РЕШЕНИЕ
№
гр.София, 30.05.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16 състав, в публичното
съдебно заседание на осми октомври през две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕЛЕНА МАВРОВА
при участието
на секретаря Александрина Пашова като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2650 по описа за 2017 г. по описа на СГС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, от М.И.Г. срещу „Р.“
ЕООД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 57 500 евро,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба до пълно плащане на сумата, представляващо незаплатено
възнаграждение за извършени правни услуги, съгласно Споразумение от 08.10.2014
г., сключено между „Р.“ ЕООД и Адвокатско дружество „С.и Д.", както и иск
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 4698,31 евро, представляваща лихва за
забава върху сумата от 57 500 евро, начислена за периода от 01.03.2016 г. до
19.12.2016 г.
Ищецът М.И.Г. твърди, че въз основа на договор за
прехвърляне на вземане (цесия) от 18.10.2016 г., сключен между него, като
цесионер и Адвокатско дружество „С.и Д.“, като цедент, е придобил вземане към
ответника „Р.“ ЕООД. Излага, че самото вземане е възникнало по силата на
споразумение от 08.10.2014 г., с което „Р.“ ЕООД се е задължило да заплати на
Адвокатско дружество „С.и Д." възнаграждение в размер на 57 500 евро за
извършени правни услуги, описани в преамбюла на споразумението, във връзка с
проучване на правния статут и придобиването на Урегулиран поземлен имот VI –
10, от квартал 465, местност „Центъра" по плана на град София, с площ от
988,47 кв. м., ведно с построената в него четириетажна сграда със застроена
площ от около 275 кв. м., с адрес Столична община, район „Средец", ул. „*****.
Поддържа, че ответникът е следвало да изплати сумата на части по предварително
определен график и при положение, че са продадени или отдадени под наем 50 % от
търговските площи в сградата на ул. „*****, като крайният срок за издължаването
е бил 01.03.2016 г. Твърди, че конкретен график относно разсроченото плащане не
е бил съгласуван между страните по Споразумението, поради което се прилага
посоченото в т. 3 от споразумението, че при всички случаи разсрочването на
задължението не може да надвишава една календарна година, считано от 01.03.2015
г., поради което падежът е настъпил на 01.03.2016 г.
Сочи, че с нотариален акт от 29.07.2014 г. „Р.“ ЕООД е прехвърлило
правото на собственост върху поземленият имот на свързано с него дружество – „Е.И.“
ООД, с което ответникът се е разпоредил изцяло с вещните си права върху имота в
полза на трето за споразумението лице ("Е.И." ООД). В допълнение
излага, че в периода от декември 2012 г. до 28.01.2017 г. „Е.И.“ ООД е
отчуждило повече от 50 % от самостоятелните обекти чрез апорт и
покупко-продажби, както и е отдало под наем такива, което обстоятелство
обосновавало настъпване на предвиденото в чл. 2 от споразумението условие, но
погасяване на вземането му не е последвало. Навежда доводи, че съгласно т. 3
ответникът дължи лихва върху непогасеното си задължение, считано от 01.03.2016
г.
Ответникът „Р.“ ЕООД оспорва иска като неоснователен. Поддържа,
че сключеното споразумение от 08.10.2014 г. не поражда процесното вземане и
ищецът не може да се легитимира като негов носител. Твърди, че Адвокатско
дружество „С.и Д." в действителност не е изпълнило описаните в преамбюла
на споразумението действия, доколкото такива са били изпълнени от друго лице с
подобно наименование - „С.и Д." ООД, с което дружество ответникът е имал
сключен писмен договор от 16.02.2010 г., по който е заплатил договореното
възнаграждение. Излага, че тъй като предметът на договора от 16.02.2010 г.,
който е изцяло изпълнен, е идентичен със споразумението от 08.10.2014 г., то и
споразумението е нищожно на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД - поради липса на
предмет, като със споразумението са потвърдени действия, които е извършило
друго лице, с друга стойност на услугите, а представителят на ответника е бил
въведен в заблуждение относно лицата и субектите на вземането и предмета на
договора.
При условията на евентуалност поддържа, че процесното
вземане не е изискуемо, тъй като не са изпълнени двете условия на т. 2 от
споразумението - по делото липсват доказателства за изготвен график за
погасяването на задължението, както и за отчуждаването или отдаването под наем
на 50 % от търговските площи в сградата на ул. „*****. Оспорва твърдението на
ищеца, че ответникът е апортирал търговски площи, тъй като собственикът „Е.И.“
ООД е апортирал офиси, които нямат такова предназначение. Счита, че общо
отдадената под наем и продадена търговска площ е по-малко от 50 %, а
апортираните 2243,53 кв.м. не е следвало да се вземат предвид, тъй като не
представлявали ефективна търговска реализация на търговските площи, от която да
се генерират парични приходи, с които да се заплати възнаграждението.
