Р
Е Ш Е
Н И Е
№………
гр. Ловеч, 21.10.2019 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ЛОВЕЧ, въззивен граждански състав, в
публично заседание на двайсети септември през две хиляди и деветнайсета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЕВДА ДОЙНОВА,
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНИЧКА КОНСТАНТИНОВА,
ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА,
при секретаря ГАЛИНА АВРАМОВА, като разгледа докладваното от чл.съдията Ангелова в.гр.д.№379/2019г., за да се
произнесе, съобрази:
Производство по чл.258 и сл.от ГПК, вр.с чл.422 от ГПК.
С Решение №59/05.04.2019г.,пост.по гр.д.№921/2018г. РС-Тетевен
е отхвърлил предявения от „Профи Кредит България"ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в гр.София,бул.„България"№49,бл.53Е,вх.В,
чрез пълномощник юрисконсулт К.К.А, иск с правно основание чл.422 във вр. с
чл.415,ал.1,т.2 от ГПК,за признаване установено по отношение на П.К.П. ***,че съществуването
на вземане в размер от 5619,91лв.,частично от сумата от общо 6710,40лв.
произтичащи от Договор за потребителски кредит № ********** от 08.03.2017г., с
дължима сума от общо 3709,20лв. и възнаграждение по избран пакет от
допълнителни услуги от 08.03.2017г. сумата от 3001,20лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№517/2018г. на РС-Тетевен- 08.06.2018г., до окончателното изплащане на
вземането, като неоснователен и недоказан.
Постъпила е въззивна жалба от „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД с ЕИК *********, чрез пълномощник юрисконсулт К.Е.С.. Обжалва решението изцяло
и счита, че е неправилно. Не споделя извода на съда че предсрочната изискуемост
по заема не е надлежно обявена на длъжника. Твърди,че ответникът е бил надлежно
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост към датата на настъпването й
чрез изпратено Уведомително писмо на посочения от него адрес в договора. „ПРОФИ
КРЕДИТ България" ЕООД го е известило за настъпилата предсрочна изискуемост,
въпреки че не е имало задължението да го уведомява за това, с оглед статута на
дружеството като небанкова финансова институция. Позовава се на ТРеш.№ 4/18.06.2014г.
на ВКС по т.д.№ 4/2013г. ОСГТК, в което се
разглежда вземане, произтичащо от договор за банков кредит и се
заключва, че предсрочната изискуемост настъпва с неплащането или при настъпване
на съответни обстоятелства, едва след като банката е упражнила правото си да
направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната
изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
от банката - кредитор по реда на чл.418, във вр. чл.417, т.2 от ГПК и
чл.60,ал.2 от ЗКИ. Становището си, че предпоставките по чл.418 от ГПК за
постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на
волеизявлението от длъжника предхожда по време подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение, ВКС мотивира с употребата на минало
страдателно причастие „обявен” в разпоредбата на чл.60,ал.2 от ЗКИ и съответно
с изискването за удостоверяване на изискуемостта по чл.418, ал.З от ГПК.
Сочи,че „Профи Кредит България"
ЕООД е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, която се
дефинира като лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник,
чиято основна дейност е извършване на една или повече от дейностите: по чл.2
ал.2, т.12,6 -13 от ЗКИ; придобиване на участия в кредитна институция или в
друга финансова институция; отпускане на заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Това се потвърждава и от приложеното по делото Удостоверение за актуално
състояние на „Профи Кредит България"ЕООД. Обстоятелството, че финансовата
институция извършва банкова дейност в областта на банковото кредитиране, не я
прави банка, тъй като не са налице други задължителни предпоставки, а
именно-публично привличане на влогове или други възстановими средства. Оттук
произтичат и множество различия между двата вида субекти, които не позволяват
да се прилага по аналогия както законът, така и неговото задължително тълкуване
от страна на ВКС. Твърди,че въпросът, поставен и разгледан в TP №4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, се отнася единствено и само за Банките, което е видно от неговата
формулировка, от изложените мотиви, както и от диапозитива на решението. В
случая има разминаване не само в субектите по правоотношението, но и в неговото
основание и произтичащите от това обстоятелства. Договорът, сключен между
страните няма характер на договор за банков кредит по чл.430 от ТЗ, а
представлява договор за заем по чл.240 от ЗЗД. Уредбата на заема за потребление
по ЗЗД не включва последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане
на заетата сума. При договора за банков кредит по чл.432 ТЗ са предвидени
предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост, извън тези по чл.71 ЗЗД.
Законът за потребителския кредит дава разрешение за последиците при предсрочно
погасяване на кредита, но не и за обявяването му за предсрочно изискуем.
Клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост
при настъпването на определени условия, е свързана с неизпълнение на
задължението за връщане на заетата сума и не противоречи на свободата на
договаряне по чл.9 от ЗЗД (Решение №99/01.02.2013 по дело №610/2011 на ВКС. ТК.
I т.о.)
Сочи,че стопанската активност на
финансовите институции не е подчинена на ЗКИ и респективно нормата на
чл.60,ал.2 се явява неприложима за тях.
Акцентира,че и основанието в ГПК,
въз основа на което се търси защита от кредитора, е различно в двата случая -
при банка и небанкова финансова институция. Въведеното с този текст изискване
демонстрира подчертана взискателност към предпоставките, при които банките
кредитори биха могли да пристъпят към принудително удовлетворяване чрез способа
на незабавно изпълнение по реда на чл.418 от ГПК. Важен разграничителен белег
между двете хипотези е фактът, че законът е предвидил възможност банките да
преминат към незабавно принудително изпълнение. Ако в тази хипотеза се приеме,
че банките могат да се обърнат направо към съда с искане чл. 418, вр. с 417 ГПК, без предварително да са уведомили длъжника за настъпилата предсрочна
изискуемост на договора, това би го лишило от възможността за своевременна
защита, тъй като ще бъде известен за претенцията на кредитора едва след като
принудителното изпълнение вече е било допуснато. Нормативната уредба при
небанковите финансови институции обаче се различава сериозно от тази, която е
налице за банките. Освен всички изложени дотук аргументи, важен е и фактът, че
небанковите финансови институции не могат да искат от съда незабавно изпълнение
на задълженията по заповедта. Те могат да търсят защита по различен ред, а
именно този по чл. 410 ГПК. В тази хипотеза издадената заповед за изпълнение се
връчва на длъжника, който се запознава с претенцията на кредитора и ако я счете
за неоснователна, има възможността да се защити като възрази срещу заповедта. В
такъв случай тя няма да влезе в сила и ще бъде обезсилена, или ще се премине
към исков процес. Така за длъжника е осигурен път за защита още преди
пристъпването към изпълнение срещу неговото имущество. Счита,че това е
изключително съществена разлика, която прави неприложима т.18 на TP 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС по отношение на небанковите финансови институции, каквато
представлява и ищецът.
