№ 43
гр. Варна , 15.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на
деветнадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20213001000183 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по жалба на
„Банка ДСК” ЕАД - гр. София, подадена чрез ю. к. М.С., срещу решение №
260374/11.12.2020г., постановено по т. д. № 1812/2019г. по описа на
Варненски окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявени от
въззивника искове срещу М. М. М. от гр. Варна, с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 от ТЗ, чл. 92 от
ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за признаване за установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата 1 780.06лв.,
представляваща просрочена възнаградителна лихва съгласно чл. 8 от Договор
за кредит за текущо потребление от 15.11.2017г. за периода 20.05.2018г.–
08.01.2019г., както и сумата 631.83 лв., представляваща неустойка за забава
съгласно чл. 18.1. и 18.2. от Общите условия към договора, за периода
21.04.2018г. – 08.01.2019г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл. 417 от ГПК № 87/10.01.2019г. по ч. гр. д. № 199/2019г. по
описа на Варненски районен съд.
Поддържайки доводи за неправилност на решението въззивникът моли
1
за неговата отмяна в обжалваната част постановяване на друго, с което
исковете за установяване съществуването на парични задължения за
посочените суми да бъдат уважени. Оспорва се изводът на окръжния съд за
нищожност поради неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 19 във вр.
чл.146, ал. 1 от ЗЗП на клаузите за неустойка, обективирани в чл. 18.1 и чл.
18.2 от приложимите за процесния договор Общи условия за предоставяне на
кредити за текущо потребление. Изложени са съображения, свързани с
неправилно тълкуване на клаузата на чл. 18.1 от ОУ като създаващи
възможност за банката да начислява кумулативно, за един и същи период на
забава, възнаградителна лихва и мораторна неустойка, включваща отново
възнаградителна лихва и наказателна надбавка. Въз основа на приетото от
първоинстанционния съд заключението на съдебно – счетоводна експертиза
се сочи, че задължението за наказателна лихва за периода от 21.04.2018г. до
08.01.2019г. е в размер на 631.83лв. / 47.14 лв. за периода от 21.04.2018г. до
12.11.2018г., и 584.69 лв. за периода от 22.11.2019г. до 08.01.2019г./, а
задължението за непогасена възнаградителна лихва до датата на предсрочната
изискуемост - 11.11.2018г. възлиза на сумата 1 780.06 лв. /1 431.41 лв. до
20.10.2018г. плюс 348.65 лв. за периода от 21.10.2018г. до 11.11.2018г./, а не
1778.40лв., както е приел първоинстанционният съд. Възразява се срещу
осъщественото от окръжния съд от „ ревизиране на извършваното от
кредитора прихващане на изпълнението по чл. 76, ал. 2 ЗЗД“ с платени от
длъжника суми, което според страната е необосновано и противоречи на
правилата на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от легитимирано
лица, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, срещу
подлежащ на обжалване първоинстанционен съдебен акт, при наличие на
правен интерес от обжалването, и е процесуално допустима.
В срок е постъпил писмен отговор от адв. В.В. – член на ВАК,
назначена от първостепенния съд за особен представител на ответника М. М.
М., с който е оспорена основателността на жалбата.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с разглеждането на специални
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във
2
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1, чл. 86 ЗЗД и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, предявени „Банка
ДСК” ЕАД - гр. София срещу М. М. М. от гр. Варна, за установяване
съществуването на парични задължения на кредитополучател към банката, за
главница, възнаградителна лихва и мораторна неустойка по сключен между
страните Договор за кредит за текущо потребление от 15.11.2017г., за които
вземания е издадена Заповед № 87/10.01.2019г. за незабавно изпълнение по
чл.417 от ГПК по ч. гр. д. № 199/2019г. по описа на ВРС.
Постановеното по спора решение № 260374/11.12.2020г. не е
обжалвано и е влязла в сила в частта, с която е уважен искът за установяване
съществуването на задължение за предсрочно изискуема главница в размер на
44 787лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на
заявлението по чл. 417 от ГПК – 08.01.2019г. до окончателното погасяване на
задължението, и в частта, с която са отхвърлени исковете за установяване на
задъжение за възнаградителна лихва за разликата над 1780.06 лв. до 2 726.40
лв., както и за сумата от 120 лева, представляваща такса разходи при
изискуем кредит, съгласно чл. 8 от Общите условия във вр. чл. 17 от
процесния договор. Следователно, в отношенията между страните е
установено, със сила на пресъдено нещо, възникването на валидно кредитно
правоотношение по договор за кредит за текущо потребление от 15.11.2017г.
Кредитът е с краен срок за издължаване 15.11.2027г. за сумата от
47 000лв, платима на 120 месечни вноски, включващи главница и лихва, с
падеж 20-то число на месеца съгласно погасителен план. Установено е по
делото, включително и чрез ползването на специални знания на експерт, че
след усвояване на кредита кредитополучателят е заплатил само първите две
погасителни вноски на съответната падежна дата. Поради допусната забава в
плащанията за период повече от 90 дни, на основание чл. 19.1 от ОУ банката
е обявила кредита за предсрочно изискуем с изпращане на уведомление,
връчено лично на кредитополучателя на 12.11.2018г. От съдържанието на
уведомлението се извежда ясно и недвусмислено волята на кредитора да
упражни потестативното право за обявяване на кредита за изцяло изискуем
преди изтичане на договорения в полза на длъжника срок.
За процесните спорни вземания за възнаградителна и наказателна
лихва, предмет на въззивното производство, са приложими съответно чл. 8 от
3
договора, както и т. 7.1, т. 18.1 и т. 18.2 от Общи условия за предоставяне на
кредити за текущо потребление, от „Банка ДСК“ ЕАД на физически лица.
За основателни съставът на ВАпС намира доводите на въззивника, че
клаузите на т. 18.1 и т. 18.2 от Общи условия от общите условия не
противоречат на изискванията за добросъвестност и не са неравноправни по
смисъла на чл. 143 ЗЗП, като съображенията за този извод са следните:
Сключеният между страните договор несъмнено попада в приложното
поле на Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Същевременно, към него е
приложима и общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне,
в сила от 10.06.2006 г. (§ 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, вр. чл. 143 и сл. от ЗЗП), както
и нормите на Европейското общностно право - Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. В тази връзка, съдът следва да следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с
добрите нрави /решение № 229 от 21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о.
на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС и др./; 4.) е налице
неравноправна клауза в потребителски договор /решение по дело № С-472/11
на Съдът на ЕС; решение № 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на
ВКС, I т. о., и др./. Общата потребителска закрила по чл. 146 ал.1 от ЗЗП, вр.
чл.24 от ЗПК, предвижда, че неравноправните клаузи в договори между
потребители и търговци са нищожни, като е обусловена от две предпоставки:
потребителски характер на договора и липса на индивидуално договаряне,
доколкото въведената като общо правило за всички държави от ЕС система на
защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по - слаба
страна спрямо доставчика (включително и при финансова услуга), от гледна
точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на
информираност.
По силата на чл. 18.1 от предварително изготвени от банката Общи
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, от „Банка ДСК“
ЕАД на физически лица, при забава на плащането на месечната вноска от
4
деня, следващ падежната дата, определена в договора за кредит, частта от
вноската, представляваща главница се олихвява с договорения лихвен
процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.
Предвидената в ОУ наказателна надбавка при забава на плащанията - 10
пункта върху забавената главница, е съобразена с регламентираната в
подзаконови нормативни актове законна лихва върху просрочени парични
задължения по смисъла на чл. 86 ЗЗД, възлизаща на 10 пункта над основния
лихвен процент, респ. същата е уговорена в съответствие с чл. 33, ал. 2 ЗПК.
Неправилно е тълкуването на коментираната клауза като създаваща
възможност за банката да начислява кумулативно, за един и същи период на
забава, възнаградителна лихва и мораторна неустойка, включваща отново
възнаградителна лихва и наказателна надбавка. След падежа на съответната
анюитетна вноска банката начислява един път възнаградителна лихва, така
както е уговорена в договора като цена за ползване на предоставените
парични средства, а това, което се явява санкционна неустойка за забавата на
кредотополучателя е надбавката в размер на 10 % върху частта от
непогасената падежирала вноска, която съставлява главница.
Съгласно чл. 18.2 от Общите условия при допусната забава в
плащанията на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита
става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен
процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта.
Предсрочната изискуемост на кредита е обусловена от забавата на
кредитополучателя, т. е. от виновно неизпълнение на задължението за
плащане в срок на дължимите погасителни вноски по кредита, поради което е
допустимо кредитополучателят да бъде санкциониран за неизпълнението.
Санкционирането, извън договорената цена за ползване на капитала, която в
тази инстанция не се претендира от банката в процесния казус за периода
след обявяване на предсрочната изискуемост, отново е под формата на
наказателна надбавка в размер на 10 % върху главницата, и възлагането й в
тежест на неизправния кредитополучател по никакъв начин не нарушава
както изискването за добросъвестност, така и равновесието между правата и
задълженията на банката и кредитополучателя.
Тъй като възприетият от банката начин на отделно начисляване на
двата елемента от задължението, произтичащо от чл. 18.1 от ОУ, след падежа
5
на съответната вноска по погасителен план, а именно: възнаградителна лихва
върху просрочена главница, представляваща част от падежиралата анюитетна
вноска, и наказателна надбавка от 10 % върху същата сума, не е бил
използван при изготвяне на ССчЕ, се е наложило извършването на ръкописни
поправки в заключението и даването на пояснения от експерта, в съдебното
заседанието, в която то е прието.
Въз основа на поправеното заключение на ССчЕ във връзка с устните
обяснения на експерта, и представената справка от кредитора, настоящият
въззивен състав направи собствени изчисления и установи, че задължението
на кредитополучателя за наказателна лихва за периода от 21.04.2018г. до
08.01.2019г. е в размер на 631.83лв. / 47.14 лв. за периода от 21.04.2018г. до
12.11.2018г., и 584.69 лв. за периода от 22.11.2019г. до 08.01.2019г./, а
задължението за непогасена възнаградителна лихва до датата на предсрочната
изискуемост - 11.11.2018г. възлиза на сумата 1 780.06 лв. /1 431.41 лв. до
20.10.2018г. плюс 348.65 лв. за периода от 21.10.2018г. до 11.11.2018г./
Няма основание за ревизиране на извършените от банката частични
погашения на задълженията по кредита с платените от длъжника суми, тъй
като не се установява нарушения на правилата на чл. 76, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Страните са уговорили връщане на заемната сума на анюитетни вноски, по
погасителен план. Установено е, че по процесния договор за потребителски
кредит са извършени общо десет плащания, като само първите две от тях са в
размер, достатъчен за погасяване на съответната падежирала анюитетна
вноска, на падежните дати. Всички останали осем вноски са забавени, като
последното постъпление по разплащателната сметка е от 22.08.2018г., респ.
няма постъпления след датата 11.11.2018г., на която е обявена предсрочна
изискуемост на кредита. Тъй като в договора или в Общите условия липсва
уговорка за поредност на погасяване на задълженията за главница и лихви по
анюитетните вноски, по отношение на закъснелите плащания в периода на
действие на договора, е прилагано диспозитивното правило на чл. 76, ал. 2
ЗЗД– погасявани са санкционна лихва, възнаградителна лихва и главница, по
непогасената забавената анюитетна вноска с най– ранен падеж, след което са
погасявани в същата поредност задълженията по следващата анюитетна
вноска по погасителния план.
6
По изложените съображния, съставът на ВнАпС прави извода, че както
към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, така и към момента, се
установяват дължими, непогасените задължения по процесния договор за
потребителски кредит за възнаградителна лихва и мораторна неустойка за
процесните периоди съответно в размер на 1 780.06лв. и 631.83 лв.
Поради противоречивите правни изводи на двете инстанции решението
на ВОС следва се отменени в обжалваната част, като се постанови друго,
съобразно изводите на въззивната инстанция, с което исковете да бъдат
уважени за сумата 1 780.06лв., представляваща просрочена възнаградителна
лихва съгласно чл. 8 от Договор за кредит за текущо потребление от
15.11.2017г. за периода 20.05.2018г.– 08.01.2019г., както и сумата 631.83 лв.,
представляваща неустойка за забава съгласно чл. 18.1. и 18.2. от Общите
условия към договора, за периода 21.04.2018г. – 08.01.2019г. Въпреки че в
тази инстанция отхвърлителното първоинстанционно решение в частта за
възнаградителна лихва се обжалва частично – за сумата 1 780.06лв., вместо
2726.40 лв., поради това, че се претендира лихва, изчислена до датата на
предсрочната изискуемост - 11.11.2018г., по – краткият период на формиране
на установеното задължение в размер на 1 780.06лв. няма как да намери
отражение в диспозитива, тъй в жалбата е посочен като предмет на въззивно
обжалване целият исков период, както е заявен с исковата молба.
С оглед резултата от въззивното обжалване, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, ответникът дължи на ищеца репариране на съдебно – деловодни
разноски за заповедно и исково производство в размер на 992.88 лв. и
2 968.17лв. От тях, с обжалваното решение са присъдени съответно 942.16 лв.
и 2 816.50 лв. Следователно, остават за присъждане разноски за сумата 50.72
лв. – за заповедно производство и 151.67 лв. – за исково производство пред
първа инстанция. За тази инстанция, тъй като въззивната жалба е изцяло
основателна, въззиваемият дължи всички направените от въззивното
дружество съдебно– деловодни разноски в размер на 460 лв., съобразно
приложен списък по чл. 80 ГПК, както и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 150 лв., на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК,
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І- ви състав,
7
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260374/11.12.2020г., постановено по т. д. №
1812/2019г. по описа на Варненски окръжен съд, в частта, с която са
отхвърлени предявени от „Банка ДСК” ЕАД - гр. София искове срещу М. М.
М. от гр. Варна, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 415, ал. 1, т.
2 от ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 от ТЗ, чл. 92 от ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за
признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищеца сумата 1 780.06лв., представляваща просрочена
възнаградителна лихва съгласно чл. 8 от Договор за кредит за текущо
потребление от 15.11.2017г. за периода 20.05.2018г.– 08.01.2019г., както и
сумата 631.83 лв., представляваща неустойка за забава съгласно чл. 18.1. и
18.2. от Общите условия към договора, за периода 21.04.2018г. – 08.01.2019г.,
за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК
№ 87/10.01.2019г. по ч. гр. д. № 199/2019г. по описа на ВРС, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
ответникът М. М. М., ЕИК **********, постоянен адрес: гр. Варна, ж. к. „Вл.
Варненчик“303, вх.8. ет. 8 ап.157, дължи на „БАНКА ДСК” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Московска“
№ 19, сумата 1 780.06лв., представляваща просрочена възнаградителна лихва
съгласно чл. 8 от Договор за кредит за текущо потребление от 15.11.2017г. за
периода 20.05.2018г.– 08.01.2019г., както и сумата 631.83 лв., представляваща
неустойка за забава съгласно чл. 18.1. и 18.2. от Общите условия към
договора, за периода 21.04.2018г. – 08.01.2019г., за които суми е издадена
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 87/10.01.2019г. по ч.
гр. д. № 199/2019г. по описа на ВРС.
В останалата част решението на ВОС не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА М. М. М., ЕИК **********, постоянен адрес: гр. Варна, ж. к.
„Вл. Варненчик“303, вх.8. ет. 8 ап.157, да заплати на „БАНКА ДСК” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Московска“ № 19, сумата 50.72 лв. / петдесет лева и седемдесет и две ст./,
представляваща неприсъдена част от направени в заповедното
8
производството съдебно – деловодни разноски по ч. гр. д. № 199/2019г. по
описа на ВРС, сумата 151.67 лв. / сто петдесет и един лева и шестдесет и
седем ст./, представляваща неприсъдена част от съдебно – деловодни
разноски за исковото производство по т. д. № 1812/2019г. на ВОС, дължима
съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата 610 лв. /шестстотин
и десет лева/, представляваща съдебно – деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция, на основание чл.78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9