Моли ищцовата претенция да бъде изцяло
отхвърлена.
Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка
на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното:
По делото е представено споразумение от 08.10.2014 г., подписано
между „Р.“ ЕООД и Адвокатско дружество „С.и Д.“, в което страните са приели, че
„Р.“ ЕООД е възложило на адвокатското дружество изготвянето на правно становище
относно вещноправния статут на правото на собственост и възможните рискове за
възложителя за необезпокоявано упражняване правото на собственост, във връзка с
намерението му да придобие УПИ VI-10, от кв.
465, м. „Центъра“, по плана на гр. София, с административен адрес гр. София,
СО, р-н „Средец“, ул. „*****, с площ от 988,47 кв.м., ведно с построените в
него четириетажни сгради със застроена площ от около 275 кв.м. Посочено е, че
правното становище е изготвено и предадено на възложителя без забележки през м.
март 2010 г., като във връзка с придобиването на имота, изпълнителят е участвал
в срещи, преговори с продавачите, давал е консултация относно механизма на
прехвърлителната сделка чрез договор за прехвърляне на акции и заместване в
дълг, относно съдържанието на договора, както и е извършвал и други съпътстващи
придобиването консултации и съвети на възложителя. С оглед предоставените
услуги от адвокатското дружество, по силата на т. 1 от споразумението „Р.“ ЕООД
е поело задължение да заплати на изпълнителя възнаграждение в размер на
57 500 евро. В т. 2 от споразумението е договорено, че сумата ще се
изплаща на части по график, допълнително съгласуван от страните, като първото
плащане следва да бъде извършено не по-късно от 01.03.2015 г. и при положение
че са продадени или отдадени под наем 50% от търговските площи в сградата на
ул. „Славянска“. Според т. 3 от споразумението графикът за извършване на
разсроченото плащане не може да надвишава една календарна година, считано от
01.03.2014 г., като върху разсрочените суми няма да се начисляват лихви или
други допълнителни плащания. Следва да се отбележи, че съдът споделя доводите в
исковата молба, че е допусната техническа грешка при изписване на годината в т.
3 от споразумението и същата следва да се чете не 01.03.2014 г., а 01.03.2015
г., тъй като това кореспондира както с дата на подписване на споразумението
(08.10.2014 г.), така и с уговорената в т. 2 дата на първо плащане - 01.03.2015
г. В т. 4 е посочено, че „Р.“ ЕООД има право да изплати цялата дължима сума
предсрочно преди изтичането на съгласувания между страните график.
По аргумент от чл. 180 ГПК подписаните от лицето, което ги е
издало, частни документи (диспозитивни и свидетелстващи) притежават формална
доказателствена сила и съставляват доказателство, че изявленията, които се
съдържат в тях, са направени от това лице. Когато частният свидетелстващ
документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва и с
материална доказателствена сила и има доказателствено значение за стоящите вън
от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление.
Доказателствената тежест за опровергаване на верността на удостовереното
обстоятелство е на страната, която оспорва верността на направеното от нея
удостоверително изявление, т.е. на страната, която твърди, че признатият от нея
факт в действителност не се е осъществил. (в този смисъл и Решение № 261/2013
от 22.01.2014 г. по гр. д. № 2354/2013 г. на ВКС).
В случая ответникът не е оспорил, че процесното споразумение
е подписано от неговия управител, поради което същото съдържа признание за неизгодни
за дружеството факти – че е възложило на Адвокатското дружество „С.и Д.“ описаните
в споразумението правни и фактически действия, които са били изпълнени без
възражение от изпълнителя, и за което на последния възложителя дължи възнаграждение
от 57 500 евро. В доказателствена тежест на „Р.“ ЕООД е било да установи, че
обективираното от негова страна признание в споразумението за възложени на
адвокатското дружество и изпълнени от юридически услуги, не съответства на
обективната действителност, каквото обаче установяване не е проведено при
условията на пълно и главно доказване. Представените от ответника писмени
доказателства за извършени правни услуги от друг адвокати не обуславя
категоричен извод, че Адвокатско дружество „С.и Д.“ е било неизправна страна, и
не е от естество да обори собственото на ответното дружество признание, че
описаните в преамбюла на споразумението услуги не са били в действителност
осъществени от адвокатското дружество.
