Решение по дело №771/2019 на Окръжен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е №481

 

гр. Пазарджик, 11.12.2019 г.

 

В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

Пазарджишкият  окръжен  съд,  гражданска  колегия,  в  открито

заседание на двадесет и пети ноември….…….….…………………

през две хиляди и деветнадесета година........................ в  състав:

 

                                Председател: АЛБЕНА ПАЛОВА

                                       Членове: МАРИАНА ДИМИТРОВА                                                                           ЕЛИ КАМЕНОВА

 

при секретаря К. Кентова…........…......…… .и в присъствието на

прокурор……….…...............……. като разгледа докладваното от

окръжен съдия Албена Палова..…..….в. гр. дело № 771 по описа

за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 634/31.07.2019 г., постановено по гр.д. № 1486/2018 г. Пещерският районен съд е осъдил „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. П., ул. „В.Л.“ № 3, представлявано от управителя Х.П.Б., да заплати на Щ.Г.Ж. от гр. П., ЕГН **********, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на основание чл. 224 от КТ за 6 дни през 2018 година в размер на 149,52 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска - 09.11.2018 г. до окончателното плащане, като отхвърля иска за разликата до претендирания размер 1664,21 лева като неоснователен.

Осъдил е „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД, ЕИК *********, да заплати в полза на Държавата държавна такса в размер 768,78 лв. и разноски в размер на 626,43 лева по сметка на РС П., както и 5.00 лева при евентуално служебно издаване на изпълнителен лист.

Осъдил е „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД, ЕИК *********, да заплати на Щ.Г.Ж. по компенсация сторените по делото разноски за адвокатски хонорар в размер на 244,21 лева.

Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД чрез адв. Д. *** с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че била неправилно разпределена доказателствената тежест в процеса. Първоначално с предварителния доклад съдът правилно бил определил, че ищецът трябва да докаже размера на дължимото, но незаплатено трудово възнаграждение, но в обжалваното решението съдът е приел, че това задължение било в тежест на ответника и останало незоказано, поради което и на това основание е уважил частично исковите претенции.

Съдът не бил обсъдил и не бил взел предвид факта, че още в исковата молба Ж. признал, че е получавал частично трудово възнаграждение. Неправилно било прието, че тези суми били допълнителни плащания извън размера на трудовото възнаграждение, тъй като трудовото възнаграждение се състояло от законоустановени съставни части, в това число и заплащане на извънреден труд, и след като съществувало възнаграждение, което било заплащано ежемесечно от дружеството на ищеца, това означавало, че то е с постоянен характер и представлява част от договореното брутно трудово възнаграждение.

Решението се обжалва и в частта за обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ. Жалбоподателят твърди, че било безспорно установено, че ищецът е използвал платеният си годишен отпуск за времето, през което е работил, поради което обезщетение за този отпуск не му се дължи.

Искането е решението на първоинстанционния съд да бъде отменено в обжалваните части, вместо което да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни с присъждане на разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Щ.Ж. чрез пълномощникът му адв. Й.-П., с искане решението в обжалваните части да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Прави се анализ на събраните пред първата инстанция доказателства с извод, че въззивната жалба е неоснователна. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.

         Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства, като взе предвид становищата на страните, изразени в съдебно заседание и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:

В исковата си молба против ответника „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД ищецът Ж. е твърдял, че страните били в трудовоправна връзка по силата на сключен трудов договор № 1/05.10.2015 г., съгласно който ищецът изпълнявал длъжността „П.С.“. Договореното основно трудово възнаграждение било в размер на 470.00 лева за 2015 г., изплащано еднократно всеки месец до 15-то число на месеца и окончателно до края на следващия месец, при 8-часов работен ден. Ищецът постъпил на работа на 06.10.2015 г. и когато настъпило времето за изплащане на трудовото възнаграждение, работодателят му заявил, че не може да го изплати, тъй като фирмата едва започвала да се развива, помолил Ж. да изчака малко и се договорили да му заплаща процент от продажбите. Това продължило до датата, на която бил съкратен, а именно да 20.10.2018 г. През целия този период, когато идвало времето за заплата, работодателят го уверявал, че ще изплати възнаграждението, но по-късно. На 01.01.2017 г. ищецът бил преназначен с допълнително споразумение към трудов договор № 1/05.10.2015 г., като заплатата му била увеличена от 470,00 лева на 500,00 лева. Твърди, че през цялата 2017 година не бил получил трудовото си възнаграждение. Работодателят го уверявал, че след няколко месеца като потръгнела работата, щял да му плати. Продължавал да получава процент от продажбите, като това се случвало и с други негови колеги. През месец януари на 2018 г. подписал ново споразумение за увеличаване на заплатата му на 510,00 лева. На 19.10.2018 г. получил Заповед № 10/19.10.2018 г., с която на основание чл. 328, ал. 1т.3 от КТ работодателят му прекратявал трудовия договор поради намаляване обема на работа. Ищецът поискал да му платят неплатените възнаграждения, но му казали, че това ще стане, когато отиде да си вземе трудовата книжка. Плащане обаче не последвало нито тогава, нито по-късно. Ищецът нямал копия нито на трудовия договор, нито на допълнителните споразумения, а от фирмата му предоставили екземпляр без подписи.

Ищецът твърди, че отправил бил и сигнал до Инспекция по труда Пазарджик за неплатените му възнаграждения и обезщетение за отпуск.

Заявява, че не са му платени възнаграждения за месеците – октомври, ноември и декември на 2015 година в размер на 470,00 лева месечно, за месеците от януари 2016 г. до януари на 2017 година или за 12 месеца по 470,00 лева месечно, за месеците от януари 2017 година  до януари  на 2018 година или за 12 месеца по 500 лева месечно, и от януари до октомври на 2018 г. включително по 510,00 лева месечно.

Така за периода от 06.10.2015г.-30.12.2015 г. дължимата сума била в размер на 1 410,00 лева, за периода от 01.01.2016 г. до 30.12.2016 г. дължимата сума е в размер на 5 640,00 лева, за периода от 01.01.2017 г. до 30.12.2017 г. дължимата сума е в размер на 6000,00 лева, за периода от 01.01.2018 г. до 20.10.2018 г. дължимата сума е в размер на 5100,00 лева, или обща сума от неплатени възнаграждения в размер на 18 150,00 лева, както и обезщетение за неползван платен годишен отпуск за целия период от 2015 г. до 20.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

С уточняваща молба ищецът е заявил, че от месец октомври на 2015 г. до октомври на 2018 г. не е ползвал платения си годишен отпуск. Твърдял е, че е работил по трудов договор и е натрупал стаж от 3 години и 15 дни и за този стаж му се полагали 62 дни платен годишен отпуск. Твърдял е, че размерът на обезщетението е 26.84 лева, изчислено върху месечната заплата в размер на 510 лева за последния отработен месец. Претендира обезщетение на основание чл.224 от КТ в размер на 1664,21 лева за 62 дни. Искането е ответникът да бъде осъден да му заплати сумата в размер на 18 150 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 06.10.2015 г. до 20.10.2018 г., както и сумата от 1664,21 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 62 дни, ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане, както и да заплати направените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „ФАРМА ХИМВЕТ“ ЕООД, с който предявените искове са оспорени по основание. Твърдял е, че безспорно с ищеца бил сключен трудов договор за неопределено време - № 1/05.10.2015 г., като същия постъпил на работа на 06.10.2015 г. Длъжността, която заемал била „П. на С.“, с пълно работно време, при 8-часов работен ден,      с място на работа „Фарма Химвет“ ООД и основно месечно възнаграждение в размер на 470 лева, което следвало да се изплаща от 25-30 число на месеца. Твърдял е, че ищецът е получавал трудовото си възнаграждение, като не е имало уговорка да получава процент от продажбите. Твърдял е, че ищецът е ползвал платения си годишен отпуск, поради което нямало основание да претендира обезщетение за него. Твърдял е също, че правото му на обезщетение за неползва платен годишен отпуск било погасено по давност съгласно чл. 176 а ал.1 от КТ. Моли исковете да бъдат отхвърлени  като неоснователни.

         Не е спорно между страните, а се установява и от представените писмени доказателства, че ищецът е постъпил на работа на 06.10.2015 г. при ответника на длъжност „П. на С.“, при 8-часов работен ден, с основно месечно възнаграждение в размер на 470,00 лева, изплащано ежемесечно от 25-30 число на следващия месец. Трудовият договор е сключен за неопределено време. В допълнителното споразумение към трудов договор от 01.01.2018 г. е договорено трудово възнаграждение в размер на 510 лева и допълнително възнаграждение за прослужено време съгласно чл. 3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения.

          Трудовото правоотношение е прекратено на 20.10.2018 г. поради намаляване обема на работа, на основание чл. 328, ал.1, т.3 от КТ, без посочване на каквито и да било други мотиви.

         От трудовата книжка на ищеца се установява, чу при сключване на трудовия договор възнаграждението му е било 470 лева, на 01.01.2017 г. е преназначен с основно месечно възнаграждение в размер на 500 лева, а от 01.01.2018 г. трудовото му възнаграждение е в размер на 510 лева.

Като доказателство по делото са представени Заповеди по чл. 155 от КТ за разрешаване на платен годишен отпуск, от които е видно, че на ищеца е било разрешено да ползва платен годишен отпуск в размер на 55 дни.

         Представени са и оригинали на платежни ведомости за заплати, изготвени от ответника, от които се установява, че за периода от м.октомври на 2015 г. до м. октомври на 2018 година включително в същите има положен подпис срещу името на ищеца Щ.Ж. за получавано от него трудово възнаграждение. Тези подписи са оспорени от ищеца, поради което пред районния съд е назначена и изслушата графологична експертиза – първоначална и допълнителна, от заключението на която се установява, че във всички ведомости за заплати за процесния период от м.октомври на 2015 г. до м. октомври на 2018 година включително има положен подпис срещу името на ищеца Щ.Ж., но той не е положен от него, а от друго лице. Експертът е пояснил, че подписите са са положени от едно и също лице, но това не е ищецът. В съдебно заседание експертът е уточнил, че е допуснал техническа грешка в заключението, като вместо да посочи ведомости за заплати от „януари на 2016 година до октомври на 2018 година“, погрешно е посочил „януари на 2016 година до октомври на 2015 година“. Без съмнание ексертизата е извършена в рамките на задачата, поставена от съда. Експертът е установил, че ведомостите за м. октомври, ноември и декември на 2015 година не били представени и затова е дал отговор за периода от м.януари на 2016 година до м. октомври на 2018 година включително. С допълнително заключение вещото лице е посочило, че и за периода м. октомври, ноември и декември на 2015 година подписите във ведомостите не са положени от ищеца Щ.Ж.. Съдът кредитира заключенията на вещото лице-графолог изцяло като компетентно и изчерпателно изготвени.

         По делото е приета и счетоводна експертиза, от която се установява, че за периода от м.октомври на 2015 г. до м. октомври на 2018 година включително на ищеца Щ.Ж., се е дължало брутно трудово възнаграждение в размер на 18 166,69 лева, като за 2015 година то е в размер на 1345,91 лева, за 2016 г. е 5645,58 лева, за 2017 г. е 6042,00 лв., за 2018 г. е 5133,20 лева, а в последния месец - октомври на 2018 г.е било начислено и обезщетение по чл. 224 от КТ - за неизползван платен годишен отпуск в размер на 149,52 лева за 6 дни. Само брутното трудово възнаграждение е в размер на 18 017,17 лева. Експертът е констатирал на място, че във ведомостите за заплата за всеки месец има подпис на работника. Също така е посочил, че ищецът е ползвал платения си годишен отпуск, като в табличен вид в заключението е посочен полагащия му се отпуск за всяка година в процесния период – ползван и неползван. От заключението се установява, че за 2015 година ищецът е имал право на 5 дни отпуск и ги е ползвал, за 2016 година е имал право на 20 дни и ги е ползвал, за 2017 година е имал право на 20 дни и ги е използвал изцяло и за 2018 година е имал право на 16 дни, а е ползвал 10 дни, като са останали 6 дни неизползван платен годишен отпуск. Експертът е посочил, че от полагащия му се отпуск за периода в размер на 61 работни дни, работодателя му е разрешил да ползва 55 работни дни.

За изясняване на спора от фактическа страна по делото са разпитани свидетелите П.У., М.С. и С.Ю..

Св. П.У. установява, че били колеги с ищеца, но свидетелят работел в другата фирма на Б. - „Джортани“, а ищецът работел във „Фарма Хемвет“. Свидетелят заявява, че той, както и ищецът, също не бил получавал заплата, а тя следвало да бъде в минимален размер. За липсата на заплата знаел от ищеца като уточнява, че знае, че на Ж. му давали някакъв процент от продажбите, но не му плащали заплатата през цялото време, докато работел при ответника.

Св. М.С. установява, че била работник във фирма „Джортани“ и е твърдяла, че двете фирми „Джортани“ и „Фарма Химвет“ ползвали един и същи производствен обект. Знаела, че двете фирми процедирали по един и същи начин със заплащането, а именно всеки петък им давали част от заплащането. Плащало им се в брой. Твърдяла е, че е виждала ищеца, но не го познавала лично. Твърдяла е, че за заплатата се разписвали всеки месец във ведомост.

Св. С.Ю. работел като Ч. във фирма „Фарма Химвет“ и установява, че откакто е започнал работа, е получавал минималната работна заплата. Твърдял е, че си получавал заплатата на точната дата. Твърди, че всеки месец се подписва във ведомостите.

Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо, тъй като не страда от пороци, обосноваващи неговата нищожност или недопустимост.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:

На първо място е неоснователно твърдението, че съдът е сбъркал доказателствената тежест, като е възложил на ответника задължението да докаже, че е платил претендираните суми. Нееднократно в своята практика ВКС е указвал, че при трудовите спорове доказателствената тежест е обърната – задължението да докаже, че е изправна страна в спора, е на работодателя /напр. платил е трудовото възнаграждение, уволнил е законосъобразно работника или служителя и т.н./. В този смисъл като е указал в доклада по чл.140, ал.3 от ГПК на ищеца да докаже твърдението си за дължимо, но незаплатено трудово възнаграждение, т.е. да докаже „отрицателен“ факт, съдът е дал погрешно указание на ищеца. Следва да се посочи, че доколкото в писмения отговор в срока по чл.131 от ГПК ответникът-работодател е заявил, че е изплатил всички дължими суми на ищеца, на основание чл.154, ал.1 от ГПК /която е императивна по своя характер/ ответникът е бил длъжен да докаже своите твърдения и без да е получил за това изрични указания от съда.

Съгласно т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство.

В настоящия случай оплакването за неточен доклад не е придружено с твърдение за нарушено право на защита и искане за допускане на нови доказателства, поради което и въззивният съд не е направил нов доклад по делото с ново разпределение на доказателствената тежест. Впрочем работодателят не е бил лишен или възпрепятстван в правото си на защита, тъй като още с отговора на исковата си молба е представил ведомости за заплащане на заплати, от които се установява, че за релевантния период срещу името на ищеца като получил сумата има положен подпис, т.е. работодателят е представил своевременно писмените доказателства за получаването на сумите, с които е разполагал, и те са били анализирани от районния съд. Доколкото ищецът е имал право да оспори така представените писмени доказателства, той се е възползвал от това свое процесуално право и именно в резултат на оспорването назначената и изслушана графологична експертиза е установила, че подписите срещу получил сумите във ведомостите, представени от работодателя, не са положени от ищеца.