Излага,че поради неприложимост на
чл.60,ал.2 от ЗКИ в отношенията на небанковите кредитодатели с техните клиенти,
липсва нормативна опора за настъпване последиците на автоматичната предсрочна
изискуемост да се въвеждат допълнителни преюдициални условия, извън договорно
утвърдените, поради което механичната аналогия с трактовката на т.18 от TP №
4/18.06.2013г.на ВКС по т.д.№ 4/2013г. на ОСГТК, не счита,че следва да се
допуска. Разпоредбата на чл.60,ал.2 от ЗКИ, на която се позовава т.18 от TP №
4/2013г., е специална и не се прилага в общите облигационни отношения, за които
е приложима договорната свобода при определяне настъпването на предсрочната
изискуемост на едно вземане/чл.20а ЗЗД/. Позовава се на съдебна практика-
постановените по реда на чл.288 от ГПК Определение № 748/12.11.2013г.на ВКС по
ч.т.д.№ 3559/2013г..Н т.о.ТК.Определение № 41/11.01.2016г.на ВКС по го.д.№
4606/2015г..1У г.о.ГК. Също и - Решение № 943/11.12.2018г. по гр. дело №
659/2018г. по описа на PC Враца, Решение № 408/17.12.2018г. по гр. дело №
15/2018г. по описа на PC Козлодуй, Решение № 399/ 12.12.201Вг. по гр. дело №
148/2018г. по описа на PC Козлодуй, Решение № 1361/21.11.2018г. по гр. дело №
1689/2018г. по описа на PC Пазарджик, Решение № 4674/2018Г. по гр. дело №
19269/2017г. по описа на PC Варна, Решение от 25.06.2018г. по гр. дело №
115/2018 г. по описа на PC Дупница; Решение от 27.11.2017г. по гр. дело №
476/2017Г по описа на PC Пирдоп; Решение № 1415/29.06.2018г. по гр. дело
№376/2018г. по описа на PC Бургас, Решение № 1422/03.12.2018г. по гр. дело №
972/2018г. по описа на PC Пазарджик, Решение № 258/10.12.2018г. по гр. дело №
92/2018г по описа на PC Карнобат, Решение № 256/01.02.2019г. по гр. дело №
5810/2018г по описа на PC Бургас; Решение № 17/06.02.2019г. по гр. дело №
376/2018г. по описа на PC Панагюрище; Решение № 236/07.02.2019г. по гр. дело №
4094/2018г. по описа на PC Плевен, Решение № 30/28.02.2019г. по гр.д. №
638/2018г. по описа на PC Гълъбово;Решение №144/21.02.2019г. по гр. дело №
2894/2018г. по описа на PC Ямбол; Решение №44/20.02.2019г. по гр. дело №
954/2018г. по описа на PC Провадия; Решение № 171/07.03.2019г. по гр.
дело2856/2018г. по описа на PC Ямбол; Решение № 30/28.02.2019г. по гр.д.
638/2018г. по описа на PC Гълъбово; Решение № 99/01.02.2013г. по т.д. №
610/2011г., т.к., I т.о. на ВКС; Определение № 748/12.11.201Зг. по Ч.Т.Д. №
3559/2013г., по описа на II т.о. на ВКС; Решение № 59/16.02.2016г. по в.гр.д. №
1425/2015г. по описа на ОС Велико Търново; Определение № 4586/14.10.2015г. по в
гр.д. № 824/2015г. на ОС Благоевград.
Твърди,че в случая предсрочната
изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение
Излага,че първоинстанционният съд е
стигнал до извода, че т.18 от TPеш.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се
прилага и по отношение на небанковите финансови институции. В подкрепа на тази
позиция съдът е цитирал Решение №12/2012 г. по к.д. № 4/2012 г. на КС на
Република България. Счита за неясно по какъв начин цитираното решение следва да
послужи като допълнителен аргумент в полза на изводите на първоинстанционния
съд. Развива,че цялото решение на Конституционния съд е прорязано от идеята, че
при определяне на изискванията и нормативната уредба спрямо различните правни
субекти, трябва да се вземат предвид всички сходства и разлики между тях, както
и особеностите на случая. Именно поради тази причина конституционните съдии
подробно и аргументирано обсъждат приликите и различията на първо място между
пубпичните учреждения и останалите юридически лица, а след това и между
банковите и небанковите финансови институции. В решението на КС е изрично
посочено, че доколкото банките представляват част от Финансовата система на
държавата, особен е както техният правен статус, така и самият режим на
осъществяване на банкова дейност...", както и че „Очертаният правен статус
на банките, разгледан и оценен в съпоставка с този на небанковите финансови
институции, наред със специфичните особености и факторите, характеризиращи
упражняваната дейност, предпоставят извода, че евентуалните финансови
затруднения на банките, които биха могли да възникнат в следствие натрупването
на системно неизпълнявани задължения към тях, застрашават изпълнението на платежните
операции, обслужването на клиентите, а при задълбочаването на подобни процеси -
и глобално правата на вложителите, икономиката на страната, изпълнението на
държавния и общинските бюджети, водещи до настъпването и на редица други
негативни обществени и социални последици. Подобен обществено значим риск при
финансовите институции дори теоретично не би могъл да възникне, доколкото
засегнат би могъл да се окаже единствено съответният търговец, но не и
гражданите и обществото като цяло." Конституционните съдии недвусмислено
заемат позицията, че са налице съществени различия между банковите и
небанковите финансови институции, които налагат и различен подход при
регламентирането на правния им статус, на техните права и задължения и тяхната
защита, както и при формулирането на изискванията, свързани с тяхната дейност.
В Решение № 12/2012 по к.д. № 4/2012г. на КС още няколко пъти са изложени
мотиви, които затвърждават позицията на Конституционния съд по този въпрос, а
именно:
„..Особено съществено е разграничението,
което следва да се направи при съпоставката на същностните черти на банковата
дейност с тази, развивана от всички останали стопански субекти, в т.ч.
споменатите небанкови Финансови институции.": „В този смисъл не може да се
търси идентичност между банковата дейност така, както същата е дефинирана с чп.2,ал.1
ЗКИ и се осъществява единствено от банките и сделките, изпълнявани от
небанковите финансови институции (по чл. 3 от същия закон), за да се отстоява
успешно тезата, че се касае за дейност в една и съща сфера, най-малкото защото
последните нямат правото да извършват по занятие влогово-кредитните сделки,
характерни изключително за банките. Нещо повече - самият закон (чл.3,ал.1,т.3
от ЗКИ) изрично ограничава отпускането на заеми от тези финансови институции
само до такива, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства, т.е. те могат да оперират единствено със собствени
средства и за разлика от банките, са подчинени на регистрационен режим в БНБ,
но не и на лицензионен";
„Както вече се изтъкна, след като
липсва тъждество между правата, задълженията, функциите и спецификата на
изпълняваната дейност на банките и на небанковите финансови институции, и
изобщо между техния правен статус, няма причина и да се предявяват изисквания
за идентичност в правното регулиране".
В решението на Конституционния съд е
застъпена позицията, която е изложена и от „Профи Кредит България"ЕООД във
връзка със съдебната защита, предоставена на двата вида финансови институции,
като се казва, че „..Различен е и обемът на предоставената защита, способите и
механизмите за нейното упражняване предвид различните предпоставки и възможните
правни последици, които възникват във всяка от двете Форми на заповедното
производство..." Развива,че именно улесненият способ за съдебна защита и
преминаване към принудително изпълнение спрямо имуществото на длъжника,
предоставен на банките, обяснява и налага необходимостта от наличието на
по-високи критерии спрямо тези субекти в етапа, който предшества сезирането на
съда. Това е може би в най-голяма степен вярно по отношение на изискването за
съобщаването на предсрочната изискуемост на длъжника. Тя представлява
едностранно изменение на договора и при договорите за банков кредит
задължително трябва да бъде съобщена надлежно на контрагента, за да може той да
е наясно с размера и падежа на задълженията си към банковата институция,
съответно да предприеме необходимите действия навреме - преди да е започнало
принудителното изпълнение спрямо имуществото му. При небанковите финансови
институции подобна опасност не съществува, тъй като на тях не е предоставена
подобна възможност за насочване на изпълнението спрямо имуществото на длъжника
преди да са му били връчени документите по заповедното производство и преди да
е имал възможност да възрази.
В условията на евентуалност, ако
съдебният състав приеме, че предсрочната изискуемост по ДРЗ № **********. не е
надлежно обявена на ответника П.К.П., моли да се постанови решение, в следния
смисъл:
С решение № 7/19.05.2017г.,
постановено по гр.д. № 60053/2016г. на ВКС, II г.о., е допуснато касационно
обжалване на въззивно решение в приложното поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК по
следния въпрос: към кой момент, в производството по чл.422 ГПК вр. чл.415,ал. 1 ГПК, следва да се установи съществуването, респ. несъществуването на вземането
на банката по издадена заповед за изпълнение по реда на заповедното
производство и изискуемо ли е в хипотезата на иск с правно осн.чл.422,ал.1 ГПК
вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение от банката кредитор по реда на чл.418,вр.чл.417,т.2 от ГПК и чл.60,ал.2 ЗКИ, но безспорно е налице неизпълнение на падежирали вноски
по договора за банков кредит към момента на подаване на молбата за издаване на
заповед за изпълнение на парични задължения въз основа на документ, респ.
такива с настъпил падеж в хода на делото. В решението на касационната инстанция
е прието, че когато предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора
за кредит не е обявена надлежно преди подаване на заявлението по чл.417,т.2 ГПК, то не би могло да се отрече съществуване на вземане за неизплатената част
на задължението, съставляващо сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до
момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция по арг.на
чл.235,ал.3 ГПК, който размер следва да бъде присъден.
Обяснява,че в рамките на исковото
производство по установяване съществуването на материалното право -
неизплатената част на задължението за погасяване на кредита, съдът е длъжен при
установяване размера на падежиралите вноски да съобрази разпоредбата на
чл.235,ал.3 от ГПК, като зачете и фактите от значение за спорното право. В
процесния случай, падежът на последната погасителна вноска по кредита е с дата
05.04.2019г. Моли съдът да съобрази този факт и присъди всички вноски по
кредита, които са изискуеми и непогасени към дата на приключване на устните
състезания.
В случай,че съдът счете, че предсрочната
изискуемост по процесния договор не е надлежно обявена на ответника, моли да им
бъде присъден сборът от непогасените вноски с настъпил падеж, до момента на
приключване на устните състезания.
Позовава се на съдебна практика-
Решение № 7/19.05.2017г., по гр.д. № 60053/2016г. на BKCt И г.о., Решение №
162/11.01.2019г. по гр. дело № 4925/2018г. по описа на PC Варна, Решение №
136/11.01.2019г. по гр. дело № 2398/2018г. по описа на PC Варна, Решение №
2099/27.12.201 Вг. по гр. дело № 4976/2018г. по описа на PC Русе, Решение №
2097/27.11.2018г. по гр. дело № 5352/2018г. по описа на PC Русе, Решение №
VI-14 по гр. дело № 1556/2018г. по описа на ОС Бургас; Решение №
15/09.05.2017г. по гр. дело № 60034/2016г. на ВКС,, I т.о.; Решение № 180 от
31.07.2017г.по т.д. 1357/16г., Решение № 103 от 07.0В.2017г. по т.д № 851/16Г
на ВКС, I т.о., Решение № 208 от 09.02.2018г. по Т.Д. № 394/17Г. на ВКС, I
т.о.; Решение № 273/24 01 2019г. по гр. дело № 4370/2018г. по описа на PC
Варна; Решение № 213/17.01 2019г. по гр. дело № 5316/2018г. по описа на PC
Варна; Решение № 136/ 11.01.2019г. по гр. дело № 2398/2018г. по описа на PC
Варна; Решение № 222/22.02.2019г. по гр. дело № 4425/2018г. по описа на PC
Сливен и др.
Твърди,че от представените по делото
доказателства и молби от ищеца, процесното вземане е в общ размер от 5615.91лв.
и включва неизплатени:
-главница в размер на 2234.31 лв.;
-договорно възнаграждение в размер
на 880.60 лв.;
-възнаграждение по закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 2501лв.
Акцентира,че предмет на иска по
чл.422 ГПК е вземането, което е предявено в заповедното производство,което се
характеризира с правопораждащия факт,размера си и страните по материалното
правоотношение. Налице е идентичност между страните и правопораждащия факт -
касае се за вземане по договор за потребителски кредит, което е
индивидуализирано като главница в заявлението, а в исковото производство вкл. с
конкретизация на отделните му компоненти в рамките на заповедта. Размерът на
цялото предявено и конкретизирано с исковата молба вземане съвпада с това по
заповедта. Поради това, исковият съд следва да се произнесе по същество на
заявеното вземане за целия заявен с иска размер. В този смисъл са и - Решение
от 23.11.2017г. по гр. дело № 476/2017г. по описа на PC-Пирдоп; Решение №
52/14.01.2019г. по въз. търг. Дело № 1603/2018г. по описа на ОС Варна.
Счита,че цитираната в мотивите на
обжалваното решение съдебна практика /решение №123/09.11.2015г. по
т.д.№2561/2014г. на II ТО/ не е относима към процесния случай. В решението се
разглежда правен спор, по който първо е бил сключен договор за банков кредит,
който по-късно е цедиран на небанкови финансови институции, което не променя
първоначалния му характер - договор за банков кредит. Именно поради тази
причина дружествата, които са купили вземането, е трябвало да докажат, че
предсрочната изискуемост /по банковия кредит/ е надлежно обявена на длъжника.
Счита,че не съществува спор по делото, че по закон е необходимо известяване на
длъжника при обявяване на предсрочната изискуемост при договор за банков
кредит, независимо дали страна по делото е банката или последващ приобретател
на вземането. Настоящият случай обаче е различен от този в цитираната практика,
а именно - налице е договор за заем по чл.240 ЗЗД, изначално сключен от
небанкова финансова институция, за която не се прилагат задължителните спрямо
банките законови изисквания относно предсрочната изискуемост.
Не споделя и изводите на съда за
прекомерност на договорното възнаграждение и за недоказаност на задълженията по
договора. Излага,че съдът е възприел позицията, изразена от процесуалния
представител на ответника, че при преценката дали договорното възнаграждение
отговаря на закона и добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението
между нея и законната лихва, тъй като противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва. Цитирана е и практика на Върховния касационен съд. Намира,че и
в този случай цитираната практика не може да бъде приложена, тъй като се отнася
за период, който предшества промените в приложимата нормативна уредба- промени,
които определят по-висок праг на възнаградителната лихва. Видно от приложените
по делото документи годишният процент на разходите (ГПР) отговаря изцяло на
законовите изисквания. Съгласно чл.19,ал.4 ЗПК „Годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България". Като се вземат предвид разпоредбите на
Постановление № 100 от 29 май 2012 г. и Постановление № 426 от 18 декември 2014
г. на Министерски съвет, във. вр.с чл.86 от ЗЗД, става ясно, че ГПР, уговорен
между страните, е в пълно съответствие със нормативните изисквания като не
надвишава тавана, ограничението, предвидено от законодателя. Счита,че не може
да става и дума за неравнопоставеност
или противоречие с добрите нрави, тъй като са спазени нормативните рамки, които
са предвидени в закон, създаден изрично, за да брани кредитополучателите,
давайки им качеството „потребител" и бидейки наясно, че във всеки един
случай, те ще се намират в определена финансова зависимост. От това заключава,
че законодателят е счел, че винаги когато ГПР е под установения максимум, той
няма да нарушава правата на икономически по-слабата страна, няма да
представлява неравноправна клауза и ще е в съответствие с добрите нрави.
Допълва и с аргументи по отношение
на уговорения годишен лихвен процент (ГЛП) и годишния процент на разходите. Сочи,че
в българското действащо право, в отношенията между правните субекти, действа
принципът на свободно договаряне (чл.9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е
свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и
след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова
воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно
договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват
кръга на т.нар.волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна
инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне, по своя свободна воля
страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент
от 41.17% и ГПР в размер на 49.89%. П.К.П. се е съгласил с тази цена на кредита
на преддоговорния етап с получаването на стандартен европейски формуляр за
сравняване на различни предложения, така и към момента на сключването на
договора, така и с необективиране на желанието си да се откаже от сключения
договор и с погасяване на месечни вноски. Известен факт е, че паричният ресурс
на небанковите институции е многократно пo-скъп от този на банките с оглед на
факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Известен е фактът, че лихвите
при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат
финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от
банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед
на тези обстоятелства меродавна е пазарната цена на кредитите в сектора, а не
законната лихва, която е ограничена от разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК,
определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите
от потребителя лихви.
Развива,че принципно за страните
няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане
на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на
договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10,ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от
08.04.1994г. е определен само размерът на законната лихва. Със заключителната
разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951г. за определяне на максималния
процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер на
договорната лихва. Разпоредбата на чл.19,ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС, е приета преди датата на сключване на договора /08.03.2017г./ със ЗИД на
ЗПК и е в сила от 23.07.2014г. Заключава,че към датата на сключване на договора
за кредит страните са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера
на ГПР.