Възражението на ответника, че правното становище относно
статута на поземления имот и извършените консултации са осъществени от друг правен субект - „С.и Д.“ ООД, за което му
е платена сумата от 15 000 лв. през 2010 г., не изключва възможността Адвокатското
дружество „С.и Д.“ също да е участвало при изготвянето му или да е изготвило
ново такова. Дори да се приеме обратното, договореното възнаграждение е дължимо
и за други, описани в споразумението,
услуги, което съобразено с обстоятелството, че самото споразумение е подписано
значително след заплащането на възнаграждението от 15 000 лв., разколебава
тезата на ответника, че същият е бил въведен в заблуждение относно лицата,
субектите на вземането и предмета на договора. В този смисъл и доводите на „Р.“
ЕООД за нищожност на подписаното споразумение поради липса на съгласие и липса
на предмет са неоснователни. Доколкото уговореното възнаграждение е определено
по свободна воля на страните, не е налице прекомерност на размера му, поради
което и възражението в отговора на исковата молба, че споразумението е нищожно
поради противоречие със закона, също е неоснователно. Предвид съдържанието на подписаното
споразумението, следва да се приеме, че за ответника се е породило валидно задължение
за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение от 57 500 евро.
По делото е представен Договор за прехвърляне на вземане
(цесия) от 18.10.2016 г., сключен между ищеца М.И.Г. като цесионер и Адвокатско
дружество „С.и Д.“, като цедент, по силата на който ищецът е придобил
процесното вземане от 57 500 евро, включително и правото на изтекли и
бъдещи лихви. Със съобщение, получено от ответника на 20.10.2016 г. и
неоспорено от него като доказателство, същият е уведомен от Адвокатско
дружество „С.и Д.“, че вземането му, възникнало по силата на Споразумение от
08.10.2014г., е прехвърлено на М.И.Г., като от момента на получаване на
съобщението, длъжникът е следвало да извърши плащането на новия
кредитор-цесионер. Посочените писмени доказателства обосновават извод, че
процесното вземане е валидно прехвърлено на ищеца, като цесията е породила
действие спрямо ответника от момента на получаване на съобщението по чл. 99,
ал. 4 ЗЗД, поради което и М.И.Г. е активно материално легитимиран по иска.
Доводите на ответника за нищожност на цесията поради липса на основание не
могат да бъдат споделени, доколкото се обосновават с твърдения за нищожността
на Споразумение от 08.10.2014 г., което, както се посочи по-горе, съдът намира
за действително.
Спор между страните по делото съществува относно
изискуемостта на задължението с оглед предвиденото в т. 2 от споразумението, че
сумата от 57 500 евро ще бъде изплатена на възложителя на части по график,
допълнително съгласуван от страните, като първото плащане следва да бъде
извършено не по-късно от 01.03.2015 г. и при положение че са продадени или
отдадени под наем 50% от търговските площи в сградата на ул. „Славянска“. Според
съдебната практика, обективирана в решение № 202 от 13.07.2012 г. по гр. д. №
680/2011 г. на ВКС, І г. о., решение № 107 от 07.07.2017 г. по гр. д. №
4580/2016 г. на ВКС, I г. о., при тълкуването на спорната между страните клауза
по правилата на чл. 20 ЗЗД, следва да се търси действителната обща воля на
страните и да се преценяват отделните договорки във връзка едни с други и всяка
една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на
договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Действителната воля на
страните следва да се разкрие както от клаузите в договора, така и от
обстоятелства и факти, стоящи извън текста на договора
В случая съдът намира, че предвидената уговорка по т. 2 от
споразумението следва да се тълкуват в съвкупност с уговореното в т. 3, че графикът
на разсроченото плащане не може да надвишава една календарна година, считано от
01.03.2015 г. При констатирано от страните възникнало задължение за заплащане
на сумата от 57 500 евро от „Р.“ ЕООД към Адвокатско дружество „С.и Д.“,
клаузата на т. 2 представлява отстъпка от страна на кредитора и има за цел да
даде отсрочка на длъжника да плати, аргумент за което е и т. 3, изр. 2 от
споразумението, предвиждаща, че през периода на разсрочено плащане не се дължат
лихви. Да се приеме буквално съдържанието на т. 2 от споразумението, че и след
изтичането на периода на разсрочено плащане, изискуемостта на вземането е
поставена в зависимост от продажбата или отдаването по наем на търговските
обекти, би означавало да се стимулира длъжника към пасивно поведение, тъй като
същият не би имал интерес да изпълни това условие. Съществено в случая е и безпротиворечивото
по делото обстоятелство, че сградата е собственост на трето за споразумението
юридическо лице „Е.И.“ ООД, което макар и да е свързано лице с ответника по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ТЗ („Е.И.“ ООД е собственост на „Р.“ ЕООД и на
Веселин Борисов Воденичаров, а последният е управител и на двете дружества),
същото юридически не може да бъде обвързано с изпълнение на поставеното условие
за продажба или отдаване под наем. От друга страна, не се установява и самият
кредитор да е бил ангажиран с продажбата или отдаването под наем на обекти от сградата,
за да се приеме, че може да окаже влияние за сбъдването на договореното
условие.