Съгласно чл. 270, ал.3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя - на негови близки. В конкретния случай от доказателствата по делото и изявлението на работодателя следва да се приеме, че изплащането на трудовото възнаграждение във „Фарма Химвет“ ООД е ставало по ведомост, имаща характер на частен писмен документ. Частният писмен документ се ползва с доказателствена сила само когато удостоверява неизгодни за издателя му факти, какъвто не е настоящият случай. Ведомостта за заплащане на трудовото възнаграждение следва да се разглежда като частен свидетелстващ документ, чиято доказателствена сила се отнася единствено за факта на направеното писмено изявление и за неговото авторство, а в конкретния случай този документ удостоверява изгоден за издателя си факт – че е заплатил договореното между страните трудово възнаграждение. В чл. 193, ал. 1 от ГПК е предвидено процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на представен документ по делото с цел да се обори формалната доказателствена сила на подписан частен документ или материалната доказателствена сила на официален удостоверителен документ. Именно това е направил и ищецът, а оспорването следва да се счете за доказано с оглед събраните по делото доказателства, в това число и резултатът от приетата графологична експертиза.

Недоказано остана и възражението, че твърдяното от ищеца ежемесечно получаване на суми - процент от продажбите, представлява частично изплащане на трудовото възнаграждение, тъй като тези суми имали постоянен характер, което ги правело съставна част от трудовото възнаграждение.

Съгласно чл.3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата брутната работна заплата се състои от:

1. основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда;

2. допълнителни трудови възнаграждения, определени в Кодекса на труда, в наредбата, в друг нормативен акт или в колективен трудов договор;

3. други трудови възнаграждения, определени в нормативен акт или в индивидуалния трудов договор и невключени в т. 1 и 2.

         На свой ред допълнителните трудови възнаграждения, съгласно чл.6 от същата наредба, са: 1/ определените с наредбата или с друг нормативен акт възнаграждения, които се изплащат задължително; 2/ договорените с индивидуален и/или с колективен трудов договор възнаграждения, които се изплащат според договорените условия. Съгласно ал.2 допълнителните трудови възнаграждения се предоставят в пари или в натура.

         В конкретния случай видно от представените писмени доказателства - трудов договор № 1/05.10.2015 г., длъжностна характеристика, трудова книжка и допълнително споразумение към трудов договор № 1/05.10.2015 г., ищецът е започнал работа при ответника с основно трудово възнаграждение от 470 лв., впоследствие увеличено на 500 лв. и 510 лв. В т.2.5 от трудов договор № 1/05.10.2015 г. в графата „Допълнителни възнаграждения“ такива не са посочени. Посочен е само размерът на полагаемия се платен годишен отпуск на ищеца – 20 работни дни /основен отпуск/ + 5 работни дни допълнителен отпуск. С допълнително споразумение към трудов договор № 1/05.10.2015 г. размерът на основното месечно трудово възнаграждение е увеличен на 510 лв. Договорените допълнителни трудови възнаграждения са, както следва: за прослужено време – съгласно чл.3 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения; за положен нощен труд – даПрав лв. на час. Договореният размер на платения годишен отпуск е съгласно чл.155, ал.4 от КТ. По делото липсват доказателства за други договорени допълнителни възнаграждения, които могат да бъдат включени в състава на брутното месечно възнаграждение.

Съгласно §1 от Допълнителни, преходни и заключителни разпоредби на Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения /отм., действала към момента на подписване на допълнителното споразумение към трудовия договор на ищеца/ в брутното трудово възнаграждение за определяне възнаграждението за платен годишен отпуск по чл. 177 или на обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда се включват следните трудови възнаграждения:

1. основното трудово възнаграждение за отработеното време;

2. възнаграждението над основното трудово възнаграждение, определено според прилаганите системи за заплащане на труда;

3. допълнителните трудови възнаграждения по чл. 3 - 6, както и по чл. 2, ал. 1, които имат постоянен характер;

4. допълнителното трудово възнаграждение за звание за работа при специален режим в железопътния транспорт;

5. допълнителното трудово възнаграждение при вътрешно заместване по чл. 259 от Кодекса на труда;

6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по ал. 1 и 3 на чл. 267 от Кодекса на труда;

7. месечната част от изплатените суми, свързани с инфлацията.

         С оглед данните от приложените доказателства за договорената между страните месечна брутна работна заплата, не може да се направи обоснован извод, че месечните плащания на малки суми с неустановен размер /за които ищецът твърди, че представляват процент от извършените продажби/, представляват елемент от брутната работна заплата, тъй като липсват доказателства, от които да е видно, че страните по трудовото правоотношение са договорили подобно допълнително възнаграждение, а и работодателят не е представил писмени доказателства за ежемесечно заплащане на такова възнаграждение. Както беше посочено по-горе, съгласно чл.270, ал.3 от КТ заплащането на работната заплата или част от нея се извършва само по изчерпателно посочените начини и доказването му става с писмени доказателства, каквито в случая липсват. Тъй като все пак е налице признание от страна на ищеца, че е получавал подобни суми и тъй като тези суми не са били предмет на договаряне между страните /или поне липсват доказателства за това/, следва да се приеме, че те имат характер на допълнително материално стимулиране, което се заплаща по преценка на работодателя и никога не е елемент от брутното трудово възнаграждение. Представеното с писмената защита Решение № 41/26.02.2019 г., постановено по гр.д. № 2525/2018 г. по описа на ВКС не опровергава така направените изводи, тъй като в настоящия случай доказателствената сила на частните писмени документи – ведомости – е оборена чрез назначаването и приемането на графологична експертиза, от заключението на която категорично е установено, че подписите за получил сумите не са положени от ищеца. От показанията на разпитаните по делото свидетели пък може да се направи единствено извод относно заплащането на техните лични трудови възнаграждения, но не и за заплащането на трудовото възнаграждение на ищеца. В цитираното решение на ВКС работникът е получил като компенсация за положения труд дружествени дялове на цена, равна на дължимата работна заплата, а в настоящия случай липсват както твърдения, така и доказателства ищецът Ж. да е получил друго вместо дължимото заплащане и доколкото доказателствената сила на писмените доказателства за заплащането на заплатата е оборена, единственият извод, който се налага, е, че работникът не е получил дължимото му се трудово възнаграждение за релевантния период от време.

Неоснователно е и възражението относно обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ. Установява се от заключението на приетата по делото икономическа експертиза, че на ищеца са се полагали 61 дни платен годишен отпуск, а от доказателствата в трудовото му досие се установява, че е поискал и му е било разрешено ползването на  55 дни платен отпуск от работодателя по чл.155 от КТ, което означава, че са му останали неизползвани 6 дни от платения годишен отпуск. Обезщетението е било начислено във ведомостта за последния месец - октомври на 2018 година и е било в размер на 149,52 лева, а начислената за този месец заплата е била в размер на плюс 338,60 лева. Доколкото обаче графологичната експертиза е установила, че подписът за получил сумите във всички ведомости не е на ищеца, следва да се приеме, че той не е получил и обезщетението за неползван годишен отпуск в размер на 6 дни или сумата 149,52 лева.

Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. На основание чл.272 от ГПК настоящият съдебен състав се присъединява към изложените от районния съд мотиви и препраща към тях. С оглед изхода на спора в полза на ответника по въззивната жалба следва да бъдат присъдени деловодни разноски в размер на 400 лв. заплатено адвокатско възнаграждение.

Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд

 

Р      Е      Ш      И      :

 

         ПОТВЪРЖДАВА решение № 634/31.07.2019 г., постановено по гр.д. № 1486/2018 г. по описа на Пещерския районен съд.

         ОСЪЖДА „ФАРМА ХИМВЕТ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. П., ул. „В.Л.“ № 3, представлявано от управителя Х.П.Б., да заплати на Щ.Г.Ж. от гр. П., ЕГН **********, ЧРЕЗ АДВ. С. Й., със съдебен адрес ***, офис 9, деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 400 /четиристотин/ лева.

         Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението.

 

         ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: