РЕШЕНИЕ
№ 938
гр. Пловдив , 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на тринадесети май, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330100024 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от „Финансова
къща Рум“ ООД, ЕИК *********, против СВ. Л. АП., с която са предявени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът сочи, че на 14.03.2018 г. между страните бил сключен договор за заем № ....,
по силата на който на ответника била предоставена сумата от 2000 лева, със срок за връщане
на заема – 2 месеца, считано от датата на подписване на договора, с падеж на плащане – 25-
то число на текущия месец. Твърди, че ответникът не изпълнил задължението си за връщане
на заемната сума, макар срокът за това да е изтекъл на 14.05.2018 г. Сочи, че съгласно т. 8 от
договора, страните уговорили лихва в размер на 0.5% месечно върху размера на главницата.
Договорената месечна лихва в размер на 0,5% върху главницата от 2000 лева е 10 лева, респ.
договорената лихва за 12 месеца е в размер на 120 лева. Съгласно т. 8.2 от договора, от
датата на просрочване на заплащане на главницата, а именно от 14.05.2018 г. ответникът
заплаща лихва в размер на 4% месечно върху размера на главницата. Договорената месечна
лихва в размер на 4% върху главницата от 2000 лева е 80 лева, респ. уговорената лихва за 12
месеца е в размер на 960 лева. Твърди, че ответникът дължи заплащане на договорна лихва
за периода 14.03.2018 г.– 14.05.2018 г. в размер на 0,5%, както и за периода 14.05.2018 г. –
31.12.2020 г. в размер на 4%, или договорната лихва за периода 14.03.2018 г. – 31.12.2020 г.
е в размер на 2500 лева, която също не била заплатена от ответника.
С оглед изложеното, искането е да се постанови решение, с което да осъди ответника
да заплати на ищеца сумата от 2000 лева – главница, дължима по договор за заем № ....от
14.03.2018 г., с краен падеж: 14.05.2018 г., както и сумата от 2500 лева – договорна лихва
за периода 14.03.2018 г. – 31.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата от
2000 лева, за периода от подаване на исковата молба в съда – 04.01.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането. Претендира разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който
оспорва иска по основание и размер. Твърди, че договорът за паричен заем е
недействителен, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Навежда
доводи, че уговорената неустойка е недействителна, тъй като противоречала на добрите
нрави.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
Съдът приема, че по делото е безспорно установено, че между „Финансова къща Рум“
ООД като заемодател и ответника като заемател е подписан договор за заем № ... от
14.03.2018 г.
Страните по делото не спорят, а и от приложения по делото като писмено
доказателство – Разходен касов ордер от 14.03.2018 г., безспорно се установява, че на
ответника е предоставена заемната сума по договора в размер на 2000 лева.
Уговорена е договорна лихва, която към датата на сключване на договора за заем е
посочено, че е 0.5 % месечно върху размера на главницата, а годишният процент на
разходите (ГПР) е 6 %. Заемателят се е задължил да върне главницата еднократно или на
части до 14.05.2018 г., а падежната дата за заплащане на лихвата е 25-то число на месеца.
Съгласно чл. 8.1 от договора, при просрочие от страна на заемополучателя по плащането на
лихвата, заемополучателят заплаща неустойка в размер на 15 % месечно върху неплатената
в срок лихва, до окончателното й издължаване, а според чл. 8.2 от договора, при просрочие
от страна на заемополучателя по плащането на главницата от кредита, уговорената лихва се
увеличава за съответния просрочен месец от 0.5% на 4 %.
Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и ответника е възникнало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Заемодателят е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска
кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Последното обстоятелство се потвърждава и от вписания в
Търговския регистър предмет на дейност на заемодателя.
Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало
именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но
не и връщане на лихвата и другите разходи.
В отговора на исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще
2
е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 6 %, а възнаградителната лихва– 0.5 %, но
от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата
от повече от 5 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по
кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно,
за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които
са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т.
10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния
ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член
4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата
3
цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
За пълнота, следва да се посочи и, че – клаузата за дължимостта на уговорената в чл.
8.2. „лихва“, но по начинът, по който е уговорена представлява неустойка, е нищожна,
поради противоречие с добрите нрави.
На първо място, съдът отбелязва, че макар да не е изрично посочено в чл. 8.2. от
договора, съдът тълкувайки действителната воля на страните, съгласно чл. 20 ЗЗД, относно
уговорката, съдържаща се в чл. 8.2 от договора, съобразно смисъла, произтичащ от целия
договор, с оглед неговите цели, обичаите в практиката и добросъвестността, приема, че в
случая, разпоредбата на чл. 8.2. от този договор съдържа клауза за дължима от
заемополучателя неустойка за забавено плащане. Съгласно правната доктрина, неустойката
представлява договорна или нормативно установена клауза, с която предварително се
определят последиците от евентуалното неизпълнение на длъжника по договора. Така с нея
предварително, чрез съглашение между страните се установява отговорността на длъжника в
случай, че не изпълни или не изпълни точно договорните си задължения. Ето защо съдът
приема, че в конкретния случай, в чл. 8.2. от договора, страните са уговорили последиците
от неизпълнението на договорните задължения от страна на заемополучателя – на неустойка
в размер на 4 % месечно върху неплатената главница.
Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Възражение в тази насока е направено и изрично от ответника. След анализ
на договора и клаузата за неустойка, съдът намира, че тя е нищожна поради противоречие с
добрите нрави.
За да достигне до тези правни изводи, съдът отчете, че накърняването на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който
може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и
на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна
значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект.
Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на
справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на
заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или
неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й
придадени от страните.
Преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази
хипотеза би следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й – като глобална сума или процент от
главницата, на базата за начисляването й – съотношение между задължението и
предварително определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата
4
на такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на продължителността
на неизпълнението, респ. възможни са и други критерии.
В случая неустойката е уговорена за неточно изпълнение, изразяващо се в забава на
изплащането на дължимата сума от 2 000 лева. В договора е предвиден двумесечен срок за
връщането й, който предвид икономическите условия в страната е изключително кратък.
Освен това неустойката надвишава неколкократно законната лихва. За исковия период,
неустойката възлиза на сума, по-голяма от главницата. Вярно е, че като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право
/чл. 9 ЗЗД/. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще
заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка обаче, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, тъй като
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в
равна степен и на добрите нрави.
В случая е видно, че уговорената неустойка от 4 % на месец върху главницата, се
явява несъразмерно висока спрямо предоставената сума. Същата пряко нарушава принципа
на справедливостта и създава реални условия за неоснователно обогатяване на ищеца при
заплащането й. Тази неравностойност на насрещните задължения придава на уговорената
неустойка функции, излизащи извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна, които
законодателят определя, като не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението -
Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК; Решение № 123
от 17.10.2010 г. по т.д. № 698/2009 г. на ВКС, ІІ т.о..
За пълнота, съдът посочва, че независимо по какъв начин е наречена всяка лихва,
дължима върху главницата по кредита след настъпването на нейния падеж (изцяло или
частично), представлява обезщетение за забавено изпълнение, а то не може да превишава
размера, определен в чл. 33, ал. 2 ЗПК. Според последната разпоредба, когато потребителя
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва.
В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 4 % месечно
върху главницата надхвърля законната, което представлява нарушение на добрите нрави
/критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърля трикратния
размер на законната лихва. Клаузата на чл. 8.2 от договора, накърнява договорното
равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е
уговорена и такова задължение не е възникнало за ответника.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявеният осъдителен иск за сумата от 2000
лева – главница, представляваща невърната заемна сума по договора за заем №
301/14.03.2018 г. е основателен и доказан, поради което и същият ще се уважи изцяло, ведно
със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 04.01.2021 г.
По изложените по-горе съображения, за недействителност на Договора за заем,
следва да се отхвърли предявеният осъдителен иск в размер на 2 500 лева за договорна
лихва, за периода от 14.03.2018 г. – 31.12.2020 г., като неоснователен.
Относно разноските:
5
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от
страните по делото следва да се присъдят разноски по съразмерност на уважена и
отхвърлена част от исковата претенция.
Ищецът претендира разноски за заплатена държавна такса в размер на 180 лева, като
на осн. чл.78, ал.8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 НЗПП, съдът определя
дължимото юрк. възнаграждение на сумата от 100 лева – предвид конкретната фактическа и
правна сложност на делото. По съразмерност му се дължат 124.44 лева.
Ответникът също претендира разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 500 лева.
Съдът намира за неоснователно направеното от ищеца възражение за прекомерност
на заплатеното адвокатско възнаграждение, тъй като от една страна, в случая, съгласно чл.
7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 545 лева, т.е.
уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е под предвидения минимум, а от
друга страна, същият съответства на процесуалните усилия за защита интересите на
ответника по делото. По съразмерност му се дължат 277.77 лева.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА СВ. Л. А., ЕГН .., с адрес: гр. П, бул. „Р“ № .. да заплати на „Финансова
къща РУМ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
„Самара“ № 18, ет. 3, ап. 7, следните суми: сумата от 2000 лева (две хиляди лева) –
главница, дължима по договор за заем №..... от 14.03.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на исковата молба в съда – 04.01.2021 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 124.44 лева (сто двадесет и четири лева и четиридесет и
четири стотинки) – разноски за настоящото производство по гр.д. № 24 по описа на 2021 г.
на РС – Пловдив, съразмерно с уважената част от исковете, като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2500 лева – договорна лихва
за периода 14.03.2018 г. – 31.12.2020 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Финансова къща РУМ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Пловдив, ул. „Самара“ № 18, ет. 3, ап. 7, да заплати на СВ. Л. А., ЕГН .., с
адрес: гр. П., бул. „Р.“ №.., сумата от 277.77 лева (двеста седемдесет и седем лева и
седемдесет и седем стотинки) – разноски за настоящото производство по гр.д. № 24 по
описа на 2021 г. на РС – Пловдив, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6