С оглед неизготвянето на график за разсрочено плащане на сумата
от 57 500 евро, и като се има предвид че отлагането на плащането има характера
на проявена от страна на кредитора отстъпка, както и с оглед предвиденото в т.
3 от споразумението, че графикът не може да надвишава една календарна година,
считано от 01.03.2015 г. (а не 01.03.2014 г., както погрешно е посочено в т. 3),
съдът намира, че от 01.03.2016 г. е настъпила изискуемостта на задължението и
ответникът е дължал заплащане на сумата от 57 000 евро.
Предвидената в т. 3, изречение второ от споразумението
уговорка, че върху разсрочените суми няма да се начисляват лихви или други
допълнителни плащания, има за цел да стимулира длъжника да изпълни точно
задължението си в срока на разсрочено плащане, поради което след изтичане на
този период, който не може да е по дълъг повече от една година, считано от
01.03.2015г., т.е. 01.03.2016 г., на общо основание „Р.“ ЕООД изпада в забава.
Ето защо и считано от 01.03.2016 г., за Адвокатско дружество „С.и Д.“, респективно
за цесионера и настоящ ищец е възникнало и право да претендира мораторна лихва.
Съдът изчисли служебно, че размерът на лихвата за забава за претендирания
период 01.03.2016 г. до 19.12.2016 г. е в размер на 4698,31 евро, какъвто
размер е претендиран от ищеца с оглед допуснатото уточнение в о.с.з. от
12.03.2018 г.
За пълнота следва да се отбележи, че дори и да се приеме, че
падежът настъпва с продажбата или отдаването под наем на 50% от търговските
площи, това условие е настъпило, видно от приетата по делото съдебно-техническа
експертиза. Предвид естеството на обектите в сградата (такива за нежилищни
нужди), обстоятелството, че отсрочването на плащането е имало за цел да даде време
на длъжника да се снабди със средства, и с оглед липсата на легално определение
на употребения в т. 2 от споразумението израз „търговски площи“, съдът счита,
че „търговски площи“ обхващат, както магазините, така и офис помещенията и
прилежащите към тях идеални части. По същите аргументи следва да се приеме, че
под „продадени“ търговски площи страните са имали предвид отчуждаването им под
всякаква форма, тъй като в противен случай при прехвърлянето им чрез правна
сделка, различна от продажбата, условието изобщо не би могло да се сбъдне и би
стимулирало недобросъвестно поведение на длъжника, увреждащо интереса на
кредитора.
По изложените съображения, съдът намира, че процесното вземането
в размер на 57 500 евро, е валидно възникнало по силата на споразумение от
08.10.2014 г. и е дължимо от ответника на придобилия го с договор за цесия от
18.10.2016 г. ищец М.Г. от Адвокатско дружество „С.и Д.“, като изискуемостта на
вземането е настъпила на 01.03.2016 г. Ето защо и ищцовата претенция се явява
основателна, както за главното вземане от 57 000 евро, така и за
акцесорния иск за лихва за забава върху главницата, дължими за период
01.03.2016 г. до 19.12.2016 г. в размер на 4698,31 евро. Предвид
основателността на иска за главница, върху същата следва да бъде присъдена и
законна лихва, считано от дата на подаване на исковата молба (01.03.2017 г.) до
окончателното плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца сумата от 4865,97 лв. – държавна
такса, както и 3962,99 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение, чийто
размер е намален до предвидения в НМРАВ с оглед възражението на ответника и
липсата на фактическа и правна сложност на делото.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Р.“ ЕООД, ЕИК *****,
със седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес ***, чрез адв. С. И.,
да заплати на основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, на М.И.Г. с
ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, чрез адв. Я. Д., сумата от 57 500 евро, представляващо
незаплатено възнаграждение за извършени правни услуги, съгласно т. 1 от Споразумение
от 08.10.2014 г., сключено между „Р.“ ЕООД и Адвокатско дружество „С.и Д.",
което вземане е прехвърлено на ищеца по силата на договор за цесия от
18.10.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -
01.03.2017 г., до пълно плащане на сумата, както и осъжда ответника да заплати
на ищеца, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата от 4698,31 евро, представляваща лихва за забава върху главницата
от 57 500 евро, начислена за периода от 01.03.2016 г. до 19.12.2016 г.
ОСЪЖДА „Р.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, със съдебен адрес ***, чрез адв. С. И., да заплати, на М.И.Г. с
ЕГН **********, с адрес ***, със съдебен адрес ***, чрез адв. Я. Д., на
основание на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за настоящото производство за
държавна такса в размер на 4865,97 лв.
и за адвокатско възнаграждение в размер на 3962,99
лв.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: