РЕШЕНИЕ
№…217
Самоков, 30.09.2021 година
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и първата година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Н. сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 561 по описа на съда за 2020
г. и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Л.Т.И. *** е предявил срещу „Хастингс“ ЕООД, гр. София, следните искове:
1/. за признаване на незаконността
и отмяна на уволнението му от работа, извършено от ответника със заповед от 02.07.2020
г.;
2/. за заплащане на сумата 300,00
лв., представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.07.2020
г. до 02.07.2020 г., ведно със законната лихва за забава върху тази сума от
подаване на исковата молба на 13.08.2020 г. до окончателното й изплащане;
3/. за заплащане на сумата
3000,00 лв., представляваща обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено
предизвестие при прекратяване на трудовия договор, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 03.07.2020 г. до окончателното й изплащане;
4/. за заплащане на сумата 2100,00 лв.,
представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за 10 дни неизползван платен
годишен отпуск за 2020 г. и за 4 дни неизползван платен годишен отпуск за 2018
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата
молба на 13.08.2020 г. до окончателното й изплащане и
5/. за заплащане на сумата 6000,00 лв., представляваща
обезщетение по чл. 225, ал. 2 от КТ в размер на разликата между трудовото
възнаграждение на ищеца до уволнението му и трудовото възнаграждение,
получавано от него за времето на изпълнение на по-ниско платена работа поради
прекратяване на трудовото правоотношение, но за не повече от 6 месеца;
Ищецът претендира и присъждане на
сторените по делото разноски.
Твърди се в исковата молба, че
уволнението на ищеца, извършено с горепосочената заповед на основание чл. 328,
ал. 1, т. 4 от КТ, е незаконосъобразно поради неосъществяване на посоченото
основание, а именно спиране на работа за повече от 15 работни дни, както и
поради двусмисленото му словесно формулиране в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение между страните. Също така ищецът твърди, че тази
заповед е издадена от лице без представителна власт за ответното дружество, тъй
като е подписана от неговия прокурист, а не от управителя му. Изтъква се в
исковата молба, че ищецът не е ползвал платен годишен отпуск, полагащ му се за 2020
г. пропорционално на времето от началото на годината до прекратяването на
трудовото правоотношение, както и че не е ползвал 4 дни платен годишен отпуск,
полагащ му се за 2018 г. Изложени са и твърдения, че след прекратяване на
трудовото правоотношение между страните ищецът е започнал работа, за чието
изпълнение е получавал по-ниско трудово възнаграждение.
В срока по чл. 131 от ГПК
ответникът е представил отговор на исковата молба, с който е оспорил исковете
изцяло. Изложил е съображения, че към датата на прекратяване на трудовото
правоотношение е осъществено основанието по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ за
едностранното му прекратяване от работодателя. Посочил е също така, че
сключеният между страните трудов договор бил допълнителен по смисъла на чл. 111
от КТ, поради което срокът на предизвестието при неговото прекратяване бил 15
дни, а не 30 дни. Наред с това са изложени твърдения, че на ищеца са изплатени
всички суми за възнаграждения и обезщетения, като размерът на обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск бил съобразен с дните на неизползван такъв
отпуск от ищеца. В допълнение е посочено, че издаването на заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение от прокурист на дружеството е в
съответствие с представителната му власт по отношение на това дружество.
Пред съда ищецът се представлява
от пълномощника си адв. Емилия Атанасова, която в с. з. на 25.01.2021 г. заявява,
че оттегля иска за заплащане на трудово възнаграждение в размер 300,00 лв. за
периода 01.07.2020 г. – 02.07.2020 г. и поддържа останалите искове. С
протоколно определение, постановено в същото съдебно заседание производството
по делото е прекратено в частта му по този иск поради оттеглянето му.
Ответното търговско дружество се
представлява от пълномощника си адв. Стойка Карабонева, която заявява, че останалите
искове, които не са оттеглени, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
В с. з. на 19.04.2021 г.
пълномощникът на ищеца е депозирал писмена молба за изменение на размерите на
част от исковете, по които производството е останало висящо, а именно по
исковете за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие (чл. 220, ал. 1
от КТ), на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск (чл. 224, ал. 1 от КТ) и на обезщетение за разликата в заплатите за период от не повече от 6
месеца поради работа на ищеца при по-ниско трудово възнаграждение вследствие на
уволнението (чл. 225, ал. 1 от КТ).
