№ 78
гр. Благоевград, 13.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Анета Илинска
Крум Динев
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от Лилия Масева Въззивно гражданско дело №
20231200501196 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД гр. София,
подадена от пълномощника юрк. И.Н., против Решение № 622 от 26.09.2023 г постановено
по гр. д. № 26/2023 г. по описа на Районен съд - Благоевград, с което са отхвърлени
предявените от въззивното дружество искове за приемане за установено, че съществува
вземането, както следва: - 446.88 лв. (четиристотин четиридесет и шест лева и 88 стотинки) -
представляваща неизплатена главница по Договор за заем; - 76.48 лв. (седемдесет и шест
лева и 48 стотинки) представляваща договорна лихва, дължима за периода от 05.08.2018 г.
до 05.07.2020 г.; - 197.98 лв. (сто деветдесет и седем лева и 98 стотинки) - лихва
/обезщетение/ за забава, за периода от 06.08.2018 г. до датата на подаване на заявлението в
районен съд, ведно със законната лихва от 30.08.2022 г. до окончателното плащане, както и
иска на ищеца за заплащане на сторените по делото разноски, като неоснователни.
Разпределил е и отговорността за разноските.
Оплакването на въззивника е за неправилност на решението на първата инстанция, поради
нарушение на материалния закон. Въззивното дружество сочи, че е доказало изцяло
основателността и размера на претенцията си в хода на исковото производство, както и
обстоятелството, че няма постъпили плащания от ответника след сключване на договора за
цесия, при което неправилно районният съд е постановил съдебния си акт. Сочи се,че
съгласно чл. 7.2.1. от процесния договор при потребителски кредит за закупуване на стока и
1
заплащане на услуга - кредиторът превежда съответната част от средствата по кредита по
сметка на продавача на стоката, избрана от потребителя. Същото е извършено с платежно
нареждане от 28.06.2018 г., с което кредиторът "Ти Би Ай Банк" ЕАД превежда сума в
размер на 60 068.62 лева към "Техномаркет България" АД. Към платежното нареждане е
представена разбивка, от която се установява, че в сумата от 60 068.62 лева е включена и
сумата от 399 лева, отпусната на ответника по процесния договор за кредит. Моли се да
бъде отменено първоиснстанционното решение, с което съдът изцяло е отхвърлил
предявените от „Агенция за събиране на вземания" ЕАД установителни искове срещу Н. М.а
Й., като неправилно и незаконосъобразно, и да се произнесете по същество на спора.
В срока по чл.263,ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата.
За да се произнесе, съдът приема от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 422 от ГПК, във връзка
с чл. 240, ал. 1 ЗЗД.
От представените писмени доказателства се установява, че на 27.06.2018 г. „ТИ БИ АЙ
Банк“ ЕАД, като Заемодател и Н. М. Й. като Заемател е сключен договор за потребителски
кредит с № **********. Договора за потребителски кредит съдържа съгласие на
Кредитополучателят, че е запознат и приема Общите условия към договора за
потребителски кредит, които са неразделна част от същия, като това обстоятелство е
удостоверено с подписване на последните от страна на Кредитополучателя. Съгласно
сключения договор за потребителски кредит за закупуване на стока или услуга, Кредиторът
се е задължил да предостави на Кредитополучателя под формата на заем парична сума в
размер на 446.88 лв., представляваща главница и чиста стойност на кредита. Кредиторът е
превел кредитните средства по Договора за закупуване на стока или услуга по банкова
сметка на трето лице - продавач или доставчик на стоката, избран на от потребителя, на
основание фактура или протокол за приемане на закупена стока (неразделна част от
настоящия договор). Кредитополучателят се е задължил да върне дължимата по договора
парична сума, при което общата стойност на плащанията по кредита е договорена в размер
на 523.36 лв. Така, договорната лихва по кредита е уговорена от страните в размер на 76.48
лв. На основание сключения между страните договор, Кредитополучателят се е задължил да
върне сумата по кредита в срок до 05.07.2020 г., на 24 броя месечни погасителни вноски,
като първите 23 броя вноски са в размер на 21.81 лв., а последната погасителна вноска е
изравнителна и е в размер на 21.73 лева. Съгласно клаузите към договора за кредит, при
забава на плащанията Кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху неплатената главница. По делото се твърди, че кредита е
усвоен, но не се ангажират доказателства за това. Представената по делото фактура от
27.06.2018 г. не индивидуализира, че е предадена стока и е платена сума по Договор за
потребителски кредит с № ********** от 27.06.2018 г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, като
Заемодател и Н. М. Й. като Заемател. Видно от Договор за покупко-продажба на вземания
(цесия) от дата 31.08.2018 г. между „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК ************ и „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ************, като съгласно договора за цесия
2
вземането на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу Н. М. Й., произтичащо от договор за
потребителски кредит № ********** от дата 27.06.2018 г., е прехвърлено изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности, включително и всички лихви на дружеството -
кредитор. Изслушано по делото е и заключението по допуснатата ССЕ, която съдът e
кредитира като обективно и компетентно дадена и неоспорена от страните. От заключението
на същата се установява, че на 27.06.2018 г. е отпуснат кредит в размер на 399.00 лв. за
покупка на стоки в размер на 399.00, като общата сума по кредита с лихвите е 523.36 лв.
При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение БРС е приел, че е налице явно
разминаване между първоначално формираната воля и последващата конкретизация на
начина и момента на изпълнение в клаузите от договора. Налице е явно несъответствие
относно момента на предаване на уговорената стока, налице е неяснота каква стока ще се
предава, неуточнено място на предаване на процесната стока, неустановено съдържание на
лихвата, неустановено съдържание на общия размер на кредита. Установено е,че
договорното съдържание обаче е противоречиво и не установява с категоричност
осъществяването на основен елемент от фактическия състав на договора за паричен заем -
предаване на паричната сума или на стоката.
Относно правилността на атакувания съдебен акт, съгласно чл.269, ал.1, изр. 2-ро от ГПК,
въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като съгласно указанията,
дадени в т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на
императивни правни норми.
Въззивният съд намира, че обжалваният първоинстанционен акт следва да бъде частично
отменен в отхвърлителната част на предявените установителни искове по реда на чл.422
ГПК относно дължимата главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на заявлението до окончателното погасяване на дълга, с установен размер по
съдебносчетоводната експертиза, защото се явява неправилен, а в останалата част
решението следва да се потвърди, макар и с различни мотиви. Съображения:
Предявеният иск се квалифицира по чл. 422, ал. 1 ГПК, чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
От представените по делото доказателства се установява, че на 27.06.2018 г.„ТИ БИ АЙ
Банк“ ЕАД, като Заемодател и Н. М. Й. като Заемател е сключен договор за потребителски
кредит с № **********, по силата на който, на кредитополучателя е предоставена сума в
размер на 446,88 лв., с общ размер на кредита 399 лв. /като сумата от 47,88 лв. представлява
еднократна такса за оценка на риска/. Общата дължима сума от потребителя е 523,36 лв.,
ведно с лихвата в размер на 76,48 лв.
Видно от Погасителен план към Договора, задължението на ответника е разсрочено на 24
погасителни вноски – 23 от които в размер на 21.81 лв. и една в размер на 21,73 лв.
Уговореният между страните лихвен процент е в размер на 30.41 %.
Преди да се произнесе по наведените в жалбата доводи, съдът дължи произнасяне за
недействителност на потребителския договор, съгласно ЗПК, доколкото съгласно ТР
3
1/2013г. на ОСГТК на ВКС при проверка правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд може да приложени императивна материалноправна норма, дори ако
нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Посочените разпоредби
уреждат императивни законови изисквания към формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, установени в защита на потребителите.
Настоящата инстанция счита, че клаузата в договора за кредит за еднократна такса за оценка
на риска не отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК. От
формулировката на тази клауза не става ясно за какви точно действия на кредитора се
заплаща тази услуга като такса, поради което е нарушено изискването на разпоредбата на
чл. 10а ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират такси или
комисионни, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски кредит.
Същественото в случая е, че доколкото оценката на риска би трябвало да предхожда
сключването на договора, то тази дейност касае усвояването на кредита и по силата на чл.
10а ал. 2 от ЗПК за тази дейност кредиторът не може да изисква заплащане на такси. По този
начин риска се прехвърля върху потребителя, както и се прикрива формирането на по-
високо възнаграждение за кредитора. Възможността за събиране от потребителя на такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата
на чл.10а, ал.1 ЗПК. Законът обаче императивно забранява кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита – чл.10а, ал.2 ЗПК. Макар законът да не съдържа легално определение по
отношение понятията „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на кредита”,
съдът намира, че уговорената такса за оценка на риска попада именно под обхвата на
посочените такси, свързани с усвояване на кредита. Затова и тази уговорка противоречи на
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК и е недействителна на основание чл.21, ал.1 ЗПК, като не е
годна да породи права и задължения за страните по заемното правоотношение. В
допълнение, съдът намира, че подобна клауза не отговаря на изискването за
добросъвестност по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Нищожна е като противоречаща на добрите нрави и клаузата относно размера на
договорната лихва. Съгласно договора лихвеният процент, с който се олихвява
предоставения кредит, изразен като годишен лихвен процент, е в размер на 15,65 %.
Годишният процент на разходите е 30,41%. Съгласно трайно установената съдебна
практика, при потребителски кредит ако договорната лихва надхвърля трикратния размер на
законната лихва, е налице противоречие с морала и добрите нрави, поради което такава
клауза е нищожна. В процесния договор за потребителски кредит е посочено само
цифровото изражение на годишния процент на разходите, но не са посочени отделните
показатели и параметрите им, които участват във формулата по приложение №1 към закона
за определяне на ГПР за конкретния договор за кредит. Изложеното прави съдържанието на
договора непълно и неясно по смисъл на цитираната разпоредба. Последиците от тази
неяснота са уредени в чл. 22 от ЗПК, според който, когато не са спазени изискванията на чл.
11, ал.1, т.10 от закона договорът е недействителен. Ето защо и на основание чл. 23 от ЗПК
4
когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
По отношение размера на дължимата главница съдът намира следното: Както беше
посочено процесният договор е недействителен, поради което длъжникът дължи връщане на
чистата стойност на получената сума, която в конкретния случай е предоставената по
кредита главница в размер на 399,00лева., ведно със законната лихва към него.
По делото е приложен сключен между ответника - кредитополучател и кредитодател
Договор за потребителски кредит с № **********, по силата на който кредитодателят се е
задължил да предостави на ответника кредит, а длъжника се е задължил да върне кредита в
уговорения срок. Кредитът е предоставен за закупуване на стока от страна на ответника –
телефон. Съгласно чл. 7 от договора, кредитът за закупуване на стока и заплащане на услуга
се усвоява като кредиторът превежда съответната част от средствата по кредита по сметка
на продавача на стоката за заплащане на продажната й цена. Когато кредитополучателят е
избрал да сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора, частта от средствата по кредита,
представляваща дължимата за конкретната застраховка сума, се превежда от кредитора
директно по банковата сметка на съответния застраховател, за което кредитополучателят
дава изричното си съгласие с подписването на договора. В същия документ след подписите
на страните е обективирана декларация от кредитополучателя от същата дата
(27.06.2018г.), че е получил стоката, описана в чл. 8 договора – мобилен телефон, с единична
цена – 399.00 лв. Представена е и фактура от Техномаркет от същата дата с получател
ответника за мобилен телефон SAMSUN GALAXY J57 DS SILVER BLUE J 530, c начин на
плащане - с TBI кредит, носеща подписа на получателя.
По делото са представени и рамков договор за продажба на вземания (цесия), сключен на
31.08.2018г., изменен с анекс от 29.10.2021 г. и извлечение от приложение № 1 към него с
който кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД ООД е прехвърлил на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД неизпълнените.
Ето защо следва да се приеме, че изложените от първоинстанционния съд мотиви, че е
налице явно разминаване между първоначално формираната воля и последващата
конкретизация на начина и момента на изпълнение в клаузите от договора, явно
несъответствие относно момента на предаване на уговорената стока и неяснота каква стока
ще се предава, неуточнено място на предаване на процесната стока са напълно
несъстоятелни.
От представените по делото доказателства, по категоричен начин се доказва, че е сключен
Договор за потребителски кредит с № **********, по силата на който кредитодателят се е
задължил да предостави на ответника кредит, а длъжника се е задължил да върне кредита в
уговорения срок, както и че кредитополучателят е получил стоката, описана в чл. 8 договора
– мобилен телефон, с единична цена – 399.00 лв.
Изводите на районния съд в тази насока не могат да бъдат споделени.
5
Исковете за главница, ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на
Заявлението до окончателното погасяване на дълга, до установения от вещото лице размер
са основателни и доказани.
Решението се явява правилно в частта, с която са отхвърлени исковете за договорна лихва и
за лихва за забава, но по съображенията изложени по – горе.
Ищецът /въззивник в това производство/ претендира разноски в настоящото производство.
На същия следва да се присъдят такива съобразно уважената част от иска в размер на 165.94
лв., представляващи разноски заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
С оглед частичната неоснователност на въззивната жалба адвокатът на въззиваемата страна
има право на адвокатско възнаграждение в размер на 304.39 лв.
С оглед изхода на спора решението на РС следва да бъде отменено в частта за присъдите в
заповедното и исковото производство разноски. Съдебно-деловодни разноски, полагащи се
на ищеца, съразмерно с уважената част от исковете не се претендират за заповедното и
исковото производство, поради което не следва да бъдат присъждани.
Съобразно отхвърлената част от разгледаните искове адвокатът на ответника-въззиваем, има
право на адвокатско възнаграждение за развилото се първоинстанционно производство в
размер на 152,19 лв.
Воден от горното, Благоевградски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 622 от 26.09.2023 г постановено по гр. д. № 26/2023 г. по описа на
Районен съд - Благоевград, с което са отхвърлени предявените от въззивното дружество
искове за приемане за установено, че съществува вземането, представляващо неизплатена
главница по Договор за заем и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал.1 от ГПК, че Н. М. Й., ЕГН
**********, с адрес: гр. Благоевград,ул.“адрес“№3, вх.“Г“, ет.4, ап.12 дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул.“адрес“№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 399.00 лв.,
представляваща неизплатена главница по Договор за заем, ведно със законната лихва от
30.08.2022 г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, с която са отхвърлени претендираните суми от - 76.48
лв. (седемдесет и шест лева и 48 стотинки) представляваща договорна лихва, дължима за
периода от 05.08.2018 г. до 05.07.2020 г.; - 197.98 лв. (сто деветдесет и седем лева и 98
стотинки) - лихва /обезщетение/ за забава, за периода от 06.08.2018 г. до датата на подаване
на заявлението в районен съд.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.1 от ГПК Н. М. Й., ЕГН **********, с адрес: гр.
Благоевград,ул.“адрес“№3, вх.“Г“, ет.4, ап.12 да заплати на „Агенция за събиране на
6
вземания“ ЕАД, ЕИК ************, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул.“адрес“№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 сумата от 165.94 лв., представляващи
разноски заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ************, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. “адрес“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 да
заплати на Н. М. Й., ЕГН **********, с адрес: гр. Благоевград, ул.“адрес“ №3, вх.“Г“, ет.4,
ап.12 сумата от 304.39 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция, съобразно отхвърлената част от иска, както сумата в размер на 152,19 лв. за
първоинстанционното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7