Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 24.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и пети февруари през две
хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава
Й.
при секретаря Н.Светославова, като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №10584 по
описа за 2019 год.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 31.10.2018 год., постановено по гр.дело №5872/2018 год.
по описа на СРС, ГО, 168 с-в, допълнено в частта за разноските с определение от
16.01.2019 год., е признато за установено по предявените по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.Т.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 648.06 лв., представляваща стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.август 2014 год. до м.април 2015 год. /при
допусната от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на началния момент
на периода, който е посочен като м.май 2013 год./ в топлоснабден
имот, находящ се в гр.София, бул.“******** и отразена
в общи фактури №********** от 31.07.2014 год. и №********** от 31.07.2015 год.,
сумата от 498.12 лв., представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год.
до 04.09.2017 год. и сумата от 49.06 лв., представляваща цена на извършена услуга дялово
разпределение за периода от м.май 2013 год. до м.април 2015 год., ведно със
законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64395/2017
год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 14.09.2017 год. до окончателното им
изплащане, като исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 149 ЗЕ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД /за обезщетение за забава върху стойността
на доставената топлинна енергия/ са отхвърлени в останалата им част, а искът по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12.96 лв. – обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху таксата за дялово разпределение за периода от 15.09.2014
год. до 04.09.2017 год. – изцяло; ответникът е осъден да заплати на ищеца на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 363.40
лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 70.45
лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 281.50 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 234.58 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главница, представляваща
стойност на доставената топлинна енергия и за обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху тази главница, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“
ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният
съд бил приел, че част от главните вземания са погасени по давност на основание
чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В раздел VІІ от Общите условия от 2008 год. – „Заплащане
на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който
купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответника/ са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В чл. 33, ал. 2 от Общите условия от
2014 год. било уговорено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура
за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период. Клиентите не заплащали обезщетение за забава съгласно чл. 33, ал. 4 от
Общите условия до изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху общата фактура.
Задълженията по общата фактура от 31.07.2014 год. ставали изискуеми едва на
15.09.2014 год. /датата на публикуване/, като от този момент следвало да тече давностният срок за задълженията. Задълженията по общата
фактура от 31.07.2015 год. ставали изискуеми на 15.09.2015 год. Издадените
кредитни известия за прогнозно начислени суми за периода погрешно били приети
от СРС като изискуеми задължения по фактури. Следователно процесните
вземания не били погасени по давност. Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия за битови нужди от топлопреносното
предприятие се осъществявала при публично известни Общи условия, които били
влезли в сила спрямо ответника /който не бил упражнил правата по чл. 150, ал. 3
ЗЕ/. С оглед приетото в Общите условия задълженията за заплащане на дължимите
суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, бил най-късно до
края на текущия месец, следващ месеца на доставката на топлинна енергия. С
изтичането на последния ден от месеца ответникът бил изпаднал в забава – чл.
86, ал. 1 ЗЗД. Имало и издадени констативни протоколи на основание чл. 539 ГПК
на съответните дати. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по
жалбата Г.Т.Г. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че ищецът бил признал още в исковата
молба, че част от вземанията са погасени по давност съгласно чл. 111, б. „в4 ЗЗД. Давността за тези вземания била три години, като с исковата молба се
претендирали вземания, станали изискуеми в периода на погасителната давност.
Независимо, че т.нар. общи фактури били издадени по-късно, същите включвали
вземания, които били изискуеми още с възникването им, след като потребителят
имал задължение към датата на получаване на прогнозните фактури да извърши
плащане по тях. Издаването на последваща,
изравнителна фактура не променяло началната дата, от която започвал да тече давностният срок. Длъжникът изпадал в забава в момента, в
който изтичал срокът за заплащане на прогнозната фактура – чл. 114 ЗЗД. Освен
това удължаването на погасителната давност било запранено
с императивната норма на чл. 113 ЗЗД. По силата на чл. 119 ЗЗД с погасяване на
главното вземане се погасявали и допълнителните вземания /за лихви/, независимо
че за тях давността не е изтекла. Ищецът не бил доказал и точният размер на
дълга. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Г.Т.Г.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че е той е собственик на процесния имот и
съответно потребител на топлинна енергия, въпреки че по делото не бил
представен титул за собственост. Списъкът на живеещите в блока, както и
справката за абонатния номер не представлявали доказателства за собственост.
Освен това съгласно Решение №4777 от 13.04.2018 год. на ВАС по адм.дело №1372/2016 год. била отменена методиката за дялово
разпределение, което означавало че начисляването на топлинна енергия било
погрешно. Ищецът не бил заплатил дължимата държавна такса за предявените по
делото четири претенции. СРС неправилно бил приел, че ответникът дължи цена на
услугата дялово разпределение, след като ищецът изрично основавал претенцията
си на твърдения за извършен реален отчет на действително потребената
топлинна енергия. Нормативната уредба – ЗЕ и Наредба №16-334 за топлоснабдяването, ясно разграничавала две хипотези –
реален отчет и сума за дялово разпределение, като на практика уреждало различни
по вид вземания, произтичащи от различни правопораждащи
факти. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната
жалба на ответника.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната
жалба на ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните
жалби пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя-ответник за недопустимост на решението на
СРС, тъй като исковата молба е нередовна – не е внесена в цялост следващата се
държавна такса /чл. 128, т. 2 ГПК. Съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК /действаща
редакция – Изм. – ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 год./, за предявените с една искова
молба в защита на един интерес се събира една държавна такса върху защитавания
интерес независимо от броя на ответниците, а според
ал. 2 – за предявените с една молба искове в защита на различни интереси
минималната такса се събира от всички интереси. Разпоредбите /за разлика от
редакцията им преди изменението/ са подчинени на принципа „един интерес – една
такса“, въведен от законодателя, за да улесни достъпа до правосъдие.
Следователно критерий за определяне на размера на дължимата държавна такса е не
броят на предявените искове, а дали с всеки от тях се защитава един интерес или
се защитават различни интереси. Предявените от „Т.С.“ ЕАД искове са за парични
вземания – главници и обезщетения за забава в размер на законната лихва, чийто
източник се твърди, че е сключен между страните договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди. Доколкото с оглед изпълнението на задълженията /чл. 63
– 78 ЗЗД/ паричното вземане се състои от три части: главница, лихва и разноски,
то следва да се приеме, че в разглеждания случай защитаваният интерес е един.
Поради това и въззивният съд приема, че дължимата
държавна такса е една по предявените в частност обективно съединени искове и е
била внесена от ищеца /при съобразяване на обстоятелството, че половината от
нея е била внесена в заповедното производство/.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивните жалби е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че процесният имот
е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Въз основа на съвкупната преценка на писмените
доказателствата по делото – списък на етажните собственици, неразделна част от
протокол за Общо събрание на етажните собственици на процесната
сграда, който е подписан от Г.Т.Г. /като авторството му не е било оспорено и
надлежно опровергано – чл. 180 ГПК, като същият обективира
извънсъдебното признание на посоченото
лице, че е титуляр на права върху топлоснабдения имот
и че за същия е била открита клиентска партида с абонатен №005105/, констативен
приемо-предавателен протокол от. 06.06.2014 год. и документ за главен отчет от 18.05.2015 год.
/които документи са също са подписани от ответника и авторството им не е
опровергано/, въззивният съд приема за установено, че
през исковия период ответникът е бил собственик на процесния
апартамент №4, находящ се в гр.София, бул.“Васил
Левски“ №97, вх.1, ет.1 и се явява потребител на енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на §
1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело
№ 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/.
Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е
несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответникът е
упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата
към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на писмените доказателства – индивидуални справки за отопление и топла
вода, констативен приемо-предавателен протокол и
документ за главен отчет, както и от заключението на вещото лице по допуснатата
и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
подлежи на кредитиране, че през исковия период в имота на ответника е имало 6
бр. радиатори, на които са били монтирани 4 бр. топлинни разпределители и 4 бр.
термостатни вентили, като 2 бр. радиатори са били затапени, както и 1 бр. водомер
за топла вода; че делът на
ответника за сградна инсталация, отопление и битово горещо
водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба, както и че ищецът е отчитал за своя
сметка технологични разходи и че топломерът в абонатната станция на процесната сграда е преминавал последващи
метрологични проверки /т.е., че е изправен/.
Следователно
доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената
от ответника топлоенергия в определено количество, като въззивният
съд приема, че при определяне на дължимите
суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология. Във връзка с
оплакванията във въззивната жалба на ответника следва
да се посочи, че според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК,
подзаконовият нормативен акт – какъвто е Методиката за дялово разпределение на
топлинна енергия в сгради – етажна собственост, приета с Наредбата за изменение
и допълнение на Наредба №16-334 от 2007 год. за топлоснабдяването,
се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. А
основание на предявените главни искове е възникнало облигационно правоотношение
между страните и доставката на топлинна енергия, а не нейното реално отчитане.
Доказано е също
така въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите
данни по делото въззивният съд намира, че следва да
бъде кредитирано, че за периода от м.май 2013 год. до м.април 2015 год.
стойността на доставената топлинна енергия е в размер на 3 269.12 лв., а
цената на услугата дялово разпределение – на 49.06 лв., както и че
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014
год. до 04.09.2017 год. възлиза, както следва: върху главницата, представляваща
стойност на топлинна енергия – 805.72 лв., а върху главницата, представляваща
цена на услугата дялово разпределение – 12.96 лв.
На следващо място
следва да се посочи, че всички дейности и обществени
отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция –
изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното
предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез
възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След изменението
на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за извършването на дялово разпределение
на топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия,
като те могат
да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно
или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за
услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното
предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на
чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово
разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи
условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия,
които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ –
действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от 24.09.2002
год. между етажните собственици на процесната сграда
и „Т.С.“ ЕООД.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въз
основа на въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото – документ
за главен отчет, констативен протокол и индивидуални справки за отопление и топла
вода и заключенията по съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната
експертиза, въззивният съд счита, че услугата дялово
разпределение на стойност 49.06 лв. е била реално осъществена през исковия
период, до който и размер релевираната главна
претенция се явява основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Следващите спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали вземанията
за стойността на доставената топлинна енергия, които се отнасят за периода от
м.май 2013 год. до м.юли 2014 год. включително, както и тези за обезщетение за
забава, са погасени по давност.
Според
задължителните разяснения, дадени с ТР №3/2011 год. по тълк.дело
№3/2011 год. на ОСГКТК на ВКС, понятието „периодични плащания” по смисъла на
чл.111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи
един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съответно
вземанията за лихви се погасяват с изтичането на същия срок за погасяване на
главницата, когато те са капитализирани, когато са присъдени със съдебно
решение и когато главното вземане е погасено по давност – арг.
от чл. 119 ЗЗД. Вън от тези случаи вземанията за лихви се погасяват с изтичането
на тригодишна давност по силата на чл. 111, б. ”в” ГПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са процесните за главница/, давността тече от деня на падежа
/тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало –
чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май
2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни – в
30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата на
чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./.
Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи горепосочения период,
тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 14.09.2017
год. /виж чл. 422, ал. 1 ГПК/, то СГС
приема, че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за периода от м.май
2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са погасени по давност.
По отношение на
задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за
периода от м.март 2014 год. до 31.07.2014 год. въззивният
съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй
като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради
което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84,
ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е
възникнало, поради следните съображения:
Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1
ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на топлинна енергия
в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един
от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация
за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне
на прогнозната консумация и изравняването на сумите за
действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през
процесния период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод,
че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или
т. 2
ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост
от изравнителния резултат в края на съответния отчетен
период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на
дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на
ново вземане в полза на една от страните
по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми
по прогнозните вноски и стойността
на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост
от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или
по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода,
то това ново
вземане възниква в полза на потребителя
или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това
“изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на
топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или
прогнозни/, а не се касае до
корекция на тези вноски със
задна дата. Т.е., задължението за заплащане на изравнителната сметка
не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно
действалите през процесния период Общите условия на
ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна
енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която
сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане
на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2. Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие,
когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и
на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си
/поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като
правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на
погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за
изпълнение може да се отправи от възникването на правото.
В този смисъл
настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни
или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска.
Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за
стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.март 2014 год. до
31.07.2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на съответния
следващ месец, респективно от изготвянето на индивидуалната справка, и е изтекла
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №64395/2017 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-в – 14.09.2017 год.
Следователно горепосочените главни вземания се явяват погасени по давност,
ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,
както законосъобразно е приел и СРС.
Осъщественото от
ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на
действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето
на срок за изпълнение на задълженията в издадените от ищеца фактури, с който
същият свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност,
няма действие по отношение на ответника – арг. чл.
20а, ал. 2 ЗЗД.
В контекста на
изложеното следва да се приеме, че ищецът се легитимира като кредитор на
вземания за стойността на доставената топлинна енергия и на услугата дялово
разпределение за периода от м.август 2014 год. до м.април 2015 год. в общ
размер на 1 648.26 лв. и за обезщетения за забава в размер на законната
лихва за периода от 15.09.2014 год. до 04.09.2017 год. в размер на 498.12 лв.,
определени от СРС по правилото на чл. 162 ГПК, до които и релевираните
претенции се явяват основателни, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК
/срещу изчисленията на размера на непогасените вземания за главници и лихви не
са наведени самостоятелни оплаквания във въззивните
жалби/.
Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а
решението на СРС – потвърдено в обжалваните му части, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 31.10.2018 год., постановено по гр.дело
№5872/2018 год. по описа на СРС, ГО, 168 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ВРЪЩА делото на СРС, ГО, 168 с-в, за
преценка за провеждането на служебно производство по реда на чл. 247 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/