О
П Р Е
Д Е Л
Е Н И Е
гр. Кюстендил, 09.03.2021 г.
Кюстендилският окръжен съд, гражданска
колегия, в закрито заседание на девети март две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от съдия Костадинова в.ч.гр.д.№22 по описа за 2021г. на КнОС и за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 274 и сл. ГПК вр. чл.413, ал.2 от ГПК.
Образувано е по постъпила частна жалба
от „*******“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: ***************************************
със съдебен адрес за призоваване и връчване на съобщения: ***************************************,
срещу разпореждане от 13.10.2020 г. на Районен съд – Дупница, постановено по
ч.гр.д.№1721/2020 г. по описа на същия съд.
Постановеният от
първостепенния съд съдебен акт се обжалва в частта, с която съдът е отхвърлил
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано от
„*******“ ООД срещу И.Г.В., ЕГН ********** за вземане за сумата от 393.91 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и
сумата от 105.00 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране
на вземането, произтичащи от сключения между страните договор за потребителски
кредит №OL00005659 от 06.11.2019 г.
Частният
жалбоподател релевира доводи за неправилност на
постановеното от РС – Дупница разпореждане в обжалваната част, породена от
незаконосъобразността му. Акцентира, че сключения между страните договор за
кредит има характеристиките на индивидуален такъв. Пояснява, че процесния договор за кредит е сключен онлайн и подписан от *******получателя
с електронен подпис, след въвеждането от същия на уникален четири цифрен код,
изпратен му от системата на *******дателя. Позовава
се на разпоредбата на чл.13, ал.4 от Закона за електронния документ и
електронния подпис /ЗЕДЕП/ приравняваща правната сила на електронния подпис на
саморъчен такъв. Твърди, че на основание чл.25 от договора за кредит, *******получателят
се бил задължил да осигури двама поръчители, отговарящи на определени условия,
с цел обезпечаване вземането на *******ра. При
неизпълнение на поетото задължение му се начислявала неустойка, включена като
дължима сума в погасителния план и погасяваща се на равни погасителни вноски. Последващото осигуряване на поръчителите водело до отпадане
задължението за заплащане на начислената неустойка, като от общо дължимата сума
отпадала тази за начислена неустойка. Приема, че таксата за неустойка
отговаряла изцяло на изискванията на чл.10а ЗПК. Счита, че доколкото процесният договор за кредит бил индивидуален, тъй като не
бил сключен при общи условия и по същия страните били договорили индивидуално
всички клаузи, то не можело да се приеме неравноправност на клаузата за
неустойка. Изтъква, че липсата на възражения от страна на *******получателя за дължимостта на неустойката и нейния размер, водело до
извод, че същият се е съгласил с инкорпорираната в договора неустоечна
клауза, както и че същата не накърнявала правовия ред или добрите нрави, приета
била за разумна и дължима. Относно начислената сума за разходи и такси за
извънсъдебно събиране на вземането поддържа виждане за нейната дължимост на основание договореното в чл.14, ал.1 от процесния договор за кредит. Твърди, че разходите са реално
извършени и същите следва да бъдат събрани от длъжника, като тяхната дължимост приема, че е породена от сключения между *******ра и упълномощения адвокат договор за правна защита и
съдействие, където процесната сума в размер на 105
лева била уговорена и съответно реално заплатена. Въз основа на изложените
доводи поддържа искане за отмяна на разпореждането в обжалваната част и
издаване на заповед за изпълнение и относно тези вземания.
На основание чл.
413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е бил изпращан на длъжника.
Съдът, като взе предвид оплакванията в частната
жалба и като съобрази събраните по делото доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
При служебна
проверка за допустимост и редовност на частната жалба, настоящият съдебен
състав намира, че същата е подадена в законоустановения
срок срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирано за това лице, поради което
е допустима. При служебната проверка за редовност на частната жалба се
установява, че тя отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 от ГПК, във връзка
с чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 от ГПК и чл. 261 от ГПК.
Съгласно чл.
278, ал. 4, вр. чл. 269, ал. 1, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
разпореждането, а по допустимостта - в обжалваната му част. Според чл. 278, ал.
2 от ГПК ако отмени обжалваното разпореждане съдът сам решава въпроса по
жалбата.
Първоинстанционното производство е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК
депозирано от „*******“ ООД срещу И.Г.В.
за парично вземане в размер на: 600 лева главница; 393.91 лева
неустойка; 97.23 лева договорна лихва дължима от 06.11.2019 г. и сумата от 105
лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране на вземането,
които суми произтичат от сключения между страните договор за потребителски
кредит №OL00005659 от 06.11.2019 г.
В обстоятелствената част на заявлението е пояснено, че
договорът е сключен онлайн, като *******получателят го е подписал в профила си
в платформата на *******ра, въвеждайки уникален
четири цифрен код, изпратен му от системата на „*******“ ООД и служещ като
потвърждение на желанието му за сключване на договор. Претендираната
като дължима сума за неустойка в размер на 725.64 лева е посочено, че е
начислена на основание чл.25, ал.1 от процесния
договор за кредит. Заявителят е изтъкнал също така, че сумата от 105 лева претендирана като дължима за заплатени такси и разходи по
извънсъдебно събиране на вземането е начислена на база Договор от 01.06.2020
г., сключен между адвокат Николай Рупчин и „*******“
ООД за извършване на правни и фактически действия свързани с извънсъдебно
погасяване на задълженията на длъжника И.Г.В.. В тази връзка заявителят се е
позовал на разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК. Пояснено е също така, че
към момента макар частично плащане, длъжникът не бил погасил изцяло
задълженията си по кредита, предвид което задължението му е било обявено за
предсрочно изискуемо на 01.06.2020 г.
Към заявлението, съобразно изискването на чл.410, ал.3 ГПК, са представени Договор за потребителски кредит №OL00005659
от 05.11.2019 г. и Договор за извънсъдебно събиране на вземания от 01.06.2020
г.
Съдът с разпореждане от 13.10.2020 г., постановено по
ч.гр.д.№1721/2020 г. по описа на ДнРС, е отхвърлил
искането за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 393.91 лева,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение, както и
сумата от 105.00 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно събиране
на вземането, произтичащи от сключения между страните договор за потребителски
кредит №OL00005659 от 06.11.2019 г., като за останалите претендирани
със заявлението вземания, заповедният съд е издал заповед за изпълнение. За да
постанови отхвърлителния диспозитив,
съдът е приел, че клауза като уговорената в договора за кредит, според която се
дължи неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посоченото в
същия обезпечение, се намира в пряко противоречие с императивните разпоредби на
ЗПК. Приел е, че подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия него и води до допълнително
увеличаване размера на задълженията. Приел е също, че доколкото функцията на уговорената неустойка не е пряко
свързана с претърпени от неизпълнението вреди, то същата излиза извън присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и
цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Заповедният съд е
установил и заобикаляне на закона и по-конкретно на нормата на чл.33, ал.1 ЗПК,
предвиждаща че при забава на потребителя *******рът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Счел е, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна
лихва е недопустимо, при което е формирал извод за нищожност на уговорената неустоечна клауза. Във връзка с претендираната
сума за такси и разходи свързани с извънсъдебно събиране на вземането,
заповедният съд е приел, че при начисляване на същата не са спазени
изискванията на чл.10а, ал.4 от ЗПК, както и че е нарушен принципът, залегнал в
чл.10а, ал.3 от ЗПК, при което я е приел за нищожна и недължима поради
противоречието й със закона.
При така
установеното от фактическа страна, КнОС от правна
приема следното:
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е редовно от външна
страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2
от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на
неравноправна клауза. Тъй като договорът за паричен заем е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит (ЗПК), нормите му следва да бъдат
съобразени от съда служебно.
Несъмнено процесният договор за
паричен заем попада под уредбата на ЗПК. Формираната по реда на чл. 290 ГПК
константна практика на ВКС, обективирана в решение №
77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение №
424/02.12.2015 г. по гр. дело № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о. /посочено в
т. 12 от изложението/, решение № 51/04.04.2016 г. по
т. дело № 504/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т.
дело № 240/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. дело
№ 154/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 165/02.12.2016 г. по т. дело №
1777/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017 г. по т. д. №
2780/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, съгласно която
предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са
следните: 1 клаузата да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е
сключена във вреда на потребителя.
Изложеното от частния жалбоподател – заявител в развилото
се заповедно производство възражение, че договорът за потребителски кредит е
индивидуално уговорен, при което същият попадал в хипотезата на чл.146, ал.1
ЗЗП е обстоятелство, което подлежи на доказване от *******ра.
Това обаче, в рамките на заповедното производство, което е едно едностранно и
формално производство, е неприложимо. За да се гарантират правата и на двете
страни в производството, законодателят е предвидил възможността след депозиране
на възражение от длъжника по реда на чл.414, ал.2 ГПК, тези спорни моменти да
бъдат решени в иницираното по реда на чл.422 ГПК исково производство. В рамките на
заповедното производство тези обстоятелства няма как да бъдат установени, а съдът
е задължен при констатирана неравноправност на дадена договорна клауза да
прогласи същата за нищожна, съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т.
3 от ГПК. В този смисъл е Определение № 97 от 16.02.2017 г. на ВКС по т. д. №
2002/2016 г., I т. о., ТК, в което е прието, че „преценката дали една клауза е
договорена индивидуално е винаги конкретна“. При излагане на аргументите по
въпроса за възможността *******получателят да повлияе върху съдържанието на
договора, т. е. на оспорената клауза, е прието ,,че с въведената с Директива
93/13/ЕИО система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положение на по-слаба страна спрямо търговеца от гледна точка както на
преговорните си възможности, така и на степента си на информираност /Решение на
ЕС по делото С-415/11/, който принцип последователно се застъпва във
формираната съдебна практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК“. При изложените
доводи настоящият съден състав приема, че на този етап от производството не
може да се прецени дали дадена клауза е индивидуално уговорена, респ. дали за
същата е приложимо изключението, въведено с нормата на чл.146, ал.1 ЗПП.
Относно клаузата на договора, с която е уговорена
неустойка, обезпечаваща задължението на *******получателя да осигури
обезпечение на своето вземане, съдът приема следното:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с
добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване
на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за *******ра вреди от
неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т. о./.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира *******получателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Чрез предвиждането на тази разпоредба се цели да се
обремени неоснователно заемополучателя с допълнителни
парични задължения, представено, като санкция за неизпълнение на задължения на заемополучателя за предоставяне на обезпечение. Налице е
противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави още при сключването на
договора, от което следва, че в конкретния случай не е налице валидна клауза за
договорена неустойка и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е
породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на
задължение за неустойка.
Що се касае за възнаграждението за извършени
административни разходи за извънсъдебно събиране на вземането по кредита,
правилно районният съд е приел същото за недействително поради противоречието
му с разпоредбата на чл.10а, ал.3 и ал.4 от ЗПК, като позовавайки се на
разпоредбата на чл.272 ГПК настоящият състав напълно споделя мотивите на
заповедния съд, изложени във връзка с недължимостта
на процесната сума. За допълнение на изложението,
съдът приема, че е нарушена и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща,
че при забава на потребителя *******рът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса разходи. С
уговарянето на таксата на практика се постига заобикаляне на ограничението на
чл. 33 ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. Подобна клауза противоречи
на чл. 33 от ЗПК, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още
едно обезщетение за забава. Съгласно чл. 10а, ал.4 ЗПК видът, размерът и
действието, за което ще се събират таксите следва да бъдат точно и ясно
определени в договора. В т. 12 на заявлението твърдяните
разходи са посочени общо, като не става ясно как точно е определен размерът на
това задължение.
Освен това изброените едва в жалбата дейности
"изпращане на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др." по естеството си не
касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а са
евентуално извършвани от *******ра във връзка със
събиране на задължението. Тези дейности нямат характеристиката
"допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както
самият заявител ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на
задължението, следователно не попадат в изброените в чл. 10а ал. 1 ЗПК услуги
/така решение № 345/9.01.2019 г. по т. д. № 1768/18 г. на ВКС, ІІ ТК/. Дори и
да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски
кредит, то са такива по управление на кредита. Поради това претендирането им от
потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която *******рът
не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на
кредита.
Съобразявайки изложените по-горе изводи, съдът приема, че
са налице пречките по чл. 411, ал. 2, т.2 от ГПК за издаване на заповед за
изпълнение за посочените суми.
По изложените правни съображения, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане от 13.10.2020 г. на Районен съд – Дупница,
постановено по ч.гр.д.№1721/2020 г. по описа на същия съд в частта, с която
съдът е оставил без уважение заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК, депозирано от „*******“ ООД срещу И.Г.В., ЕГН ********** за вземане
за сумата от 393.91 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, както и сумата от 105.00 лева, представляваща разходи и такси за извънсъдебно
събиране на вземането, произтичащи от сключения между страните договор за
потребителски кредит №OL00005659 от 06.11.2019 г. .
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.