Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София,
20.06.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. № 13637/2017
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на А.И.М.,
с която е предявен срещу А.С.М. Б. ООД иск с правно основание чл.422 ГПК, вр.
чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ за сумата от 90000 евро,
представляваща вземане по запис на заповед от 08.11.2011 г., заедно със
законната лихва от датата на заявлението по чл.417 ГПК – 25.04.2017 г. до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че на 08.11.2011 г. ответното дружество
е издало в негова полза запис на заповед за процесната сума, по който не е
получил плащане на падежа – 25.04.2014 г., поради което се е снабдил със
заповед за изпълнение по чл.417 ГПК за вземането по записа на заповед.
Ответникът оспорва предявения иск. Оспорва между
страните да е налице каузално правоотношение, във връзка с което да е бил
издаден записът на заповед. Твърди, че с процесния запис на заповед ищецът,
обозначавайки се като законен представител на ответното дружество, го е
задължил към себе си, както и че записът на заповед е антидатиран – съставен на
дата, към която ищецът вече е освободен като законен представител, но с
посочена в документа предходна дата, на която все още ищецът е бил вписан
управител. Позовава се на писмена декларация на ищеца от м.07.2016 г., в която
същият е заявил, че няма финансови претенции към дружеството. Позовава се на
изтекла погасителна давност.
С допълнителната искова молба ищецът е навел твърдения
за наличието на каузално правоотношение – договор за заем, предоставен на
дружеството на 08.11.2011 г. по банков път.
С отговора на допълнителната искова молба ответникът е
оспорил съществуването на заемно правоотношение по съображения, че посочената
сума е била преведена по сметка на ответника от ищеца, но същата е била
собственост на другия съдружник в дружеството – С.Б., който я е предоставил на
управителя, за да я внесе по сметка на дружеството и е била предназначена за
закупуване на недвижим имот от БИГЛИ III ООД с нотариален акт № 7, том II, рег. № 13242, дело № 151/2012 г. Твърди, че до
17.08.2015 г. ищецът е бил управител на ответното дружество и ако действително
дружеството е имало задължение към него по записа на заповед с падеж 25.04.2014
г., ищецът е щял да се удовлетвори още когато е бил управител с оглед
управителните му правомощия; че според дружествения договор за отпускане на
кредити от страна на дружеството е необходимо решение на Общото събрание, взето
с единодушие.
Съдът, след
като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
По иска по чл.422 ГПК, вр. чл.79,
ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ:
Представен е запис на заповед,
издаден на 08.11.2011 г. от А.И.М. в качеството на управител на А.С.М. Б. ООД, с
който издателят се е задължил безусловно да заплати на А.И.М. сумата от 90000
евро на 25.04.2014 г. Записът на заповед носи подпис за издател, до който
саморъчно са изписани имената на А.И.М..
Видно от записа на заповед, на
25.04.2014 г. А.И.М. го е предявил за плащане на себе си в качеството си на
управител на А.С.М. Б. ООД и в последното качество го е приел за плащане без
възражения и протест.
Ищецът се е снабдил със заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК, изд. по ч.гр.д. № 25396/2017 г. на СРС, 29 състав, с
която А.С.М. Б. ООД е осъдено да му заплати сочената сума.
Представена е вносна бележка от
08.11.2011 г. (л.82), от която е видно, че
А.И.М., посочен като вносител, е превел по сметка на А.С.М. Б. ООД
сумата от 90000 евро с основание: „захранване на сметка“.
Установява се от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза по делото, че на посочената дата сума в размер
на 90000 евро действително е постъпила по сметка на дружеството на основание: „захранване
на сметка“ и същата е била осчетоводена в дружеството като заем от С.Б.,
отразен и в обявения в Търговския регистър Годишен финансов отчет за 2011 г. На
вещото лице е била представена митническа декларация от 08.11.2011 г., с която А.И.М.
е внесъл в Б. сума в размер на 90000 евро с посочени в декларацията произход и
предназначение на средствата: „от стопанска дейност за купуване на недвижим
имот“.
От показанията на свидетелката К.Ф.се
установява, че съдружниците А.И.М. и С.Б. са внасяли по сметка на дружеството
лични средства, с които същото да развива стопанска дейност по закупуване на
имоти, като паричните средства първо са внасяни в страната в брой с митническа
декларация.
Съгласно чл.240, ал.1 ЗЗД с договора
за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други
заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от
същия вид, количество и качество. Договорът е реален, поради което се счита
сключен с предаването на паричната сума/заместима вещ от заемодателя на
заемателя. Предаването на сумата обаче не е достатъчно, за да обоснове извод за
наличие на заемно правоотношение, тъй като сумата може да бъде предадена като
дарение, в изпълнение на нравствен дълг, в изпълнение на изискуемо парично
задължение и т.н. За да се приеме, че е налице договор за заем следва да се
установи постигнато съгласие между страните за предоставяне на пари или други
заместими вещи срещу поемане на задължение за връщането им, както и предаването
им от заемодателя на заемателя.
В случая от представената вносна
бележка се установява, че на 08.11.2011 г. А.И.М. е внесъл по сметка на А.С.М. Б.
ООД сума в размер на 90000 евро, но по делото не са ангажирани доказателства
помежду им да е било постигнато съгласие, че сумата се предоставя срещу
задължение за връщането й, тъй като в счетоводството на дружеството постъпилият
на посочената дата и в процесния размер превод е бил осчетоводен като заем, но
не от А.И.М., а от другия съдружник С.Б.. Към този момент управител на А.С.М. Б.
ООД е бил А.И.М. и той е отговарял за дейността на дружеството, част от която е
било и осчетоводяването на получените суми. Ако тези 90000 евро са били предмет
на договор за заем, обезпечен с процесния запис на заповед, крайно нелогично е
да се приеме, че А.М. би дал разпореждане или допуснал те да бъдат осчетоводени
като заем, получен от С.Б.. За наличие на заемно правоотношение не може да се
направи извод и от основанието, вписано във вносната бележка в банката –
„захранване на сметка“ – последното обичайно сочи внасяне на собствени на
титуляра на сметката суми, а не собствени на трето лице и предадени по силата
на договор за заем. По изложените съображения не се установява твърдяното от
ищеца каузално правоотношение по договор за заем да е възникнало, поради това
не следва да се обсъжда връзка с издадения запис на заповед.
На следващо място, съдът намира, че процесният запис на
заповед е нищожен поради противоречие с императивната норма на чл.38, ал.1 ЗЗД по следните
съображения:
От страна на ответника е наведено
възражение, че А.И.М. е въвел в дълг юридическото лице със сумата от 90000
евро, платима към самия себе си вече като физическо лице и подписите както на
издателя, така и на поемателя са на едно и също физическо лице. Горното е видно
и от самия запис на заповед, представен по делото.
Съгласно чл.38, ал.1 ЗЗД представителят
не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с
друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал
съгласието си за това.
Съгласно чл.44 ЗЗД правилата относно
договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления в
случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права
и задължения, поради което забраната на чл.38, ал.1 ЗЗД намира приложение и по
отношение на едностранните сделки като записа на заповед.
Приложимостта на разпоредбата
на чл.38, ал.1 ЗЗД в
тясната хипотеза на предл.2 /при т.нар. „множествено представителство“/ към
органното представителство на търговските дружества, когато се касае за
сключване на търговска сделка от едно и също лице като органен представител на
две търговски дружества, е отречена с постановената задължителна съдебна
практика – Тълкувателно
решение № 3/15.11.13 г. по тълк. д. № 3/13 г. на ОСГТК на ВКС. Със същото е прието, че доколкото
органният представител на търговското дружество е неделима част от самото
юридическо лице, нему е признато правото волята му, като физическо лице, да
бъде счетена във външните отношения за воля на юридическото лице. Предоставените
на управителя по силата на закона представителни функции /а не пълномощия по
смисъла на общите разпоредби на гражданското право/ са свързани с
осъществяването на търговската дейност на дружеството и поради това - с участието
му в търговския оборот. Необходимостта от това да бъде гарантирана сигурността
на последния в съответствие и с изискванията на европейското законодателство /чл.9, ал.1 от
Първа директива на ЕС 68/151/ е наложило установяване по
законодателен път на непротивопоставимост на въведените с дружествения договор
или по решение на общото
събрание ограничения в представителните функции на дружествените органи - чл.141, ал.1
изр.3 ТЗ и чл.235, ал.4 ТЗ /последната - касаеща акционерните дружества/.
