№ 5839
гр. София, 01.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ГАБРИЕЛА Д. ЛАЗАРОВА Гражданско дело
№ 20221110152908 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано по искова молба на А. И. Т. срещу „..............“ ЕООД, с която са
предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание
чл. 26, ал. 1 ЗЗД за проглА.ване за нищожна на договорна клауза на чл. 11.3 от договор
за потребителски кредит от 02.08.2019 г., сключен между страните, предвиждаща
неустойка за непредоставяне на обезпечение, и осъдителен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане ответника да плати сума в размер на 100 лв.,
представляваща платена без основание – въз основа на нищожната договорна клауза,
сума по договора кредит.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърдение относно
сключен с ответника договор за потребителски кредит от 02.08.2019 г., по силата на
който се е задължила да върне в полза на кредитодателя сума в общ размер на 1138.88
лева, при ГПР 42.11% и ГЛП 40.55%, разсрочена за изплащане в рамките на 16 на брой
погасителни вноски. Твърди, че в съдържанието на чл. 11.3 от договора е предвидено
задължение за кредитополучателя за предоставяне на едно от изброените обезпечения в
11.1 от договора в 7 – дневен срок от сключването му, като при неизпълнение се дължи
неустойка в размер на 597.28 лева. Поддържа, че е погасила задълженията си по
договора, като е изплатила в полза на ответното дружество главница на стойност 1000
лева, 138,88 лева - лихва и 597,28 лева неустойка. Счита, че клаузата на чл. 11.3 от
договора, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 597.28 лева е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1 пр. З от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и
противоречието й с чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП. Твърди, че клаузата за неустойка е
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗЗП, тъй като сумата която се
претендира е в размер на 70 % от стойността на отпуснатия кредит, което нарушава
принципа на добросъвестност и справедливост. Отбелязва, че уговорената неустойка
излиза извън присъщите й функции и цели единствено постигането на неоснователно
обогатяване в полза на кредитодателя. Сочи че разпоредбата от договора не се явява
1
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. В тази връзка, твърди че
заплатената от нея сума в размер на 100 лева, представляваща вземане за неустойка, е
получена от ответника без правно основание. Ето защо моли съда да прогласи
нищожността на клаузата на чл. 11.3 от процесния договор, както и да осъди ответника
за сумата в размер на 100 лева, недължимо платена по недействителната клауза за
неустойка по чл. 11.3 от договора, ведно със законната лихва от датата на депозиране
на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран писмен
отговор от ответника, в който е изложено становище за неоснователност на
предявените искове. Не оспорва наличието на облигационно отношение с ищеца по
процесния договор за потребителски кредит от 02.08.2019 г. Оспорва ищата да е
извършвала плащания по договора. Съобразно изложеното е направено искане
предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предмет на делото са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за проглА.ване за нищожна на
клаузата на чл. 11.3 от договор за потребителски кредит № F9001879/02.08.2019 г.,
сключен между страните, предвиждаща плащане на неустойка за непредоставяне на
обезпечение, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане
на платена въз основа на нея сума по договора за кредит.
По предявения установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1,
предл. 2 и предл. 3 ЗЗД за проглА.ване на нищожността на договорната неустоечна
клауза за начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение от
кредитополучателя при условията, посочени в договора, в тежест на ищеца е да
докаже, при условията на пълно и главно доказване, че сочената от него неустоечна
клауза е недействителна на заявените в исковата молба основания.
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Типичен случай на начална липса на основание е налице в
случаите, в които е получено нещо въз основа на нищожна сделка, респективно въз
основа на нищожна клауза от договор, в който смисъл са разясненията, дадени в т. 1 от
Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г. на Пленума на ВС. Следователно,
за основателността на предявения осъдителен иск в доказателствена тежест на ищеца е
да установи, при условията на пълно и главно доказване, факта на получаване на
процесната сума от ответника въз основа на сочената за нищожна клауза, включително
и нищожността на същата на сочените от него основания.При установяване на
горепосочените факти, в тежест на ответника е да докаже, че е налице валидно
основание за получаване на претендираната сума, съответно за задържане на
полученото.
В процесния случай между страните не е спорно и от представените
доказателства се установява, че между тях е сключен договор за потребителски кредит
№ .............. г. л.38 и сл./, съгласно който ищецът е получил заемна сума в размер на
1000 лв. със задължение да я върне за 32 седмици. Не е спорно и че в чл. 11 от договора
е предвидено задължение на ищеца, в качеството на кредитополучател, в срок от седем
дни след сключването му, да обезпечи вземанията по него с банкова гаранция,
издадена от търговска банка, отговаряща на условията, посочени в чл. 11.1. В чл.11.3 е
2
уговорено в случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, задължение за
плащане на неустойка от кредитополучателя в размер на 597,28 лв., която се плаща
разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски.
Спорно между страните е действителна ли е неустоечната договорна клауза
на чл. 11.3 от процесния договор, предвиждаща плащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение, която е включена и в погасителна план към договора за
кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че обсъжданата договорна неустоечна
клауза от договора за потребителски кредит № .............. г. е неравноправна, защото
изискването за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри,
които предвид изключително краткия срок, в който следва да бъдат предоставени –
седемдневен от подписване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението
на задълженията за връщане на главницата и за плащане на възнаградителната лихва
по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така
уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на
задълженията за главница и лихва, съобразно уговорения погасителен план. Предвид
изложеното, съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава
санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се
кумулира със задължението, включително е предвидена като размер от
погасителните вноски, което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната й
функция и противоречи на принципа на добросъвестността. Обстоятелството, че
същата е включена наред с основното задължение в погасителния план също води до
извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да е
включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона, с оглед
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК вр. параграф 1 от Допълнителните разпоредби
на ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране
разпоредбите на глава 4 от ЗКП относно оценката на кредитоспособността на
потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за
потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я
прави вероятно неравноправна.
По аргумент от чл. 19 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при
неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния
предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК (ГПР да не е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на
скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по смисъла на
С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до
извод за неравноправния й характер, съответно за нейната нищожност.
Отделно от това, съдът приема, че обсъжданата договорна клауза е
недействителна и поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел,
поради която е сключена, е установяване на допълнително задължение за длъжника, а
не реално обезпечаване на изпълнението на вземането по договора за кредит. В
правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава
правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби /в този смисъл: решение 4/2009 г. по т. д. № ....... г. на
ВКС, решение № 1270/2009 г. по гр. д. № ............ г. на ВКС, определение № ........... по т.
3
д. № ......... г. на ВКС и др./. Понятието „добри нрави" предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави
извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Свободата на договаряне не
може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при
спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на
този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия
спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за
сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно
право на избор, каквато се установява да е процесната хипотеза. В случая съществено е
и че размерът на неустойката е в размер над ½ от предоставения кредит.
В обобщение, по изложените съображения, съдът намира обсъжданата
договорна клауза от процесния договор за потребителски кредит за нищожна поради
противоречие с посочените разпоредби на ЗПК и добрите нрави. С оглед изложеното,
предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е основателен и
следва да бъде уважен.
Предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД следва
да бъде отхвърлен, като неоснователен, тъй като по делото не се установи от ищеца да
е извършено плащане въз основа на обявената за нищожна договорна клауза, като е
направено и изрично оспорване от ответника в тази насока. За да достигне до този
извод, съдът съобрази, че с изготвения проект за доклад, приет за окончателен с
протоколно определение от 01.03.2024 г., е указал на ищеца, че не сочи доказателства
за плащането на претендираната сума, като последният не е представил и впоследствие
доказателства в тази насока. От съда са дадени указания на ответника, на основание чл.
190 ГПК, в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи
справка, с препис за насрещната страна, за извършените плащания по процесния
договор от страна на ищеца, в случай че са извършени такива. Ответникът не е
представил доказателства за извършени плащания по договора от ищеца, поради съдът
приема, че такива не са извършени. Извод в тази насока следва и от процесуалното
поведение на ищеца, който би трябвало да разполага с такива – ако са осъществени.
Впечатление прави и факта, че се твърди плащане на наустойката в пълен размер, а се
претендира сума в размер на 100 лв., като искът не е предявен като частичен.
В обобщение, съдът намира за недоказано по делото твърдяното плащане на
претендираната сума в размер на 100 лв., въз основа на прогласената за нищожна
договорна клауза. Във връзка с направеното доказателствено искане под условие на
ищеца в депозираната молба от 01.02.2024 г. – в случай че съдът счете за недоказан
осъдителния иск, да назначи съдебно-счетоводна експертиза, е необходимо да се
посочи, че евентуалното уважаване на искането би било равнозначно на предварително
произнА.не относно доказателствената стойност на ангажираните доказателства,
съответно по основателността на иска, което настоящият съдебен състав намира за
недопустимо. За ищеца е било обективно възможно в насроченото по делото открито
съдебно заседание да направи доказателствени искания за установяване на твърдените
плащания, което не е сторено, поради което и следва да понесе негативните последици
от недоказване на предявения иск – неговото отхвърляне.
По разноските:
Предвид изхода на спора, право на разноски имат и двете страни.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищеца направените от него по делото разноски за внесена
държавна такса в размер на 50 лв. На основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3
4
ЗАдв., ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. М. В. М. – АК Пловдив,
сумата от 480 лв. с ДДС – възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на
ищеца.
С оглед изхода на спора, право на разноски има ответната страна, от която не се
претендират такива.
Така мотивиран, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛА.ВА ЗА НИЩОЖНА по иска предявен от А. И. Т., ЕГН **********,
със съдебен адрес: ............., срещу „..............“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище в град
..............., на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, договорната клауза на чл. 11.3 от договор за
потребителски кредит № .............. г., предвиждаща неустойка за непредоставяне на
обезпечение, сключен между ищеца, в качеството на кредитополучател, и ответника, в
качеството на кредитодател.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от А. И. Т., ЕГН **********, със
съдебен адрес: ............., срещу „..............“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище в град
..............., осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за осъждане на
ответника да плати на ищеца сума в размер на 100 лв., представляваща платена без
основание – въз основа на нищожната договорна клауза на чл. 11.3 от договор за
потребителски кредит № .............. г., сключен между ищеца, в качеството на
кредитополучател, сума.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „..............“ ЕООД, ЕИК ........., със
седалище в град ..............., да заплати на А. И. Т., ЕГН **********, със съдебен адрес:
............., сума в размер на 50 лв., представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „..............“ ЕООД, ЕИК ........., със седалище в град ..............., да
заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. М. В. М.-АК Пловдив, с адрес:
............., сума в размер на 480 лв., представляваща възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ на ищеца А. И. Т..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5