Р Е Ш Е Н И Е
№ 1919
гр.Варна,08.05.2018год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
ХVІ -ти състав в открито съдебно
заседание на двадесет и първи март през
две хиляди и осемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: РУМЯНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря ГАЛЯ ДАМЯНОВА като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 13 663 по описа на ВРС за 2016 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод
предявени и поддържани от Б.П.З.,
ЕГН: ********** с адрес: ***10, чрез Е. И. З., ЕГН: ********** с адрес: ***,
чрез адв. С.Д. от ВАК със съдебен адрес:*** срещу „М.”
ЕООД, ЕИК: * със седалище и адрес на управление:*** с адрес за кореспонденция:
* - къща, представлявано от М. К. Д., ЕГН: **********, искове, както следва: иск
с правно основание чл.128, ал.2 във вр. с чл.121,
ал.3 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца трудово
възнаграждение в размер на 19 736.90лв. (деветнадесет хиляди
седемстотин тридесет и шест лева, деветдесет ст.), представляващи разликата между полученото от него трудово
възнаграждение за периода от м.08.2013год. до м.05.2014год. и минималната
часова ставка на Обединеното кралство Великобритания, иск с правно основание
чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 4 619.88лв.
(четири хиляди шестстотин и деветнадесет лева, осемдесет и осем ст.),
обезщетение за забава върху сумата от 19 736.90лв., за периода от
21.07.2014год. до датата на предявяване на иска - 07.11.2016год.
Ищецът аргументира правен интерес от предявените
искове, навеждайки следните фактически твърдения:
За дните през
които ищецът е бил командирован при условията на чл.121, ал.3 от КТ, счита, че
му се дължи трудово възнаграждение не по-малко от установеното от страните от
ЕС, в които е командирован. Доколкото за 2013 г. и 2014 г. за Германия няма
определена минимална ставка, а в другите страни е различна, З. приема, че му се
дължи възнаграждение, изчислено съобразно минималната ставка за Великобритания.
Общо дължимото възнаграждение за процесния период е в
размер на 9 136.88 паунда, равняващи се на 21
364.28лв. Тъй като на Б.З. му е изплатена сумата от 1 627.65лв., същият
претендира разликата между това, което е дължимо и това, което е получено или
сумата от 19 736.63лв.
С трудов договор за неопределено време по чл. 67, ал.
1, т. 1 от КТ от 31.07.2013г. Б.П.З. е назначен, считано от 01.08.2013 г. в „М."
ЕООД на длъжността „шофьор, товарен автомобил /международни превози/",
НКИД *. НКПД *, с място на работа в предприятието на ответника. Уговореното
възнаграждение е в размер на 414 лева месечно, платими до 20-то число на месеца,
следващ работния месец,допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и
професионален опит в размер на 0,6 % при пълно работно време от осем часа.
Предвиденият платен годишен отпуск е 20 дни, с допълнителен такъв по чл. 156 КТ
в размер на 5 дни.
Със Заповед от 31.07.2013 г., считано от 01.08.2013
г., З. е командирован за извършване на международни транспортни услуги - превоз
на товари с товарен автомобил И. С. в страни от ЕС: Германия, Франция, Австрия,
Люксембург, Белгия,Холандия, Англия, България. За периода на командироване,
продължил до 26.12.2013 г. вкл. /148 дни/, като е уговорено дневно
възнаграждение в размер на 27 евро на ден /съгласно приложение № 3 към чл. 31,
ал. 1 от НСКСЧ/. Начислените и изплатени му трудово възнаграждение и
командировъчни пари не съответстват на разпоредбите на КТ и НСКСЧ.
Със Заповед № 12/20.01.2014 г. З. е командирован за
извършване на международни транспортни услуги - превоз на товари с товарен
автомобил В * РА в страни от ЕС: Румъния, Унгария, Словакия, Чехия, Германия,
Дания, Швеция и обратно, продължила десет дни - от 20.01.2014г. до 30.01.2014
г. Начислените му и изплатени командировъчни дневни пари не съответстват на
разпоредбите на НСКСЧ и Приложение 3, ал. 1 към нея.
Със Заповед № 31/27.04.2014 г. З. е командирован за
извършване на международни транспортни услуги - превоз на товари с товарен
автомобил Мерцедес с peг. № В * НВ в страни от ЕС:
Германия, Франция, Австрия, Люксембург. Белгия, Холандия, Англия, продължила
тридесет и четири дни - от 28.04.2014 г. до 31.05.2014 г. Начислените и
изплатени му трудово възнаграждение и командировъчни пари не съответстват на
разпоредбите на КТ и НСКСЧ.
Дейността си по извършване на международни транспортни
услуги „М." ЕООД осъществява чрез спедиторска фирма L.W W. i. T.AG.
Няколкократно в разговор с работодателя си М. Димитров
Б.З. е искал престираният от него труд в условията на
командировка, продължила повече от 30 дни и при изпълнение на трудовия му
договор в друга държава членка на ЕС, в друга държава на СЕИП или в
Конфедерация Швейцария,да бъде възмезден с възнаграждение, предвидено за същата
или сходна работа, установено в приемащата държава. Предвид несъобразяването на
М. Д. със законните му претенции и неспазване нормата на чл. 8, ал. 1 КТ,
установяваща задължение на страните по трудовото правоотношение да осъществяват
добросъвестно и съобразно изискванията на законите своите трудови права и
задължения и неизпълнението на разпоредбите па чл. 121, ал. 3 КТ и чл. 15, ал.
1 вр. чл. 31 НСКСЧ, З. е принуден на 04.06.2014 г. да
му изпрати писмено известие, че прекратява трудовия договор.
В отговор на известието, с акт за прекратяване на
трудовото правоотношение /Заповед № 14 от 10.06.2014 г., получена на адреса на З.
на 12.06.2014 г./ трудовият му договор е прекратен от М. Д. на основание чл.
326, ал. 1 КТ - прекратяване на трудовия договор от работника с предизвестие,
считано от датата на получаване на заповедта. В т.3 от договора „Други
условия" е посочено, че работникът дължи обезщетение в размер на едно
брутно трудово възнаграждение, съгласно чл. 220, ал. 1 от КТ.
Съгласно трудов договор от 31.07.2013 г. Б.З. е
работил в ответното предприятие на длъжността „шофьор, товарен автомобил /международни
превози/" с място на работа в предприятието на ответника. Съгласно
командировъчна заповед от 31.07.2013 г. З. е бил командирован като шофьор на
международни превози за извършването на транспортни услуги с камион И. С. в
страни от ЕС. В изпълнение на тази заповед З. престирал
труда си извън Република България през 2013 г. за период от 148 дни. За периода
на командироване е определено дневно възнаграждение в размер на 27 евро.
Постигнато е съгласие между страните за командироване за срок по-дълъг от 30
календарни дни без прекъсване.
Съгласно разпоредбата на
чл. 121, ал. 3 КТ, в сила от 28.08.2010 г., когато срокът на командироване в
рамките на предоставяне на услуги в друга държава членка на ЕС или в
Конфедерация Швейцария е по-дълъг от 30 календарни дни, страните уговарят за
срока на командировка поне същите минимални условия на работа, каквито са
установени за работниците и служителите, изпълняващи същата или сходна работа в
приемащата държава.
Според легалното определение, дадено в параграф 1, т.
16 от Допълнителните разпоредби на КТ „командироване по смисъла на чл. 121, ал.
3 КТ е изменение на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните
поради изпращане на същата или на друга работа в друга държава - членка на ЕС,
в друга държава - страна по Споразумението за Европейско икономическо
пространство, или в Конфедерация Швейцария при условия на работа, съизмерими
със стандарта на приемащата държава, но не по-неблагоприятни от минималните
установени в нея."
Легалното определение на понятието ..работно
място" по смисъла на чл. 66, т. 1 КТ е дадено в параграф 1, т. 4 от
Допълнителните разпоредби на КТ. Специално за лицата, осъществяващи мобилни
дейности, какъвто е бил Б.П.З. в качеството му на шофьор на тежкотоварен
автомобил, са приложими нормите на Директива 2002/15/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 11.03.2012 г. за организацията на работното време на
лицата, осъществяващи мобилни пътни транспортни дейности, както и Наредбата за
служебните командировки и специализации в чужбина. В чл. 3. б. „в" на
Директива 2002/15/ЕО „работно място" е местоположението на основното място
на дейност на предприятието, за което изпълнява задължения лицето,
осъществяващо мобилен пътен транспорт, превозното средство, което се използва
от лицето, осъществяващо мобилен пътен транспорт и всяко друго място, на което
се извършват дейности,свързани с транспортирането.
Ответното предприятие е регистрирано в Република
България. Седалището и адресът на управление на „М." ЕООД са в Република
България, където упражнява основната си дейност, като товарните камиони,
управлявани от Б.З., също са регистрирани в Република България. Безспорно е, че
„работно място" на Б.З. е определено с трудовия му договор, сключен с „М."
ЕООД и то, съгласно цитираните по-горе трудовоправни
норми, е в Република България. Като командирован по Заповед от 31.07.2013 г. и
Заповед № 31/27.04.2014 г., Б.З. е пребивавал за повече от 30 дни без
прекъсване и без да се завръща в България. Следователно, в случая е налице
изменение мястото на работа на З., различно от уговореното в трудовия договор,
т.e. налице е „командироване". Ето защо трябва да се приеме, че З. е бил
командирован по ред и при условията на чл. 121 КТ.
Нормата на чл. 121, ал. 3 КТ е императивна. Тя не
противоречи на Европейското трудово законодателство и с нея се урежда т. нар.
„принцип на субсидиарност". Ето защо, когато в
заповедта за командироване при условията на чл. 121 КТ липсва договореност за
заплащане или то е определено под нормативно установения минимален размер по
посочената разпоредба, както е в конкретния случай, липсващата или
противоречащата й договорка, явяваща се недействителна, се замества със самата
законова разпоредба. За дните, през които Б.З. е бил командирован при условията
на чл. 121. ал. 3 КТ му се дължи възнаграждение не по-малко от установеното за
страните от ЕС, в които е командирован.
По информация от Изпълнителна агенция „Главна
инспекция по труда" за минималните ставки, работно време и отпуски в
страните от ЕС и ЕИП за 2014 -
Възнаграждението на З., съгласно минималната ставка в
Обединеното кралство за отработеното време 182 дни, би било 9 136.88 паунда или 21 364.28 лева. от които:
- 148 дни в изпълнение на заповедта за командировка от
31.07.2013 г. за периода 01.08.2013 г. до 26.12.2013 г. - 7 420.56 паунда или 17 240.38 лева, от които за месец август
-34 дни в изпълнение на заповедта за командировка от
28.04.2014 г. до 31.05.2014 г. - 1 716.32 паунда или
4 123.9 лева, от които за месец април
Начисленото от работодателя възнаграждение, съгласно
трудовия договор, е в размер на 2 351.3 лева основна заплата, като по банков
път са преведени 1 627.65 лева. Разликата между двете стойности: трудово
възнаграждение съгласно минималната ставка в Обединеното кралство и преведените
суми, възлиза на 19 736.63 лева, в който размер следва да се уважи като
основателна и доказана исковата претенция на З..
По иска за
лихва:
Член 128, т. 2 КТ задължава работодателя да плаща
уговореното трудово възнаграждение за извършената работа изцяло и навреме.
Вземането по чл. 128 КТ е изискуемо от датата, на която е следвало да се
изплати всяко трудово възнаграждение. Оттогава се дължи и лихва за забава,
която е периодично вземане и се следва за целия период до погасяване на
главницата.
В срока за
отговор по реда на чл.131 от ГПК,
ответникът депозира отговор на исковата молба. Намира предявените искове за
допустими и неоснователни.
По отношение на иска, основан на чл.128,т.2 във вр. с чл.121, ал.3 от КТ,излага становище за
неоснователност и моли същият да бъде оставен без уважение. Счита, че тази
претенция на ищеца се основава на погрешно тълкуване на разпоредбите на
чл.121,ал.1 и ал.3 от КТ по отделно и в тяхното съотношение.И двете норми са неотносими към фактическата обстановка и към извършваната
от ищеца работа на длъжност „шофьор, товарен автомобил/„международни превози”/.
Според действащата нормативна уредба, както и според трудовоправната
доктрина, шофьорите в автомобилния транспорт, заедно с всички останали наети
лица, които извършват постоянната си работа по време на пътуването не са
командировани работници и служители, а пътуващ персонал.Ако е иначе, същите
биха се оказали в абсурдната ситуация да бъдат постоянно в командировка. Още
повече длъжността на ищеца е „шофьор,товарен автомобил/международни превози/“и
ако биха се прилагали правилата на командироване и по-специално изискването за
негово съгласие при изпращане в чужбина за повече от 30 календарни дни, то би
трябвало да се отговори на въпроса как работодателят ще изпълнява задължението
си по чл.127, ал.1, т.1 от КТ да осигури работата,определена при възникването
на трудовото правоотношение, а именно „международни превози”, ако самият шофьор
винаги може да откаже да замине, освен при курс по-кратък от 30 дни.
„Международни превози” не е възможно да се извършват само на територията на Република България, без да
се напуска неправилно определеното от
ищеца място на работа, което той свързва със седалището на предприятието на
ответника и държавата по регистрация на товарните автомобили. Тези превози не
са инцидентно възникнала нужда на работодателя, която да налага временно
изменение в условията по изпълнение на трудовото правоотношение. Те са самата
уговорена в трудовия договор и конкретизирана в длъжностната характеристика
трудова функция на З.. За шофьора на тежкотоварен автомобил естеството на
работата се изразява в управление на превозното средство и в пътуване, което
неизбежно предполага преместване в пространството по зададен от работодателя
маршрут в продължение на цялото работно време.
Командироването по чл.121, ал.1 и ал.2 от КТ е
временно изменение на мястото на работа
– изпращане на работника да изпълнява трудовите си задължения, извън мястото на
постоянната му работа. Това изменение се прави едностранно от работодателя за
срок от 30 календарни дни, а за по-дълъг срок по взаимно съгласие, но винаги
при конкретно възникнала нужда на работодателя. Извършването на международни
превози с товарен автомобил, както е известно налага постоянна и многократна
промяна на държавите, в които шофьорът се намира и извършва трудовата си
функция. Това не означава обаче, че мястото на постоянната му работа се
променя.
Не е налице командироване по смисъла на чл.121, ал.1 и
2 КТ, защото мястото на работа, което съответства на длъжността „шофьор,
товарен автомобил / международни превози/“, както и на всички останали видове
пътуващ персонал, се определя в трудовия договор според двете презумпции по
чл.66, ал.З КТ - по седалището на предприятието работодател и според характера
на работата. Основното им място на работа е там, където изпълняват най-времеемката част от трудовите им задължения - в самото
превозно средство (Коментар на Кодекса на труда, Сиби,
12-то изд-., 2016, с.370-371). Всички други
спомагателни трудови задължения, извън управлението на превозното
средство, се изпълняват в предприятието на работодателя или
друго, естествено присъщо на конкретното действие място. Затова, фактът, че в
трудовия договор на З. е посочено място на работа в предприятието на „ М."
ЕООД не е изрична уговорка, а препращане към прилагането на чл.66, ал.З КТ в
посочения по-горе общоприет в сектора на транспорта смисъл.
Ненужно и неправилно в исковата молба на стр. 4 ищецът
се позовава на Директива 2002/15/ЕО на Европейския парламент и Съвета от
11.03.2012г., защото първо, черпи от там определение за „работно място",
като погрешно твърди също така, че и § 1, т.4 от ДР на КТ дава легално
определение за „работно място" по смисъла на чл.66, ал.1, т.1 КТ.
Всеизвестно е, че определеното чрез трудовия договор „място на работа" по
чл.66, ал.1, т.1 КТ и „работно място" според § 1, т.4 от ДР на КТ са две
съвсем различни, макар и взаимосвързани правни понятия. Член 118, ал.2 КТ ясно
гласи, че не се смята за изменение на трудовото правоотношение преместването на
работника или служителя на друго работно място в същото предприятие т.е. при
същия работодател- ( за различния смисъл, в който се употребява терминът
предприятие в КТ вж. М., В., Трудово право, Сиби,
9-то изд., с.190, бел.2 ), ако не се променят определеното място на работа,
длъжността и размерът на основната заплата.
Изискванията на Директива 2002/15/ЕО са въведени в
българското трудово право чрез Наредба за организация на работното време на
лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт ( ДВ, бр.
77/2006). За целите на правилното изчисляване на дневното работно време на
транспортните работници, каквито са и наетите шофьори в транспортни
предприятия, чл.7, ал.2 от Наредбата посочва кога транспортният работник трябва
да се смята, че е на работното си място: когато е 1. на мястото на основната
дейност на предприятието, включително различните спомагателни места на дейност,
без значение дали те се намират на същото място, където е управлението или
мястото на основната дейност, 2. в превозното средство, което се използва за
изпълнение на служебните задължения, и 3. на всяко друго място, на което се
извършват дейности, свързани с транспортиране в изпълнение на служебните
задължения. Според легалното определение работното място е териториално
определено място в предприятието, където по указание на работодателя работникът
полага труда си в изпълнение на задълженията си по трудовото правоотношение.
Работното място е в мястото на работа, освен ако не е уговорено друго, както е
например при надомната работа, работата от разстояние, работата чрез
предприятие, което осигурява временна работа.
Товарните автомобили безспорно са част от търговското
предприятие на работодателя „М." ЕООД и бидейки в автомобила, шофьорът е и
си остава в предприятието и в основното си място на работа, за разлика от
командирования работник или служител, който пътува, за да достигне до друго
населено място, където временно ще престира труда си.
Шофьорът престира чрез самото пътуване. Шофьорска
кабина, от където се извършва управлението на автомобила като основна част от
трудовата функция на шофьора, представлява неговото конкретно работно място в
предприятието на работодателя, т.е. в основното и постоянно място на работа.
Характерна особеност на така определеното от естеството на длъжността „шофьор
на товарен автомобил/ международни превози/ и от характера на работата място на
работа е, че то е териториално мобилно, защото представлява превозно средство.
По тази причина и Наредбата за командировките в страната, чл.6, ал.1, т.1 ясно
посочва, че не трябва да се смятат за командировани лицата, които извършват
постоянната си работа през време на пътуването - работници от локомотиви и
други превозни бригади, шофьори, летци и др. Правната доктрина изяснява, че по
отношение на тези категории лица чл.6, ал.1 от НКС не установява някаква
фикция, а потвърждава действителното правно положение, че командироване по
смисъла на чл.121, ал. 1 и 2 КТ не е налице ( Коментар на Кодекса на труда, Сиби, 12-то изд-., 2016,
с.370-371 ).
Наредбата за служебните командировки и специализации в
чужбина не променя извода за липсата на същинска хипотеза на командироване по
чл.121, ал.1 и 2 КТ по отношение на пътуващия персонал, който изпълнява
международни рейсове. Това личи при систематичното тълкуване - има специален
раздел- IV „ Командировъчни пари на персонала на сухоземни, въздухоплавателни и
водни и специални транспортни средства" от тази наредба, който е с
различна цел и съдържание от уредбата по II и III раздел, приложима за
командированите по чл.121, ал.1 и 2 КТ. Става въпрос не за командироването в
смисъл на временно изпращане за изпълнение на трудовата функция в място
различно от мястото на работа, както е по чл.121, ал.1 и 2 КТ, а за изпълнение
на международни рейсове, които са основната трудова функция на персонала на
съответните транспортни средства. Тези международни рейсове влизат в
определението на „командировка в чужбина" по смисъла на НСКСЧ, което е
по-различно и по-широко от това по чл.121, ал.1 и 2 КТ. Според чл.2, ал.1 НСКСЧ
за целите на тази наредба командировка в чужбина е всяко изпращане на лица за
извършване на конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния
командироващ орган. Затова и като „командировки в чужбина" с право
на компенсационни плащания по НСКСЧ са определени дори официалните визити зад
граница на лицата, заемащи най-висшите държавни длъжности, при които липсва
изобщо трудово правоотношение, а от там няма правна фигура на командироване като
изменение на мястото на работа.
Шофьорът извършващ международен превоз действително се
изпраща в чужбина от своя работодател, за да изпълни конкретна служебна
работа-превоз до определена крайна точка, за което му се издава заповед,
наречена „командировъчна", както и пътен лист, което от трудовоправна гледна точка не означава, както вече бе
изяснено, че има изменение на мястото на работа. Освен това раздел IV от НСКСЦ
предвижда за пътуващия персонал един вид компенсационно плащане, което се
нарича „командировъчни пари", но наименованието законодателят само
заимства от същинските командировъчни плащания. Наименованието само по себе си
не може да доведе до извод, че става въпрос за същинско командироване като вид
изменение на трудовото правоотношение. Още повече самото това плащане, което е
единно и се предоставя на ден, се определя по различни правила, включително
според ал.6 на чл.31 НСКСЧ работодателят може да определи размера му, без да се
съобрази с индивидуалните ставки по приложенията на наредбата, а в зависимост
от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на
международните рейсове. Трудовото право познава и други компенсационни
плащания, т.е разходи, които работодателят трябва да възстанови на работника
или служителя, защото са направени поради особеностите на условията на труд на
работното място, например чл.107в, ал.2, т.5 КТ -дължими суми за консумативни
разходи на работното място при надомен труд.
Командировъчните пари, които се изплащат на шофьорите
в международния транспорт, не се дават, защото е променено мястото на работа,
както е с пътните, дневните и квартирните пари по раздел III НСКСЧ, а заради
спецификата на работното им място в автомобила, което бидейки мобилно и
отдалечено за продължителни периоди от дома на шофьора, му налага допълнителни
разходи, които не следва да остават за негова сметка. Също така чл.34 НСКСЧ
изрично разграничава „командироването" при международни рейсове, което е
постоянен начин за изпълнение на трудовата функция, от същинското командироване,
което има характера на изменение по изключение- по тази причина за персонала на
транспортните средства не може да се прилага ограничението по чл.11, ал.1 НСКСЧ
за общата максимална годишна продължителност на командироване в чужбина.
Но основният аргумент за неоснователността на
претенцията на ищеца не е това, че по време на осъществяването на конкретните
превози в страни от ЕС З. по принцип изобщо няма качеството на командирован
работник. Всъщност този въпрос е ирелевантен по спора.
Паричната претенция на ищеца се основава на чл.121, ал. 3 КТ, а тази норма се
прилага не във всички хипотези на командироване в чужбина в държава членка на
ЕС, или страна по СЕИП или Швейцария, а само при командироване в посочените
държави, но в рамките на предоставяне на услуги. З. нито има качеството
на командирован работник, а още по-малко е в хипотезата на „командирован в
рамките на предоставяне на услуги".„Командироване" и „командироване в рамките на предоставяне на
услуги" са две различни правни понятия. Освен, че не е изобщо в
положението на командирован, З. също така никога през времетраенето на
трудовото си правоотношение с „ М." ЕООД не е бил командирован в държавата
членка на ЕС в рамките на предоставяне на услуги. Това, че в заповедите, с
които са му възлагани конкретните трудови задължения за отделни периоди е било
записано „ командирован за извършване на международни транспортни услуги -
превоз на товари с товарен автомобил", трябва да се тълкува не буквално и
произволно, а според действителното положение и съответстващата му правна
квалификация. Понятието „командироване в рамките на предоставяне на
услуги" става част от българското трудово право при транспонирането на
Директива 96/71 /ЕО за командироването на работници в рамките на предоставянето
на услуги, част от което е и чл.121, ал.З КТ, но също Наредбата за условията и
реда за командироване на работници или служители от държавите членки или
работници или служители от трети страни в Република България в рамките на
предоставяне на услуги (ДВ, бр.68/2002), както и части от новия Закон за
трудовата миграция и трудовата мобилност ( ДВ, бл.33/2016 ) и др. Директива
96/71/ЕО, както и нормите, с които нейните изисквания се въвеждат в нашето
законодателство, не се прилагат за онези, командировани или изпратени от
работодателя си работници или служители, които осъществяват в друга държава
членка само и единствено работа за своя работодател, без по повод на
тази работа да се налага да пребивават и работят на територията на
предприятието на получателя на услугата, предоставяна в рамките на търговската
дейност на работодателя и по договор между работодателя и неговия контрахент. В тази категория именно попадат шофьорите,
извършващи международни автомобилни превози на територията на ЕС. Затова и
чл.121, ал.З КТ не е приложима по отношение на трудовото правоотношение между З.
и „ М." ЕООД.По смисъла на чл.1, ал.З от Директивата изпращането или
командироването на работника трябва да става при условията на изпълнението на
договор между работодателя и друг субект - получател на услугата в приемащата
държава от ЕС, при когото субект фактически командированият ще престира труда си, макар за сметката и под властта и
надзора на своя работодател. Логиката е, че в тази ситуация, макар да не е нает
от получателя на услугата, командированият ще извършва дейност в предприятието
на това местно лице, където по всяка вероятност ще бъде в досег с неговите
наети работници или служители от същата професия или на същата или сходна
длъжност, спрямо които има риск да се окаже в по-неблагоприятно положение по
отношение на условията на труд, вкл. минималното заплащане. На основата на
същия разум, Директивата е приложима и при командироване в рамките на група
предприятия, както и в рамките на временна работа, при която командироващ
работодател е предприятие за временна работа, а командированият работи в
предприятие ползвател в друга държава членка.
Действително трудностите при имплементирането на
директивите на ЕС си проличават при определението по §1, т.16 КТ, което има за
цел да даде определение за командироване по смисъла на чл.121,ал.З КТ, а
всъщност преповтаря самата разпоредба. Това обаче ни най-малко не означава,
нито е допустимо да се приеме от правоприложителите,
че понятието „ командироване в рамките на предоставянето на услуги" има по
българското трудово право смисъл, различен от заложения в Д.96/71/ЕО. Както
Законът за трудовата миграция и трудовата мобилност в §1, т.8 и 12 от ДР, така
и Наредбата за условията и реда за командироване на работници или служители от
държавите членки или работници или служители от трети страни в Република
България в рамките на предоставяне на услуги в §1, т.1 ДР поясняват, че, за да
има командироване в рамките на предоставяне на услуги, освен работодател и
командировано лице трябва да има и местно за приемащата държава лице, което за
своята дейност ползва услугите на командирования работник или служител.
Съдът на ЕС дава по-детайлно пояснение на приложното
поле на директивата в делото ECJ Case С-346/06 Ruffert /2008] ECR 1-1989 para.
19. Българската правна доктрина тълкува в същия смисъл различието между
командироването по чл.121, ал.1 и 2 КТ и командироването в рамките на
предоставянето на услуги по чл.121, ал.З КТ- Коментар на Кодекса на труда, Сиби, 12-то изд.,с. 369.
З. изпълнявайки възложените му превози, макар и на
територията на различни държави членки на ЕС, е работил само и единствено при
своя работодател, като трудовата му функция на шофьор не изисква да осъществява
трудовите си задължения и в предприятие на местно за Обединеното кралство
Великобритания или за Германия лице, на което неговият работодател предоставя
услуги. Формалностите и задълженията, които са установени по оформяне на
документите при доставка в крайната точка при транзитен международен превоз,
включително каботаж, нямат характер на „използване на услугите на шофьора от
местно лице", и нито Съдът в Люксембург, нито Европейската комисия по
какъвто и да било повод не са дали различна интерпретация. Напротив, опитът на
Германия да изисква документи,удостоверяващи, че осъществяващите международни
превози на територията й международни шофьори получават възнаграждение не
по-малко от установената минимална немска ставка, се натъкна на санкционни
мерки от страна на ЕК. Следователно З. няма абсолютно никакво правно основание
да изисква спрямо него за дните, през които е изпълнявал трудова функция в
други държави от ЕС да се прилага заплащане, което не е по-ниско от заплащането
на изпълняващите същата или сходна работа или длъжност в приемащата държава. На
практика при този тип международни превози не може да се приеме, че има
приемаща държава по смисъла на чл.121, ал.З КТ, от гледна точка на това, че в
държавата, където е крайната дестинация на превоза, няма местно лице, на което
шофьорът да предоставя с личните си действия и полагайки труд в негово
предприятие, услуга от името, за сметка и под надзора на своя работодател.
От тази гледна точка, несъстоятелни и ненужни са
всички направени в исковата молба изчисления на базата на различни, издирени от
ищеца, минимални ставки за дневно възнаграждение в държави членки на ЕС или
страни по СЕИП.
Ето защо, счита предявените искове с правно основание
чл. 128, т. 2 във връзка с чл. 121, ал.З от КТ
за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 19 736.90лв., представляваща
разликата между полученото от него трудово възнаграждение за периода от м.
08.201Зг. до м. 05.2014г. и минималната часова ставка за Обединеното кралство
Великобритания, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
обезщетение за забава върху тази сума за периода от 21.07.2014г. до датата на
предявяване на иска - 07.11.2016г. в размер на 4 619.88лв. за допустими, но
неоснователни, поради което и моли за
тяхното отхвърляне в цялост. ,
С оглед на изложеното моли съда, да постанови решение,
с което да отхвърлите изцяло предявените искове от Б.П.З., ЕГН ********** с
правно основание чл. 128, т. 2 във връзка с чл. 121, ал.З от КТ за заплащане на
трудово възнаграждение в размер на 19 736.90лв., представляваща разликата между
полученото от него трудово възнаграждение за периода от м. 08.201Зг. до м.
05.2014г. и минималната часова ставка за Обединеното кралство Великобритания,
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава върху тази сума за периода от 21.07.2014г. до датата на предявяване на
иска - 07.11.2016г. в размер на 4 619.88лв.
В съдебно заседание ищецът, чрез проц.представител
адв. М.П. поддържа исковете. В хода по същество на
делото моли за тяхното уважаване.
В съдебно заседание ответникът, чрез проц.представител адв. Н.С. поддържа отговора на исковата молба. В хода по същество моли съда да отхвърли исковете.Моли
за присъждане на разноски.
Съдът като взе предвид събраните по делото
доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Няма спор между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства
се установява, че ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника по силата
на трудов договор от 01.08.2013год. на длъжността „шофьор,товарен автомобил/международни
превози/”, което трудово правоотношение е прекратено със заповед №14 от
10.06.2014год.
Не е спорно между страните , а и от приетите по делото заповеди за
командироване се установява, че ищецът в изпълнение на задълженията си по основната
трудова функция на заеманата длъжност е бил командирован за повече от тридесет
дни в друга държава членка на ЕС.
Спорният въпрос между страните е дали в конкретния случай е налице
командироване по смисъла на чл.121,ал.3 от КТ, която разпоредба се тълкува
систематично в контекста на разпоредбата, установена в чл.121,ал.1 от КТ.
В настоящия случай съдът намира, че установените от законодателя в
посочените правни норми разпоредби са неотносими към
фактическата обстановка и към извършваната от ищеца работа на длъжност”шофьор,
товарен автомобил/международни превози/”. Това е така, защото според
действащата нормативна уредба и трудовоправната съдебна практика, шофьорите в автомобилния
транспорт, заедно с всички останали наети лица, които извършват настоящата си
работа по време на пътуването, не са командировани работници и служители, а
пътуващ персонал. „Международни превози” не е възможно да се извършват само на
територията на Република България без да се напуска седалището на предприятието
на ответника и Държавата на регистрация на товарните автомобили. Тези превози
не са инцидентно възникнала нужда на работодателя, която да налага временно
изменение в условията по изпълнение на трудовото правоотношение. Те са самата
уговорена в трудовия договор и конкретизирана в Дл. характеристика тр.функция на З..За шофьора на тежкотоварен автомобил
естеството на работата се изразява в управление на превозното средство и в
пътуване, което неизбежно предполага преместване в пространството по зададен от
работодателя маршрут в продължение на цялото работно време.
Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай не е налице
командироване по смисъла на чл.121,ал.1 и ал.2 от КТ. Командироването по
чл.121,ал.1 и ал.2 от КТ е временно изменение на мястото на работа-изпращане на
работника да изпълнява трудовите си задължения, извън мястото на постоянната му
работа.Това изменение се прави едностранно от работодателя за срок до 30
календарни дни, а за по-дълъг срок – по взаимно съгласие, но винаги при
конкретно възникнала нужда на работодателя. Извършването на международни
превози с товарен автомобил, налага постоянна и многократна промяна на
държавите в които шофьорът се намира и извършва трудовата си функция.Мястото на
работа, което съответства на длъжността „шофьор,товарен автомобил/международни
превози/”, както и на всички останали видове пътуващ персонал се определя в
трудовия договор, според чл.66,ал.3 от КТ –по седалището на предприятието
работодател и според характера на работата. Основното им място на работа е там,
където изпълняват най-времеемката част от трудовите
си задължения - в самото превозно средство. Всички други спомагателни трудови
задължения, извън управлението на превозното средство се изпълняват в
предприятието на работодателя или друго, естествено присъщо на конкретно
действие място. Фактът, че в трудовия договор на З. е посочено място на работа
в предприятието на „М.”ЕООД не е изрична уговорка, а препращане към прилагането
на чл.66,ал.3 от КТ в посочения по-горе
общоприет в сектора на транспорта смисъл.
Съдът споделя изцяло доводите на ответника, че ищецът неправилно се
позовава на Директива 2002/15/ЕО на Европейския парламент и Съвета от
11.03.2012год., защото от там черпи определение за „работно място”, като
погрешно твърди и че параграф 1,т.4 от ДР на КТ дава легално определение за
„работно място” по смисъла на чл.66,ал.1,т.1 от КТ.Определеното чрез трудовия
договор „място на работа” по чл.66,ал.1,т.1 от КТ и работно място според
параграф 1, т.4 от ДР на КТ са съвсем различни , макар и взаимосвързани правни
понятия.Съгласно чл.118,ал.2 от КТ, не се смята за изменение на трудовото
правоотношение преместването на работника или служителя на друго работно място в същото
предприятие, т.е. при същия работодател, ако не се променят определеното място на
работа, длъжността и размерът на основната заплата.
Изискванията на Директива 2002/15/ЕО са въведени в българското трудово
право чрез Наредба за организация на работното време на лицата, които извършват
транспортни дейности в автомобилния транспорт. В чл.7,ал.2 от Наредбата е
посочено кога транспортния работник трябва да се смята, че е на работното си
място.Когато е на мястото на основната дейност на предприятието,включително
различните спомагателни места на дейност, без значение дали те се намират на същото
място, където е управлението или мястото на основната дейност. В превозното
средство , което се използва за изпълнение на служебните задължения.На всяка
друго място, на което се извършват дейности, свързани с транспортиране в
изпълнение на служебните задължения.Според легалното определение работното
място е териториално определено място в предприятието,където по указание на работодателя работникът полага труда си в
изпълнение на задълженията си по трудовото правоотношение.Товарните автомобили безспорно
са част от търговското предприятие на работодателя „М.”ЕООД и бидейки в
автомобила, шофьорът е и си остава в предприятието и в основното си място на
работа, за разлика от командирования работник или служител, който пътува , за
да достигне до друго населено място, където временно ще престира
труда си.Шофьорът престира изпълнява трудовите си
задължения чрез самото пътуване.Шофьорската кабина, от където се извършва
управлението на автомобила като основна част от трудовата функция на шофьора,
представлява неговото конкретно работно място в предприятието на работодателя,
т.е. в основното и постоянно място на работа.Характерна особеност на така
определеното от естеството на длъжността”шофьор на товарен
автомобил/международни превози/” и от характера на работата място на работа е,
че то е териториално мобилно, защото представлява превозно средство. По тази
причина и Наредбата за командировките в страната, чл.6,ал.1,т.1 ясно посочва,
че не трябва да се смятат за командировани лицата, които извършват постоянната си
работа чрез време на пътуването-работници от локомотиви и други превозни
бригади, шофьори,летци и др. Правната доктрина изяснява, че по отношение на
тези категории лица чл.6,ал.1 от НКС не установява някаква фикция, а
потвърждава действителното правно положение, че командироване по смисъла на
чл.121,ал.1 и 2 от КТ не е налице.
Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина не променя
извода за липсата на същинска хипотеза на командироване по чл.121,ал.1 и ал.2
от КТ по отношение на пътуващия персонал ,който изпълнява международни
рейсове.Тези международни рейсове влизат в определението на „командировка в
чужбина” по смисъла на НСПСЧ, което е по-различно и по-широко от това по
чл.121,ал.1 и ал.2 от КТ.Според чл.2,ал.1 НСКСЧ за целите на тази наредба командировка в чужбина е всяко изпращане на лица за извършване на
конкретна служебна работа в чужбина по нареждане на съответния командироващ
орган. Затова и като „Командировки в чужбина” с право на компесационни
плащания по НСКСЧ са определени дори официалните визити зад граница на лицата,
заемащи най-висшите държавни длъжности, при които липсва изобщо трудово
правоотношение, а от там няма правна фигура на командироване като изменение на
мястото на работа.
Шофьорът извършващ международен превоз, действително се изпраща в чужбина
от своя работодател, за да изпълни конкретна служебна работа-превоз до
определена крайна точка, за което му се издава заповед, наречена
„командировъчна”, както и пътен лист, което от трудовоправна
гледна точка не означава, че има изменение на мястото на работа.Освен това
раздел четвърти от НСКСЦ предвижда за пътуващия персонал един вид
компенсационно плащане, което се нарича „командировъчни пари”,но наименованието
законодателят само заимства от същинските командировъчни плащания.Наименованието
само по себе си не може да доведе до извод, че става въпрос за същинско
командироване като вид изменение на трудовото правоотношение. Още повече самото
това плащане, което е единно и се предоставя на ден се определя по
различни правила,включително според ал.6
на чл.31 НСКСЧ работодателят може да определи размера му, без да се съобрази с
индивидуалните ставки по приложенията на наредбата, а в зависимост от
експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните
рейсове.Командировъчните пари, които се изплащат на шофьорите в международния
транспорт, не се дават,защото е променено мястото на работа, както е с
пътните,дневните и квартирните пари по раздел три НСКСЧ, а заради спецификата
на работното им място в автомобила, което бидейки мобилно и отдалечено за
продължителни периоди от дома на шофьора му налага допълнителни разходи , които
не следва да остават за негова сметка.
Освен ,че ищецът няма качеството на командирован работник, не е налице
и хипотезата на правната норма,
представляваща основание на иска, а именно: командирован в рамките на
предоставяне на услуги-чл.121,ал.3 от КТ. Освен ,че не е изобщо в положението
на командирован, З. никога през времетраене на трудовото правоотношение между
него и ответника не е бил командирован в
държава членка на ЕС в рамките на предоставяне на услуги. Това , че в
заповедите, с които са му възлагани
конкретни трудови задължения за отделни периоди е записано ”командирован
за извършване на международни транспортни услуги-превоз на товари с товарен
автомобил“, трябва да се тълкува не буквално и произволно, а според
действителното положение и съответстващата му правна квалификация.
Понятието „командироване в рамките на предоставяне на услуги” става част от
трудовото право при транспонирането на Директива 96/71/ЕО за командироването на
работници в рамките на предоставянето на услуги, част от което е и чл.121,ал.3
от КТ и др.Директива 96/71/ЕО, както и нормите, с които нейните изисквания се
въвеждат в нашето законодателство, не се прилагат за онези,командировани или изпратени
от работодателя си работници или служители, които осъществяват в друга държава
членка само и единствено работа за своя работодател, без по повод на тази
работа да се налага да пребивават и работят на територията на предприятието на
получателя на услугата, предоставяна в рамките на търговската дейност на
работодателя и по договор между работодателя и неговия контрахент.
В тази категория именно попадат шофьорите, извършващи международни автомобилни
превози на територията на ЕС.Затова и чл.121,ал.3 от КТ не е приложима по
отношение на трудовото правоотношение между З. и „М.”ЕООД. По смисъла на чл.1,ал.3 от
Директивата изпращането или командироването на работника трябва да става при условията
на изпълнението на договор между работодателя и друг субект-получател на
услугата в приемащата държава от ЕС,при който субект фактически командированият
ще престира труда си, макар за сметката и под властта
и надзора на своя работодател. Логиката е ,че в тази ситуация, макар и да не е
нает от получателя на услугата, командированият ще извършва дейност в предприятието
на местно лице, където по всяка
вероятност ще бъде в досег с неговите наети работници или служители от същата
професия или на същата или сходна длъжност,
спрямо които има риск да се окаже в по-неблагоприятно положение по отношение на
условията на труд,включително минималното заплащане.На основата на същия разум,
Директивата е приложима и при командироване в рамките на група предприятия,
както и в рамките на временна работа, при която командироващ работодател е
предприятие на временна работа , а командированият работи в предприятие
ползвател в друга държава членка. З. изпълнявайки възложените му превози, макар
и на територията на различни държави членки на ЕС е работил само и единствено
при своя работодател, като трудовата му функция на шофьор не изисква да
осъществява трудовите си задължения и в предприятие на местно за Обединеното
кралство Великобритания или за Германия лице, на което неговият работодател
предоставя услуги.Следователно ищецът няма абсолютно никакво правно основание
да изисква спрямо него за дните през които е изпълнявал трудова функция в други
държави от ЕС да се прилага заплащане, което не е по-ниско от заплащането на
изпълняващите същата или сходна работа или длъжност в приемащата държава.На
практика при този тип международни превози не може да се приеме, че има
приемаща държава по смисъла на чл.121,ал.3 от КТ, от гледна точка на това, че в
държавата, където е крайната дестинация на превоза, няма местно лице, на което
шофьорът да предоставя с личните си действия и полагайки труд в негово
предприятие, услуга от името, за сметка и под надзора на своя работодател.
Предвид горното съдът извежда извод за неоснователност на заявеният главен
иск и без да обсъжда доказаността на същия по размер,
постановява решение, с което отхвърля иска.
С оглед неоснователността на главния иск, неоснователна се явява и акцесорната претенция за лихви, представляваща обезщетение
за забава при изпълнение на главния иск, предвид на което съдът постановява
решение, с което отхвърля и този иск.
С оглед изхода от делото пред настоящата инстанция на ответника следва да
се присъдят разноски в размер от 1 850лв., представляващи,както
следва:350лв.депозит за СГЕ и 1 500лв. адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ исковете на Б.П.З., ЕГН: ********** с адрес: ***10,
чрез Е. И. З., ЕГН: ********** с адрес: ***, чрез адв.
С.Д. от ВАК със съдебен адрес:*** срещу „М.” ЕООД, ЕИК: * със седалище и
адрес на управление:*** с адрес за кореспонденция: *, представлявано от М. К. Д.,
ЕГН: **********, както следва: иск с правно основание чл.128, ал.2 във вр. с чл.121, ал.3 от КТ за осъждане на ответника да
заплати на ищеца трудово възнаграждение в размер на 19 736.90лв.
(деветнадесет хиляди седемстотин тридесет и шест лева, деветдесет ст.),
представляващи разликата между
полученото от него трудово възнаграждение за периода от м.08.2013год. до
м.05.2014год. и минималната часова ставка на Обединеното кралство
Великобритания, иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 4 619.88лв. (четири хиляди
шестстотин и деветнадесет лева, осемдесет и осем ст.), обезщетение за
забава върху сумата от 19 736.90лв., за периода от 21.07.2014год.до датата
на предявяване на иска - 07.11.2016год., поради
неоснователност.
ОСЪЖДА Б.П.З., ЕГН: ********** с адрес: ***10,
чрез Е. И. З., ЕГН: ********** с адрес: ***, чрез адв. С.Д. от ВАК със съдебен адрес:*** ДА ЗАПЛАТИ на „М.” ЕООД, ЕИК: * със седалище и адрес на
управление:*** с адрес за кореспонденция: *, представлявано от М. К. Д., ЕГН: **********,
сумата от 1850лв./хиляда осемстотин и петдесет лева/,
представляваща сторени по делото разноски,на
основание чл.78,ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Р.ХРИСТОВА/