Излага,че срещу ползвания кредит
заемателят кредитополучател плаща възнаградителна лихва, която по своето
естество представлява възнаграждението, което длъжникът на пари или на други
заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени в
собственост и се е разпоредил с тях. Когато се изследва въпросът за
справедливия размер на договорната лихва, счита,че следва да се отчете
характерът на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя да
предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да я
върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва, както и други фактори като -
рискът, който поема кредиторът, бързото отпускане и усвояване на кредита, без
да са необходими дългосрочни преговори, без да е необходимо заемателят да
предоставя голям брой документация, без да е задължително необходимо да се
предостави обезпечение по кредита, било то вещно или лично, без да са налице
завишени изисквания относно доходите на клиента, за да бъде одобрено искането
му за кредит, както и за отпускането на същия. Тези, както и редица други
фактори оказват влияние върху отношенията между страните и клаузите, които
уговарят помежду си. Възнаградителната лихва, която е включена в договора,
представлява цената, която клиентът следва да заплати във връзка с бързото и
лесното получаване необходимите му парични средства, В случая, ищецът е институцията,
която се е съгласила да отпусне кредит на ответника, тъй като последният
очевидно се е нуждаел от тях и то в кратки времеви срокове, въпреки не толкова
надеждните му показатели и въпреки високото ниво на риск - условия, при които П.
Копев П. едва ли би получил одобрение от друга финансова институция, било то
банкова или небанкова. За да има реципрочност и еквивалентност на престациите,
клиентът се е съгласил да заплати посочената в договора възнаградителна лихва.
По този начин той си е осигурил възможността да посрещне други свои разходи,
които са били належащи и да заплати своите задължения разсрочено - за по-дълъг
период от време.
Към момента, предвиден за плащане на
вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на законната лихва е
бил 10 %, а петкратният й размер - 50 %. Или- в конкретния случай ГПР не
надхвърля петкратния размер на законната лихва по просрочени вземания за целия
период на кредита, следователно не е налице нарушение на законовото изискване,
както и на добрите нрави, като уговореният размер на „оскъпяване" на
заетите парични средства не противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя
интереса на икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
При обсъждането на ищцовата
претенция относно договорната лихва, съдът е посочил, че ищецът не е поискал
съдебно-икономическа експертиза, която да установи точния размер на
задължението, както и дали лихвеният процент надхвърля законоустановения,
въпреки че съдът бил указал на ищеца, че трябва да проведе пълно и главно доказване
на заявените факти и обстоятелства. Счита тази позиция на съда за неправилна и
отново - слабо обоснована.
Излага,че не съществува спор между
страните относно ГЛП и ГПР, които са уговорени по договора. Видно от
представените по делото доказателства размерите на ГЛП и ГПР са както следва -
41.17% и 49.89%. Тези документи не са оспорени от ответната страна и по делото
не е открито производство по чл. 194, във връзка с чл. 193 ГПК. В допълнение -
по делото липсва каквато и да е фактическа сложност, поради което съдът е могъл
сам да прецени обстоятелствата по делото и да ги съпостави със законовите
изисквания. Не е налице необходимост от прибягване до мнението на експерти в
икономическата/финансовата област.
На следващо място, дори и съдът да е
преценил, че в конкретния случай с представените доказателства не се установява
размерът на ГЛП и ГПР, както и дали лихвеният процент надхвърля
законоустановения, той е трябвало изрично да укаже на ищеца, че не сочи
доказателства в тази насока, за да може той да предприеме необходимите
процесуални искания и действия за доказване на исковата претенция. В случая
съдът не е сторил това, а се е задоволил с едни общи указания към страните, а
именно, че всяка от тях трябва да докаже своите претенции/възражения. Заключава,че
в производството са допуснати процесуални нарушения от страна на съда,
негативните последици от които, не могат да паднат върху страните,
Счита за неправилни изводите на
съда, че клаузата по закупения пакет от допълнителни услуги противоречи на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Излага,че съгласно т.14 от Допълнителните разпоредби на Закона
за защита на потребителите (ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална
дейност, която се извършва по независим начин, предназначена е за друго лице и
не е с основен предмет прехвърляне владение на вещ". От това правило се
налага извод, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги
действително представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по
повод на договора за кредит в полза на друго лице -кредитополучателя. Съгласно
съдебната практика с договора за предоставяне на услуга изпълнителят поема
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни.
Доколкото втората част от определението за договор за потребителски кредит по
чл.9,ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за кредитора да предоставя
допълнителни услуги, които са извадени от договора за потребителски кредит, то
законодателно е допустимо уговарянето на такива.
Възнаграждението по закупен пакет от
допълнителни услуги се начислява еднократно към датата на сключване на
процесния договор и споразумението, но страните се договарят да се изплаща
разсрочено, като част от всяка погасителна вноска по договора. Периодът, за
който трябва да бъде изплатено, е периодът на процесния договор. Счита,че за да
се прецени дали споразумението за предоставяне на допълнителни услуги не
противоречи на закона или добрите нрави, на първо място трябва да се отговори
на въпроса дали подписването му е задължително условие за отпускане на кредита
или не. Видно от условията на договора и ОУ, които са неразделна част от него,
сключването на споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги не
е задължително условие за отпускането на кредита. Сключването на споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги е опционално, по избор на потребителя и
зависи единствено от неговата воля. Поради това счита,че не може да става дума
за неравноправна клауза - Споразумението е подписано по искане на клиента, а
кредиторът по никакъв начин не го е задължил да го подпише. Дори напротив
-изрично на няколко места в документите е посочено, че закупуването на пакета
от допълнителни услуги НЕ е задължително за сключването на договора и за отпускане
на исканите суми. За да вземе решение дали да закупи пакета от допълнителни
услуги, клиентът трябва да прецени дали желае искането му за кредит да бъде
разгледано в най-кратки срокове, както и дали желае да има възможност да отлага
плащане на вноски, да намалява размера на месечни вноски, да променя датата на
падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Всяка една и
всички тези услуги потребителят може да използва, ако пожелае да закупи и ако
закупи такъв пакет. В процесния случай ответникът е пожелал да закупи пакет от
допълнителни услуги, като е декларирал това в искането си за отпускане на
кредит. Пакетът от допълнителни услуги предоставя на ответника право да получи
услуги, които не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а са
свързани с необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско
положение. Със закупуването на пакет от допълнителни услуги, ответникът си е
гарантирал приоритетното разглеждане и отпускане на поискания кредит. Гарантира
си, че при настъпване на неблагоприятни за него събития, той няма да изпадне в
забава, а кредитът му да бъде обявен за предсрочно изискуем, а ще може да
отложи плащането на определен брой вноски, така че да може да се фокусира върху
стабилизирането на своята платежоспособност,
а не върху утежняване на финансовото си
състояние с невъзможността да
плаща кредит и лихвите за забава по него. Гарантира си е, че ако доходът му
намалее, ще може да си намали размера на определен брой вноски -длъжникът може
да поиска от кредитора да му намали с до 75% размера на определен брой
погасителни вноски. Гарантира си е, че ако сменят датата на заплащане на
месечното му възнаграждение, ще може да промени и падежната дата по кредита си,
така че да е удобна за него. Гарантира си е, че ако има необходимост от
допълнителни парични средства, ще може да ги получи бързо и лесно, без да е
необходимо да попълва и представя купища документи. Всички тези възможности,
които ответникът е получил, съответно всички тези услуги, които кредиторът се
задължава да му предостави със закупуването на пакета от допълнителни услуги, в
никакъв случай не могат да се определят като задължителни и като част от общите
разходи по кредита и безспорно представляват огромна промяна на първоначалния
погасителен план по кредита. Очевидно, предоставените допълнителни услуги
гарантират спокойствието на длъжника и възможността му да се справи с всяка
неблагоприятна ситуация. Счита,че по този начин на клиента е предоставена
възможност през целия живот на договора той да влияе върху неговите
характеристики и най-важни компоненти. Кредиторът от своя страна за целия живот
на кредита, следва да гарантира на ответника, че ще може да се възползва от
всички услуги, в това число да поддържа администрация, която своевременно да
обработва исканията на ответника и да подготвя нов погасителен план, след всяка
заявена промяна. С предоставените допълнителни услуги кредиторът не би могъл да
прогнозира кога ще получи плащане, тъй като, както се посочи по-горе,
ответникът може да не заплати 4 вноски или да заплати с до 75% по-малко по
други 4 вноски, както и да променя датата на плащане на всяка вноска.
Сочи,че процедурата по сключване на
Договора за потребителски кредит с „Профи Кредит България” ЕООД е описана в
чл.3 от Общите условия към Договора за потребителски кредит. Съгласно
уговореното, клиентът с помощта на кредитния експерт е длъжен надлежно да
попълни и провери всички клаузи и данни на кредитния договор, след което да
подпише кредитен договор и неговите приложения и да ги предаде чрез кредитния
експерт на кредитора. Клиентът проверява коректността на данните и следва да
следи всички полета да са попълнени. Развива,че от начина на сключване на
договора, разписан в Общите условия към кредитния договор, е видно,че още при
подписване на искането за кредит, потребителят е бил информиран за общо
дължимата сума по кредитния договор, включително закупения пакет от
допълнителни услуги. Твърди,че процесният договор съдържа всички изискуеми
реквизити на договор за кредит. В самия договор, а не в общите условия към
него, са посочени както размерът на годишния лихвен процент, така и годишният
размер на разходите. В подписания от страните погасителен план са диференцирани
за всеки месец размерът на погасителната вноска, както и какъв размер от
главницата и какъв размер от лихвата се погасява. На няколко места както в
искането за отпускане на кредит, така и в договора за кредит, е записано, че
закупуването на пакет допълнителни услуги не е условие за подписване на
договора за кредит. С всички тези условия кредитополучателят се е съгласил, подписвайки
съответните документи. Общите условия към договора също са подписани от
ответника. Налице е наличие на съгласие по отношение на размера на главницата и
лихвите и общо дължимата в края на периода сума, тъй като е изразена воля от
страна на потребителя за приемането им.
Акцентира,че възнаграждението не е
цената на услугите, а е дължимо за наличието им, за възможността (опцията)
длъжникът да поиска промяна в договора му за кредит във всеки един момент от
живота на договора.
С оглед на изложеното, твърди,че
споразумението за предоставяне на допълнителни услуги: първо, не е пряко
свързано с договора за кредит, тъй като такъв може да съществува в правния мир
и без договорените допълнителни услуги;
второ, сключването на споразумението е в резултат на свободната воля и
индивидуално желание на длъжника; трето,
сключването на споразумението не е задължително условие за отпускане на кредит,
поради които обстоятелства законодателят е извадил разходите за такива допълнителни
услуги от общите разходи по кредита. Допълва,че всички необходими документи са
предоставени на длъжника на преддоговорния етап и при сключването на договора.
Последният е удостоверил, че се е запознал с тяхното съдържание и приема
описаните в тях условия, като е положил подписа си в края на всеки един от тези
документи.
На длъжника е дадена възможност, по
силата на чл. 7.1 от Общите условия към процесния договор, да се откаже от
него, без да дължи неустойка, което той не е направил.
При изложените аргументи счита
извода на съда, че е налице нарушение на разпоредбата на чл.19,ал.4 на ЗПК,за
неправилен. Видно е, че за кредитора е налице законово установена възможност да
предлага допълнителни услуги, че поради характера им те са извадени от годишния
процент на разходите по кредита, както и че Споразумението между страните е
сключено по искане на клиента, направено при информиран избор от негова страна.
Налице е клауза, която не се прилага автоматично за всички сключени от
дружеството договори и относно всички негови контрагенти, а само по отношение
на тези, които изрично са изразили желание и договорили конкретни условия.
В този смисъл се позовава на съдебна
практика- Решение № 943/11.12.201 Вг. по гр. дело № 659/2018г. по описа на PC
Враца, Решение № 408/17.12.2018г. по гр. дело № 15/2018г. по описа на PC
Козлодуй. Решение № 114/07.02.2019г. по гр. дело № 1133/2018г. по описа на PC
Шумен. Решение № 30/28.02.2019г. no rpjg. № 638/2018г. по описа на PC Гълъбово:
Решение от 03.07.2018г. по гр.д. 4/2018г. по описа на PC Казанлък: Решение от
20.02.2019г. по го. дело № 5972/2018г. по описа на PC Русе; Решение №
124/18.12.2018г. по гр. дело № 219/2018г. по описа на PC Гълъбово: Решение №
96/22.03.2019г. по гр. дело N8 1 270/2018г. по описа на PC Нова Загора: Решение
№135/29.03.2019 г. по гр.д. № 564/2018 г. по описа на PC Асеновград: Решение №
30/28.02.2019г. по гр.д. 638/2018 г. по описа на PC Гълъбово. Решение №
40/29.03.2019г. по гр.д. 147/2018 г. по описа на PC Крумовград; Решение №
94/15.04.2019г. по описа на PC Провадия.
Излага,че съгласно т.19 на TP №
1/04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК, дейността на въззивната инстанция
е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я
продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материално-правен спор, като
въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и
пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да
направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора.
Моли да се отмени като неправилно
Решение № 59 от 05.04.2019г. по гр.д.№921/2018г. на РС - Тетевен, като вместо
него се постанови, с което се уважат изцяло исковите претенции и се установи,
че П.К.П., ЕГН **********, дължи на „Профи Кредит България" ЕООД сумата от
5619.91лв., представляваща неизплатено парично задължение по ДПК № **********,
включващо главница в размер на 2234.31лв., договорно възнаграждение в размер на
880.60 лв. и възнаграждение за пакет от допълнителни услуги в размер на 2501
лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното
плащане. Моли да се присъдят и
направените съдебни и деловодни разноски, включително и за настоящата
инстанция - за платена държавна такса и за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 610 лв.
В изпълнение указанията на въззивния
съд с допълнителна молба с вх.№5310/31.07.2019г. уточнява,че периодът на
претендираната възнаградителна лихва е 05.08.2017г. до 05.04.2019г.-датата на
последната вноска по погасителния план.
Пълномощникът на възизвника
представя подробна писмена защита,в която
допълва и с аргументи за приложимост на приетото в ТРеш.№8/2017г. от
02.04.2019г.,пост.по т.д.№8/2017г.на ОСГТК на ВКС.
Постъпил е отговор по реда на чл.263
от ГПК от особения представител на ответника-адв.К.-ЛАК. Моли да се оставите жалбата без
уважение, а атакуваното решение се потвърди, като се споделят съображенията на
първоинстанционния съд за факта и липсата на пълно и главно доказване на
исковата претенция.
Излага,че първоинстанционният съдът
е изготвил проект за доклад по чл.146,ал.1 от ГПК,като изрично е указал,че
ищецът „не сочи доказателства по отношение изправността си по договора за
паричен кредит.” Становище по отношение на доклада не е взето от страна на
ищеца. Искане за установяване на претенциите на ищеца с помощта на вещо лице не
е направено,като по отношение на подобно искане с настъпила преклузията по
закон.
Наред с всички изложени съображения
на първоинстанционния съд за явната нищожност на клаузите, оформени само и
единствено от страна на ищеца-кредитодател и недопустими с оглед на
кредитополучателя като по-слаба страна, съдът, при тези доказателства, няма
основание да уважи каквато и да е претенция от страна на ищеца. Сочи,че ищецът
не е извършил действията по сметките с оглед на претенцията си.
Ищецът след като заявява, че
предсрочната изискуемост с настъпила преди подаване на заявлението, но не сочи
и датата на подаване на същото. Не сочи също доказателства, че за този нов
момент, който променя основните отношения по договора и последващите такива, е
уведомена страната по договора.
При изложените съображения моли се
да потвърди атакуваното решение, като правилно, обосновано и законосъобразно,
със законните последици от това.
В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат свои представители.
От събраните по делото
доказателства- приложените по ч.гр.д.517/2018г. по описа на РС-Тетевен, гр.д.№921/2018г.на
РС-Тетевен, преценени поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено
следното:
По допустимостта на въззивното производство съдът се произнесе с
определението си по чл.267 от ГПК,като прие,че е налице,при съобразяване реквизитите
на въззивната жалба и отговор.
При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не открива
пороци, водещи до нищожност.
Налице са, обаче основания за недопустимост на част от
първоинстанционното решение.
С решението съдът се е произнесъл по претенцията
в общ размер от 3709.20лв.,за която е пояснено,че включва главница и възнаградителна
лихва,както и по претенция за възнаграждение по избран пакет от допълнителни
услуги от 08.03.2017г. в размер на 3001,20лв. Вино от въведените в заявлението
характеристики на вземането, то е определено само като главница в размер на
5615.91лв.по договора за потребителски кредит. В останалата част, макар и да
има изписани и други- за лихва, за неустойка, с оглед посочения им размер от „..0..”лв.”,
не може да се приеме, че заявителят ги е включил в така посочената обща сума.
Претенция за възнаграждение за допълнителен пакет услуги изобщо не е заявявана.
При съобразяване спецификата на иска по чл.422 от ГПК и изискването за идентичност
на вземането в заповедното и исково производства, съставът намира,че
направеното в исковата молба обособяване (разпределение) на исковата сума по
отделни вземания,е недопустимо. Освен за главницата,всички останали претенции
са нови като основание и не са били заявявани в заповедното производство. Следва
да се има в предвид,че в исковото
производство,като продължение на заповедното, ищецът няма право да изменя
основанието,на което вече е въвел претенцията си. На практика по този начин от
„Профи Кредит България”ЕООД са предявени изцяло нови и незаявени до момента
претенции-за възнаградителна лихва-за която в заявлението изрично е написано,че
не се търси (с оглед посочения й размер от 0лв.) и за възнаграждение за допълнителните
услуги-изобщо непосочени.
По изложените
съображения съставът приема,че първоинстанционният съд се е произнесъл по
претенции без да е бил сезиран с такива-т.е.над заявения петитум. В тази
част-по отношение вземането за възнаградителна лихва и за възнаграждение по
избран пакет от допълнителни услуги,искът е недопустим,поради което решението
следва да се обезсили и прекрати в тази част.
Предмет на проверка по реда на чл.271 от ГПК по същество на
правилността на атакуваното решение,е само произнасянето на съда по претенцията
за главница по Договора за потребителски кредит с №********** от 08.03.2017г.
По
същество.
Установява се,че на 08.06.2018г. от ”Профи Кредит България”ЕООД е подадено заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, срещу П.К.П. ***. Заявена
е претенция в размер на 5615.91лв., определена
като главница. Налице е и изявление за търсени такси по Тарифа за извънсъдебно
събиране на вземането в размер на 0лв., начислени за периода от 06.05.2017г.(датата
на изпадане в забава) до 17.10.2017г.(дата на прекратяване на договора) и
неустойка в размер на 0лв., лихва от 0лв. за забава от 06.05.2017г.(датата на
изпадане в забава) до 17.10.2017г.(дата на прекратяване на договора). Посочено
е,че вземането произтича от Договор за потребителски кредит с №********** от
08.03.2017г. В т.12 е обяснено,че П.П. е отправил искане за отпускане на
потребителски кредит,което е било одобрено от заявителя. Сключен е Договор за
потребителски кредит с №********** на 08.03.2017г.,подписан при Общи
условия-неразделна част от него. Кредиторът е посочил,че П. не е изпълнил задължението си,като е направил 3 вноски и е
изпаднал в забава. Като дата на забава сочи 06.05.2017г. Поради неизпълнението
на задължението за погасяване на кредита, позовавайки са на клауза от Общите
условия, предвиждаща,че при просрочие на 1 месечна вноска с повече от 30 дни,
настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочната му
изискуемост, „Профи Кредит България”ЕООД е приело, че договорът е прекратен на
17.10.2017г. Твърди,че е уведомил длъжника с уведомително писмо. Твърди,че
предсрочната изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението.
Със Заповед
№265/11.06.2018г.пост.по образуваното ч.гр.д. №517/2018г. РС-Тетевен е уважило
заявлението и разпоредило на П.К.П. да заплати на „Профи Кредит България”ЕООД
сумата 5615.91лв.-представляваща главница по Договор за потребителски кредит с
№********** от 08.03.2017г. и разноски в общ размер на 262.32лв. Заповедта е връчена
на длъжника по реда на чл.47 от ГПК,поради което съдът е указал на заявителя
правото да подаде иск по реда на чл.415,ал.1,т.2 от ГПК.
По предявения установителен иск с
правно основание чл.422,вр.с чл.415,ал.1,т.2 от ГПК е образувано
гр.д.№921/2018г.на РС-Тетевен. Ищецът „Профи Кредит България”ЕООД е уточнил,че
договорът с П.К.П. ***, е сключен при следните параметри:
По кредита : сума на
кредита-2500лв.,срок на кредита- 24м.,размер на вноската по кредита- 154.55лв.,
годишен процент на разходите- 49.89%, годишен лихвен процент- 41.17%,лихвен
процент на ден- 0.11%, дата на погасяване- 5-то число на месеца, дължима сума
по кредита- 3709.20лв.
По избран и закупен пакет
допълнителни услуги : възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги-
3001.20лв.,размер на вноската-125.05лв.
Общо задължение по кредита и
допълнителния пакет-6710.40лв.,при месечна вноска от 279.80лв.
Към исковата молба са приложени Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити с
описание на условията на договора,вкл.и допълнителна преддоговорна информация, подписани
от П.П.. Приложено е и Споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги от 08.03.2017г.,по което удостоверявайки с подписа си, П. се е съгласил
да му бъдат предоставени услуги по
кредита,описани като 1.Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит;
2.Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3.Възможност за
намаляване на определен брой погасителни вноски; 4.Възможност за смяна на дата
на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Приложен е изготвен Погасителен план,включващ
дължимите вноски по кредита и по допълнителните услуги. Съгласно графика
месечната вноска е общо в размер на 279.60лв., с последна вноска на
05.04.2019г.
За изпълнение на ангажиментите си по договора
ищецът е представил преводно нареждане, удостоверяващо този факт от дата 08.03.2017г.,
когато е превел на П.П. сумата от 2500лв.и това не се оспорва от него.
Не се оспорва и факта на
извършени частични погасявания от
кредитополучателя- представено е извлечение по сметката му,в което е
отразено,че е погасил 4 вноски с падежи в периода 05.05.2017г.-05.08.2017г.-
сума в общ размер на 1094,49лв. Първата непогасена вноска е с
падеж 05.09.2017г.
Кредиторът твърди,че поради
неплащане своевременно на задълженията и на основание предвидената в Общите
условия (чл.12.3) такава възможност, е обявил кредита за предсрочно изискуем на
17.10.2017г., изпратено до П. на 19.10.2017г. Твърди,че договорът е прекратен
на 17.10.2017г.
По делото е приложено
Уведомително писмо с дата 19.10.2017г., без данни да е връчено на длъжника.
Препис от исковата молба и
приложенията е връчен на назначения на ответника особен представител-адв.К.-ЛАК,
на 14.01.2019г. От нея е постъпил отговор на исковата молба,в който оспорила
задължението за заплащане на допълнителни услуги като противоречащ на закона и
добрите нрави,с твърдение,че е нищожен на основание чл.26,ал.1 от ЗЗД и не се
дължи. Оспорила е факта на полагане на подпис от П. върху стандартния
европейски формуляр.Заявила е и твърдение,че няма данни за получаване от П. на
уведомителното писмо.
С атакуваното решение съдът
е приел,че отношенията между страните се
регламентират от правилата на ЗПК и ЗЗД. Счел е,че кредиторът не е обявил
надлежно длъжника настъпването на
предсрочната изискуемост на кредита. Съдът е приел,че договорът за
потребителски кредит е прекратен с уведомяването на особения представител на
ответника за подадената искова молба-14.01.2019г. Изложил е мотиви за нищожност
на уговорката за възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния такъв на
законната лихва. Приел е,че споразумението за предоставяне на допълнителни
услуги противоречи на нормите на чл.10а,чл.19,ал.4 от ЗПК и по правилото на
чл.21 от ЗПК е прогласил нищожността й. При тези съображения е отхвърлил изцяло
претенцията.
В подадената въззивна жалба
„Профи Кредит България”ЕООД сочи,че вземането му в общ размер на 5615.91лв. е
формирано от : главница в размер на 2234.31лв., договорно възнаграждение за
периода от 05.08.2017г.до 05.04.2019г. в размер на 880.60лв. и възнаграждение
по закупен пакет допълнителни услуги в размер на 2501лв. Заявил е при условията
на евентуалност-в случай,че се приеме,че предсрочната изискуемост не е била
надлежно обявена, искане за присъждане на вноските до последната падежна
дата-05.04.2019г.,за които твърди,че са с настъпил падеж към момента на
приключване на устните състезания.
В представения отговор на
въззивната жалба особеният представител на въззиваемия е повторил вече
заявените аргументи за липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост и
нищожност на клаузи на договора.
При така установената фактическа обстановка,съдът
приема,че е сезиран с иск с правно основание чл.422,във вр.с чл.415,ал.1,т.2 ГПК, ЗПК и чл.240 от ЗЗД-за установяване съществуването на
вземане,за което по ч.гр.д.№517/2018г.на РС-Тетевен е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Не
се спори,че на 08.03.2017г. между „Профи Кредит
България”ЕООД и П.К.П. е сключен Договор за потребителски кредит, сключен при
Общи условия. При анализа на правоотношението съдът приема,че са приложими
нормите на Закона за защита на потребителите,с оглед характеристиката на
длъжника на „потребител”, разпоредбите на Закона за потребителския кредит-при
установените елементи на заемното правоотношение, съответно и на ЗЗД,като общи
и субсидярно приложими норми. Защитата на потребителя е изградена на принципа
за създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит и
насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне
на такива (чл.2 от ЗПК). Водещо е
разбирането да не се допусне прекомерно обременяване на потребителя, така че да
дължи неоправдано висока цена за ползваната финансова услуга.
Не
се спори по факта на предоставяне на уговорената заемна сума от 2500лв.
Установено
е,че длъжникът е извършил частично погасяване. Видно от представеното от ищеца
Извлечение по сметка, П. е погасил 4 вноски (а не както е посочено в
заявлението-3бр.) и общия размер на изпълнение на ангажиментите му е 1094.49лв.
Разпоредбата
на чл.12.3 от Общите условия установява възможността при просрочие на 1 месечна
вноска повече от 30 дни, кредиторът да обяви кредита за предсрочно изискуем и
настъпи прекратяване на договора за потребителски кредит.
Спорът
е надлежно ли е осъществена тази договорна хипотеза.
Ищецът
твърди,че тази последица настъпва автоматично и че е уведомил длъжника за
упражняването на това свое право и прекратяването на договорното им
правоотношение, считано от 17.10.2017г.
От
своя страна ответникът оспорва да е бил уведомяван за горното.
При
произнасянето си съставът съобразява,че предсрочната изискуемост на вземането
по договор за заем,съгласно чл.71 от ЗЗД, представлява преобразуващо право на
кредитора за изменение на договора, което има за последица трансформиране на
задължението от срочно в безсрочно и изискуемо изцяло,с нов падеж, различен от
предварително уговорения между страните. Необходимо е освен обективният факт на
просрочие на задълженията и изрично волеизявление от кредитора, че упражнява
това свое право. С оглед преобразуващите последици, то волеизявлението на
кредитора следва да достигне до длъжника. За пораждането им не е нужно
приемането от последния. Така предсрочната изискуемост има действие от момента
на получаване от длъжника на уведомлението, ако към този момент са настъпили и
обективните факти,на които кредиторът се позовава. Няма законово основание за
различие в осъществяване на тази последица при договорите за заем, регламентирани
от ЗЗД и договорите за кредит,установени с нормите на чл.430 и сл.от ТЗ.
Различната правна организация на кредиторите-банкова и небанкова институция, на
обуславя диференциран подход при
уредбата на тази последица за правоотношението. Затова и приетото в т.18 от
ТРеш.№4/2013г.от 18.06.2013г., пост.по т.д.№4/2013г.на ОСГТК на ВКСК, по
отношение необходимостта изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост да
е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението, е приложимо и по
отношение на заемните правоотношения с небанкови институции. Различно третиране
на тези правни субекти би довело до неравноправие и нарушение на основните
принципи,на които е изградена защитата на потребителя. В този смисъл е и константната
съдебна практика,споделяна и от състава. При изложените аргументи съдът не
приема твърденията в този смисъл на
въззивника.
Затова
и с оглед липсата на данни приложеното по делото уведомително писмо да е било
реално получено от кредитополучателя П., съставът приема,че не му е връчено и
предсрочната изискуемост на кредита не е настъпила на сочената дата
17.10.2017г. Волеизявлението на кредитора за упражненото негово право е
достигнало до длъжника едва с получаването на исковата молба за настоящето производство,с
оглед връчването на заповедта по чл.410 от ГПК по реда на чл.47 от ГПК. Реално уведомяване
за предявената срещу него претенция за връщане на целия остатък по кредита, е
налице едва в исковото производство с връчване на исковата молба на назначения
особен представител. За валидността на такова връчване съставът се позовава на Реш.№198/18.01.2019г.,
пост.по т.д.№193/2018г. на І ТО на ВКС, където с оглед функцията и правомощията
на особения представител,е прието, че връчването чрез него представлява
надлежно уведомяване на длъжника. В случая препис от исковата молба и
приложенията е бил връчен на особения представител на 14.01.2019г.,от който
момент следва да се приеме, че е настъпил ефектът на обявяване на предсрочната
изискуемост и съотв.уговореното прекратяване на договора между „Профи Кредит
България”ЕООД и П.П..
Както
се посочи по-горе последицата от настъпилата предсрочна изискуемост, е че неплатеният
остатък от заема става изискуем и за кредитора възниква възможност да иска
плащането му от длъжника-заемател.
Следващият
спорен въпрос е дължими ли са падежираните към момента на обявяване на
предсрочната изискуемост,съотв.на прекратяване на договора, вноски.
РС-Тетевен
е приел,че не са. Настоящият състав не споделя това.
Видно
от представеното Извлечение по сметката на длъжника,към този момент са били
изискуеми вноските за периода от 05.09.2017г. до 05.01.2019г.(вкл.). Същите са
с настъпил падеж и са дължими така,както са уговорени и описани в погасителния
план. Фактът на прекратяване на договора не може да игнорира установеното неизпълнение
по това правоотношение и не погасява правото на кредитора да търси изпълнение
на вече падежираните вноски. Обявената предсрочна изискуемост не влияе върху
тяхната дължимост. Липсата на точно изпълнение по
тях, дори и без да са настъпили последиците на надлежно обявената предсрочна
изискуемост на цялото задължение, при наличие на утвърден от страните погасителен
план, следва да се съобрази в исковото производство по чл.422 от ГПК. Видно
е,че тези вноски са включени в общата претендирана сума от 5615.91лв.,т.е.за
тях също е налице сезиране на съда,а размерът им може
да се установи от погасителния план. За тези си изводи съставът се позовава на приетото
в ТРеш.№8/2017г.от 02.04.2019г.,пост.по т.д.№8/2017г.на ОСГТК на ВКС,по
отношение допустимост на претенцията за плащане на вече падежираните към
момента на предсрочната изискуемост вноски по задължението.(Отново с аргумента
за равнопоставеност на правните субекти-както от страната на кредитор,така и на
длъжник,следва да се обори тезата,че приетото в това ТРеш. няма действие и по
отношение на договори с небанкови институции.).
Допълнителен
аргумент е и приетото в т.9 от ТРеш.№4/2013г.на ОСГТК на ВКС съществуването на
вземането се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес,като следва да се съобразят и фактите, настъпили след подаване
на заявлението-по арг.от чл.235,ал.3 от ГПК. С оглед на това съдът приема,че
като дължими следва да се съобразят и вноските с падежи на 05.02.2019г. и
05.03.2019г.,при приключилите на 18.03.2019г. устни състезания пред
първоинстанционния съд. Така вноските за главница с настъпил падеж могат да се
определят с период от 05.09.2017г. до 05.03.2019г.(вкл.). С оглед прекратяване
на договора на 14.01.2019г., след тази дата е дължима единствено законна лихва
върху главницата.
При
съобразяване на приетото в погасителния план общият размер на задължението на П.
за неизплатени и падежирани главници за периода от 05.09.2017г. до
05.03.2019г., е 2060,87лв.
Съставът
на ОС-Ловеч приема,че искът на с правно основание чл.422,вр.с чл.415,ал.1,т.2
от ГПК е частично основателен до посочения по-горе размер и вид на
претенцията,като следва да се признае за установено съществуването на вземане на
„Профи Кредит България”ЕООД към П.К.П.,за което е издадена Заповед за
изпълнение № 265/11.06.2018г.,по ч.гр.д.№517/2018г.на РС-Тетевен, в размер на
2060.87лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит с
№**********/08.03.2017г.,дължима за периода от 05.09.2017г. до
05.03.2019г.(вкл.)., ведно със законната лихва върху тази сума с начало от
подаване на заявлението- 08.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата.
Претенциите за установяване съществуване на вземане за възнаградителна лихва в
размер на 880.60лв., дължима за периода от 05.08.2017г.-05.04.2019г. и вземането
за възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер на
2501лв.,са недопустими и е следвало да
се оставят без разглеждане.
Затова
и обжалваното Решение №59/05.04.2019г.,пост.по гр.д.№921/2018г. на
РС-Тетевен,следва да се отмени в частта,с която е отхвърлен искът за признаване
за установено по отношение на П.К.П. с ЕГН **********,с адрес ***, съществуване
на вземане на „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.„България"№49, бл.53Е,вх.В, по Договор за
потребителски кредит с №********** от 08.03.2017г., по отношение на претенцията за вземане за главница до размера
на 2060.87лв., за периода 05.09.2017г.-05.03.2019г., като
неправилно и незаконосъобразно и вместо него се постанови съществуването на
това вземане. Решението следва да се потвърди в останалата част,с която искът
за главница за разликата над сумата 2060.87лв. до пълния претендиран размер от 2234.31лв.
е отхвърлен, като правилно и законосъобразно. В останалата част по отношение
произнасянето по претенциите за възнаградителна лихва в размер на 880.60лв.,за
периода от 05.08.2017г.-05.04.2019г. и вземането за възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги в размер на 2501лв.,решението следва да се
обезсили,като недопустимо и се прекрати производството по делото.
По
разноските.
С
оглед частичното уважаване на исковете ищецът има право на възстановяване на
съответстващата част от направените разноски. По правилото на ТРеш.№4/2013гна
ОСГТК на ВКС-т.12 съдът следва да се произнесе и по направените в заповедното
производство разноски.
По
ч.гр.д.№517/2018г.на РС-Тетевен са представени доказателства за разноски от
112.32лв.-държавна такса. Претендира се и възнаграждение по реда на чл.78,ал.8
от ГПК,съотв.НЗПП От първонистаницонния съд е присъдено в максималния размер от
150лв.,с който съставът не е съгласен,тъй като спорът не се отличава с
изключителна сложност. Затова възнаграждението за заповедното производство
следва да се определи в размер на 50лв.,или общо разноските са 162.32лв. При
съобразяване степента на уважаване на иска на възстановяване подлежи сумата
65лв.
В
производството по гр.д.№921/2018г.на РС-Тетевен са представени доказателства за
внесена държавна такса от 112.32лв., възнаграждение за особения
представител-610.80лв.и се претендира присъждане на възнаграждение за
представителство от юрисконсулт в размер на 610.80лв. Съдът намира,че
последното не съответства на нормата на чл.25 от НЗПП,поради което го определя
в размер на 150лв. Така от общия размер 873.12лв. следва да се възстанови на
ищеца сумата 350лв.
Във
въззивното производство е внесена държавна такса от 112.40лв., възнаграждение
за особения представител-610.80лв.и се претендира присъждане на възнаграждение
за представителство от юрисконсулт в размер на 610.80лв. По вече изложените
съображения съдът го определя в размер на 150лв.,или общо 873.12лв. На възстановяване
на ищеца подлежи сумата 350лв.
Или
ответникът следва да се осъди да заплати на ищеца сумата 765лв., представляваща
дължими съразмерно на уважената част от иска разноски в производствата по ч.гр.д.№517/2018г.,
гр.д.№921/2018г.-двете на РС-Тетевен и в.гр.д. №379/2019г. на ОС-Ловеч.
По изложените
съображения съставът на Окръжен съд-Ловеч
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ Решение
№59/05.04.2019г.,пост.по гр.д.№921/2018г.на РС-Тетевен,следва да се отмени В ЧАСТТА,с която е отхвърлен искът за
признаване за установено по отношение на П.К.П. с ЕГН **********,с адрес ***, съществуване на
вземане на „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление в гр.София, бул.„България"№49, бл.53Е,вх.В, по Договор за
потребителски кредит с №********** от 08.03.2017г., по отношение на претенцията за вземане за главница до
размера на 2060.87лв. за периода от 05.09.2017г.-05.03.2019г.(вкл.).,
като неправилно и незаконосъобразно
и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването на вземане на „Профи Кредит България”ЕООД с ЕИК
*********, седалище и адрес на управление в
гр.София,бул.„България"№49, бл.53Е,вх.В, към П.К.П. с ЕГН **********,с
адрес ***, по Договор
за потребителски кредит с №********** от 08.03.2017г., общо за сумата 2060.87(две хиляди и
шейсет лева и 87 ст.), представляваща главница за периода от 05.09.2017г.
до 05.03.2019г.(вкл.) ,ведно със законната лихва върху тази сума с начало от
подаване на заявлението-08.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата, за
която е издадена Заповед за изпълнение №265/11.06.2018г.,по ч.гр.д.№517/2018г.
на РС-Тетевен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №59/05.04.2019г.,пост.по гр.д.№921/2018г.на РС-Тетевен, в
частта,с която е отхвърлен искът
за признаване за установено по отношение на П.К.П. с ЕГН **********,с адрес ***,
съществуване на вземане на „Профи Кредит България” ЕООД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.„България"№49, бл.53Е,вх.В,
по Договор за
потребителски кредит с №********** от 08.03.2017г., за главница за разликата
над 2060.87лв. до пълния претендиран размер от 2234.31лв., като правилно и законосъобразно.
ОБЕЗСИЛВА Решение №59/05.04.2019г.,пост.по гр.д.№921/2018г.на РС-Тетевен, следва
да се отмени В ЧАСТТА,с която съдът
се е произнесъл по претенция за възнаградителна лихва от 880.60лв.,
дължима за периода от 05.08.2017г. до 05.04.2019г. и вземане за
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер на 2501лв., за
което е издадена Заповед за изпълнение №265/11.06.2018г.,по ч.гр.д.№517/2018г.
на РС-Тетевен и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази част.
ОСЪЖДА П.К.П. с ЕГН **********,с адрес ***, ДА
ЗАПЛАТИ на „Профи кредит България”ЕООД с ЕИК *********, обща сума от 765(седемстотин
шейсет и пет лева), представляваща разноски по съразмерност с уважената
част от иска,дължими за производствата по ч.гр.д.№517/2018г.,
гр.д.№921/2018г.-двете на РС-Тетевен и в.гр.д.№379/2019г. на ОС-Ловеч.
Решението не подлежи
на касационно обжалване на основание чл.280,ал.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.