РЕШЕНРР•
гр. София, ……………… г.
Р’ РМЕТО РќРђ НАРОДА
РЎРћР¤РЙСКРГРАДСКРСЪД,
Гражданско отделение, III „В” състав в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РќРКОЛАЙ Р”РРњРћР’
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛРРќРђ ПЕЙЧРРќРћР’Рђ
РјР». СЃСЉРґРёСЏ: Р‘РЛЯНА КОЕВА
В В В В В В В В В В РїСЂРё
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от младши съдия Коева
гр. д. № 15992/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
         Производството
е по реда на чл. 258
 ГПК.
В В В В В В В В В РЎ
решение № 362267 от 15.03.2018 г. по гр. д. № 2849/2014 г., поправено с
решение № 507471 от 12.10.2018 г. Софийски районен съд е осъдил М. на О.на
Република България да заплати на ищеца С.С.С. сумата от 147,31 лв., удържана от
платено на ищеца обезщетение за възстановяване на стойността на издръжката и
обучението му, обезщетение за забава върху тази сума в размер на 37,48 лв. от
датата на изпадане в забава на 29.08.2011 г. до 19.04.2014 г. включително,
ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска на 20.01.2014
г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за главница за
горницата до 1 068,46 лв. и иска за обезщетение за
забава за горницата до 272,15 лв. Със същото решение е отвхърлен изцяло иска на
С.С.С. за осъждане на ответника М. на О.на Република България да му заплати сумата от 5 188, 55 лв.,
удържана от платено на ищеца обезщетение за възстановяване на държавната
субсидия за обучението му, обезщетение за забава върху тази сума в размер на 1
321,60 лв. от датат на изпадане в забава на 29.07.2011
г. до 19.01.2014 г. включително.
         Решението
в отхвърлителните му части, като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
         Срещу решението е
подадена въззивна жалба от ответника М. на О.на Република България, с която се
обжалва решението в частта, с която е уважен искът за сумата от 147,31 лв., удържана от платено на ищеца обезщетение за
възстановяване на стойността на издръжката и обучението му. Поддържа
се, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно, поради противоречие с
материалния закон Рё необоснованост. Рзлагат СЃРµ
съображения, че видно от т. 4 от заключението на вещото лице по допуснатата
съдебно счетоводна експертиза, дължимата от ищеца сума по чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ, изчислена по реда указан в МЗ №
ОХ-40/08.01.1998 г. и МЗ № ОХ 0 210/21.03.2000 г. е в размер на 1068,89 лв. Поддържа, че в т. 6 от заключението си вещото лице
сочи, че тази сума изчислена по счетоводни данни е в размер на 921,15 лв. Навежда доводи, че направилно СРС
е възприел втория начин на изчисление, тъй като, както е посочено в отговора на
исковата молба, Рнструкцията Рµ приложена РЅР° основание пар. 45, ал. 3 РѕС‚ РџР—Р РЅР° действащия Р—РћР’РЎР Р‘,
съгласно който, до приемането на подзаконовите нормативни актове по прилагането
на закона, се прилагат подзаконовите нормативни актове, издадени по отменение
ЗОВСРБ, доколкото не противоречат на този закон. Поддържа, че по делото
е безспорно, че към датата на прекратяване на договора за военна служба на
ищеца – 16.05.2011 г. не е бил издаден актът на М. на О.за определяне реда и
начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучеине, квалификация и
преквалификация, като съгласно съдебната практика на ВКС, на валидно правно
основание РњРћ Рµ приложило цитираната Рнструкция Рё правилно вещото лице Рµ
определило сумата РІ размер РѕС‚ 1068,46 лв. РІ С‚. 4 РѕС‚ експертизата. Рскането РєСЉРј СЃСЉРґР°
е да се отмени решението в обжалвата част и да се постанови друго, с което да
бъде отхвърлен предявения иск. Претендират се
разноските по делото.
         Въззиваемата
страна С.С.С. с отговор по реда на чл.
263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди
атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
         За да се произнесе
по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция
обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл.
12 и чл.
235, ал. 2 и 3
ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което
намира за установено следното:
         Съобразно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
         Обжалваното решение
е валидно и допустимо.
         Не е спорно между страните, а и от
представените по делото доказателства се установява, че на 09.08.1996 г. между
ущеца и М. на О.на Република България е сключен договор за кадрова военна служба № 443, ан основание
чл. чл.115, 119 и 120 от ЗОВСРБ (отм.), по силата на който ищецът се е задължил
да завърши успешно петгодишно обучение по специалността “корабоводене за
военноморските сили” във Висшето веонноморско учулище “Никола Йонков Вапцаров”,
а след завършване на обучението да изпълнява десет години кадрова военна
служба. Съгласно л. 10.1. от
договора при напускане на военното училище преди изтичане на срока, ищецът се
задължава да заплати разходите за обучаението, а съгласно чл. 10.2, ишецът се
задължава при напускане на училището, след изтичане на срока, който се зачита
за наборна военна служба, по собствено желание или поради налагане на
дисциплинарно наказание “уволнение”, както и при отказ от реално изпълнение на
кадрова военна служба, да заплати реално извършените разходи за издръжка,
обучение и квалификация, изчислени на базата на разходите на годината на
завършването, а при преждевеременно напускане на военното училище – за периода
на обучението.
         По делото е представен и договор за
военна служба № ДСВ – НО-314 от 25.05.2010 г., по силата на който ищецът заема
длъжността командир на базов миночистач във военното формирование за срок от 1
година, 3 месеца и 18 дни.
         По делото е
представена заповед от 20.04.2011 г. на М. на О.на Р, с която на основание чл.
146, т. 2, чл. 161, т. 2 и чл.
163 от ЗОВСРБ прекратява договора за военна служба на ищеца.
         Представена е и
заповед от 13.05.2011 г. на Началника на военната академия “Георги Сава
Раковски”, с която на основание чл. 55, ал. 4 от ЗОВСРБ ищецът е отчислен от списъчния състав на академията, а
на 25.05.2011 г. е издадена заповед, с която на основание чл. 55, ал. 4 от ЗОВСРБ и Наредба № Х-12 от
12.04.2010 г. е определено полагащо се парично обезщетение и такова за
неизплатен годишен отпуск в общ размер от 19 436, 57 лв. Посочено е, че на основание чл. 260, ал.
1 и ал. 5 от ЗОВСРБ се удържа от начисленото обезщетение
сумата в размер на 1068,46 лв. за
разходи, издръжка, обучение и квалификация във В.В.У.“Никола Йонков Вапцаров” и
5 188,55 лв. за възстановяване на държавната субсдия,
използвана за обучението на ищеца във военната академия, като след удръжките е
определена сумата от 12 123,45 лв.
         Спорният по делото върпос се концентрира
върху размера на сумата, която е следвало да бъде удържана за разходи,
издръжка, обучение и квалификация във В.В.У.“Н.Й.В.”,
респ.начина на изчисление на сумата.
          Настоящият съдебен
състав, намира за неоснователни оплакванията на въззивника по отношение наичина
на изчисление на удържаната сума и приложимостта на инструкцията за
определяне размера на издръжката на един обучаем, поради следните съображения.
          Съгласно
практиката на Върховния касационен съд, която настоящия състав споделя, разпоредбата
на чл.
260, ал. 4 (нова - обн. в ДВ, бр. 23/22.03.2011 г., в сила от същата дата)
от ЗОВСРБ за първи път изрично делегира правомощие на М.
на О.да определя реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка,
обучение, квалификация и/или преквалификация, по смисъла на предходните алинеи
на чл.
260. Първият подзаконов нормативен акт, издаден от М. на О.в
рамките на тази делегация, е Наредба
№ Н-1/14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за
издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от
МО, структурите на пряко подчинение на М-раО и Българската армия (БА) във връзка
с възстановяването им в случаите по чл.
260, ал. 1, 2 и 3
от ЗОВСРБ (Нар.
№ Н-1/14.01.2013 г. на М-раО, обн. в ДВ, бр. 8/29.01.2013 г., в сила от 02.02.2013 г.). Доколкото
изрично не е придадено обратно действие във времето на
този подзаконов нормативен акт, съдът е длъжен да го прилага при
разрешаването на материалноправни спорове за възстановяване на разходи по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ, след влизането му в сила на 02.02.2013
г., т. е. - когато предсрочното освобождаване от военна служба на посочените в
същата разпоредба основания е настъпило на и след тази дата (в подобен смисъл е
и решение
№ 58/18.02.2010 г. по гр. дело № 53/2009 г. на III-то гр. отд. на
ВКС, постановено по реда на чл.
290 от ГПК - по тълкуването и приложението на чл.
300 от ЗОВСРБ от 1995 г. (отм.), аналогичен на чл.
260 РѕС‚ Р—РћР’РЎР Р‘ РѕС‚ 2009 Рі.).
             Преди Нар.
№ Н-1/14.01.2013 г. на М. наО., в рамките
на същата законова делегация по чл.
260, ал. 4 от ЗОВСРБ е издадена заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М-раО относно
реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация
и/или преквалификация военнослужещите в МО, структурите на пряко подчинение на
М-раО и БА. Тази заповед очевидно не
е подзаконовнормативен акт (сравни чл.
7 и чл.
37, ал. 1 от ЗНА), а е общ ненормативен административен акт. Тъй като не са обнародвани в Д. вестник съгласно императивното
изискване на чл.
37, ал. 1 от ЗНА, във вр. с чл.
5, ал. 5 от КРБ, не
са подзаконови нормативни актове, както неправилно е прието и в трите
цитирани по-горе решения, формирали противоречивата практика, и издадените при
действието на ЗОВСРБот
1995 г. (отм.), два акта, включени в постановката на поставения по делото
въпрос - инструкцията за определяне размера на издръжката на един
обучаем във Военната академия и военните училища към МО, обявена със заповед №
ОХ-40/08.01.1998 г. на М. наО., както и таблицата за размерите на
действителните разходи за лична издръжка и обучение на един обучаем във
Военната академия "Г. С. Р. " и военните училища към МО, обявена със
заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М. наО.. Тези два акта също
имат характера на общи ненормативни административни актове, които съдът не е
длъжен да прилага при разрешаването на материалноправни спорове за
възстановяване на разходи по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ.
           От друга страна,
съгласно процесуалноправната норма на чл.
162 от ГПК, когато искът е установен (доказан) в своето основание, но
няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя (т. е. - длъжен е да
определи) размера по своя преценка или взема (възприема) заключението на вещото
лице. Рсковата претенция Р·Р° възстановяване РЅР°
разходите по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ е установена в своето основание,
когато по делото е установено (доказано), че съответният военнослужещ -
ответник по иска, е преминал съответния курс на обучение, квалификация и/или
преквалификация, и че е освободен предсрочно от кадрова военна служба в някоя
от хипотезите и на някое от основанията, изброени в същата разпоредба. В тези случаи на установен (доказан) по основание иск, съдът не
може да приеме за изцяло неоснователна материалноправната претенция по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ, както неправилно е прието в цитираните
по-горе решения на ВРС и ВдОС, формирали противоречивата практика, включително
когато основанието за предсрочното освобождаване от военна служба е настъпило в
периода от влизането в сила на ЗОВСРБ от
2009 г. на 12.05.2009 г. до влизането в сила на Нар.
№ Н-1/14.01.2013 г. на М. на О.на 02.02.2013 г., през който период
редът и начинът за изчисляване на разходите по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ не са установени с нормативен акт. В
тази връзка, освен правилото на чл.
162 от ГПК, следва да се има предвид и че необходимостта от законовата
делегация по чл.
260, ал. 4 от ЗОВСРБ, респ. - от издаването на Нар.
№ Н-1/14.01.2013 г. на М. наО., както и от издаването на
предхождащите я - заповед № ОХ-766/16.10.2011 г. на М. наО., инструкцията,
обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М. наО., и таблицата, обявена със
заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-раО, е наложена от практиката (включително
преобладаващата съдебна такава, намерила израз например в решение
№ 461/07.09.2009 г. по гр. дело № 1283/2008 г. на I-во гр. отд. на
ВКС), че изчисляването на конкретните действително направени разходи за всеки
отделен случай на възстановяване на тези разходи от съответния военнослужещ
по чл.
260, ал. 1-3
от ЗОВСРБ (респ. - по чл.
300 от ЗОВСРБ от 1995 г., отм.) е невъзможно, поради методиката, по която се води
счетоводството, унищожаване на първични счетоводни документи след изтичане на
срока за съхраняването им и др. причини. С оглед на това, преценката относно определянето размера на иска
по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ, която съдът следва да извърши по чл.
162 от ГПК в разглежданата хипотеза на периода преди влизане
в сила на Нар.
№ Н-1/14.01.2013 г. на М. наО., включва и
преценка относно това, по каква методика да се изчислят разходите за издръжка,
обучение, квалификация и/или преквалификация в конкретния случай. При извършването на тази преценка в тези случаи, съдът не е длъжен
(от материалноправна гледна точка), но именно съгласно процесуалното правило
на чл.
162 от ГПК, може да възприеме - предвид съвкупната преценка на
конкретните обстоятелства по делото, - методиката на изчисление, както по Нар.
№ Н-1/14.01.2013 г. на М. на О.и по заповед № ОХ-766/16.10.2011 г.
на М-ра наО., така и по инструкцията,
обявена със заповед № ОХ-40/08.01.1998 г. на М-ра наО., и таблицата, обявена със заповед № ОХ-210/21.03.2000 г. на М-ра наО., или друга методика, която в конкретния случай
(предвид конкретните обстоятелства - вида на направените разходи по чл.
260, ал. 1 от ЗОВСРБ и периода, през който те са извършвани,
установеното във връзка с тях с приетите по делото експертни заключения и други
доказателства, становищата и доводите на страните и пр.) в най-голяма степен би
се доближила и би отразила действителния размер на тези разходи. Така Решение №297 от 23.10.2015 г. на ВКС по гр.д. №284/2015
г., IV г.о., ГК.
       В случая обаче, по делото е приета
съдебно счетоводна експертиза, съгласно чието заключение, което настоящият
състав кредитира като пълно и компетентно изготвено, размерът на разходите за
издръжка, обучение и квалификация за периода на обучение на ищеца във ВВМУ,
изчисалени РїРѕ реда РЅР° обявената СЃ РњР— в„– 0С…-40/08.01.1998 Рі. Рнструкция Рё РњР— в„– РћРҐ-210/21.03.2000
г. е 43 244,03 лв., а пропорционално на неизпълнения първоначален срок на
договора за военна служба на ищеца до 14.08.2011 г. в размер на 2 месеца и
29дни, разходите за издръжка са в размер на 1 0 68,89 лв. Вещото лице е
посочил, че размерът на разходите за издръжка, обучение и квалификация на ищеца
във ВВМУ, изчислени по счетоводни данни
за периода на обучението му по макета на обявената с МЗ № ОХ – 40/08.01.1998 г.
Рнструкция Рµ 37 261,69 лв. , респективно разходите пропорционално РЅР° неизпълнения
първоначален срок на договора са в размер на 921, 15 лв.
      Следва да се отбележи, че и при двата
варианта РЅР° изчисление, вещото лице Рµ използвало Рнструкцията, поради което
оплакванията и развитите доводи в този смисъл се явяават неоснователни.
      Настоящят съдебен състав намира, че
първоинстанционният съд правилно е възприел изчислението направено в т. 5 от
заключението на вещото лице, доколкото съгласно чл. 10.2, ишецът се задължил
при напускане на училището, след изтичане на срока, който се зачита за наборна
военна служба, по собствено желание или поради налагане на дисциплинарно
наказание “уволнение”, както и при отказ от реално изпълнение на кадрова военна
служба, да заплати реално извършените
разходи за издръжка, обучение и квалификация, изчислени на базата на
разходите на годината на завършването, а при преждевеременно напускане на
военното училище – за периода на обучението. Т.е. разходите следва да бъдат
определени на база счетоводните
данни за тези разходи съставени в съответното учебно заведение чрез
изслушана съдебно-счетоводна експертиза, тъй като именно те отразяват реално извършените разходи.
          Следва да се отбележи, че в проведеното
съдебно заседание на 23.10.2017 г., страните не са оспорили приетата
експертиза, нито методиката на извършените от вещите лица изчисление.
          Съобразно гореизложеното, въззивната жалба
се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
          По разноските:
В В В В В В В В В В РџСЂРё
този изход, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия,
който е заявил претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на
300 лв. Представен е договор за правна защита и съдействие от 20.05.2019
г., в който е посочено, че уговореният размер от 300
лв. е платен в брой на същата дата. Неоснователно
се явява направеното от процесуалния представител на въззивника възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, доколкото неговият размер е
съобразен с минималните размери по НМРАВ. Ето защо на
въззиваемата страна следва да бъдат присъдени разноски в размер от 300 лв.
за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна
инстанция.
          Така мотивиран, съдът
РЕШР:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 362267 от 15.03.2018 г. по гр. д. № 2849/2014 г..
Софийски районен съд, 119 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК М. на О.на Република България,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
вЂ************, РґР°
заплати на С.С.С., ЕГН **********, сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение във въззивото производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ:  1.                                               2.
В В В
В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В
В В В В В В В В В В В
В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В В