Недопустимостта на такова ограничаване е с оглед защитата на третите лица,
участници в оборота, на които вътрешните за дружеството отношения са чужди. Тъй
като при изразяване на воля за сключване на сделка от едно и също физическо
лице в качеството му на управител на две различни търговски дружества, всяко от
тях представлява самостоятелно обособен правен субект и поради това е външно за
отношенията между другото и неговия управител лице, приложението на забраната
на чл.38, ал.1 пр.2 ЗЗД се изключва от специалните
норми на чл.141, ал.1
изр.3 ТЗ и чл.235, ал.4 ТЗ. По отношение на двете търговски дружества и
на всички останали трети за сделката лица тя поражда действие, а евентуални
вредоносни за всяко от тях последици от нея в отношенията му с неговия
управител се уреждат по правилата за т.нар. „управителски деликт“.
Не така стои въпросът за
приложението на чл.38, ал.1, предл.1 ЗЗД в
случаите, когато управителят на търговското дружество сключва договор от негово
име със самия себе си в качеството си на физическо лице. Правоотношението между
търговското дружество с ограничена отговорност и неговия управител възниква по
силата на овластяване - с договор за възлагане на управлението /чл.141, ал.7 ТЗ/, който се сключва след решение
на Общото събрание и се урежда по правилата на договора за поръчка по
ЗЗД. Независимо, че представителната му власт не възниква нито от разпоредба на
закона, нито чрез упълномощаване /чл.36 ЗЗД/,
вътрешните отношения между дружеството и него като физическо лице са отношения
между представляван и представител, доколкото управителят действа от името и за
сметка на дружеството, като придобива права и поема задължения, възникващи
направо за последното, както е в случаите при пълномощие, съгласно разпоредбата
на чл.292, ал.1 ЗЗД. Сключвайки с представляваното от него дружество облигационна
или вещно-прехвърлителна сделка като физическо лице, в тези отношения
управителят встъпва като самостоятелен гражданско-правен субект, воден от
собствен интерес и в тях той не е такова трето лице, на които вътрешните
за дружеството отношения са чужди – нему вътрешните уговорки и ограничения
са известни. Поради това спрямо него са приложими общите граждански
разпоредби, включващи и забраната на чл.38, ал.1 предл.1 ЗЗД да договаря в лично
качество с представляваното от него лице.
По тези съображения в случаите на
договаряне на органен представител на търговско дружество от името на
дружеството лично със себе си намира приложение забраната на чл.38, ал.1 предл.1 ЗЗД /в посочения смисъл - решение №
14 от 27.01.2017 г. по т.д. № 1453/2014 г. на ВКС, II т.о., решение №
91 от 16.04.2018 г. по гр.д. № 3513/2017 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/.
От изложеното следва, че процесният
запис на заповед е нищожен поради противоречие с уреденото в чл.38, ал.1,
предл.1 ЗЗД императивно нормативно правило, забраняващо да се сключват сделки
от представител, вкл. и органен представител сам със себе си, поради което менителничният ефект не е породил
целените от неговия издател материалноправни последици.
На следващо място, дори забраната по чл.38, ал.1 ЗЗД да не
намираше приложение в случая, съдът намира, че процесният запис на заповед е
издаден без представителна власт съгласно чл.462 ТЗ по следните
съображения:
Ответникът е направил възражение, че
записът на заповед е съставен след прекратяване на представителното
правоотношение на управителя, но е антидатиран. Записът на заповед е частен
документ и като такъв не доказва нито фактите, които са предмет на направеното
изявление, нито датата и мястото на съставянето му.
