Р Е Ш
Е Н И
Е № 344
гр. Пловдив,
25.11.2019 год.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в открито
заседание на тридесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ ПЕНЧЕВА
АЛЕКСАНДЪР СТОЙЧЕВ
С участието на секретаря Цветелина Диминова, като разгледа докладваното
от съдията Костадинова в.т. дело № 574/2019 год. по
описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по
чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 345 от 24.06.2019
година, постановено по т. дело №
762/2018 година по описа на Окръжен съд – П., е осъдена „З.к.л.и.“ АД, ЕИК *********, да заплати на М.А.К.,
ЕГН **********, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, вр. чл. 45 и чл. 52
от ЗЗД, вр. ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2016 г., ОСНГТК, сумата
80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на
смъртта на П.А.Г., ЕГН **********, при ПТП на **********г. в землището на с. Б.р.,
община П., на главен път ************, изразяващи се в значителни и
продължителни психически болки и страдания, с когото ищцата е имала изключително дълбока и трайна
емоционална връзка и близост, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 09.10.2015 г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78,
ал. 1, вр. чл. 80 от ГПК да ѝ заплати и сумата 2 767 лв. – възнаграждение
за един адвокат, съразмерно с уважената
част от иска, като до пълния предявен размер от 120 000 лв. искът е отхвърлен. Осъдена
е „З.к.л.и.“ АД да заплати на Държавата по сметка на ОС - П. на основание чл.
78, ал. 6 от ГПК общо сумата 3 200 лв.– дължима държавна такса.
Така постановеното решение е
обжалвано с въззивна жалба от „ЗК Л.И.“ АД в осъдителната му част с подробно
развити съображения за незаконосъобразност. Те се свеждат до това, че ищцата,
която е сестра на загиналия при ПТП, не е от кръга на лицата, които имат право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му. Твърди се, че към момента на
настъпване на ПТП ищцата не е материално
правно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди съгласно Постановления
№ 2/84 година на Пленума на ВС, тъй като не е сред кръга на лицата,
посочени по Постановления № 4/61 и № 5/69 год. на Пленума на ВКС. Изложени са
доводи, че ТР № 1/21.06.2018 година по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК няма обратно действие. Поддържа се, че дори да се приеме, че
цитираното ТР на ОСНГТК на ВКС е приложимо, сестрата би имала право на обезщетение само по
изключение, при създадена трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и при търпени продължителни болки и
страдания от смъртта му, за които предпоставки в случая не били събрани доказателства.
Другата група оплаквания са свързани с
неправилност на изводите на съда, че посоченият в § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /
ДВ 101/2018 година/ лимит на обезщетението за неимуществени вреди не следва да
се прилага като противоречащ на Директива 2009/13/ЕО. Направено е и алтернативно възражение за
прекомерност на присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди като
противоречащ на принципа за справедливост и икономическите условия в страната. Искането
е за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване
на ново по същество, с което да се отхвърли изцяло предявения иск.
Срещу въззивната жалба е подаден
писмен отговор от ищцата в
първоинстанционното производство М.А.К. чрез процесуалния ѝ представител адвокат
Д.К. с изразено становище за нейната
неоснователност.
Подадена е и насрещна въззивна
жалба от М.К. срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част.
Изложени са съображения за неговата незаконосъобразност поради несъобразяване
от съда с установените обстоятелства,
имащи отношение към размера на обезщетението за неимуществени вреди и
неправилно приложение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД. Искането
е за отмяна на решението в отхвърлителната му част и постановяване на ново по
същество, с което да се присъди пълния размер на претендираното обезщетение
ведно с претендираната законна лихва, както и направените разноски и адвокатско
възнаграждение.
Срещу насрещната въззивна жалба е
подаден писмен отговор от ответника „ЗК Л.И.“ АД с изразено становище за
нейната неоснователност.
Пред въззивната инстанция не са
направени нови доказателствени искания.
Съдът, като се запозна със
събраните по делото доказателства и доводите на страните, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от
лице, имащо правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение в осъдителната му част, а именно от ответника в
първоинстанционното производство. При подаване на въззивната жалба е спазен
предвидения в чл. 259 от ГПК срок.
Допустима е и насрещната въззивна
жалба срещу решението в отхвърлителната му част като подадена от лице, имащо
правен интерес от обжалване, в срока по чл. 263 ал. 2 от ГПК.
Въззивната инстанция намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото във
въззивната жалба и в насрещната
въззивна жалба, освен когато става дума за приложение на императивна правна
норма или когато съдът следи служебно за интересите на някоя от страните по
делото или ненавършили пълнолетие деца. / Т. 1 от ТР № 1/2013 година на ОСГТК
на ВКС/. С оглед на тези свои правомощия
съдът ще се произнесе само по въведените от жалбоподателите оплаквания, подробно посочени по-горе.
Починалият при
ПТП, станало на **********година, П.А.Г. е брат на ищцата М.А.К. / удостоверение
за родствени връзки на стр. 89 от първоинстанционното дело/. Обстоятелствата,
свързани с наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „ГО“, сключена с ответника за
автомобила, с който е причинено ПТП – „Ф.Ш.“ с рег. № *********с валидност от 06.06.2014 година до
06.06.2015 година, изключителната вина
на водача на този автомобил Б.Л.Б. за
настъпване на ПТП, механизмът на причиняване на ПТП и причинната връзка между
него и настъпилата смърт на П.А.Г. не са оспорени от ответника. Още в писмения
отговор на исковата молба ответникът е признал тези обстоятелства и е поискал обявяването им за безспорни между
страните.
Ищцата е предявила пред ответника застрахователна
претенция за изплащане на обезщетение за причинените ѝ неимуществени вреди
от смъртта на брат й П.Г./ стр. 90-92/,
която е заведена в ответното дружество с
вх. № 9592/10.07.2018 година. С писмо изх. № 8929/15.08.2018 година
ищцата е уведомена за отказа на
застрахователя да ѝ заплати обезщетение, тъй като с представените доказателства не е установена трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и претърпени от неговата смърт
продължителни болки и страдания.
От свидетелските показания на
разпитаните по делото свидетели А.Г./ в съдебно заседание на 28.02.2019 година/ и И.П./
в съдебно заседание на 29.05.2019 година/
се установява, че внезапната
смърт на П.Г.е причинила на ищцата силни
емоционални болки и страдания, които тя не е преодоляла и до настоящия момент. До
смъртта на П.Г.ищцата живеела заедно с него в дома на родителите си, те
обитавали една стая още от деца. Възрастовата им разлика била малка – само една
година, били като близнаци, израснали заедно, ходели заедно на училище, връзката помежду им била много силна както
когато били деца, така и до смъртта на П., те били неразделни, ежедневно
общували помежду си и с родителите си, празнували заедно, имали общи приятели,
ищцата за всичко се допитвала до своя брат. Ищцата узнала за внезапната смърт
на брат си в И., където била на почивка. Тя не искала да повярва, че брат
ѝ е мъртъв, приела много тежко новината, плакала, крещяла. Като се
прибрала в Б. за погребението на брат си, ищцата вече не била същото лъчезарно
момиче, била съкрушена, обезверена, подтисната. Тя не можела да остава сама в жилището, дори
през деня, страхувала се и се налагало някой от родителите ѝ да е при
нея. Дълго време – около шест- седем месеца
след погребението на брат си тя ходела на гроба му всеки ден, палела
свещи в дома си. След смъртта на брат си ищцата се омъжила за кратко време и заживяла в друго жилище със
съпруга си, като според свидетеля по този начин тя се опитвала да избяга от
дома, в който до катастрофата живеели заедно. В новия ѝ дом също имало
кът със снимки на брат ѝ, където тя палела свещи. Ищцата забременяла и
искала да кръсти първото си дете на брат си, но го загубила. И до момента
ищцата не била възстановена, станала затворена, изнервена, държала се по-грубо
с близките си.
При така установената по делото
фактическа обстановка съдът намира, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да
получи обезщетение за причинените
неимуществени вреди от смъртта на
брат ѝ. Този извод е в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно
решение № 1 от 21.06.2018 година на ВКС по т.д. № 1/2016 година на ОСНГТК. Според цитираното тълкувателно решение материално
легитимирани в гражданския процес да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на Върховния съд,
както и по изключение всяко друго лице,
което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени.
Настоящият съдебен състав не
споделя доводите във въззивната жалба на „ЗК Л.И.“ АД за неприложимост на
цитираното Тълкувателно решение към процесния случай, доколкото смъртта на брата
на ищцата е настъпила на **********година,
преди приемането му. ТР дава отговор на
материално правния въпрос за кръга на лицата, имащи право на обезщетение по чл.
52 от ЗЗД за неимуществени вреди в случай на причинена смърт на друго лице. То
урежда този въпрос по задължителен за съдилищата начин, включително за съда по
настоящото дело, съгласно разпоредбата
на чл. 130 от ЗСВ. С него е обявено за изгубило сила ППВС № 2/84 година, според което кръгът от лица
е изчерпателно очертан в ППВС 4/61 година и 2/84 година, респ. е разширен кръга
на лицата, имащи право на обезщетение и съдът е длъжен да го съобрази. Цитираното
във въззивната жалба решение №170/17.09.2018г. по гр.д. №2382/2017г. по описа
на ВКС, четвърто г.о., освен че не е
задължителна съдебна практика, касае друга хипотеза, а именно постановяване на
нов тълкувателен акт, с който се
изоставя дадено вече тълкуване и се
възприема ново такова. С ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г.
на ОСНГТК се разширява тълкуването,
дадено с Постановления №4/1961г., №5/1969г. и №2/1984г. на Пленума на ВС. Тълкувателното решение,
както е посочено в мотивите му, е постановено при съобразяване на произтеклите от присъединяването на Р. Б. към Европейския
съюз задължения за синхронизиране на българското законодателство с
европейското, по-конкретно на Директива
2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г.
относно застраховката "ГО" при използването на моторни превозни
средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и
Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012
г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на
жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета.
В новата съдебна практика на ВКС / напр. решение № 310 от 06.02.2019 година по
т. дело № 2429/2017 година на второ т.о./
се приема, че настъпването на застрахователното събитие преди приемане
на ТР №1/21.06.2018г. на ВКС по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК, не отнема материалноправната
легитимация на лицата от т.нар. „разширен кръг“
да получат обезщетение за
причинените им неимуществени вреди от
смъртта на техен родственик.
По делото е установена особено близката връзка на ищцата с починалия неин брат и действително претърпените от смъртта му вреди.
Имайки предвид събраните по
делото и обсъдени по-горе доказателства, съдът не споделя доводите, които се
поддържат във въззивната жалба, че в
случая не следва да се присъжда обезщетение на ищцата за неимуществени вреди от смъртта на нейния
брат, тъй като доказателствата сочели на
обичайна връзка на привързаност между сестра и брат, а не на
предвиденото в тълкувателното решение изключение. По несъмнен начин в процеса е установена създадената силна и трайна
взаимна близост и емоционална
привързаност и подкрепа между ищцата и брат ѝ. Доказана е силната травма,
причинена на ищцата от смъртта на нейния брат, която се е отразила на начина ѝ
на живот и на отношенията ѝ с
околните. Съдът намира за установени
релевантните факти, очертани в мотивите на тълкувателното решение,
свързани със съществуването на особено близка привързаност между ищцата и брат
й, при която смъртта на брата е причинила на ищцата морални
страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. С оглед на това съдът намира, че
са налице предпоставките за уважаване на
иска.
Другият спорен момент, въведен с въззивната
жалба, касае размера на обезщетението за неимуществени вреди, по-конкретно
приложението на разпоредбата на § 96 ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018
година/. Тази разпоредба предвижда, че до влизането в сила на наредбата за
утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2, обезщетението за претърпените
неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 / разширения кръг лица/ се
определя в размер до 5000 лева, като е придадено обратно действие на разпоредбата за съдебните искове, предявени след 21.06.2018
г.
Съдът намира, че посочената
разпоредба на § 96 ал. 1 от ПЗР на
ЗИДКЗ е неприложима по настоящото дело,
макар исковата молба да е от 09.10.2018 година. Тази разпоредба има отношение
към застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от
01.01.2016 година. Застраховката „ГО“ за
автомобила, с който е причинено ПТП
на **********година от Б.Л.Б., е
сключена на 06.06.2014 година и е с
валидност до 06.06.2015 година, т.е. става дума за застрахователен договор,
чийто начален и краен срок е при действието на отменения КЗ. Нещо повече, дори по заварени
от новия КЗ застрахователни договори, сключени преди влизането му в
сила, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ / в сила от 01.01.2016
година/, се прилага част Четвърта от отменения КЗ / отм. ДВ бр. 102 от
29.12.2015 година/, освен ако страните договорят друго след влизане в сила на
новия КЗ. По тези съображения съдът
намира, че при определяне размера на
дължимото застрахователно обезщетение по
настоящото дело са приложими единствено нормите на част четвърта от КЗ /отм./.
Лимитите на застрахователна
отговорност по задължителната застраховка "ГО на а." към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие,
определени по чл. 266 КЗ /отм./ във връзка с
§ 27 ПЗР на КЗ /отм./ са 1 000 000 лева при едно пострадало лице и 5
000 000 лева при две и повече пострадали лица, а след 11.06.2012 година – 2 000
000 лева за всяко събитие при едно пострадало лице и 10 000 000 лева за всяко
събитие при две и повече пострадали лица. Тези лимити представляват обективен критерий
за социално-икономическите условия в страната и следва да бъдат съобразявани
при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост
съгласно чл. 52 от ЗЗД.
Дори обаче да се приеме, че
разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г./ е
приложима за всички претенции, предявени след 21.06.2018 г., включително за
тези, за които се прилага част четвърта от отменения КЗ, настоящият състав
намира, че не е ограничен от предвидения в нея максимален размер на обезщетението.
В член 3, параграф 1 от Директива
72/166/ЕИО и чл. 1, параграф 2 от
втората Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 година относно застраховката „ГО“ при използването на моторни превозни средства
и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, са посочени
минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „ГО“. В чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО са предвидени минимални
застрахователни суми в случай на телесно увреждане в размер на 1 000 000 евро за един пострадал или 5 000 000 евро за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Същите са и лимитите, посочени в чл. 1
параграф 2 от предходната директива –
84/5/ЕИО. Посочените в директивите
лимити за минималните застрахователни суми за неимуществени и имуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт са транспонирани в националното ни
право – чл. 266 от КЗ / отм./ и чл. 492 от сега действащия Кодекс за
застраховането.
Доколкото обаче в цитираните директиви не е
предвидена възможност за установяване на максимален размер на обезщетението за
неимуществени вреди на пострадало лице и не е установен такъв размер, съдът
счита, че Разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр. 101/2018
година/ не е в съответствие с
общностното право. Вярно е, че директивите нямат пряко приложение във
вътрешните отношения и не съдържат пряка уредба на правните отношения, а техни
адресати са държавите-членки, които трябва да ги транспонират. При определени
предпоставки обаче е допустимо изключение от този принцип. Тези предпоставки са
посочени в практиката на СЕС /дело
С-188/89/, а именно: директивата да не е транспонирана или да е транспонирана
неточно, частично или неправилно; съответните й разпоредби, подлежащи на пряко
прилагане, да са повелителни, ясни и точни и да предоставят права на отделни
субекти, противопоставими на държавата-членка, неин орган или организация,
намираща се под юрисдикцията или контрола на тази държава или притежаващи
особени правомощия, които надхвърлят правомощията, характерни за отношенията
между частни лица. Уредбата на лимитите на застрахователните суми по застраховка „ГО“, съдържаща се в цитираните по-горе разпоредби на Директива
84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО отговоря на всички посочени
изисквания. Те са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на
частни лица, респ. на лица, пострадали от ПТП и според съда те по изключение имат пряко действие. По тази
причина съдът счита, че не следва да съобразява размера на обезщетението по § 96 ал. 1 от ПЗР
на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 год./.
Този извод е съобразен и с
решение на Съда на ЕО от 24.10.2013 г.
по дело С – 277/12 / V. D. срещу B. ***/, което е задължително за съда съгласно
разпоредбата на чл. 633 от ГПК, уреждаща действието на решението по
преюдициално запитване. Предмет на
цитираното дело на Съда на ЕО е преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от съд от Л.. Решението по
преюдициалния въпрос е, че член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1,
параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не
се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка
„ГО“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
По изложените съображения съдът
счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата следва да бъде определено не в границите, установени по § 96, ал. 1 от
ПЗР на ЗИДКЗ / ДВ бр. 101/2018 година/, а
по справедливост съобразно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, при отчитане на установените
обективни факти и обстоятелства по конкретното дело, икономическото положение в страната и
нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента на
настъпване на ПТП, обсъдени по-горе.
Съобразявайки характера, силата, интензитета и
продължителността на търпените от ищеца болки и страдания след смъртта на брат й П. Г.,
описани по-горе, съдът намира, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди е 80 000 лева, колкото са присъдени от
първоинстанционния съд, ведно със законната лихва за период три години преди
завеждане на исковата молба, с оглед направеното от ответника възражение за давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, а именно от 09.10.2015 година до окончателното
изплащане на сумата.
С тези мотиви съдът намира, че следва да потвърди
първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно.
Жалбоподателят „ЗК Л.И.“ АД е претендирал разноски само за
заплатената държавна такса по въззивната жалба. Те не следва да му се
присъждат, доколкото въззивната жалба е неоснователна. Поради неоснователност
на въззивната жалба, подадена от „ЗК Л.И.“
АД, на М.К. следва да бъде присъдено уговореното и заплатено адвокатско
възнаграждение по тази въззивна жалба. Неговият размер е 2930 лева. Направено е
възражение за прекоремност на това адвокатско възнаграждение, което е
неоснователно. Обжалваемият интерес с въззивната жалба е 80 000 лева.
Минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно чл. 7 ал. 2 т. 4 от
Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения е точно 2930
лева. Поради това жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на М.К.
посоченият размер от 2930 лева изцяло. Поради неоснователност на насрещната
въззивна жалба М.К. няма право на разноски за адвокатско възнаграждение,
заплатени по нея.
По изложените съображения П.
апелативен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 345 от 24.06.2019 година, постановено по т. дело № 762/2018 година по описа на Окръжен
съд – П..
ОСЪЖДА „з.к.л.и.“ АД, ЕИК *********, със съдебен адрес ***, пл. К.Ч. *, вх. * ет. *,
чрез адвокат В.Д. да заплати на М.А.К., ЕГН **********,***, със съдебен адрес ***, чрез адвокат Д.К., разноски за
адвокатско възнаграждение по въззивната жалба на „ЗК Л.И.“ АД в размер на 2930 лева.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.