№ 2000
гр. София, 03.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело №
20241100500668 по описа за 2024 година
Същото е образувано по въззивна жалба на М. Г. С., ответник в
първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. Н.
Н. срещу решение № 20084978/26.03.2023 г. на СРС, 63 състав, постановено
по гр.д. 44436/2019 г., в частта, в която е признато за установено по исковете
на „ОББ“ АД, че дължи сумата 9 441, 98 лв. – непогасена главница по договор
за предоставяне на потребителски договор от 29.07.2016 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 28.09.2017 г. до окончателното
плащане и сумата 463, 75 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2016 г. –
28.08.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
68340/2017 г. по описа на СРС, 63 състав. В жалбата са наведени твърдения, че
българският съд не е международно компетентен да разгледа потребителския
спор, предвид настоящия адрес на въззивника – ответник във
Великобритания. В тази връзка се позовава на чл. 17 § 1 от Регламент /ЕО/
1215/2012 г. и чл. 48 ал.7 КМЧП. На следващо място са наведени твърдения за
неправилност на решението поради нарушение на материалния и процесуален
закон. Заявени са възражения за нищожност на договора за кредит с оглед
императивните разпоредби на чл. 10 ал.1 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК. Твърди се,
1
че липсва ясна методика за определяне на лихвата, към която се придържа
кредитора като е приела годишна база за изчисляване на същата от 360 дни
при налични 365 дни в годината. Твърди се и нарушение на чл. 11 ал.1 т.20 от
ЗПК с оглед липсата на клауза за наличието или липсата на правото на отказ
от договора. При тези съображения е заявено искане за обезсилване на
съдебното решение на СРС с оглед процесуалната му недопустимост, а при
условията на евентуалност искане за неговата отмяна като неправилно.
Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от ищеца в
първоинстанционното производство „ОББ“ АД, чрез адв. П. В., в което са
наведени съображения относно правилността на обжалваното решение и
искане за неговото потвърждаване.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен
от законен състав на родово и местно компетентния съд, в изискуемата от
закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим.
По повод международната компетентност на българския съд във
въззивната жалба са наведени подробни възражения респ. такива са наведени
и пред състава на СРС и са поддържани в хода на съдебното производство.
Видно от данните по делото, било е инициирано заповедно
производство по реда на чл. 417 от ГПК с оглед депозирано заявление от
„ОББ“ АД на 28.09.2017 г. срещу настоящия въззивник.
На 09.10.2017 г. е изготвена служебна справка по реда на Наредба
14/18.11.2009 г., от която се установява, че постоянният и настоящ адрес на
сочения длъжник М. Г. С. е в гр. София, кв. „Враждебна“, ул. „22-ра“ № 1.
С уведомление от 13.10.2017 г., процесуалният представител на
длъжника е представил удостоверение изх. № 47/12.10.2017 г. на СО – район
„Кремиковци“, от което се установява, че М. Г. С., считано от 12.10.2017 г. е
със заявен последен настоящ адрес във Великобритания.
Съобразно разпоредбата на чл. 411 ал.1 от ГПК в релевантната му
редакция към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК / ДВ.
бр.50 от 3 Юли 2015г./, заявлението се подава до районния съд по
постоянния адрес или по седалището на длъжника, който в тридневен срок
извършва служебна проверка на местната подсъдност. Видно от справката,
изготвена по реда на Наредба 14/2009 г. към 28.09.2017 г. длъжникът М. С. е с
2
постоянен и настоящ адрес на територията на гр. София. Съобразно
разпоредбата на чл. 422 ал.1 от ГПК искът се счита, предявен от момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С тази
разпоредба е създадено изключение от общото правило на чл. 125 от ГПК, че
искът се счита предявен от постъпване на исковата молба в съда, предвид
мотивите на т. 9 от ТР 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Правилата за подсъдността
се определят към датата на предявяване на иска, в случая датата на
заявлението по чл. 417 от ГПК, поради което към тази дата ответницата –
въззивник е с постоянен/настоящ адрес в гр. София. Последваща промяна на
нейния настоящ адрес / заявена 14 дни след датата на депозиране на
заявлението по чл. 417 от ГПК/ е настъпила по време на висящия процес и е
такава по смисъла на чл. 120 от ГПК т.е. касае само фактическите
обстоятелства по спора / в този смисъл определение 71/08.02.2018 г. по ч.т.д.
224/2018 г. на Първо ТО на ВКС, определение 540/22.11.2018 г. по ч.гр.д.
4218/2018 г. на Четвърто ГО на ВКС, определение 651/ 04.10.2013 г. по ч.
т. д. 2829/2013 г. на Второ ТО на ВКС, определение 521/07.03.2024 г. по
ч.т.д. 2138/2023 г. на Първо ТО на ВКС и др./.
Съобразно разпоредбата на чл. 17 т.1 от Регламент 1215/2012, по повод
наведените възражения в жалбата, се установява местна компетентност на
съда по настоящия адрес на потребителя. Релевантният момент за нейното
определяне е моментът на сезиране на съда. Съобразно дефинитивната
разпоредба на чл. 32 т.1 б. а от Регламент 1215/2012 съдът се счита сезиран в
момента, в който документът за образуване на производството или равностоен
документ е внесен в съда, при условие че ищецът впоследствие не е пропуснал
да предприеме изискуемите стъпки, за да се извърши връчване на ответника.
Както беше посочено вече, заявлението за издаване на заповед за изпълнение
срещу настоящия жалбоподател е депозиран в съда на 28.09.2017 г., в който
момент длъжникът – потребител е бил с постоянен/настоящ адрес в гр. София
т.е. не се установява твърдяното нарушение на регламент 1215/2012 г.
Нормата на чл. 48 ал.7 от КМЧП, предвид другото възражение в
жалбата, определя като обичайно местопребиваване на физическо лице
мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е
свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или
установяване, като за определянето на това място трябва да бъдат специално
3
съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които
произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да
създаде такива връзки. Единствените доказателства, представени от
въззивника с оглед установяване на обстоятелството, че обичайното му
местопребиваване е на територията на Великобритания са приложени с
писмения отговор по чл. 131 от ГПК и същите са съставени на английски в
противоречие с нормата на чл. 185 от ГПК. Дори да бъдат взети предвид тези
доказателства, същите касаят период от време юни –август 2019 г.,
установяващи прием в колеж респ. уведомление за разрешение за
пребиваване, работа и получаване на образование във Великобритания за срок
от 5 години, а именно до 26.10.2024 г. Във всички случаи, документите касаят
период, следващ релевантния за определяне на подсъдността с около 2 години,
поради което се възприемат като неоснователни от съда в решаващия му
състав.
Предвид тези заявени съображения, настоящият съдебен състав намира
възражението за международна некомпетентност на българския съд за
неоснователно.
Видно от ангажираните по делото доказателства, исковото производство
пред СРС е по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ал.1 от ГПК след проведено
заповедно производство по чл. 417 от ГПК. Исковете са заявени в указания в
нормата на чл. 415 ал.1 от ГПК преклузивен срок. Предметът на исковата
претенция, заявен в исковото производство е идентичен с предмета, посочен в
заявлението по чл. 417 от ГПК. Депозираното възражение от страна на
длъжника в заповедното производство е в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК,
предвид което заявените искове са процесуално допустими.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми.
Съгласно нормата на чл. 154 от ГПК, установяваща правилата за
разпределяне на тежестта на доказване ищецът следва да установи по
безспорен и категоричен начин - договорно правоотношение с ответника,
обстоятелството, че ответникът – длъжник не е изпълнил в срока и при
условията по договора задължението да върне предоставената му по договора
сума т.е. че същият е неизправна страна по договора, размера и периода на
претенцията си.
4
От своя страна ответникът следва да установи факта на изпълнение т.е.
че е изплатил на ищцовото дружество /изцяло или отчасти/ дължимите от него
суми, както и възраженията си срещу вземането на ищеца или неговата
изискуемост.
С оглед на представените писмени доказателства – договор за кредит,
съдът приема, че между страните в настоящия спор са възникнали
облигационни отношения по повод сключен договор, по силата на който
банката е предоставила кредит в определен размер на кредитополучателя –
ответник срещу насрещното му задължение да погаси задължението си в
определения по договора срок. Страните не са формирали спор относно
фактът, че кредитът е усвоен изцяло от страна на кредитополучателя. Не е
формиран спор и относно обстоятелството, че въззивникът – длъжник е
допуснала забава по отношение на задълженията си по договора.
При тези установени по делото факти ищецът твърди, че с оглед
неизпълнение на договорните задължения на ответника точно и в срок да
плаща дължимите месечни погасителни вноски по кредита са станали
предсрочно изискуеми, от което мотивира и претенциите си спрямо него.
Такава клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между
страните в чл.18.2 от договора. С оглед задължителното разрешение за
настоящия съдебен състав, установено в ТР 4/2013 г. на ВКС за настъпването
на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение е необходимо
кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до
адресата си. По настоящото дело доказателства в тази насока са ангажирани –
депозирана нотариална покана, с отбелязване, че е връчена посочения
постоянен/настоящ адрес на длъжника респ. е получена от С.П., с
отбелязване, че същата е баба т.е. лице, попадащо в приложното поле на чл. 46
ал.2 от ГПК като такова от кръга на домашните му. Дори да се приеме, че е
налице ненадлежно връчване на уведомлението, в който случай биха били
изискуеми само падежиралите вноски това би било без значение за крайния
извод, доколкото срокът на договора за кредит е до 20.07.2021 г., а броят на
падежиралите вноски се преценява към приключване на устните състезания
пред въззивна инстанция с оглед ТР 8/2017 на ОСГТК на ВКС. Размерът на
задълженията е установен от изслушаната ССчЕ пред първоинстанционния
съд.
Въззивникът – ответник в първоинстанционното производство е
5
противопоставила възражение за нищожност на договора респ. клаузи от
същия с оглед противоречието им със ЗПК. В тази връзка и с оглед
императивния характер на разпоредбите, уреждащи материята досежно
наличието респ. липсата на неравноправни клаузи съдът следи за наличието
на такива служебно и без да е наведено възражение /решение № 23/07.07.2016
г. по дело 3686/2014 г. на Първо ТО на ВКС/. Не е формиран спор между
страните, че ищецът – търговска банка е кредитна институция по смисъла на
чл. 2 от ЗКИ, а съконтрахентът – ответник е потребител, съгласно легалната
дефиниция, дадена в § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на което правната
регламентация на договорната им връзка намира своето приложно поле в
Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006 г. т.е. действащ към
датата на сключване на процесния договор респ. Закона за потребителския
кредит.
Първото възражение за нищожност на договора е с оглед противоречието му с чл.10 от ЗПК, съгласно който д
Следващото възражение касае липсата на ясна методика при определяне
на лихвата, към която се придържал кредитора. В чл. 4.1 от договора е
посочено, че редовната главница по кредита се олихвява с лихва в размер на
8,95 % годишно и лихвения процент е фиксиран за целия срок на договора.
Договорът за банков кредит е възмезден, защото чл. 430 ал.2 от ТЗ предвижда
изрично, че заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката т.е.
размерът на лихвата е предмет на уговорка между страните по договора, а не
се определя по методика. Предвид правната природа на лихвата като
възнаграждение за предоставения финансов ресурс и нейното
предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в
отнапред известен за кредитополучателя размер не нарушава изискването
за добросъвестност /решение 50245/12.01.2023 г. по гр.д. 3355/2021 г. на
Трето ГО на ВКС/, такова нарушение би имало при предвидена
възможност за едностранна промяна на лихвата от страна на банката,
каквато от съдържанието на процесния договор не се установява.
Следващото твърдяно нарушение касае чл. 3.4 от договора,
установяващ, че лихвата се изчислява на база 360 дни годишно и на база
30 дни в месеца. Възражението касае различните Конвенции за броене на
дните, изразена като брой дни в периода на начисляване – на база 360 или
6
365 дни и в тази връзка следва да се посочи, че самият ОЛП, определян от
БНБ се изчислява по Конвенцията 360/30. Същата е относима към
процента ГПР и в текста на договора същият е ясно посочен – 10, 61 %
т.е. не надвишава пределния размер, посочен в императивната разпоредба
на чл. 19 ал.4 от ЗПК. ГПР по никакъв начин не е относим към
разпоредбите на чл.11 ал.1 т. 9 и т.9а от ЗПК, които се отнасят за
методиката при определяне на референтен процент при промяна на
първоначално уговорения по договора, каквато възможност в процесния
за подобна промяна не е предвидена.
Следващото твърдяно нарушение касае чл. 11 ал.1 т.20 от ЗПК, касаещо
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, включително информация за задължението на потребителя да
погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за
размера на лихвения процент на ден. При бегъл прочит на съдържанието на
договора за кредит в чл. 14 ал.1, 2, 3 и 4 се съдържа предвидена възможност за
отказ от договора на потребителя, уговорен е начин и условия за неговото
упражняване респ. определен е начин на погасяване на главницата респ.
размера на лихвата за ден, поради което и това възражение е неоснователно.
Предвид липсата на други заявени възражения, настоящият съдебен
състав намира решението на СРС за правилно и законосъобразно, поради
което същото следва да бъде потвърдено, включително в частта за
присъдените разноски.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна не се следват разноски
предвид липсата на заявено искане в този смисъл.
Водим от гореизложеното съдът :
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20084978/26.03.2023 г. на СРС, 63 състав,
постановено по гр.д. 44436/2019 г., в частта, в която е признато за установено
по исковете на „ОББ“ АД, че М. Г. С., ЕГН ********** дължи сумата 9 441, 98
лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски
договор от 29.07.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
7
28.09.2017 г. до окончателното плащане и сумата 463, 75 лв. – договорна лихва
за периода от 20.12.2016 г. – 28.08.2017 г., за които вземания е издадена
заповед за изпълнение по ч.гр.д. 68340/2017 г. по описа на СРС, 63 състав,
както и в частта за присъдените съдебни разноски.
В останалата си част решението на СРС е влязло в сила като необжалвано.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред ВКС в месечен
срок от връчване на препис от същото до страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8