Юридическо лице, което оспорва
издаден от негов бивш органен представител частен документ с твърдения, че е
съставен след прекратяване на представителното правоотношение, но е
антидатиран, не е „трето лице“ по смисъла на чл.181 ГПК и не може да се позовава
на липсата на достоверна дата. Документът обаче не се ползва с обвързваща доказателствена
сила относно датата на съставянето му и ако същата бъде оспорена от
юридическото лице, тя следва да бъде установена с други доказателствени
средства. Доказателствената тежест е за лицето, което претендира изгодни за
себе си правни последици от фактите, удостоверени или обективирани в частния
документ /в посочения смисъл – решение № 167 от 03.07.2018 г. по гр.д. №
4020/2017 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 17 от 13.06.2019 г. по т.д. № 1104/2018
г. на ВКС, I т.о., постановени по реда на чл.290 ГПК/. В посочената
съдебна практика се дава отговор на въпроса явява ли се трето лице по смисъла
на чл. 181 ГПК юридическо лице, което оспорва издаден от негов бивш законен
представител частен диспозитивен документ с твърдения, че е съставен след
прекратяване на представителното правоотношение, но е антидатиран и обвързваща
ли е за това юридическо лице посочената в частния документ дата, както и каква
е защитата му срещу антидатиране на документи от органен представител с
прекратени правомощия. ВКС приема, че юридическото лице, на което се
противопоставя документ, съставен с участието на органния му представител, не е
трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК (решение № 309/13/20.02.2014 по гр. д. №
742/2012 г., I г. о.), включително когато се касае за договори, сключени в
обикновена писмена форма. „Такъв документ
обаче е частен и се ползва с доказателствена сила само по отношение на
авторството му. Той не доказва нито фактите, които са предмет на направеното
изявление, нито датата и мястото на съставянето на документа (решение №
748/17.02.2011 г. по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., решение № 197/23.12.2014
г. по гр. д. № 7364/2013 г., III г. о.). Тъй като частните документи не се
ползват с обвързваща материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени
удостоверените от тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила
на ГПК (решение № 50/21.07.2017 г. по гр. д. № 4880/2014 г., IV г. о., решение
№ 270/19.02.2015 г. по гр. д. N 7175/2014 г., IV г. о.). Страната не следва да
разчита на доказателствената сила на представен по делото частен документ,
когато е съставен в свидетелство на факт, който насрещната страна оспорва,
защото съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, нито за
вярна датата на съставянето му (решение № 213/15.01.2018 г. по гр. д. №
856/2017 г., III г. о.)“ – из мотивите на решение № 167 от 03.07.2018 г. по
гр.д. № 4020/2017 г. на ВКС, ІV г.о.
Видно от служебна справка в
Търговския регистър, ищецът А.И.М. е бил управител на А.С.М. Б. ООД в периода 13.03.2009
г. – 21.07.2014 г. В настоящото производство претендира вземане по запис на
заповед с посочена дата на издаване – 08.11.2011 г. С оглед направеното от
дружеството оспорване на датата на съставяне на записа на заповед, в тежест на
бившия управител – ищец е да установи, че записът на заповед е бил издаден
именно на посочената дата, към която той все още е имал качеството управител и
като такъв е бил волеизяваващ орган на дружеството, тъй като от този факт черпи
изгодни за себе си правни последици. Ищецът не ангажира доказателства за датата
на съставяне на записа на заповед. По изложените съображения не може да се
приеме за доказано и че към момента на издаването му все още е имал качеството
управител на ответното дружество.
Съгласно чл.462 ТЗ който подпише
менителница като представител, без да има представителна власт, или като
превиши властта си, се задължава лично по менителницата и ако плати, има същите
права, каквито би имал представляваният. По силата на чл.537 ТЗ за записа на заповед се прилагат съответно, доколкото са
съвместими с естеството му, разпоредбите за менителницата, поради което в
случая приложението на чл.462 ТЗ има за последица сливане на качеството
кредитор и длъжник по записа на заповед.
Изводите на съда, че записът на
заповед е недействителен изключва необходимостта да се обсъждат останалите
доводи на ответника, в т.ч. относно нарушение на дружествения договор от страна
на управителя, както и въпросът за последиците от недоказването на твърдяното
от ищеца каузално правоотношение по договор заем. Въпреки това, само за пълнота
тези въпроси ще бъдат разгледани, както следва:
От страна на ответника е наведено
възражение, че съгласно чл.15, ал.1, т.7, вр. чл.2 от дружествения договор на
А.С.М. Б. ООД Общото събрание взима с единодушие решение за купуване или
продажба на недвижими имоти, вещни права и кредити, издаване на облигации. С
оглед липсата на конкретизация в клаузата на чл.15, ал.1, т.7, следва да се
приеме, че решение на Общото събрание е необходимо както при отпускане на „кредити“
от страна на дружеството като заемодател, така и за получаване на такива от дружеството
като заемател. В настоящото производство се твърди от страна на ищеца, че
записът на заповед обезпечава вземането му по предоставен на дружеството заем, поради
което съдът намира, че решение на общото събрание е необходимо не само за
взимане на заем от дружеството, но и за издаването на запис на заповед, който
да обезпечава вземането на заемодателя по договора за заем. Горното
обстоятелство обаче има значение при евентуално ангажиране отговорността на
управителя от страна на дружеството за управленски деликт, но няма отношение
към действителността на сделката.
Съгласно разясненията по т.17 от ТР
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, записът на заповед е ценна книга, материализираща
права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от
абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –
издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. С
въвеждането на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за
наличието на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден
редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане
или обезпечителният характер на ценната книга. В тази хипотеза на изследване
подлежи и каузалното правоотношение доколкото възраженията, основани на това
правоотношение, биха имали за последица погасяване на вземането по записа на
заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената
тежест всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и
възраженията си и които са обуславящи за
претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ.
несъществуването на вземането по записа на заповед.
При въведено твърдение на ищеца с
исковата молба, че вземането му произтича от конкретно каузално правоотношение,
изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се
променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на
записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си,
основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника
се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест.
Наличието на редовен от външна
страна запис на заповед, посочен в исковата молба като единствен източник
претендираното парично вземане, освобождава ищеца - кредитор от задължение да
доказва съществуването на каузално правоотношение с издателя като причина за
издаване на записа на заповед. Доказването на каузалното правоотношение в този
случай е в тежест на ответника - издател на записа на заповед, и то при
условие, че същият е въвел своевременно в процеса възражения за несъществуване
на вземането по записа на заповед, основани на каузално правоотношение с
издателя.
При липса на релативно възражение от
ответника, към което се приравнява и общото възражение за безпаричност на
ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна
функция на менителничния ефект, ищецът - поемател не е длъжен да доказва
възникване и съществуване на вземане по каузално правоотношение. Във
формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС - решение № 87 от 11.07.2016
г. по т.д. № 1093/2015 г., II ТО; решение № 69 от 09.05.2016 г. по т.д. №
1185/2015г., II ТО; решение № 18 от 18.12.2015 г. по т.д. № 535/2014 г., I ТО;
решение № 17 от 16.02.2015 г. по т.д. № 116/2014 г., II ТО; решение № 179 от
04.03.2015 г. по т.д. № 3747/2013 г., II ТО; решение № 27 от 07.07.2015 г. по
т.д. № 1384/2013 г., I ТО; решение № 24 от 29.05.2015 г. по т.д. № 2328/2013
г., I ТО; решение № 12 от 30.01.2015 г. по т.д. № 2714/2013 г., I ТО; решение №
213 от 22.12.2014 г. по т.д. № 2700/2013 г., II ТО; решение № 66 от 30.06.2016
г. по т.д. № 3803/2014 г., II ТО; решение № 26 от 15.04.2015 г. по т.д. №
2205/2013г., II ТО, които са постановени след приемане на ТР № 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, е посочено, че общо
оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи
конкретни факти за причината за издаване на записа на заповед. Проява на общо оспорване, при което
липсва относително възражение, са например твърденията за: липсва на каквото и
да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е издаден записът на
заповед; че посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение не
съществува, без ответникът да сочи такова; записът на заповед е безпаричен, тъй
като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация
от ищеца, и други /в посочения смисъл – решение № 15 от 16.06.2017 г. по т.д. №
1484/2015 г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Общото оспорване на
вземането по записа на заповед с оглед указанията в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС не създава задължение за ищеца да
сочи и да доказва каузално правоотношение като основание за възникване на
вземането, чието съществуване е доказано с редовния от външна страна и
действителен запис на заповед /с посочения смисъл - решение № 17 от 16.02.2015
г. по т. д. № 116/2014 г. на ВКС, II т.о./. Твърденията на ответника в случая
са, че между страните не съществува конкретно каузално правоотношение, във
връзка с което е бил издаден записът на заповед, но в същото време – че
твърдяното плащане не е по заем от ищеца, а е предоставена сума от другия
съдружник в дружеството за развиване стопанската дейност на дружеството. Тези
твърдения не могат да се квалифицират като общо оспорване от страна на
ответника. Дори да са касаеше за общо оспорване, следва да се има предвид, че житейската
логика на цитираната съдебна практика почива на идеята, че едно лице не би се
задължило по запис на заповед, без да е налице някакво каузално правоотношение
между него и поемателя, вземането по което се обезпечава с подписване на записа
на заповед. Тя обаче не би могла да се
приложи в случаите, когато едно физическо лице, действащо като управител на
дружество, задължава последното в полза на самия себе си. По изложените
съображения съдът намира, че при действителен запис на заповед, недоказването
на твърдяното от управителя каузално правоотношение, за обезпечаване на което
управителят е задължил дружеството към себе си, би имало за последица неоснователност
на предявения иск.
Искът е неоснователен поради
изложените съображения, но не и поради опрощаване на дълга от страна на ищеца. По
делото е представена декларация от 22.07.2016 г. на А.И.М. (л.56), заверена от
нотариус в Турция, в която ищецът е декларирал, че няма вземания към
дружеството; че няма претенция към дружеството и съдружниците и че освобождава
от дългове дружеството и съдружниците. За да се погаси вземането поради отказ
на неговия титуляр, е необходимо да бъде валидно сключен договор за опрощаване
(решение № 78 от 14.07.2011 г. по т.д. № 605/2010 г. на ВКС, І т.о., постановено
по реда на чл.290 ГПК). Едностранният отказ не може да породи действие, тъй
като е необходимо и съгласието на длъжника. Освен това, за да настъпи
погасителният ефект на опрощаването, между страните следва да бъде постигнато
съгласие относно конкретното задължение, определено по основание и размер,
което се опрощава (решение № 32 от 30.05.2016 г. по т.д. № 95/2015 г. на ВКС, І
т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК). Ето защо, общото изявлението, че
ищецът няма никакви финансови претенции към дружеството не може да има
погасителен ефект. Документът може да се квалифицира като изходящ от ищеца
документ, удостоверяващ неизгодни за него обстоятелства (извънсъдебно признание
на неизгодни факти), който може да се цени, тъй като кореспондира и със
събраните по делото доказателства.
По разноските:
С оглед неоснователността на
предявения иск, на ищеца не се дължат разноски.
На ответника следва да се присъди,
на основание чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 450 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
Поради което
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от А.И.М., ЕГН **********
срещу А.С.М. Б. ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, ж.к.Красно село, ул********, иск с
правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.79, ал.1, пр.1, вр. чл.44 ЗЗД, вр. чл.535 ТЗ за признаване за установено, че А.С.М. Б. ООД, ЕИК ******** дължи на А.И.М.,
ЕГН ********** сумата от 90000 евро,
представляваща вземане по запис на заповед от 08.11.2011 г., заедно със
законната лихва от 25.04.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, за която
сума е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 05.05.2017 г. по ч.гр.д.
№ 25396/2017 г. на СРС, 29 състав.
ОСЪЖДА А.И.М., ЕГН ********** да заплати на А.С.М. Б. ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, ж.к.Красно село, ул********, на основание
чл.78, ал.3, вр. ал.8 ГПК, сумата от 450
лв., представляваща съдебни
разноски.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: