№ 592
гр. Велико Търново, 23.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично
заседание на първи април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря ВЕНЕЦИЯ В. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело №
20244110104334 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на „А. Б. Б.” ЕООД срещу
М. Г. Д., с която се иска да бъде прието за установено съществуването на
вземания за сумата от 1482.64 лева – главница по договор за потребителски
кредит № 738335/28.09.2021 г., сключен със „Стик Кредит“ АД, за сумата от
277.85 лева – мораторна лихва за периода от 28.5.2023 г. до 2.10.2024 г., както
и за сумата от 2 472.09 лева – начислена неустойка, за които вземания е
издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 3517/2024 г. на Районен съд –
Велико Търново.
Ищецът твърди, че на 28.9.2021 г. по реда на ЗПФУР между „Стик
Кредит“ АД и М. Г. Д. е сключен договор за потребителски кредит, по силата
на който на ответницата предоставена сумата от 1 600.00 лева, която
последната е следвало да върне на 20 вноски от по 240.27 лева в срок до
28.5.2023 г. при фиксиран лихвен процент от 36.00 % и годишен процент на
разходите от 42.58 %. Заявява, че ответницата не е изпълнила в срок
задълженията си, както и че с цесия от 12.7.2023 г. кредиторът „Стик Кредит“
АД е прехвърлил вземанията си по договора на „А. Б. Б.” ЕООД.
В законоустановения срок ответницата е подала отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност на исковете. Не
оспорва наличието на облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит, по силата на което е получила сумата от 1 600.00 лева.
Заявява обаче, че договорът е недействителен, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК и по тази причина е дължала само чистата стойност на
предоставения кредит, която е погасила.
1
В проведеното открито заседание ищецът не изпраща представител, като с
писмена молба поддържа предявените искове и моли за тяхното уважаване.
Уточнява, че преди прехвърляне на вземанията ищцата е извършила плащания
в общ размер от 1 590.00 лева, а след цесията е заплатила и сумата от 700.00
лева.
Ответницата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител,
като с писмена молба претендира за отхвърляне на исковете.
Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните
доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено
следното от фактическа страна:
От представените писмени доказателства се установява, че на 28.9.2021 г.
между М. Г. Д. и „Стик - Кредит” АД е сключен договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние, по силата на който на ищцата е отпусната
сумата от 1 600.00 лева, която последната се е задължила да върне на 20
месечни вноски в срок до 28.5.2025 г. при годишен лихвен процент от 36.00 %
и годишен процент на разходите в размер от 42.58 %. Съгласно чл. 17 от
договора, в случай че страните са договорили обезпечение /каквото в случая е
договорено съгласно чл. 1, т. 9/, кредитополучателят следва в 3-дневен срок да
предостави на кредитора банкова гаранция или да осигури поръчител. В
случай, че в посочения срок кредитополучателят не предостави съответното
обезпечение на кредита, същият дължи на кредитора неустойка в размер от 0.9
% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е представено
обезпечение, платима заедно с всяка отделна погасителна вноска /чл. 27/.
Съгласно чл. 28 от договора при неизпълнение на което и да е свое
задължения по договора кредитополучателят дължи и неустойка в размер на 1
% от размера на просрочената сума на ден. Според представения по делото
погасителен план по договора е начислена неустойка за непредставяне на
обезпечение в размер на 2 513.83 лева.
От представената разписка за извършено плащане /л. 40/ се установява, че
на 28.9.2021 г. чрез EasyPay на ответницата е преведена сумата от 392.41 лева
и че е рефинансирано задължение по кредит № 724921.
Установява се също, че впоследствие вземанията по договор за
потребителски кредит № 738335/28.9.2021 г. са прехвърлени на ответника „А.
Б. Б.“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 12.7.2023 г.
Въз основа на така установените факти, съдът намира следното от
правна страна:
По реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са предявени обективно кумулативно
съединени искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240, вр. чл.
99 ЗЗД.
Предвид събраните писмени доказателства, съдът приема, че между М. Г.
Д. и „Стик - Кредит” АД е бил сключен договор за потребителски кредит от
разстояние, по силата на който кредиторът „Стик - Кредит” АД е предоставил
на ответницата сумата от 1600.00 лева.
2
Сключеният между М. Г. Д. и „Стик - Кредит” АД договор е
потребителски, поради което същият намира своята правна регламентация
в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно
действителността на договора следва да се извърши както в съответствие с
общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието
на който е сключен договорът.
В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не
може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията,
съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР
42.58 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Въпросният
размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от
разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на
обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е
разход, свързан с предмета на договора, като същото на практика води до
оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва.
Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че
уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход
по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като
индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК.
3
Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК/. В настоящия случай сумата
по договора е в размер на 1 600.00 лева, като ако при изчисляване на ГПР се
вземе в предвид размерът на всички дължими от ищцата суми, в това число
начислената неустойка от 2 513.83 лева, то ГПР е в размер много по-висок от
нормативно определения максимум. Както вече беше посочено, така
уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която
не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение
на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19,
ал. 5 от ЗПК/ и липса на основание за дължимост на вземането.
Съвсем друг е въпросът, че клаузата за неустойка при непредставяне на
обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в
противоречие с добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да
санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение,
което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко
същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая
кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не
затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на
заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си.
От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин
относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението
му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото
непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава
без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 3-дневния срок
длъжникът все още не е в просрочие/ - следователно типичните функции на
неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на
уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе
предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това
задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване
на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи
исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже
отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с
неустойка.
С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните в него параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като
целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
4
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие
или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят
урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил
действителния размер на ГПР в договора за кредит, кредиторът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което
обосновава извод за недействителност на договора за кредит, на основание чл.
22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Поради установената недействителност на договора, на основание чл. 23
от ЗПК ищцата е дължала само чистата стойност на предоставения финансов
ресурс. В случая ищецът е признал неизгодния за него факт, че за погасяване
на задълженията си по договора ищцата е заплатила сума в общ размер от 2
290.00 лева /1 590.00 лева на първоначалния кредитор и 700.00 лева на ищеца/,
т.е. оказва се, че ищцата е надплатила 690.00 лева.
Изложеното прави неоснователни предявените искове, които като краен
резултат следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
Предвид изхода на делото в тежест на ищеца следва да се присъдят
направените от ответницата разноски в размер от 730.00 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК *** за приемане за
установено, че М. Г. Д., ЕГН ********** дължи на ищеца сумата от 1 482.64
лева – главница по договор за потребителски кредит № 738335/28.09.2021 г.,
сключен със „Стик Кредит“ АД, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението, сумата от 277.85 лева – мораторна лихва за периода от 28.5.2023
г. до 2.10.2024 г., както и сумата от 2 472.09 лева – начислена неустойка, за
които вземания е издадена заповед за изпълнение по ЧГД № 3517/2024 г. на
Районен съд – Велико Търново.
ОСЪЖДА „А. Б. Б.” ЕООД, ЕИК *** да заплати на М. Г. Д., ЕГН
********** сумата от 730.00 лева, представляваща направените в
производство разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
5
Съдия при Районен съд – Велико Търново: _______________________
6