Изменението на исковете е
поискано в хода на съдебното дирене след приемане на заключението по
първоначалната съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), сочещо че обезщетението по
чл. 220, ал. 1 от КТ е начислено на ищеца в определен размер и му е платено,
както и че на ищеца е начислено и платено възнаграждение за 9 работни дни
платен годишен отпуск през м. май 2020 г. и за 5 работни дни платен годишен
отпуск през м. юни 2020 г.
Затова и с оглед формулировките в
молбата, касаещи изменението на размера на всеки иск, съдът при дължимата и с
настоящото решение преценка относно естеството на изменението на исковете намира,
че искът за обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ е намален по размер от 3000,00
лв. на 498,29 лв., а искът за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ е намален по
размер от 2100,00 лв. на 138,31 лв., като всяка от сумите, до които тези искове
са намалени, представлява не глобален размер на съответното обезщетение, а
твърдяна неплатена негова част. Този извод следва от посочването в молбата, че
това са „допълнителни“ обезщетения (като освен това искът по чл. 224, ал. 1 от КТ се и „оттегля“ за разликата над тази сума до първоначално предявения му
размер), както и от твърденията и доводите на ищеца в хода на съдебното дирене,
че общият размер на всяко от тези обезщетения е по-висок от възприетия от
работодателя. Такива уточнения не са необходими относно извършеното от ищеца
изменение на иска за обезщетение по чл. 225, ал. 2 от КТ чрез намаляването му
по размер – същият следва да се счита предявен за сумата 2313,72 лв.,
представляваща общия претендиран размер на това обезщетение след намаляването
на иска.
Съдът дължи произнасяне в тези
(очертани по-горе) рамки на изменението на исковете по чл. 220, ал. 1 от КТ, по
чл. 224, ал. 1 от КТ и по чл. 225, ал. 2 от КТ, тъй като при изменение на
исковете (включително и в хипотезата на чл. 214, ал. 1, изр. трето от ГПК на
изменението им по размер, каквато е настоящата) е релевантна действителната
воля на ищеца, а не формалното определение, с което се допуска изменението.
Непрецизността на това определение в частта му относно изменението на исковете
за обезщетения по чл. 220, ал. 1 от КТ и по чл. 224, ал. 1 от КТ в случая е
повлияна от не докрай ясните изявления на пълномощника на ищеца в писмената
молба и в с. з. на 19.04.2021 г., от които може да се направи погрешен извод,
че размерите, до които тези искове се намаляват, представляват претендираните
общи размери на всяко от обезщетенията, а това би било безсмислено (напр. на
ищеца е начислено и платено след удръжки обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ в
размер 1166,61 лв., поради което претенция за негов общ размер 498,29 лв. би се
явила практически безпредметна).
Съдът, като
взе предвид становищата на страните и прецени по свое убеждение събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Производството е висящо по искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, чл. 225, ал. 2 от КТ, чл. 220,
ал. 1 от КТ и чл. 224, ал. 1 от КТ.
Тези искове са на общо основание допустими.
Искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен.
До прекратяване на трудовото
правоотношение между страните ищецът е полагал труд в ответното дружество за
изпълнение на трудовата функция „масажист“ при непълно работно време (4 часа
дневно) с място на работа в к.к. „Боровец“, Община Самоков, хотел „Ястребец
уелнес &
спа“ и при
уговорено трудово възнаграждение 1030,00 лв. месечно. Тези обстоятелства не са
спорни между страните, а и се установяват от представените трудов договор №
666/14.12.2010 г. и допълнително споразумение към него от 31.07.2018 г.
Със заповед от 02.07.2020 г.,
издадена от Калоян Спасов, за когото не е спорно, а и се потвърждава от справка
в Търговския регистър, че към тази дата е бил прокурист на ответното дружество,
трудовият договор между страните е прекратен, считано от 03.07.2020 г. на
основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ поради престой повече от 15 дни (спиране
на работата за повече от 15 дни). Посочено е в заповедта, че на ищеца следва да
се изплати обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ за неспазено предизвестие в
размер на една брутна месечна заплата, както и че на ищеца не се дължи обезщетението
по чл. 224, ал. 1 от КТ, тъй като същият няма неизползван платен годишен
отпуск. Заповедта е връчена лично на ищеца срещу подпис на 02.07.2020 г.
Съвкупната преценка на събраните
по делото гласни и писмени доказателства и на заключението на в. л. Ц.Н. по първоначалната
съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ) обосновават еднозначен извод, че дейността
на хотел „Ястребец“, в който ищецът е полагал труд по трудово правоотношение, е
била временно преустановена в периода от средата на м. март 2020 г. до есента
на същата година във връзка с противоепидемичните мерки по време и след края на
обявеното в страната на 13.03.2020 г. извънредно положение.
Свидетелят Борислав Белчев, на
длъжност „пропърти мениджър“ в хотела сочи, че в периода 17-19 март 2020 г.
последните посетители на хотела го напуснали и тогава хотелът бил затворен за
външни посетители, а спа-центърът към хотела също спрял да работи. По желание
на собственика на хотела той останал затворен до есента на 2020 г., тъй като
липсвала яснота дали нови противоепидемични мерки няма отново да доведат до
необходимост от преустановяване на неговата дейност. Съдът кредитира
показанията на св. Белчев като логични, безпротиворечиви, последователни и
кореспондиращи с ноторно известната особена обстановка в страната, обусловена
от пандемията от COVID-19, като същите се подкрепят от представени по делото писмени доказателства и
не се опровергават от други доказателства, в частност – от показанията на св.
Милена Дойкова. Показанията на последната са общи и неконкретни, а и не
възпроизвеждат нейни непосредствени възприятия за конкретни обстоятелства
относно работата на хотела в периода от средата на м. март 2020 г. до есента на
същата година, тъй като самата тя сочи, че е напуснала работа непосредствено
преди обявяването на извънредното положение на 13.03.2020 г. Поради това съдът
не изгражда относими към предмета на доказване изводи от показанията на тази
свидетелка.
Гореобсъдените показания на св.
Белчев се подкрепят от обстоятелството, че съгласно справка за периода от 21.03.2020
г. до 02.10.2020 г. размерът на дължимия от ответното дружество туристически
данък, определим въз основа на реализираните нощувки, е 0 лв., както и че със
свои заповеди, издадени на основание чл. 173а, ал. 1 от КТ прокуристът на
дружеството едностранно е наредил на ищеца да ползва 9 дни платен годишен
отпуск през м. май 2020 г. и 5 дни платен годишен отпуск през м. юни 2020 г.
поради преустановяване на работата в хотел „Ястребец уелнес и спа“ и спа-центъра към него.
Вярно е, че тези заповеди не са датирани, но е вярно и друго – че във
ведомостите за заплати за м. май 2020 г. и за м. юни 2020 г. на ищеца е
начислено трудово възнаграждение за ползван годишен отпуск през тези месеци
именно в тези размери и това възнаграждение му е платено, както се установява
от заключението по ССчЕ. Казано иначе, макар и недатирани, заповедите, с които
работодателят едностранно е предоставил на работника ползване на платен годишен
отпуск независимо от съгласието на последния, не могат да бъдат оценени като
документи, създадени за целите на процеса, а съдържанието им е намерило
обективно отражение в представените по делото и изследвани от ССчЕ
разплащателни ведомости на ответното дружество за дължимите възнаграждения и
обезщетения на ищеца за м. май 2020 г. и за м. юни 2020 г. Видно е също така от
съдържанието на тези разплащателни ведомости, което не е оспорено от ищеца, че
за м. май 2020 г. на същия не е начислено трудово възнаграждение за
действително отработено време, а за м. юни 2020 г. като такова възнаграждение
му е начислено обезщетението за престой в размер 268,15 лв. Че не се касае за
отделно възнаграждение за действително отработено време е видно от аритметичния
сбор на всички начисления за м. юни 2020 г. в общ размер 676,56 лв., който се
формира от сумата 268,15 лв. (определена като обезщетение за престой и
едновременно с това като основна заплата за действително отработено време), от
сумата 32,55 лв., определена като процент за прослужено време и от сумата
375,86 лв., определена като възнаграждение за 5 дни платен годишен отпуск. С
други думи, дори само от тези писмени доказателства се налага извод, че поне в
периода от 01.05.2020 г. до прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца,
считано от 03.07.2020 г. последният действително не е полагал труд в ответното
дружество, а това подкрепя показанията на св. Белчев за обстоятелствата относно
периода, в който хотелът и спа-центърът към него са били затворени и не са
приемали външни посетители.
Преустановяването на работата на
хотел „Ястребец уелнес и спа“ и на спа-центъра към него за периода от средата
на м. март 2020 г. до есента на същата година е било пряко обусловено от
наложените в страната противоепидемични мерки за предотвратяване на пандемията
от COVID-19 и е предприето в изпълнение на
решение на работодателя в този смисъл, за чиято валидност и доказване не е
необходима нарочна форма и вземането на което се установява както от
показанията на св. Белчев, така и от установените обстоятелства, че преди
процесното уволнение работодателят на основание чл. 173а, ал. 1 от КТ е
предоставял на ищеца без негово съгласие ползване на платен годишен отпуск с
изрични писмени заповеди, които е мотивирал с преустановяването на работата в
хотел „Ястребец уелнес и спа“ и спа-центъра към него.
Ето защо съдът намира за безспорно
доказано осъществяването на визираното в чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ основание
за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца от страна на
ответника, а именно – спиране на работа на предприятието за повече от 15
работни дни.
Неоснователно е възражението на
ищеца, че в заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение с
ответното дружество било налице противоречие между цифровото и словесното
описание на основанието за прекратяването му – поради престой или поради
спиране на работата за повече от 15 дни, тъй като и двете основания били
посочени в заповедта. На първо място – престоят сам по себе си не е установено
от закона основание за прекратяване на трудовото правоотношение, поради което
не може да се поддържа, че в словесното съдържание на заповедта са смесени
различни основания за прекратяването му. Второ – „спиране на работа“ и
„престой“ са две понятия, които отразяват едно и също състояние на неактивност
на трудовото правоотношение, като при престоя се поставя акцент върху субективното
състояние на неактивност на работника или служителя, тъй като през това време
той „стои“, а не работи, докато при „спирането на работата“ ударението се
поставя върху обективното състояние на осъществяваната дейност – тя е
преустановена, поради което в този случай е настъпил престоят на работника или
служителя (вж. „Коментар на Кодекса на труда“, Васил Мръчков, Красимира
Средкова, Атанас Василев, издателство „Сиби“, 2001 г., стр. 762). С други думи
в конкретния случай „спиране на работа за повече от 15 работни дни“ и „престой
за повече от 15 работни дни“ са синонимни понятия и посочвайки и двете в
заповедта за прекратяване на трудовия договор с ищеца, ответникът не е допуснал
неяснота в словесното посочване на фактическото основание за това, нито е
прекратил договора на неустановено от закона основание.
Неоснователно е и възражението на
ищеца, че заповедта, с която е извършено процесното едностранно прекратяване на
трудовия договор между страните от ответника, е издадена от лице без
представителна власт. Обстоятелството, че тази заповед е подписана от Калоян
Спасов, който към 02.07.2020 г. е бил вписан в Търговския регистър като
прокурист на ответното дружество е безспорно, но то не обосновава извод, че
това лице е действало без представителна власт за ответника и че по този начин
ответникът незаконосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор
с ищеца.
Обемът на представителна власт на
прокуриста е определен в закона – чл. 22, ал. 1 и 2 от ТЗ. По силата на
надлежно учредената прокура той има право да извършва всички действия и сделки,
които са свързани с упражняване на търговското занятие, да представлява
търговеца и да упълномощава други лица за извършване на определени действия,
без да е необходимо да бъде нарочно упълномощаван поотделно за всяко такова
свое действие, поради което не случайно, макар и образно, е наричан в
практиката „другото аз” на търговеца. Същият не може да упълномощава другиго
със своите права по закон; няма право да отчуждава и да обременява с тежести
недвижими имоти на търговеца освен ако е специално упълномощен;
представителната му власт може да бъде ограничена само за дейността на отделен
клон, като други ограничения нямат действие по отношение на трети лица. Прекратяването
на трудов договор представлява действие, свързано с упражняване на търговското
занятие и с представителство на ответника – търговец в трудово-правните му
отношения в качеството му на работодател, без да попада в някое от възможните
ограничения на представителната власт на прокуриста.
Независимо, че чл. 328, ал. 1 от КТ установява основания за възникване на право на работодателя едностранно да
прекрати трудовия договор с предизвестие, неотправянето на такова предизвестие
не се отразява на законосъобразното упражняване на това право, а изразява
единствено волята на работодателя да не спази срока на предизвестието, в
какъвто случай дължи на работника обезщетение по чл. 220, ал. 1 от КТ.
Установеното по делото спиране на
работа за повече от 15 работни дни на предприятието, в което ищецът е полагал
труд по трудово правоотношение не е сред основанията за прекратяване на това
правоотношение, които пораждат на основание чл. 329, ал. 1 от КТ задължение за
работодателя за извършване на подбор, поради което липсата на доказателства за
осъществяване на такъв е ирелевантно по иска.
По всички изложени дотук
съображения съдът намира, че към 03.07.2020 г. – датата на процесното
прекратяване на трудовия договор между страните фактите, съставляващи основание
по чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ за едностранното му прекратяване от работодателя
са съществували, поради което за него е възникнало правото му едностранно да
прекрати договора на това основание и той законосъобразно е упражнил това свое
право. Поради това искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и следва
да бъде отхвърлен.
Поради неоснователността на иска
по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и искът по чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. чл. 225, ал. 2 от КТ, който също следва да бъде отхвърлен.
Искът по чл. 220, ал. 1 от КТ в
намаления му размер от 498,29 лв., представляващ неплатената част от
обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на трудовия договор, е
частично основателен.
Прекратеният между страните
трудов договор е бил сключен за неопределено време. Поради това при прекратяването
му на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ едностранно от работодателя с
предизвестие срокът на предизвестието е 30 дни съгласно чл. 326, ал. 2, изр.
първо от КТ. Доводите на ответника, че срокът на предизвестието е 15 дни с
оглед сключване на трудовия договор на основание чл. 111 от КТ, са
неоснователни, защото в чл. 334 от КТ не е установен общ по-кратък срок на
предизвестието за прекратяване на такъв договор, а тази разпоредба съдържа специфично
и допълнително, но самостоятелно основание за прекратяването на трудов договор
за допълнителен труд от всяка от страните с немотивирано предизвестие, на което
основание работодателят в случая не е избрал да се позове.
Ответникът не е спазил срока на
дължимото от него предизвестие при едностранно прекратяване на трудовия договор
на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, поради което на основание чл. 220, ал.
1 от КТ за него е възникнало задължение да плати на ищеца обезщетение в размер
на брутното
му трудово
възнаграждение за неспазения срок на предизвестието, в случая – за 30 дни.
Установява се от заключението по първоначалната ССчЕ и от изследваните от
експертизата разплащателни ведомости в ответното дружество (част от които в извлечения,
касаещи ищеца за м. май, юни и юли 2020 г. са представени по делото), че на
ищеца е начислено обезщетение за неспазено предизвестие при прекратяване на
трудовия договор в размер 1166,61 лв. Видно е от ведомостта за заплати за м.
юли 2020 г., че това обезщетение в този размер фигурира сред начисленията във
ведомостта и е включено в подлежащата на изплащане на ищеца сума след
извършване на удръжки за осигуровки за сметка на ищеца и за данък върху
доходите на физическите лица (получаването на такова обезщетение не е
освободено от облагане по арг. от чл. 24, ал. 2, т. 8 от ЗДДФЛ). От
заключението по първоначалната ССчЕ е видно, че нетната сума на обезщетението
по чл. 220, ал. 1 от КТ, начислено от ответника в брутен размер 1166,61 лв., е
платена на ищеца по банков път, но от заключението по допълнителната ССчЕ се
установява, че брутният размер на това обезщетение следва да бъде 1224,26 лв.
При присъждане на обезщетения по КТ релевантен е брутният им размер. Затова
ответникът дължи на ищеца разликата от 57,65 лв., представляваща неплатената
част от това обезщетение и до този размер искът следва да бъде уважен ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба на 13.08.2020 г. (вж. молбата за
изменение на иска), а за разликата над сумата 57,65 лв. до пълния изменен
размер от 498,29 лв. на този иск същият е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Неоснователни са доводите на
ищеца, че в брутното му трудово възнаграждение като основа за определяне на
размера на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ следва да се включат и
получаваните от него допълнителни възнаграждения във вид на бонуси. Не е спорно
между страните, а и се установява от съответните протоколи в личното трудово
досие на ищеца, че същият е получавал бонуси /премии/ за м. декември 2019 г., м.
януари 2020 г., м. февруари 2020 г. и м. март 2020 г. Както от уговорката в чл.
6, ал. 2 от сключения между страните трудов договор обаче, така и от
съдържанието на протоколите за изплащане на бонуси /премии/ в отдел „спа
център“ за тези месеци, е видно, че те нямат постоянен характер. В чл. 6, ал. 2
от трудовия договор е посочено, че те са еднократни, а от протоколите се
установява, че размерите им се определят от прокуриста на ответното дружество
индивидуално за всеки работник при постигане на добър финансов резултат от
дейността на дружеството, като за съответния месец тези размери са различни за
отделните работници, а за различните месеци не са едни и същи за един и същ
работник. Ето защо тези допълнителни възнаграждения нямат постоянен характер.
Той се определя не от фактическата продължителност или честота на изплащането им,
а от основанието за това, което не следва да зависи от преценката на
работодателя или от странични за трудовото правоотношение обстоятелства. Именно
защото на ищеца са изплащани бонуси по преценка на работодателя и с оглед
финансовия резултат на ответното дружество, те нямат характер на постоянно
допълнително трудово възнаграждение и не се включват на основание чл. 17, ал.
1, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (обн.
ДВ, бр. 9/2007 г.) в брутното трудово възнаграждение на ищеца като основа за
определяне на обезщетението по чл. 220, ал. 1 от КТ.
Аналогични са съображенията на
съда, че получаваните от ищеца допълнителни трудови възнаграждения във вид на
бонуси /премии/ не се включват в брутното му трудово възнаграждение, представляващо
основа за определянето на обезщетението по чл. 224, ал. 1 от КТ. Освен това,
въз основа на предоставено му по реда на чл. 173а, ал. 1 от КТ ползване на
платен годишен отпуск, същият е получил възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от КТ
за платен годишен отпуск за м. май 2020 г. за 9 работни дни платен годишен и за
м. юни 2020 г. – за 5 работни дни платен годишен отпуск. През 2020 г. ищецът е
имал право да ползва 14 работни дни платен годишен отпуск – 4 работни дни
неползван платен годишен отпуск за 2018 г. (когато е ползвал 16 работни дни
видно от документите в личното му трудово досие) и 10 работни дни за 2020 г.
пропорционално на времето от началото на годината до прекратяване на трудовото
правоотношение на 03.07.2020 г. спрямо цялата календарна година, за която ищецът
би имал право на 20 работни дни платен годишен отпуск.
Следователно с едностранното
предоставяне от ответника на 14 работни дни платен годишен отпуск през м. май
2020 г. и м. юни 2020 г. и със заплащане на възнаграждение за него по чл. 177,
ал. 1 от КТ, към датата на прекратяване на трудовия договор на 03.07.2020 г.
ищецът не е имал неизползван платен годишен отпуск и не му се дължи обезщетение
по чл. 224, ал. 1 от КТ. Доводите на пълномощника на ищеца, че не се установява
заповедите на работодателя, с които на ищеца е предоставено ползването на
платен годишен отпуск през 2020 г. на основание чл. 173а, ал. 1 от КТ, да са
били доведени до знанието му, са без практическо отношение към изхода на делото
по този иск. Възнаграждението при ползване на платен годишен отпуск и
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск са в идентични размери и щом като не се установява ищецът да е
полагал труд през м. май и юни 2020 г., а е получил възнаграждение за платен
годишен отпуск през тези месеци, то един извод, че той не е ползвал платен
годишен отпуск тогава само защото не се установява писмено да е уведомен за
заповедите на ответника по чл. 173а, ал. 1 от КТ би довел до неоснователното му
обогатяване – той би получил не само възнаграждение за 14 дни платен годишен
отпуск, но и обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ в същия размер за същите тези
дни платен годишен отпуск. По тези съображения искът по чл. 224, ал. 1 от КТ е
изцяло неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
На основание чл. 83, ал. 1, т. 1
от ГПК ищецът е освободен от заплащане на такси и разноски за производството и
независимо от изхода на делото не дължи такива. Тази разпоредба обаче не го
освобождава от отговорност за разноски към насрещната страна с оглед изхода на
делото. Ответникът е направил разноски за платено адвокатско възнаграждение в
размер 700 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие,
което с оглед чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения не е прекомерно предвид
фактическата и правна сложност на делото, обусловена от броя и естеството на
съединените в производството неоценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и
оценяеми искове, както и предвид броя на проведените открити съдебни заседания.
Един от оценяемите искове е отчасти уважен, останалите са отхвърлени, а
производството по иска по чл. 128, т. 2 от КТ е прекратено поради оттеглянето
му след подаване на отговор на исковата молба. Затова е справедливо и в съответствие
с чл. 78, ал. 3 и 4 от ГПК ищецът да заплати на ответника част в размер 550 лв.
от платеното от последния адвокатско възнаграждение.
С оглед обстоятелството, че един
от исковете е уважен, макар и отчасти, ответникът следва да заплати на ищеца част
в размер 70 лв. от платеното от последния адвокатско възнаграждение в общ
размер 700 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие,
който по изложените вече съображения също не е прекомерен. Поради същите
обстоятелства и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът да заплати по
сметка на РС – Самоков сумата 50 лв., представляваща минималната държавна такса
по иска съгласно Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата
по ГПК, както и 50 лв., представляваща част от общия размер 130 лв. на платените
от бюджета на съда възнаграждения на вещо лице по първоначалната и
допълнителната ССчЕ.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Хастингс“ ЕООД, ЕИК
*********, понастоящем със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Ралевица“
№ 87а, вх. А, ет. 3, ап. 403, да заплати на Л.Т.И., ЕГН **********,
с адрес *** сумата 57,65 лв., представляваща дължима и неплатена част от
обезщетение по чл. 220, ал. 1 от Кодекса на труда КТ) за неспазено
предизвестие при прекратяване на основание чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ, считано
от 03.07.2020 г., на сключения между страните трудов договор № 666/14.12.2010
г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.08.2020 г. (датата
на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска
на Л.Т.И. срещу „Хастингс“ ЕООД за разликата над сумата 57,65 лв. до пълния
предявен размер от 498,29 лв., претендирана като неплатена част от обезщетение
по чл. 220, ал. 1 от КТ.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от Л.Т.И., ЕГН **********,
с адрес ***, срещу „Хастингс“ ЕООД, ЕИК *********, понастоящем със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Ралевица“ № 87а, вх. А, ет. 3, ап. 403, искове,
както следва: 1/. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за
признаване за незаконно уволнението му от работа като „масажист“, извършено със
заповед на прокуриста на „Хастингс“ ЕООД от 02.07.2020 г.; 2/. иск с правно
основание чл. 225, ал. 2 от КТ за заплащане на сумата 2313,72 лв., претендирана
като обезщетение в размер на разликата между трудовото възнаграждение на ищеца
до уволнението му и трудовото възнаграждение, получавано от него за времето на
изпълнение на по-нископлатена работа поради прекратяване на трудовия договор,
но за не повече от 6 месеца и 3/. иск с правно основание чл. 224, ал. 1 от КТ
за заплащане на сумата 138,31 лв., претендирана като неплатена част от
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2018 г. и 2020 г., ведно с
претендираната законна лихва върху тази сума от подаване на исковата молба на
13.08.2020 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Хастингс“ ЕООД, ЕИК *********, понастоящем със седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „Ралевица“ № 87а, вх. А, ет. 3, ап. 403,
да заплати по сметка на Районен съд – Самоков сумата 50,00 лв., представляваща
държавна такса по иска по чл. 220, ал. 1 от КТ, както и сумата 5 лв. за
служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че присъдената сума не бъде внесена
доброволно.
ОСЪЖДА „Хастингс“ ЕООД, ЕИК *********, понастоящем със седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „Ралевица“ № 87а, вх. А, ет. 3, ап. 403,
да заплати по сметка на Районен съд – Самоков сумата 50,00 лв., представляваща
част, съразмерна на уважените искове, от направени от бюджета на съда разноски
за възнаграждения на вещо лице по съдебно-счетоводните експертизи, както и
сумата 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист в случай, че присъдената
сума не бъде внесена доброволно.
ОСЪЖДА „Хастингс“ ЕООД, ЕИК *********, понастоящем със седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „Ралевица“ № 87а, вх. А, ет. 3, ап. 403,
да заплати на Л.Т.И., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 70,00 лв. за разноски
по делото за платено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част на
исковете.
ОСЪЖДА Л.Т.И., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
„Хастингс“ ЕООД, ЕИК *********, понастоящем със седалище и адрес на управление
гр. София, ул. „Ралевица“ № 87а, вх. А, ет. 3, ап. 403, сумата 550,00 лв. за
разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение съразмерно с
отхвърлената част на исковете.
За
присъдените в полза на Самоковския районен съд суми да се издаде служебно
изпълнителен лист в случай, че тези суми не бъдат внесени доброволно.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: