхвърлен иска за неплатени
лизингови вноски за разликата от 337,38 до 637,38 лв.решението се явява
неправилно,и като такова следва да се отмени в тази му част,и вместо него се
постанови друго,с което искът по това перо се уважи в отхвърлената му част.В
този смисъл насрещната въззивна жалба се явява основателна и следва да се
уважи.
По иска за дължима неустойка:
Във връзка с възражението на ответника за наличието на неравноправни клаузи
в договорите за далекосъобщителни услуги ,настоящият състав също намира, че е
налице неравноправен характер и нищожност единствено на уговорките за
неустойка, доколкото при прилагането им ищецът би получил при прекратен договор
същата престация, която би му се следвала, ако изпълнява задълженията си по
договора.В тази му част,обаче решението не се обжалва и е влязло в
сила.Единственият довод във връзка с неустойката е недопустимост на решението в
частта,в която претенцията е отхвърлена за разликата от 1144,59 лв.до 1444,59
лв.С оглед изложеното по-горе насрещната въззивна жалба е основателна в тази и
част.Обжалваното решение в тази му част е недопустимо,като постановено по
непредявен иск.Ищецът определя предмета на спора и вида на търсената защита с
въведените в исковата молба твърдения,а видно от исковата молба претенцията за
неустойка е предявена за 1144,59 лв.,а не за 1444,9 лв.,както е приел
първоинстанционния съд,независимо от факта,че и в доклада по делото е посочил
погрешен размер на претенцията.
Възражението на ответника за погасяване
по давност на процесните задължения на основание чл. 111 б. „в“ от ЗЗД са
неоснователни.Видно от данните по делото всички претендирани задължения се
отнасят за периода от
01.11.2016 г. до 28.02.2017 г., а заявлението по чл. 410 от ГПК е подадено на 08.03.2019
г., т.е. към датата на предявяване на иска не е била изтекла тригодишна
погасителна давност за нито едно от процесните задължения.
При този изход на делото ответницата следва да заплати
на ищеца направените от него разноски пред въззивна инстанция в размер на 25
лв.-заплатена д.такса за въззивно обжалване.
Водим
от горното,ВОС
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението на РС Враца от 30.10.2019г.,постановено
по гр.д.№ 2589/2019г. в частта,в която е отхвърлен предявения установителен иск
за неплатени лизингови вноски по договори за лизинг от 09.10.2015 г.,договор за
лизинг от 24.12.2015 г. и договор за лизинг от 27.05.2016г. за периода от
01.11.2016 г. до 28.02.2017 г.,и вместо него в тази му част
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422 от ГПК, че Р.П.В. с ЕГН ********** *** дължи на „Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к.
„Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6 и сумата 300 лева-главница, представляваща
неплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 09.10.2015 г. ,договор за
лизинг от 24.12.2015 г. и договор за лизинг от 27.05.2016г.за периода от
01.11.2016 г. до 28.02.2017 г., за които вземания са издадени следните фактури:
№ **********/01.12.2016 г.; № **********/01.01.2017 г.; № **********/01.02.2017
г.; № **********/01.03.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата,начиная
от 08.03.2019 г.до окончателното и изплащане,и за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 586 от 13.03.2019 г. по
ч. гр. дело № 856/2019 г. на Врачански районен съд.
ОБЕЗСИЛВА
горното решение в частта,в която е отхвърлен като неоснователен и недоказан иска по чл. 422
от ГПК за разликата от 1144,59 лв.до 1 444,59 лева, представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване
на договор за далекосъобщителна услуга от 08.08.2015 г., договор за
далекосъобщителна услуга от 20.07.2015 г.
ОСЪЖДА на основание 78 ал. 1 от ГПК Р.П.В.
с ЕГН ********** *** да заплати на „Теленор
България” ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София,
сграда 6 разноски пред въззивната инстанция в размер на 25 лв. – внесена държавна такса за въззивно
обжалване.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:........... Членове:1.......... 2/